Благодатният четвъртък

5. ВЛИЗА СУЗИ

В представите на повечето хора полицаят на малкия град е глупав и непохватен. В книгите той обикновено изпълнява ролята на наивника, когото всички баламосват. Хората запазват представите си дори и когато не са верни. Та една ли е заблудата, в която вярваме, съзнавайки, че сме на крив път?

Ако е на служба от дълги години, полицаят научава за градчето повече неща от всеки друг. Той е на ясно с деликатното политическо равновесие между кмета и общинските съветници, между пожарната команда и застрахователните компании. Той знае защо мисис Гелдъм урежда голям гуляй, знае и кой ще присъствува. Когато Мейбъл Андрюс се оплаче, че при нея се е вмъкнал крадец, знае дали това не е било плъх в трапезарията, истински крадец или чисто и просто просовиденията на една гладна кокошка. Полицаят знае, че господин Гелдъм спи с учителката и кога. Знае кога точно гимназистите преминават от джин на марихуана. Известна му е всяка бразда върху повърхността на градчето. При голямо престъпление полицаят обикновено знае кой не го е извършил, а сегиз-тогиз и кой именно го е извършил. Стотиците неща, които могат да се случат, не се случват, ако полицаят е добър. Работите понякога се уреждат с кратък спор на улицата, с телефонен разговор; понякога е нужна само сянката му под уличния фенер. Когато сваля покатерилата се на дървото котка, той знае всички подробности около господаря на котката. Много разплакани и отчаяни от родителите си момченца и момиченца с готовност връщат откраднатите от тях вещи в шепата на полицая и той, ако е добър полицай, ги удостоява с нещо като справедлива милост, без да накърнява с това достойнството на закона.

Непознатият пътник, който слиза в Монтерей от експреса Дел Монте, едва ли съзнава, че пристигането му е било отбелязано. Но случи ли се нещо, той бързо разбира това.

Джо Блейки от Монтерей беше добър полицай. Никога не би станал началник, пък и не искаше. Градчето обичаше Джо и му вярваше. Той беше единственият в града, който можеше да слага край на съпружеските стълкновения. Бе натрупал своя опит в обществения живот и в отклоненията от нормите, като най-малкият от петнайсет добри, но палави деца. Бащината къща беше и единственото му училище. Джо познаваше всички в Монтерей и почти моментално забелязваше пришълците.

Един ден от автобуса на линията „Грейхаунд“ слезе момиче на име Сузи. То се огледа, мацна червило на устните си, после надигна излющения куфар и се упъти към ресторанта „Златният мак“. Хубава беше Сузи, имаше чипо носле и широки уста. Добре сложена, двайсет и една годишна, висока един и шейсет, с вероятно кестенява коса (сега изрусена), тя носеше кафяв жакет с якичка от зайча кожа, памучна рокля на шарки и кафеникави обуща от бокс (с леко очукани токове), протрити на десния палец. Едва забележимо накуцваше с десния крак. Преди да вдигне куфара отвори кафявата си чанта от изкуствена кожа, в която имаше огледалце, гребен с два отчупени зъба, пакетче „Лъки Страйк“, кибрит, на който пишеше „Хотел Розалия, Сан Франциско“, половин туба ментови ролки, осемдесет и пет цента в звонк, но никакви банкноти, червило, но не и пудра, аспирин в тенекиена кутийка и никакви ключове.

Ако тази нощ станеше убийство, Джо Блейки би записал всичко това на книга, ала сега дори не подозираше, че го знае. Джо действуваше предимно по инстинкт. И влезе в „Златният мак“ тъкмо когато сервитьорката поднасяше чаша кафе на изправилата се пред бара Сузи. Джо се настани на стола до нея.

— Здравей, Ела — подвикна той към гостилничарката. — Чаша кафе.

— Момент — рече Ела. — Как е жена ти, Джо?

— Добре. Но ако можеше да оздравее, щеше да бъде по-добре.

— От тебе зависи — каза Ела. — Мъжете не разбират тия неща. Остави я да си почине, купи й нещо за усилване. Ако можеш да чакаш, ще ти приготвя прясно кафе.

— Мога — каза Джо.

Ела отиде до другия край на бара, взе кафе и го тури в мелничката.

— А ти, сестро? — обърна се Джо към Сузи.

— Нищо — отвърна Сузи. Тя не вдигна глава, но го видя в блестящата машина за кафе.

— Отпуска?

— Да.

— Докога?

— Не знам.

— Работа ли търсиш?

— Горе-долу.

Ела се приближи, но като ги чу, си намери отново работа в другия край на бара.

— Познаваш ли някого от тукашните? — попита Джо.

— Имам леля.

— Как се казва?

— Влиза ли ви в работата?

— Да.

— Добре. Нямам леля.

Джо се усмихна и Сузи се отпусна. Харесваше мъжете, които проявяват загриженост за жените си.

— Значи, скитничество, а? — каза Джо.

— Още не. Май ще си имам неприятности с вас, а?

— Ако от мен зависи, не. Имаш ли карта за обществена осигуровка?

— Изгубих я — каза Сузи.

— В нашия град сме строги — продължи Джо. — Всичко става с ред. Не се опитвай да работиш по улиците. Забранено е от властите. Ако нямащ един долар да заминеш, обади ми се. Казвам се Джо Блейки.

— Благодаря, Джо. Само че не съм уличница, честна дума.

— Още не, не си — съгласи се Джо. — В нашия град е невъзможно да си намериш работа, защото консервните фабрики ги затвориха. Но ти не се тревожи. — Джо стана и се протегна. — За кафето ще дойда по късно, Ела — рече той и излезе.

Както изглежда, работата на Ела бе привършена. Тя се приближи с влажна кърпа за прах в ръката.

— Чудо човек! — каза тя. — Още кафе? Има прясно.

— Може — каза Сузи.

Ела й подаде втора чаша.

— Къде ще отседнете?

— Още не зная.

— Сестра ми дава стаи, не са лоши. Четири долара седмично. Може да я питам по телефона има ли свободни.

— Предпочитам да потърся най-напред из града — отвърна Сузи. — А ще имате ли нещо против да оставя куфара тук? Малко е тежичък.

— Оставете го. Под тезгяха ще го скрия.

— Ами ако ви свърши смяната, докато се върна?

Ела я погледна право в очите.

— Моята смяна, сестро, никога не свършва.

Сузи разгледа витрините по улица Алварадо, после слезе на кея и се загледа в рибарските лодки и въжа. В сянката на кея винаги се навърташе пасаж дребна риба. Две момчета мятаха въдиците си там, ала нищо не хващаха. Към четири часа Сузи мина по опустялата улица Консервна, купи си пакет „Лъки Страйк“ от бакалницата, погледна разсеяно към Западната биологична и похлопа на вратата на „Мечешко знаме“. Фауна я прие в спалнята-кабинет.

— Да ви кажа истината — започна Фауна, — работата не върви. Може би ще потръгне към юни. Ако можех, щях да ви взема. Нямате ли някоя сърцераздирателна история, която да ме трогне?

— Нямам — каза Сузи.

— А пари?

— Също.

— Ами тогава за къде сте? — Фауна се отпусна на въртящия се стол и примижа. — Едно време държах приют и зная всички сърцераздирателни истории отначало докрай. Ако можехте да навържете всички трагедии, които съм чувала, тогаз, предполагам, бихме могли набързо да се разберем. Някои от историите биваха верни. Позволете аз да ви кажа какво се е случило с вас.

Сузи мълчеше, по лицето й не трепкаше мускул, ръцете сякаш отсъствуваха.

— Въшлив дом — почна Фауна, — побоища денем и нощем. Били сте на петнайсет-шестнайсет, когато сте се оженили, а той сигурно не ви е искал. Направили сте го, за да избягате от побоищата.

Сузи мълчеше.

Фауна отмести поглед, за да не види ръцете, които бавно се сключиха.

— Попадате в семейство от друг сорт. Момчето не се примирява и накрая избухва. А какво направихте вие?

— Нищо не направих — каза Сузи.

— Къде е детето?

— Пометнах.

— Мразехте ли мъжа си?

— Не мога да кажа.

— Ясно. Безинтересна работа. Има жени само за това родени. Едни са мързеливи и не работят, други мразят мъжете. И нито едните, нито другите са доволни. Представяте ли си кръчмар да пие? Не ми изглеждате на уличница. Не сте мързелива. Защо не си намерите друга работа?

— Работех като сервитьорка, после като продавачка. Единствената разлика е, че вместо бакшиш от три долара, те водят на кино.

— Имаш ли приятел?

— Не.

— Мразиш ли мъжете?

— Не.

— Печелиш, сестрице — въздъхна Фауна. — Усещам, че се предавам. Не си вчерашна. Знаеш да живееш, като че си вряла и кипяла. Това ми харесва. И ми действува по-добре от сърцераздирателните истории. Я кажи, вътре ли си?

— Ъ?

— Искам да кажа имала ли си работа с полицията?

— Не.

— Не са ли те задържали?

— Веднъж. За един месец. Скитничество.

— И нищо друго в регистрите?

— Нищо.

— А не можеш ли да се усмихваш? Ще смразиш клиентелата.

Сузи се усмихна.

— Милостиви боже! — извика Фауна. — Страх ме е, че ще те изпусна. Отде накъде все аз трябва да ви пробутвам в живота? Работила ли си някога в публичен дом?

— Не.

— Как да ти кажа, не е като на улицата, друго си е. Утре ще дойде Док Уилкинс.

— Да си донеса ли куфара? — попита Сузи.

— Донеси го — Фауна отвори портфейла, който се намираше на писалищната й маса. — При Пени е отворено до шест часа. Иди да си купиш рокля, фантазе, но да не е скъпа. Купи си и нова четка за зъби. И като се върнеш, оправи си, за бога, косата! Знаеш ли колко хубава ще станеш?

— От автобуса е — оправда се Сузи.

— Ето, вземи, ще ти стигнат — каза Фауна. — Вечеряме в шест и половина. От кога не си яла?

— От вчера.

— Довечера имаме телешка супа, моркови с каймак и за десерт черешово сладко.

Сузи се отправи към вратата, но преди да отвори спря и погали с ръка бравата.

— Днес ме спипа полицаят. Някой си Джо Блейки.

— Добър е Джо. Помага. И пари би заел.

— Да, предложи ми — каза Сузи. — О, как обичам телешка супа!

Ела от „Златният мак“ подаде куфара през тезгяха.

— Изглеждаш като човек с работа — отбеляза тя.

— Изглеждам — потвърди Сузи. — Къде е магазинът на Пени?

— Като завиеш вдясно, през две преки. Едно жълто здание. Ще се видим ли пак?

— Разбира се — каза Сузи.

Вън, на тротоара, до нея изведнъж изникна Джо Блейки и пое куфара от ръката й.

— Фауна е от добрите и ако ти е чиста козината, винаги ще си добре — каза той.

— Отде знаете? — изненада се Сузи.

— Тя ми се обади. Поръча да те разведа.

— Добре.

Сузи грабна куфара си и влезе в „Пени“.

— Какво ще искате?

— Рокля. От евтините.

— Ето тук.

— Предпочитам доматената.

— Модерният цвят, а? „Ябълката на любовта“.

— Доматен цвят! — настоя Сузи.

— От изкуствена нишка. Много са трайни.

— Още по-хубаво. Дванадесети ръст.

— А подходящи обувки?

— Да, няма как — въздъхна Сузи.