Благодатният четвъртък

16. МАЛКИТЕ ЦВЕТЕНЦА НА СВЕТИ МАК

Док постави десет големи морски звезди на лавицата и нареди до тях осем стъклени панички до половината пълни с морска вода. Макар и в личния си живот склонен към безредие, лабораторната му техника беше безупречна. Приготвянето на ембрионалните серии му доставяше удоволствие. Беше правил това хиляди пъти преди и сега усещаше сигурността на добре познатото, в което не можеше да има никакви съмнения. Направиш едно, а другото само го следва. В навика има нещо успокояващо.

В спомените му се върна целият му досегашен живот — едно равно плато от задоволство с ниски и пръснати тук-таме хълмчета на вълнение, но без задушаващата болка на творческата мисъл, без самотността на откритието. Грамофонът свиреше тихо, свиреше познатите и сигурни фуги на Бах, ясни като математически равенства. Сладостно чувство почна да го обзема. Харесваше се пак — както по-рано; харесваше се като личност, тъй, както би харесал и някой друг. Самоомразата, която трови толкова хора и която го смущаваше, си беше отишла. Високият глас в главата му възвестяваше спокойствие и ред, дрезгавият среден глас звучеше меко — мънкаше и нареждаше, но почти не се чуваше. А ниският глас мълчеше, може би потънал в мечти за топлото и гостоприемно море.

Гърмящите змии ненадейно надигнаха глави в телените си клетки, опитаха въздуха с раздвоените си езици и изведнъж затрещяха. Док вдигна глава. Влизаше Мак.

— Новите змии май още не са свикнала с мен — почна той.

— Нужно е време — каза Док. — Отдавна не си идвал.

— Защото не съм добре дошъл — каза Мак.

— Съжалявам, Мак. Просто не съм същият. Нещо ми има. Но ще се помъча да се оправя.

— Няма ли да захвърлиш тия октоподи?

— Не знам.

— От тях ти е криво.

— Не е от октоподите — засмя се Док. — По-скоро е от това, че се опитвам да мисля. Отвикнал съм.

— Аз пък никога не съм свиквал — призна си Мак.

— Не е истина — възрази Док. — Не познавам друг човек, който с такава любов да мисли и за най-дребните неща.

— Не ме интересуват никакви дребни неща — каза Мак. — Док, я ми кажи, какво ти е мнението за Шефа? Ама честно!

— Мисля, че не го разбирам. Той е един, аз съм друг.

— Не го увъртай. Той е нечестен.

— Ей това се вика заключение на вещо лице — рече Док.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че имаш предвид собствения си опит.

— Да, да, разбирам те, Док. Но я си сложи ръката на сърцето и си помисли — не съм ли нечестен по честния начин? Аз всъщност никого не мамя, и себе си дори. И още нещо — правя ли го, съзнавам това. А за Йосиф-Мария разлика няма.

— Струва ми се, прав си — съгласи се Док.

— Но друго си мисля … Шефът няма много сметка от неприятности, нали?

— Никой не обича неприятностите.

— А той е заложил за това — продължи Мак. — Представи си, че цялата Улица се надигне срещу него — къде ще се скрие, а?

— Нямаше да е зле, ако поне зная за какво говориш.

— Просто се мъча да разбера нещо.

— Добре де, щом смяташ, че Шефът се намира в такава уязвима позиция …

— Нали тъкмо това искам да кажа. Той не може да си позволи да ама неприятели.

— Никой не обича неприятелите.

— Знам. Но той си е натопил задника в рискове. Има си търговия, има си имот.

— Ясно ми е — каза Док. — Искаш да го притиснеш за нещо и затова се мъчиш да разбереш как ще ти отвърне. Какво си намислил да му искаш, а Мак?

— Тъкмо сега мисля.

— Ти никога не си мислил напразно. Размислиш ли се, някой ще пострада.

— Никой не е пострадал от мен, Док.

— Не много. Бих казал, твоето ухапване не е смъртоносно.

Мак се смути. Не предполагаше, че разговорът ще се насочи към него. Затова и смени темата.

— Ти чу ли, Док? Клубът за голф положил клетва за вярност. Хунти Втори носел щеките. Членовете свалили шапки и се заклели да не свалят правителството на Съединените щати.

— Радвам се — каза Док. — Бях се разтревожил. И носачите на щеки ли полагат клетва?

— Някои да, но не и Хунти. Той е, тъй да се каже, идеалист. Казва, че ако му хрумне да подпали Капитолия, нищо не може да го спре. Нямало вече да го викат за носач.

— А той иска ли да подпалва Капитолия?

— Не че иска. Сега не иска, но знаеш ли го утре какво ще поиска? Все за това говори. Казва, че служил в морската пехота, воювал за отечеството и затова лично се интересувал от тия неща. Никого и не слуша — каквото си науми, това е.

Док прихна.

— Значи, заради идеалите си сега вече няма да носи щеките за голф, тъй ли?

— Казват, че представлявал опасност за сигурността на страната — продължи Мак. — Хунти пък вика, че нямал достатъчно памет, за да бъде опасност за сигурността. На игрището за нищо друго не се говори освен за пари и за жени.

— Героите винаги първи пострадват — подметна Док.

— Стана дума за жени, Док, та …

— Та какво?

— Какво стана с онова засуканото, дето идваше при тебе, с коженото палто?

— Нещо не е добре.

— Жалко — каза Мак. — Какво й е?

— Нещо неизвестно. Не могат да открият.

— С толкоз пари …

— Моля? Не разбрах.

— Колко съм ги виждал — провикна се Мак. Вземи някоя, дето води такъв, който печели по двайсет и пет долара седмично. Не можеш я уби със сатъра, я! Жената гледа деца, прането пере… Е, малко се поуморява, но от това по-лошо не й става. Но я дай на мъжа й седемдесет и пет долара, и тя веднага почва настинките и витамините.

— Нова медицинска теория, а? — пошегува се Док.

— Не е нова. Отвори си очите и гледай. Стигне ли оня до сто доларчета всяка събота, и мадамата почва да чете списание „Таим“. Още не прочела и последната страница и вече е болна от най-модната болест. Познавам жени, пред които докторите вода пият. Сега ги прихваща алергията. Едно време му викахме хрема — ходиш и смъркаш. А на тоя, дето е измислил алергията, трябва патент да му дадат. Разболяваш се, когато нищо не ти се прави. Виждал съм жени, които са алергични към неизмити чинии. И мъжете се хвърлят да печелят пари — зер имат болник на ръцете си.

— Циничен си, Мак.

— Не съм. Огледай се и ми покажи една свястна жена с мъж комарджия.

Док се изкашля.

— Да не искаш да кажеш, че и моята приятелка …

— Опазил ме бог. Нейната работа е още по-голяма. Вземеш ли да печелиш, тя си измисля нещо, дето никому не е известно. Не може да боледува от нещо обикновено, дето се лекува с хапове. И тръгне да заблуждава докторите. А те я обикалят, клатят глави, почесват се и казват, че такъв случай за пръв път срещат.

— Отдавна не съм те чувал да говориш така — каза Док.

— Защото не си имал настроение да ме слушаш. Да не мислиш, че докторите са много честни?

— Нямам основание да се съмнявам. Защо?

— На бас се хващам, че мога да излекувам тия богаташки жени. Поне за известно време.

— Как?

— Как ли? Първо ще си взема помощник, глухоням. Неговата задача ще бъде да седи, да слуша и да се прави на объркан. След туй ще взема едно шише английска сол, ще го запуша с някаква лъскава капачка и ще го кръстя „Лунен прах“. По трийсет долара лъжичката. После ще изнамеря машина, на която привързваш мадамата. Машината лъщи, защото е никелирана, и е покрита с разноцветни крушки, които просветват от време на време. За половин час дванайсет долара. Пускаш я и тя принуждава жената да се движи, като че пере. Да видиш как ще оздравее! И цяло състояние ще натрупам. Разбира се, те веднага се разболяват отново, тъй че ще се наложи да се измисли и нещо друго — например смесица от приспивателно и хапове за бодрост — гълташ ли, гълташ и все на едно място стоиш.

— Слава богу, че нямаш разрешително за практика — каза Док.

— Защо?

— Да ти кажа право, и аз не зная защо. А какво ще кажеш за профилактиката?

— Тоест как да ги предпазваме от заболяване?

— Да.

— Това е лесно. Стой си беден!

Док се умълча. Погледна морските звезди и видя, че между лъчите им е почнала да блика оплодителна течност.

— Кажи, Мак, за какво дойде при мене? Нещо да искаш?

— Не за това — каза Мак. — Пък и да е било, забраних. По-важното е друго: радвам се, че се отказа.

— От какво съм се отказал?

— От тия гадни влечуги.

— Слушай, Мак — Док внезапно се ядоса, — я не дрънкай глупости! Статията ще бъде написана! А за пролетния отлив отивам в Ла Хойа!

— Добре, Док, добре. Да бъде, както казваш.

Като се върна в приюта „Палас“, Мак довери на момчетата:

— Стори ми се малко по-добре, но още не се е отказал от оная глупост. Трябва да направим всичко, да не напише тая проклета статия.