Благодатният четвъртък

3. АЛАБАЛА (1)

Когато човек отправи поглед в миналото, обикновено си спомня онзи миг, в който е започнала новата ера, но в самия съдбоносен ден никой не подозира това и денят отминава, привързан за опашката на предния.

През тази зима и пролет се появиха знамения, но човек ги забелязва едва по-късно. Снегът от връх Торо се спусна от едната страна чак до каньона Пайн, а от другата страна стигна до Джеймсбърг. В долината на река Кармел се роди теле с шест крака. В небето над Монтерей се появиха облаци, които образуваха буквите О и Н. По циментовия под на методистката църква поникнаха гъби. На 93-годишна възраст старият г-н Ролети разви сенилна сатириаза4 и подгони гимназистките, от което трябваше насила да го спрат. Пролетта беше студена, дъждовете закъсняваха. В залива Монтерей доплуваха милиарди пурпурни велели, вълните ги изхвърлиха по пясъка и те измряха. Недалеч от Тюленовите скали стадо китове-стръвници нападна тюлените и унищожи голяма част от тях. Доктор Уик извади от бъбрека на г-жа Гастън камък колкото юмрук, наподобяващ кучешка глава. Лионският клуб оповести награда от 50 долара за най-доброто есе на тема „Футболът — творец на характера“. И на последно, но не и най-маловажно място, розата на Шерман напъпи. Може би всичко това нямаше никакво значение, защото човек забелязва тия неща едва по-късно.

Друг беше Монтерей, друга беше и улица Консервна. Както казваше Мак, „днес свирката свири едно, утре друго, а господ свири на сто свирки“.

Док се променяше пряко волята си, въпреки молбите на приятелите си, макар и да съзнаваше това. А и защо не? Хората се променят, а промяната идва като зефир, който надипля пердето в ранна утрин, прокрадва се като уханието на диви цветя, скрити из тревата. Промяната може да дойде и като болка — тогава си мислиш, че си се простудил. А може неочаквано да се отвратиш от нещо, което довчера си харесвал. Тя може да се появи и като глад, който фъстъците не могат утоли. Нали казват, че преяждането било един от най-ярките признаци на недоволство? А не е ли недоволството лостът на промяната?

Преди войната Док бе живял весело и приятно, което будеше завистта на злобните хорица. Издържаше се — колкото да не умре — от събиране и препариране на разни морски животинки, които продаваше на училища, колежи и музеи. Гледаше безгрижно и безкритично пълния с напрежение свят. Съчетаваше красотата на морето с най-прекрасното постижение на човека — музиката. С помощта на неповторимия си грамофон той имаше възможност да слуша ангелските гласове на Сикстинския хор и да се лута като насън в изключително изящните меси на Уилям Бърд5. Вярваше, че двете най-недостижими творения на човека са „Фауст“ и „Изкуството на фугата“ от Й. С. Бах. Док никога не скучаеше. Обичан и разкъсван от приятелите си, той бе доволен от живота. Защото си спомняше думите на Даймънд Джим Бреди, който, като научил, че приятелите му са го превърнали в захарно петле на клечка, отвърнал: „Че пък лошо ли е да си петле на клечка? Стига да можеш…“ Док можеше. Липсваше му онази суетност, която принуждава хората да се правят на умни.

Природното влечение на Док към жените, утоляваха самите жени. Освен дето трябваше да бъде любезен, щедър и забавен, други задължения за него нямаше. В това той не виждаше нищо друго. В края на краищата беше задоволен и сит. Такъв рядък екземпляр не можеше да не предизвика у другите завист — та колцина са ония, които са доволни от работата си, от живота, от себе си? Док беше доволен от себе си, разбира се, не в суетния смисъл, а просто тъй, както можеше да си доволен от всекиго другиго. И това, че беше на ясно със себе си, му помагаше да бъде на ясно и със света. В армията имаше мигове, когато тъгуваше за своята музика, за животинките си, за спокойствието и заниманията в лабораторията. Връщането у дома, разбиването на изметналата се от влагата врата — за него това бе и удоволствие, и болка. Гледаше рафтовете с книги и въздишаше. Нужни му бяха цели десет минути да реши коя плоча най-напред да пусне. И с това миналото си отиде. Пред него се изправи бъдещето. Старият Джингълболикс бе поддържал дребната тьрговийка още по-зле и от него самия и накрая бе я зарязал. Запасите от спиртосани животни бяха изчерпани. Деловите връзки се бяха прекъснали. Банката, която прибираше ипотеката му, вече не се въздържаше, подтикната както едно време от патриотични чувства. С една дума, не беше ясно дали изобщо Док би могъл да възстанови предишната си нищожна работа. В миналото такива мисли и за миг не биха го смутили — той би ги удавил в разнообразни развлечения и интереси. А сега бе дошло недоволството — ядеше го не толкова болезнено, колкото непрекъснато.

Кога се ражда недоволството? Уж ти е топло, а трепериш. Сит си, а глад те гризе. Обичан си, а мечтите те носят другаде. И на всичко отгоре — времето, нехранимайковецът Време! Сега вече краят на живота не е тъй ужасяващо далечен — виждаш го, както се вижда финишът, когато направиш последната обиколка, и си казваш: „Работих ли достатъчно? Ядох ли колкото трябва? Обичах ли докрай?“ Тези въпроси са, разбира се, основата на най-великото проклятие на човека, а — твърде възможно е — и на неговата най-голяма слава. „Какво е бил животът ми досега и какво би означавал занапред, докрай?“ Тук стигаме до коварното и напоено с отрова острие: „Какво ще пише за мен в голямата равносметка? Колко струвах аз?“ Не, това не е нито суета, нито амбиция. Хората, изглежда, се раждат с дълг, който не могат никога да изплатят, колкото и да са мъчат. Той расте с всяка крачка. Човек е длъжен пред човека. Забрави ли дълга си, дългът го отравя, а опита ли се да го изплати, дългът се увеличава и тогава качеството на безвъзмездно даденото вече се измерва с мярката на самия човек.

Най-голяма от способностите на Док беше тази, че плащаше ежедневно. За него финишът не бе означавал нищо друго освен желанието да насити разстоянието, което му остава, с повече живот. Всеки ден завършваше със своята нощ; всяка мисъл — със своя извод; и всяка сутрин над източните планини се възземаше нова свобода, която огряваше целия свят. Основания да се предполага, че може да бъде другояче, не бяха съществували. Хората прииждаха в лабораторията на Док, за да цъфтят в атмосферата на неговата умишлена и приятна безделност. Та нима човек може да извърши нещо, което не е било извършвано милиони пъти преди него? Може ли да се изрече мисъл, която не се намира у Лао Це, в Махабхарата или у пророк Исайя? По-добре е да седиш и безропотно да наблюдаваш света, в който красотата винаги се е намирала върху пиедестала на грозотата — махни пиедестала и красотата ще се срине, ще изчезне от погледа. Добре си живееше Док и мнозина биха искали да живеят като него.

Но ето че сега го гризеше червеят на недоволството. Може би това се причиняваше от навлизането на Док в средна възраст, когато жлезите пускат по-малко секрети, когато кожата изгубва цветущия си вид, когато вкусовите клетки отслабват, очите не са тъй проницателни, а слухът е малко притъпен. А може би то се дължеше на непознатата празнота по улица Консервна — на замрелите машини, на ръждясващия метал. Дълбоко в себе си Док съзнаваше, че е настъпил крах. Но той беше човек разумен и реалистичен. Прегледа си очите, направи рентгенови снимки на зъбите си. Доктор Хорас Дормоди щателно го прегледа и не установи никакво скрито огнище на зараза. Тогава Док се хвърли в работа, надявайки се като всеки човек да приглуши неудобството с умора! Събираше животни, препарираше, инжектираше и най-сетне складът отново бе натъпкан със стока. По телените мрежи на решетките запълзя ново поколение плъхове, четири нови гърмящи зини бяха осъдени на безгрижен пленнически живот.

Но недоволството не си отиде. Док усещаше болки подобни на гъдела на неспокойството или на бодежа, който пронизва, когато сърцето прескочи. Уискито изгуби своята пареща сладост, а и първата продължителна глътка леденостудена бира вече не носеше прежната радост. Док преставаше да слуша по средата на всеки по-дълъг разказ. Не се радваше истински при среща с приятел. А понякога тъкмо ще се накани да подигне някой едър камък в отливното блато, под който неминуемо гъмжеше цяла колония побеснели животинки, спираше се, връщаше камъка на мястото му, изправяше се и сложил ръце на кръста, се заглеждаше далеч в морето, където се кълбяха бели облаци с розови и черни краища. И се замисляше: „За какво мисля? Къде искам да отида?“ Обземаше го недоумение, някакво нетърпение, сякаш бе застанал някъде извън себе си и се наблюдаваше през лупа. В него прозвучаваше звук или по-скоро не един, а много звуци, като че отдалече долита музика.

Понякога се случваше друго. В късните нощи Док се превиваше над олющения си микроскоп и внимателно подреждаше планктона върху предметните стъкла с късче стъклена нишка в ръка. Изведнъж в него запяваха три гласа. Високият глас на разума припяваше: „Какви чудни частици — ни растения, ни животни, а и двете в едно — резервоарът на живота по земята, основна храна на всяко живо същество. И ако измрат до една, като последица ще измрат и всички други живи същества.“ По-ниският глас, гласът на чувството, казваше: „Към какво се стремиш, човече? Себе си ли искаш да определиш? Не се ли занимаваш с дребните неща, за да избегнеш големите?“ А третият глас, който идваше сякаш от гръбначния мозък, боботеше: „Самотен си. Самотен си! Каква полза от всичко това? За кого? Мисълта е бягство от чувството. Искаш да зазидаш самотата, а тя все пробива стените.“

Друг път ще изостави работата и ще отиде при фара да гледа белия камшик на светлината, подгонил хоризонтите. Стигнеше ли там, мисълта се връщаше при планктона и той си казваше: „Това са естествени белтъци. Храна. Да можех да събера тази храна и да я дам на хората, тогава никой по света не би гладувал.“ А ниският глас се обаждаше: „Ти си сам! Сам! Мъчиш се да си пробиеш път към хората.“ Док мислеше, че недоволството измъчва само него, но не беше така. Всички от Улицата го наблюдаваха и се тревожеха за него. Тревожеха се Мак и момчетата. Веднъж Мак сподели с Фауна:

— Държи се като човек, който има нужда от жена.

— По всяко време може да се възползува от услугите на моя дом — каза Фауна.

— Не това! — възмути се Мак. — Той има нужда от жена да живее с него. Да има с кого да се бори. Ще бъде толкова зает да се защищава, че няма да му стигне време да се обвинява след това.

Фауна гледаше на брака с благосклонно око. Той бе не само желателно обществено положение, но й осигуряваше и едни от най-редовните клиенти.

— Добре, да го оженим — каза Фауна.

— О, не! Не бих сторил такова нещо! Особено пък на Док!

Док се опита да разреши своята плетеница по стария класически начин. Предприе дълго и безцелно пътешествие до Ла Хойа, четиристотин мили южно от Монтерей. Пътуваше по стария начин — с много бира и в компанията на млада дама, чиито интереси в зоологията на безгръбначните, както си въобрази Док, може би ще се окажат по-гъвкави. Така и стана.

Пътешествието премина успешно. Времето беше спокойно, топло, вълните едва се забелязваха. Под обраслите с морска трева камънаци — осени го велико щастие — Док откри двадесет и осем малки октоподчета с пипала, достигащи не повече от пет инча. Ако успееше да ги запази живи, за него това щеше да бъде цяло богатство. Постави ги внимателно и нежно в дървеното ведро и ги покри с водорасли. Вълнението му растеше.

Неговата спътничка обаче малко по малко взе да се разочарова. Страстта на Док към октоподите показваше, че не е достатъчно гъвкав към нея. Никое момиче не ще се съгласи да бъде изместено от центъра на вниманието, особено от някакви си там октоподи. Обратният път от четиристотин мили до Монтерей се състоеше от безкрайна пунктирана линия, защото на всеки няколко мили Док спираше да мокри чувала, който покриваше ведрото.

— Октоподите не понасят горещината — обясняваше той.

Този път той не рецитира стихове. Въпросът за очите на момичето, за чувствата, за женската кожа и мисъл изобщо не се постави на дневен ред. Затова пък той разказа за октоподите — предмет, който само преди два дни би възхитил госпожицата.

— Чудни животни са, такива едни нежни, неразбираеми и срамежливи — говореше Док.

— Грозни идиотчета — рече момичето.

— Не, защо да са грозни? — учуди се Док. — Да, разбирам, хората не могат да ги понасят и в същото време са пленени от тях. Очите им изпущат злоба и жестокост. И какви ли не измислици се разказват за октоподите. Нали си чувала …

— Разбира се! — прекъсна го тя.

— Октоподите наистина са свенливи — възбудено продължаваше Док. — И много сложни. Ще видиш, като ги пусна в аквариума. За прилика с човека и дума не може да става, но имат нрави досущ като нашите. Обикновено се затварят в себе си и избягват скандалите, но съм ги виждал умишлено да се избиват едни други. Изглежда, изпитват и страх, и гняв. Закачиш ли ги, ядосаш ли ги, веднага си променят цвета — също като нас. И ние почервеняваме от яд.

— Много интересно — каза момичето и дръпна полата над коленете си.

— Понякога тъй се вбесяват, че припадат и умират — ще речеш от апоплектичен удар. Свръхемоционални животни. Мисля да напиша студия за тях.

— Току виж си открил причината за апоплектичните удари у хората — подхвърли момичето, но тъй като не я слушаше, Док не схвана подигравката в гласа й.

Нужно ли е да казваме как се наричаше това момиче? Тя повече не се вести в Западната биологична. Научните й интереси угаснаха като пламъка на свещ, но затова пък друг пламък лумна у Док.

Пламъкът на прозрението, както изглежда, се запалва и угасва, а човек си остава едновременно и щастлив, и уплашен. Подобни случаи колкото щете. Всеки си спомня ябълката на Нютон. Чарлз Дарвин казва, че неговият „Произход на видовете“ проблеснал в пълния си вид само за секунда, а след това до смъртта си той се мъчил да поддържа този блясък. Теорията за относителността хрумнала на Айнщайн в един промеждутък, напълно достатъчен да плеснеш с ръце. Такава е най-великата загадка на човешкия ум — скокът на следствието. Всичко се намества където трябва, несъответствията съвпадат, дисонансът се превръща в хармония, а глупостта се увенчава с короната на смисъла. Но този скок се извършва върху богатата почва на объркаността, затова и онзи, който скача, изпитва родилни мъки.

Момичето каза „Довиждане!“ и си отиде, но Док не разбра това. Той дори не бе разбрал, че е бил с някакво момиче.

С необикновено старание Док почисти един от големите аквариуми, застла дъното му с морски пясък, постави камъни с полепнали по тях сюнгери, хидри и анемонии. Посади водорасли, налови малки рачета и змиорки. Донесе водата с ведро от плажа и нагласи вътре помпа, която осигуряваше непрекъснатия водовъртеж от аквариума до нарочния резервоар. Взе предвид всички фактори, до които неговите познания му позволяваха достъп — съотношението между растителния и животинския свят, храната, филтрирането, окисляването. Построи цял октоподен свят между стъклените стени, мъчейки се да долови нуждите на всеки октопод, да премахне и най-малката опасност за питомците си. Не забрави светлината и температурата.

Осем октопода умряха, но останалите двадесет се заровиха в дъното на новия си дом и се скриха, пулсиращи и руменеещи от силни чувства. Док притегли стол и се взря в мъничкия свят, който бе създал, и съзнанието му се изпълни с трезви зеленикави мисли и величествени цифри. За миг спокойствието го облада. Стори му се, че бледите безизразни очи на октоподите следят неговите.

В следващите дни разположението на Док беше тъй необикновено, че Мак, след като изпробва всички възможности, най-сетне се видя принуден да прескочи до Западната биологична за двата долара, които уж му трябваха.

Начинанието на Мак бе може би най-добре подготвеното в цялата му кариера. То започна тихомълком и едва след щателна подготовка взе да се оформя. След това в него се втъкаха нишките на чувствата и едва доловимо звъннаха далечните нотки на трагичната безизходност. Както и трябваше, драмата поникваше направо от своята собствена земя. Гласът на Мак бе нежен, владееше се, не трепереше — всичко обещаваше съвсем разумно, ясно, но бурно в перспективите си развитие. Мак знаеше, че върши добро. Чуваше гласа си и разбираше, че ако му се случи сам той да го слуша, ще му бъде невъзможно да не се размекне. Тогаз защо Док не откъсна поглед от мътно осветения аквариум? При влизането на Мак той бе казал само едно „Здрасти“. Малко несигурен, Мак премина от ангелския глас към гласа на страданието и най-сетне към благословената глупост и тъй се разчувствува, че сам избухна в сълзи. Док не извърна глава.

Мак бе поразен. Не е ли ужасно да избълваш всичко, което си намислил, да свършиш и да не получиш отговор? Ами сега какво да прави по-нататък?

— Док! — извика той с пълен глас.

— Здрасти! — рече Док.

— Какво ти е, Док?

— Нищо, Мак. Колко искаш?

— Два долара.

Док бръкна в задния си джоб да измъкне портфейла, но не отмести очи. Голямото представление на Мак пропадна. Да беше поискал парите още от вратата! Мак разбра, че никога вече не ще достигне такава висота. Обзе го неочакван гняв и за миг се поколеба дали да не откаже парите, но вроденият здрав разум го спаси. Като премяташе банкнотата в ръка, той продължи да стои неподвижен.

— Какво те е прихванало, Док?

Док бавно се обърна.

— Предстои ми много голяма трудност. Как ще ги осветявам? Това винаги е било проблем, но сега ми се струва непреодолим.

— Кого ще осветяваш, Док?

— Още в самото начало две очевидни спънки — продължи Док. — Първо, не могат да понасят топлината и, второ, до известна степен са фотофобни6. Просто не зная как да им осигуря студена светлина. Как мислиш, ще успеем ли да ги накараме да привикнат; непрекъснато да ги осветявам, докато фотофобията изчезне.

— Естествено — неохотно се съгласи Мак.

— Не бъди толкова сигурен — каза Док. — Защото процесът на адаптацията, ако не ги убие, може да промени нормалните им реакции. Винаги е трудно да прецениш какви ще бъдат реакциите на съответните емоции. Ако ги сложим в ненормална среда, можем ли да се надяваме, че реакциите им ще бъдат нормални?

— Не — рече Мак.

— Усещанията не могат да се поставят на операционната. Представи си, че същества от друга планета намерят човешко тяло и го аутопсират по какво ще разберат какви са му били чувствата и мислите? Сега ми хрумва, че яростта или по-скоро симптомът, който наподобява ярост, е сам по себе си анормален. В аквариумите е точно така. Но така ли е на морското дъно? Не се ли ограничава явлението, което наблюдаваме, само в аквариума? Не, в това не бива да вярвам; иначе цялата ми теза отива по дяволите.

— Док! — изкрещя Мак. — Погледни ме, Док! Аз съм, Мак!

— Здрасти, Мак! — каза Док. — Колко ще искаш?

— Ти вече ми даде — отвърна Мак и в този миг се почувствува кръгъл глупак.

— Имам нужда от по-съвършени прибори — каза Док. — Дявол го взел, така нищо не виждам!

— Док, какво ще кажеш, ако прескоча отсреща за половин пайнт „Стари кецове“?

— Отлично — каза Док.

— Нека аз купя — настоя Мак. — И без това имам два долара, които не ми трябват.

— Ще имам нужда от пари, Мак. Откъде мога да взема малко пари?

— Но нали ти казах, аз ще купя.

— Ще ми трябва бинокулярен микроскоп с широкоъгълен обектив и силна светлина. Светлината ще ме затрудни. Може би едно прожекторче от оня ъгъл? Не, ще избягат от лъча му. Сигурно има някакви по-нови лампи? Трябва да се позаинтересувам.

— Хайде, Док!

Док купи пайнт „Стари кецове“, а по-късно даде на Мак пари да иде за още. Седнали един до друг, те впериха очи в аквариума и подпрели лакти на масата, стигнаха до оня миг, когато почваш да смесваш уискито с водичка.

— Имам един чичо — подзе Мак, — очите му същите. Богат е дъртакът. Кажи защо, когато хората забогатеят, очите им стават студени?

— Самозащита — тържествено отсече Док. — Обусловена, предполагам, от роднините.

— И аз тъй казвам, Док. Всички от нашата улица се тревожат за тебе. Скучен живот водиш, носиш се насам-натам като смахнат.

— Може би е преориентация.

— Някои казват, че ти трябва жена. Познавам едного — стане ли му криво, връща се при жена си. Така я цени повече. После пак си хваща пътя и живот си живее.

— Шокова терапия — рече Док. — Добре съм, Мак. Само жена не ми търсете, чувате ли, не ми трябва жена. Мъжът според мен се нуждае от посока. Това ми липсва, посока! Иначе вървиш, вървиш и все в кръг обикаляш.

— Мен и тъй ми харесва — каза Мак.

— Заглавието на студията ми ще бъде „Симптоми у някои главоноги, наподобяващи апоплексия“.

— Велики боже! — изстена Мак.