Благодатният четвъртък

36. ЛАМА САБХТХАНИ21

Хейзъл седна в единия край на желязната кушетка в Монтерейския затвор и с интерес заразглежда пророка.

— Отвори кутията, това са сладкиши. Щом си приятел на Док, нищо лошо няма да ти се случи.

— Не го познавам — каза пророкът.

— А той те познава. Значи, имаш щастие.

— Не познавам никакви доктори.

— Не е от тях. Той е доктор по буболечките, по… разни такива.

— Аха! Спомням си. Нагостих го с вечеря.

— А сега ти праща сладкиши.

— Сигурно няма да ги изям.

— Защо пък? И таз хубава!

— Кажи на моя приятел Док, че алчността ме отрови. Обичам сладкишите и сегиз-тогиз си открадвам по един; все успявах някак да си облекча съзнанието от дребното престъпление. Но вчера ме обзе такава страст, същински бич! Откраднах три. Управителят на „Сейфуей“ каза, че от по-рано знаел дето задигам по едно и все си затварял очите. Но като взех три, нямаше как, обади ме. Не е виновен човекът. Отде да знае следващия път какво ще открадна? Току виж ме обзела друга страст. Сега ще се накажа — няма да изям тия сладкиши, само ще ги мириша.

— Аз пък мисля, че си луд — каза Хейзъл.

— И аз тъй мисля. Но понеже нямам мярка за сравнение, не мога ти кажа не са ли и другите луди.

— Говориш малко като Док — забеляза Хейзъл. — Нищо не ти разбирам.

— Как е той?

— Не е добре. Грижи.

— Още тогава го разбрах. Сега си спомням. Самотата му стоеше като мантия. Достраша ме за него.

— Исусе! Също като него говориш! Женски са неговите грижи, женски!

— Така и трябваше да бъде. Стане ли му на човек студено, топлото дири. Самотен ли си, има само едно лекарство. Защо не се събере с въпросната жена?

— Няма да го иска, освен …

— Ясно. Такива са те.

— Кои?

— Жените. А ти какво искаше да кажеш с това „освен“?

Хейзъл погледна пророка втренчено, с очи, които пронизват. Този човек говореше като Док. Може би ще помогне? Но с тази мисъл в главата му дойде и предпазливостта.

— Искам да те питам нещо — рече Хейзъл.

— Питай!

— Ето що… По начало това не е вярно. То е… измислено.

— Значи, хипотетичен въпрос?

— Нещо такова. Да речем, става дума за човек, който е зле …

— И?

— И не вижда как може да се отърве. Но той има един приятел, за когото може би и не подозира…

— И този приятел си ти — каза пророкът.

— Не! За друг става дума! Забравих му името. Но, да речем, човекът е зле — бързо продължи Хейзъл, — изход има, но не го бива да се оправи сам. Мислиш ли, че приятелят е длъжен да му помогне?

— Естествено.

— Дори да боли? Адски да боли?

— Естествено.

— Дори нищо да не излезе?

— Естествено. Не зная какво му е на твоя Док, но си представям на теб какво ти е. Ако го обичаш, длъжен си всичко да сториш, за да му помогнеш. Всичко. Дори да го убиеш, ако се наложи, но да го отървеш от неизлечимата болка. Това е най-висшият и най-ужасният дълг на приятелството. Подозирам, че онова, което си намислил, ще е нещо необикновено. Но най-напред трябва да си на ясно — ще успееш ли, второ — провери себе си, знай, че ще бъдеш наказан. Защото е напълно възможно, дори и да успееш, твоят приятел да не пожелае да те погледне. Но за това се иска силна обич, най-силната обич. Уверен ли си, че го обичаш именно така?

— Този човек не съществува! — запъхтян отсече Хейзъл. — Нали е само хипо … хипо-те… нали е само ей тъй, на шега, като гатанка?

— Разбирам — каза пророкът, — обичаш го именно така!

Никой не знае как величието осенява човека. То може би лежи скрито в мрака, заспало дълбок сън, или — кой знае? — може би се врязва в него като ония шеметни огнени частици, идващи от космичното пространство. За величието обаче знаем следното: нуждата го вдига от сън и го тласка към действие; то никога не идва безболезнено; то променя човека, пречиства го и в същия миг го въодушевява — след това човек никога не може да възстанови първоначалната си простота.

Хейзъл се гърчеше на земята под черния кипарис. Между стиснатите му зъби се процеждаше едва чут хленч. С настъпването на нощта и залеза на луната, след което се смрачи, отчаяние обви Хейзъл и той горко заплака, изстрадвайки своето величие, тъй както другият оплакваше своята изоставеност.

Борбата продължи часове, чак до сутринта. Едва в три часа Хейзъл бе преглътнал всичко. Прие го, тъй както прие и поквареното президентство на Съединените щати. В душата му настъпи мир, защото изход за бягство не видя. Само глупак да го бе зърнал отнякъде, не би открил прекрасното у него.

Хейзъл пое от земята избрания инструмент — бухалката за бейзбол — и се измъкна изпод тъмната сянка на кипариса като котарак, станал още по-чер от мрака. Не минаха и три минути, Хейзъл се върна, легна по корем под кипариса и зарида.