Благодатният четвъртък

32. ПРОБЛЕМЪТ НА ХЕЙЗЪЛ

Джо Елегънт се завърна от пътешествието си готов отново да замине при първия сигнал. Очакваше укори за костюма на Хейзъл, но укори нямаше. За благодарност три вечери поред приготовляваше хлебни сладки, но момичетата дори и не разбраха какво са яли. Искаше да узнае какво се е случило, но се боеше да попита. Ето защо Джо Елегънт се зарадва, когато Хейзъл го посети в малката пристройка зад гърба на „Мечешко знаме“.

— Седни — покани го той. — Ще ти дам торта.

В негово отсъствие Хейзъл разгледа окачените на стената творби на Анри художника — една от кокошоперушинния му период и една от по-късния миденочерупчест период. После погледна масичката, на която Джо Елегънт работеше с пишещата си машина. Видя топче спретнато подреден ръкопис, зелено мастило на зелена хартия. От валяка на машината стърчеше лист, който почваше: „Мой скъпи Антони Уест! Колко мило от твоя страна …“

Джо се върна с парче торта и чаша мляко за Хейзъл и докато Хейзъл дъвчеше и отпиваше, той не свали широките си влажни очи от него.

— Как мина? — попита той.

— Кое?

— Как кое? Костюмът!

— Чудесно, чудесно. Всички останаха изненадани.

— Естествено. А Мак каза ли нещо?

— Каза, че съм прекрасен. Едва не заплака.

Джо Елегънт се усмихна с тиха злоба.

— Кажи — безразлично попита Хейзъл — какво му беше на Док според теб?

Джо кръстоса с привичен жест нозе и прокара пръст по ръбовете на топчето зелена хартия.

— Цялото е само част от цялото.

— Повтори!

— И много неща, и едно единствено. Неговото либидо го тласка в едно направление, а съзнанието — в друго. Неговият мит е морето, вятърът и отливите и той се свързва с него, събирайки животни. После занася своето съкровище в лабораторията. Иска да го крие и да можеше, с дракони би го пазил.

Хейзъл се приготви да каже, че Док продава животните, но щеше да се издаде, че слуша.

— Познавам една жена, казва се Берта Дракон — рече той. — Бях в трето отделение. В Деня на благодарността рисуваше на черната дъска подноси с пуйки. И носеше колосани фусти. Шумяха.

Джо Елегънт леко се намръщи, че го прекъснаха.

— Дестилирай мита и ще стигнеш до символа — продължи той. — Символът — това е статията, която иска да напише, но и тя съдържа чужди тела, нуждае се от дестилация. Защо? Защото е ерзац, затуй! Символът му е фалшив. Затуй не може да напише статията. Умора ли? Тръгнал е по крив път. Затуй стига и до фалшиви изводи. „Трябва ми микроскоп“, казва. „Трябва да ида в Ла Хойа за пролетния отлив.“ Той няма да отиде в Ла Хойа! И никога няма да напише статията!

— Защо?

— Фалшив символ. Да се върнем на мита, морето. За него морето е майка. Майка му е мъртва, но живее. И той вади от утробата на майка си съкровища, които се мъчи да запази. Разбираш ли?

— Да — едва чуто казва Хейзъл.

— Той има нужда от любов. От топлина.

— Та кой няма? — попита Хейзъл.

— Чувствувам, че мога да му помогна, стига да ми разреши.

— Пък аз си мислех, че е лапнал по Сузи — каза Хейзъл.

Устните на Джо Елегънт се свиха в сянката на отвращение, което прекоси лицето му.

— Още един погрешен път! Още един провал!

— Едни харесват едно, други — друго — забеляза Хейзъл.

— Много си оригинален! — отвърна Джо Елегънт.

От пристройката на Джо Елегънт през кухнята до Готовата стая имаше само няколко крачки. Седнала с подвити нозе в Готовата стая, Беки четеше кореспонденцията си. Абонатка на „Писмовен приятел“, Беки водеше оживена кореспонденция с цял свят. Листът оризова хартия в ръцете й идеше от Япония. „Скъпа писмовна приятелко — започваше писмото, — твоят интерес бил получен. Как е хубава Златен Щата. Японско момиче и то прави прическа също, но без използуване лак. Моят приятелка Мици Мицуки много западна в умственото. Имате ли, напротив, да изпратиш мъничко, но малко кислородна вода …“

— Здравей! — прекъсна я Хейзъл.

Беки изпусна писмото.

— Ходил ли си в Япония?

— Тц.

— И аз. Как е Мак?

— Добре. Беки, какво му е на Док?

— Любов — каза Беки. — Док страда. И да не страда, трябва! Не е лошо така.

— Като на шиш се върти.

— Така е, така е. Бедният! Аз да бях, щях да ида при него, да сложа ръка на челото му и ще му река: „Док…“

Вратата на Фауна се открехна.

— Стори ми се, че някой говори. Ха! Здравей, Хейзъл! Къде са другите момичета? Беки нещо не е добре.

— Дошъл съм да питам…

— Добре де, влез при мене. Седни! Нещо да сръбнеш? Тайно ли е, а? Да затворя вратата?

— Да — рече Хейзъл, отговаряйки наведнъж на всички въпроси.

От питието очите му светнаха.

— Ти какво ще кажеш? Какво става с Док?

— До оня ден нищо нямаше да ти кажа. Но като си върза вратовръзката и после… оная вечер…

— Та той беше пиян! — оправда го Хейзъл. — Човек, като е пиян, какви ли не ги дрънка.

— Но не и човек като Док.

— Значи мислиш, че Сузи? …

— Да, господинчо! И ако тя не беше смахната, щеше да се дигне и да иде с него в Ла Хойа, хем да му помогне. И тогаз да видиш!…

— А той се мъчи да пише.

— Съвсем се е оплел — каза Фауна. — Бас държа, че дори не се и сеща за статията.

— За нищо не се сеща.

— Нали ти казвам. Да можеше да не мисли вече за Сузи, щеше да се замисли за статията. Тъй си мисля.

— Значи, според тебе, ако тя отиде в Ла Хойа …

— Да. Но няма да иде.

— Той няма да я вземе.

— Ако не бяха всички такива глупаци, кой ще го пита? Ама знам ли докъде ще я докара? Още една глътка?

— Не мога — отказа Хейзъл. — Имам среща.

Когато Хейзъл влезе в бакалницата, Йосиф-Мария също четеше писмо, но това беше чисто съвпадение. Йосиф-Мария четеше и псуваше на неясен испански. Писмото бе от Джеймс Петрило, написано твърде категорично и ясно. Ако заплахата, съдържаща се в това писмо, можеше да бъде изпълнена, би се оказало, че онова, което американското правителство не е в състояние да стори, за да възпре прилива на мокри гърбове, е напълно във възможностите на Музикантския съюз. Шефът отново бе нагазил в каша. При обикновени обстоятелства той предпочиташе да се намесва само в неща, които не може да избегне. Но Петрило му отнемаше таза възможност. В главата на Йосиф-Мария вече проблясваше мисълта за убийство.

— Как си, как си? — попита го Хейзъл.

— Никак! — отвърна Шефът.

— Всички са тъй — отбеляза Хейзъл. — И Док отсреща, и той! Като пиян. А ти кво мислиш, има ли му нещо?

— Бог знае — каза Шефът. — Не ми стигат моите грижи, че и… Смешно! Снощи, знаеш, се връщам късничко от Монтерей и гледам на празното място… сянка! Като приближих до светлината на фенера, точно до котела, гледам и, кълна ти се, кого да видя — Док! Души наоколо.

— Не може да бъде! — викна Хейзъл.

— Аз пък ти казвам, че може. — Шефът дигна поглед от зеленчуците и купищата консервни кутии и го спря върху картоненото момиче от рекламата за кока-кола на стената. — Знаеш ли — заговорнически рече той, — преди тържеството я мислех за разтурена. После взе, че напусна и се пресели в котела. И Док, изглежда, нещо е надушил. Знам ли, може пък нещо да съм пропуснал. Все си мислех някой ден да я…

— Отде накъде? Тя е на Док — възмути се Хейзъл.

— Ех и ти! При жените няма моя, няма твоя. Дали пък да не й подсвирна под прозореца?

— Тя няма прозорци — прекъсна го Хейзъл.

Шефът се усмихна. Отровата на Петрило постепенно се изпаряваше.

— Ясно, сър. Сигурно в Сузи има нещо, дето не го виждам.

— Ти стой по-настрана! — предупреди го Хейзъл.

Йосиф-Мария сведе очи и за миг заприлича на индианец. После отново се усмихна.

— Да бъде, както казваш! — напевно рече той. — Чух, че се хванала на работа.

Дълго, тясно помещение с висок таван и дребни осмоъгълни плочи на пода — това беше „Златният мак“. Имаше тезгях от тъмно дърво с наредени пред него кръгли столчета. На равни разстояния върху тезгяха-бар се редуваха: монетният процеп за грамофона, стойката за салфетки, солницата, пиперницата, захарницата, горчицата; във вратата на кухнята бе изрязано прозорче за сервиране. Отпред се намираше касата, до входа — автоматът за цигари, скарата, сухарниците, покрити с торти и сладкиши. В дългото огледало зад тезгяха се оглеждаха машината за кафе, купчина закуски; орехови ядки, цяла полица консервирани супи и котлон, на който ги претопляха, програмата на киното, на борбите с бикове, разписанието на автобусите.

„Златният мак“ си беше „Златният мак“. Строго и навъсено заведение, в него можеш да получиш добро кафе и тъжна, водниста храна. Но то не можеше да конкурира веселите модерни ресторантчета, които никнеха в Монтерей — в тях имаше карирани покривки на масите, увеличени сцени от филми по стените, ниски тавани и осветление от плаващи на коркови тапи свещи.

„Златният мак“ не се и мъчеше да ги конкурира. Все още имаше достатъчно хора, които го предпочитаха пред новите — това бяха редовните клиенти, които обичаха студени и мокри сладкиши, супа с разни повлекла, консервирани бульони. Тази клиентела не се доверяваше на рибарските мрежи по стените и на шегите в листа за менюто. За тях храната беше необходимо, но и тържествено свещенодействие, което не биваше да се смесва с някакви си глупости.

Най-напрегнати бяха часовете от седем до осем и половина — закуската, от единадесет и половина до един и половина — обядът, и от шест до осем — вечерята. В останалото време наминаваха кафепийците, любителите на сандвичи и кифлички. Вечер навалицата се сгъстяваше на два пъти — веднъж към девет и половина, когато пускаше първото вечерно на киното, и после към единадесет и половина след второто. В дванайсет и половина „Златният мак“ прибираше листенцата си. Само в събота затваряха в два — да могат да обслужат и първите неделни пиячи.

Идването на Сузи в „Златният мак“ оказа любопитно, но полезно въздействие върху Ела. Години наред тя си бе налагала желязната забрана да не се уморява и да не боледува. И само да си позволеше да разбере колко е нещастна, веднага би си прерязала гърлото. Сузи не само й помогна, тя пое работата изцяло — шегуваше се с търговците, свиркаше си с уста, помнеше, че г-н Кариага обича супата от целина с каймак, помнеше дори името на г-н Кариага.

Първите два-три дни Ела наблюдаваше Сузи и категорично отказваше да се прибере в къщи, да си полегне за няколко часа. После самозабраната й рухна, разпука се и пукнатината значително се разшири. Катастрофална изнемога, изтръпнали от болка нозе, присвиване в стомаха — изведнъж я сполетя всичко. И най-сетне, когато се осмели да си го признае, Ела олицетворяваше вече пълното изтощение. Да се прибере в къщи и да полегне за час-два в началото й се струваше грях, после лукс, а накрая — лекарство.

Сега, минеше ли вечер навалицата в девет и половина и Сузи рече: „Хайде у дома, да се наспиш!“, Ела не виждаше нищо ненормално. Сузи не само удържаше фронта, но с непрестанната си професионална веселост привличаше дори нови клиенти.

В единадесет и петнайсет Сузи напълни четирите автомата с прясно кафе, подреди сарфаладите в хладилника, наряза доматите и прибра филийките за сандвичи в чекмеджето под скарата. В единайсет и половина вечерната прожекция свърши и при нея нахлу втората вълна. На Сузи сякаш поникнаха още три чифта ръце: раздаваше сандвичи с шунка, сандвичи с топено сирене, сирене със сарфалади и кафе, кафе, кафе! Касата звънкаше, а върнатите монети просто залепваха о гумената паничка.

— Да се видим в събота, а?

— Добре. Радвам се.

— Значи, уговорено?

— Може ли да дойда с мъжа си?

— Нима си омъжена?

— Да, но дойда ли на срещата, вече няма да съм.

— Много си сладка!

— И ти не си грозен. Ето ти рестото.

— Задръж го!

— Благодаря. Сиренето идва! Съжалявам, сандвичите с риба са осемдесет и шест.

В кратките секунди между отделните поръчки три от допълнителните й ръце чупеха чинии в сапунената вода, миеха ги, бършеха.

— Хей, мистър Гелдейн! Забравихте си чадъра.

— Вярно! Благодаря ти!

И това означава още четвърт долар бакшиш. Монетата веднага отиваше в една консервна кутия, на която пишеше „Джо“. Когато идваше сутрин да си пие кафето, Джо Блейки винаги намираше пред себе си купчинка сребро, което се приспадаше в сметководната книга. Сумата удивително бързо се възстановяваше.

В дванадесет без пет нахълта Хейзъл. Изправи се до стената и дочака да се освободи стол.

— О, здравей, Хейзъл! Какво да бъде?

— Кафе.

— Готово, Хейзъл! Как си?

— Добре съм.

Постепенно посетителите оредяха и най-после си отидоха. Снежнобелите ръце на Сузи поставиха „Златният мак“ в леглото: изстъргаха скарата, измиха тезгяха, обърсаха гърлата на бутилките доматен сок. Сузи вдигна очи и видя Хейзъл да се измъква.

— Я кажи какво правиш, дявол те взел?

— Нали сме уж в една посока. Да те изпратя.

— Защо не — съгласи се Сузи, — тъкмо ще ми носиш книгите.

— Каквооо?

— Шегувам се.

— Ха! Ха! — засмя се Хейзъл сериозно.

Тръгнаха по улица Алварадо. Всичко беше затворено. Само пред баровете по тротоарите се лееше неонов дъжд. Спряха на края на Гарнизона и облегнаха лакти върху железните перила. Загледаха се в рибарските лодки, пръснати по тъмната вода на залива. Пресякоха железопътната линия, минаха покрай военните складове и влязоха в улица Консервна откъм горния й край. В този миг Хейзъл рече:

— Много си сладка.

— Я повтори!

— Какво му е на Док?

— Отде да знам!

— Сърдиш ли му се?

— А ти защо не си гледаш работата?

— Защото ми е в ред — бързо отвърна Хейзъл. — Но нали не съм от много умните! Всички знаят …

— Какво общо има всичко това с мене?

— Никой не ми обръща внимание — Хейзъл сякаш се препоръчваше. — Док казва, че съм разсеян. Това му допада.

Повървяха още малко и двамата мълчаха. По едно време Хейзъл срамежливо занарежда:

— За мен прави всичко на този свят. Веднъж го повикаха като свидетел да каже какъв ми е характерът, а пак аз нямам никакъв характер. Друг път се нараних и кракът ми щеше да си иде. Той взе, че отвори раната, посипа я с някакъв прах и ми мина. Сега кракът ми е цял.

Сузи не отвърна. Стъпките им отекваха по паважа и се връщаха като ехо откъм ламаринените стени на мъртвите фабрики.

— Док е в беда — рече Хейзъл.

Улицата кънтеше от стъпките им.

— Щом другите са в беда, все при Док тичат, а сега нито един не отива да му помогне.

Стъпка. Още една. Още една.

— Трябва да му помогна — продължи Хейзъл. — Но като не ми стига умът…

— А от мен какво искаш, дявол те взел? — сопна се Сузи.

— Иди при него и се сдобрете!

— Не!

— Ако ти беше в беда, той щеше да ти помогне.

— Не съм в беда. А ти отде знаеш, че му е зле?

— Казвам ти! Мислех, че го харесваш.

— Харесвам го. Да беше наистина зле, болен, с изкълчен крак, бих му отнесла малко супа.

— Боже мой! Ако си изкълчи крака, туй значи да не отиде на пролетния отлив!

— Чакай де! Още не го е изкълчил.

Отминаха кръчмата на Дебелата Ида.

— Не ти ли се пие бира? — попита Хейзъл.

— Не, благодаря. Не се ли прибираш в „Палас“?

— Не — отвърна Хейзъл. — Имам среща.

— Едно време — почна Сузи, — бях още малка, направих на дядо и баба пепелник …

— Харесаха ли го?

— Нямаха нужда от него.

— Не пушеха ли?

— Не — каза Сузи. — Лека нощ!

Хейзъл щеше за малко да припадне. Никога през живота си не бе се спирал на една мисъл повече от две минути. Сега, под напора на цели четири часа напрежение, възможностите му окончателно се изчерпаха. При това не всичко бе свършено. Оставаха му още две посещения, след туй трябваше да се оттегли под черния кипарис и там да пресее заключенията си. Засега светлинка отникъде. Образите в съзнанието му приличаха на ония детски калейдоскопчета, които, завъртиш ли ги, почват да се менят ту по цвят, ту по форма. Стори му се, че в мозъка си долавя леко жужене.

Бе нощ на котките, снизили глави и рамене близо до земята, наоколо пълзяха грамадни котараци и търсеха други котараци. Котките се облизваха с блажена невинност, сякаш не подозираха, че ще им се случи тъкмо това, което искат. Тюлените от скалите при морската опитна станция „Хопкинс“ джавкаха като хрътки. Сребристи под светлината на уличните фенери, консервните фабрики мълчаха. Някъде откъм плажа долиташе тихият плач на тромпет — Какауете Ривас свиреше „Мемфис блус“.

Хейзъл постоя за миг да се нарадва на тайнствената нощ. Погледна към парния котел, дето се скри Сузи, и в светлата ивица на фенера съзря фигура. Съдейки по очертанията и стойката, той реши, че това е Шефът. Не му влизаше в работа. Изкачи стъпалата и похлопа на вратата на Западната биологична.

Док седеше на леглото, пред него се издигаше куп ловни принадлежности: мрежи, ведра и буркани, формалдехид, английска сол и ментол, каучукови ботуши и каучукови ръкавици, стъклени панички и въжа. На масата се виждаше нов малък портативен аквариум с миниатюрна помпичка и моторче, което се задвижваше от чифт батерии за джобно фенерче. Док навъсено наблюдаваше струята бели мехурчета, подскачащи в морската вода.

— Влез — покани той Хейзъл, — радвам се, че идваш.

— Дойдох ей тъй, да постоя.

— Хубаво. Радвам се. Почне ли да си говори на глас, човек разбира, че е взел да оглупява. Ама и приказките му не са за пред хора, тъй че ти, Хейзъл, си идеалното разрешение.

— Добре че се сетих… Я ми кажи, Док, какво е това астро … астрофизиката?

— Всъщност не държиш да ти отговоря, нали?

— Не много. Просто се почудих. Нали се бях записал да следвам.

Док изтръпна.

— За туй да не говорим!

— Донесъл съм ти един пайнт.

— Много мило от твоя страна. И ти ще пийнеш, нали?

— Естествено — каза Хейзъл. — А ти май наистина ще ходиш в Ла Хойа, а?

— Какво да се прави, налага се. И тъкмо се питах да ида ли. Стига вече съм се помайвал.

— Всички мислят, че няма да идеш.

— Точно затуй трябва да ида.

— А не ти ли се ходи?

— И аз не знам — тихо отвърна Док. Надигна се от леглото и откачи жичката от батериите. — Няма смисъл човек да се хаби. И аз тъй, овехтях като форд модел Т, сякаш са ме захвърлили в задния двор. Уж всички части са на място, а пак не ще да върви. И се чудя, ще мога ли някой ден да се събера.

— Да ти помогна — предложи Хейзъл, — нали познавам форда.

— Ще излезе, че познаваш и хората, а?

Хейзъл срамежливо погледна обувките си. По-рано никой не беше го обвинявал, че знае повече, отколкото всъщност.

— Добрият ми Хейзъл! — разнежи се Док.

— Кажи, Док, какво ти е според тебе? — Хейзъл се ужаси от дързостта си, но въпросът бе вече зададен. А и Док, изглежда, не го сметна за необикновен.

— Бог знае. Предполагам, че е нещо като скрито самооправдание. Исках да дам своя принос за науката. Но може би с това ми се е искало да заменя бащинството. Каквото и да се окаже накрая, сега моят принос ми се вижда нищожен. Внуших си сам, пък сега…

Хейзъл се залута сред разкъсаните си мисли.

— Мак съжалява за това, дето го измислиха с Фауна. Просто му се повръща.

— Няма защо да съжалява — рече Док. — Всичко забърках аз!

— Да не искаш да кажеш, че ти отблъсна Сузи?

— Да. И оттогава все мисля. От няколко дни ми е по-леко като никога. Вътрешната болка като че я няма вече. Чувствувам се с открито сърце.

— За Сузи?

— За Сузи. Предполага се, че съзнанието ми е свободно от еснафските бариери. А какво правя? Заех се с една мръсна равносметка. Сложих на везните и образованието, и опита, и миналото си, та дори и възможните си кръвни връзки. И какво излезе? Познавам хора, у които тия неща са уж сто пъти по-добри, а хората са далеч по-лоши. Там е цялата работа! Като си казах болката, олекна ми още повече.

— А защо не опиташ още веднъж?

— Как?

— Купи една торта и букетче карамфили и похлопай на вратата й!

— Да почна от началото? Звучи малко глупаво.

— Жените са си жени — каза Хейзъл.

— Правиш откритие. Срещал ли си я?

— Да. Само да знаеш колко хубаво се е подредила в котела! И се е хванала на работа в „Златният мак“.

— А иначе как е? Какво разказва?

Хейзъл отново се залута сред отломките на паметта си.

— Като била малка, направила на баща си и майка си пепелник… — почна той, но млъкна. Стори му се смешно.

— Та какво от това?

— Те нямали нужда.

— Тя ли ти каза това?

— Да.

— Да пием.

— Не мога, Док. Имам още една… искам да кажа, трябва да се видя с още един човек.

— Толкоз късно? Посред нощ?

— Да. Ти си тъй добър към мене, Док. Нищо лошо не бих ти сторил.

— Разбира се, не би ми сторил.

— Но ти сторих.

— Какво?

— Помниш ли, винаги си казвал, че ме харесваш, защото съм разсеян и не те слушам.

— Помня.

В погледа на Хейзъл се четеше срам.

— А сега внимавах във всяка твоя дума.

— Нищо, нищо.

— Док …

— Кажи!

— Йосиф-Мария се навърта около парния котел.

Хейзъл не помнеше да е бил някога по-изтощен. След като подложи разума си на необичайни за него изпитания, той разбра, че ще се случи тъкмо онова, от което най-много се бои: да не постигне нищо. Бе започнал с надеждата да открие някаква що-годе светлинка, която да го води. А крайният резултат му спомни миденочерупчестите картини на Анри художника. Замечта да заспи, да спи дълго, дори да не се пробуди за тоя свят, в който се чувствуваше чужденец. Всичко се обърка. Питаше се дали и във Вашингтон няма да причини подобна бъркотия.

Премина уморен запустялото място и се покачи по стръмната пътечка към приюта „Палас“. Искаше да се пъхне в мрака под завивката и да скрие неуспеха си в сън.

Но Мак и момчетата го чакаха будни.

— Къде ходиш до това време, взел те дяволът? — попита го Мак. — Къде ли не те търсихме.

— Разхождах се — промълви Хейзъл.

Мак се размърда и изпъшка.

— Олеле! Здравата си ме халосал — каза той. — Щеше да ме убиеш.

— Не трябваше, съжалявам — рече Хейзъл. — Да ти разтрия ли удареното?

— За бога, не! Какво те е прихванало. Почнеш ли нещо да кроиш, все аз ще пострадам.

— С кого беше? — попита Хуити Втори.

— С всички. Разхождах се.

— С кого по-точно?

— Ами… и с Джо Елегънт, и с Фауна, и със Сузи, и с Док.

— Със Сузи ли казваш? — надигна се Мак.

— Да. Отидох до „Мака“ за чаша кафе.

— Вижте го! Кафе пие!

— Това имаше, това пих — оправда се Хейзъл.

— Добре, а тя какво ти каза?

— Каза, че като била в трето отделение, направила пепелник.

— И таз добра! — извика Мак. — Не каза ли нищо за Док?

— Да, мисля, че каза.

— Мислиш!

— Не ме питайте тогава! Какви сте подли. Или искате и аз да стана подъл?

Мак изохка и се обърна на другия си хълбок. Хейзъл усети, че е ограден от враждебност.

— По-добре да изляза — сломено рече той.

— Чакай! Какво каза Сузи за Док?

— Че не иска да го види освен ако… Излизам.

— Освен ако?

— Освен ако не легне болен или не си счупи крака.

Мак поклати глава.

— Понякога почвам да разсъждавам също като тебе. Не биваше да те пускам да излизаш сам.

— Нищо лошо не съм сторил.

— Но се обзалагам, че и нищо добро не си свършил. Да пукна, ако в този момент не си блъскаш главата как най-лесно да поведеш биологична война, Док да заразиш.

— Уморен съм — каза Хейзъл. — Искам да си легна.

— Че кой те е спрял?

Хейзъл легна с дрехи, но не можа да заспи. Унесе се чак когато утрото надникна откъм Салинас. Мозъкът му се изприщи, а съдбата, пристегнала подпръгата, впила шпори, все тъй го яхаше като кон.