Благодатният четвъртък

27. О, КАКЪВ РЯДЪК ДЕН!

Съобщителните връзки на улица Консервна са неразгадаеми като черна магия и бързи като светлината. Фауна и Мак взеха решение гуляят да бъде превърнат в маскарад петък вечерта към девет часа и единадесет минути. В девет и дванадесет магията почна да действува, а в девет и половина всички, които не спяха, не бяха пияни и не отсъствуваха, вече знаеха това. Една особено подла жена, която от дълго време не познаваше мъж, изкоментира: „Как ще се разбере, че са костюмирани, по какво?“ Тези думи очевидно бяха продиктувани от мизерията, в която живееше. Но вестта бе посрещната най-вече с учудване и радост. Мак продаваше билети и хората купуваха, сякаш предстоеше бой с бикове.

Помислете какво очакваше притежателите на билет: веселба в нощния приют и аперитив „Палас“, лотария, която щеше да прилича едва ли не на церемониално раздаване на подаръци, предстоеше им мероприятие с такива вълнуващи пропорции, каквито летописът на Улицата не познава. И на всичко отгоре — костюмиран бал! Достатъчно би било само едното. Но вкупом те отдалеч намирисваха на тържество, не особено различно от катастрофа.

Фауна с облекчение въздишаше, защото още малко и нейният проблем щеше да намери разрешение. Искаше да натъкми Сузи както трябва, а Сузи, каквато си беше маймуна, все отказваше. Сега бе лесно. Нима има разлика между гардероба на Снежанка и гардероба на една млада и хубава невяста?

Имаше такива, които смятаха, че Фауна се е нагърбила с непосилна задача — да вдигне сватба не само без знанието, но дори и без всякаква конспирация поне с една от страните. Скептиците бяха напълно прави. Но в резултат на дългогодишния си опит Фауна бе убедена, че повечето хора, първо, не знаят какво искат, второ — не знаят как да постъпят, за да получат каквото искат, и, трето — не разбират, че понякога го имат.

Фауна беше от ония твърде рядко срещани люде, които не само имаха свои убеждения, но и бяха готови да отговарят за тях. Тя знаеше, че Док и Сузи рано или късно ще се съберат и понеже бяха объркани, лекомислени и срамежливи, понеже им липсваха сили сами да стигнат до щастливия завършек, Фауна бе готова да им помогне. Противниците й възразяваха: „Ами ако Фауна е на погрешен път? Представете си, тази връзка може да се окаже без всякакви изгледи за успех!“ Ако чуеше как я критикуват, Фауна би отвърнала: „Да не би сега да им е много добре? Може пък и да потръгне. Какво ще изгубят? Ако речеш да гледаш все откъм черната страна, кой на тоя свят е с шансове? Накарах Док да върже вратовръзка. Ако греша, моя си е грешката. Сегиз-тогиз може и да се посдърпват. Та с кого не се случва? Но току виж ги сполетяло и нещо хубаво! Можеш ли да се подпишеш за всекиго?“

Да й бяха подхвърлили, че всеки има право сам да размисли и да намери своя път в живота, Фауна би отговорила: „Та седнал ли е някой да размишлява? Мога да размишлявам аз, защото не представлявам нито едната, нито другата страна.“

На обвинението, че е сводница, тя би рекла: „И таз хубава! Че какво друго съм правила в живота си?“ Спор с Фауна трудно се печелеше — ще се съгласи с тебе, а после ще я подкара, както си знае. Тя бе стигнала до астрологията едва след като разбра, че хората, които и думица не искат да чуят от устата на мъдрия и по-знаещ приятел, са готови сляпо да следват повелите на звездите, които, ако се вярва на науката, са и твърде далеко от нас, и доста несигурни. Док би отхвърлил астрологията. Затова трябваше да го подбутват откъм гърба. Фауна не се надяваше на благодарност. Отдавна бе разбрала, че това е излишно. Док не беше в състояние да изтълкува тъмния глас в червата си, но в ушите на Фауна гласът звучеше ясно и силно. Тя знаеше, че е самотен. При срещите й с него този глас заглушаваше всички останали.

В събота сутринта тя накара момичетата от дома да наизвадят всяко парцалче и дреха и да ги струпат върху леглото в кабинета й.

Мейбъл си беше по рождение уличница, излята като по калъп. По всяко време и при всякакви обстоятелства, след известна ориентировка, Мейбъл се втурваше да върши досущ същото, което вършеше и на улица Консервна. И това не бе въпрос на съдба, а на съчетание от способности и склонности. Дето и да беше се родила — в коптор или в дворец, — Мейбъл пак щеше да го удари на лекия занаят.

Купчината дрехи върху леглото на Фауна бе внушителна. Което и момиче да облечеше някоя от тези одежди, веднага щяха да го задържат за скитничество, само да си подадеше носа на улицата.

Мейбъл дръпна Фауна в стаята си и тихо заговори:

— Баба ми е била от старата гвардия. — Мейбъл притвори вратата, издърпа долното чекмедже от скрина и измъкна оттам пакет, увит с кафеникава хартия, залепена по краищата с целофанени лентички, да не влиза въздух. — Баба оставила това на мама, а мама ми го завеща — Мейбъл разкъса хартията. — Но кога ще ми дотрябва? — Тя взе да развива хартия след хартия и най-сетне просна на леглото си булчена рокля от най-тънък лен, бродирана на букети бели цветя — бодовете бяха тъй ситни, че сякаш израстваха от самия плат. В кръста роклята беше прибрана, а полите й буйно рукваха по всички страни. Мейбъл отвори някаква кутийка и постави до роклята сребърна сватбена коронка. — Надявам се, че няма да я съсипе. Кажи и да внимава, да не я залее с нещо! Аз ще лъсна коронката, малко е почерняла. Нали е сребро?

Фауна се слиса. Протегна пръсти към леката и красива материя. Твърда жена беше тя и мъчно се трогваше, но тази рокля я трогна.

— Снежанка! — изрече тя на пресекулки! — Я да внимавам, че току виж почна сама да си вярвам на приказките! Мейбъл, ще ти дам да сложиш обеците ми.

— Нищо не искам.

— Обеците ми искаш!

— Дай ги тогава.

— Май ще й стане, а? — рече Фауна.

— И да не й стане, ще я поправим.

— Ти си била добро момиче, знаеш ли? Искаш ли и за тебе да се погрижа?

— По дяволите, не! — викна Мейбъл. — Тук си ми е най-добре. В пакета има и було.

— Не знам може ли и було да сложим, но да опитаме.

— Та тя не знае какво е това було! — отбеляза Мейбъл.

Ако хората отдаваха на международните събития, политиката, па дори и на собствената си работа вниманието, грижата и мъдростта, с които обсипват въпроса какво да облекат на костюмиран бал, светът щеше да върви по мед и масло. На повърхността улица Консервна беше по-тиха от обикновено, но под повърхността кипеше. В един ъгъл на приюта „Палас“ Хунти Втори учеше малкия Джони Кариага да крие карти за игра в дланта си. Джони бе извикан или по-право взет на заем, тъй като Алберто Кариага получи за него шейсет и два цента, т.е. цената на галон вино. Срещу тази сума той се съгласи да използуват първородния му син. Бяха намислили да облекат Джони като Купидон, да му турят книжни крила и да го въоръжат с лък, стрели и колчан. Колчанът всъщност трябваше да служи за скривалище на печелившия билет. Макар че всичко живо от улица Консервна знаеше колко истинска е лотарията, гордостта налагаше измамата да бъде продължена с достойнство докрай. Поради лекото недоверие в Джони върховете на всички стрели имаха каучукови капачки от шишета.

Хунти Втори изряза от мукава карта с точните размери на лотарийния билет.

— Опитай сега пак, Джони! Не тъй! Виждат се краищата. Виж как! Малко ще попрегънеш краищата — ей тъй. Хайде опитай! Така! Браво! Сега да видим как ще я извадиш от колчана. Вдигаш лъка с тая ръка — точно тъй! — всички поглеждат нагоре, а ти казваш …

— Знам — прекъсна го Джони. — „Аз съм Купидон, богът на любовта. Пронизвам сърцата, които не очакват…“

— Чудесно! — обади се Еди. — Това Мак ли го измисли?

— Той сам! — каза Хунти Втори. — А сега, като вдигнеш лъка с дясната, с лявата изваждаш билета от колчана. Опитай!

— „Аз съм Купидон, богът на любовта“ — изрече Джони и разклати лъха.

— Дотук добре — отбеляза Хуити Втори. — Но трябва още да репетираш. И не си гледай лявата ръка! Лъка ще гледаш! Ето ти сега фруктиерата. Ровиш и уж търсиш, но картончето не изпускаш. Давай, репетиция!

— Искам трийсет и пет цента — каза Джони. — Какво?

— Ако не ми дадете трийсет и пет цента, ще ви издам.

— Мак бе! — извика Хуити Втори. — Тоя тука вдига цената.

— Дай му каквото иска — обади се Мак. — После ще видим. Или двойно, или нищо няма да получи.

— Само да не ми пробутате фалшива монета — предупреди Джони.

— Ей, това днешните деца нямат капка уважение към възрастните — констатира Еди. — За такива думи баща ми ме претрепваше и окото му нямаше да мигне.

— Баща ти сигурно не е правил фалшива лотария — каза Джони.

— Нечестно дете и това си е — каза Хуити Първи. — Знаеш ли къде отиват лошите деца, а Джони?

— Знам, бил съм.

— Дайте му трийсет и пет цента! — заповяда Мак.

Какви ли не скрити пороища от блянове бликат у всекиго от нас! Зад счупения нос и злия поглед може да се крие най-изтънченият ласкател. Зад позьорството и символите на Джо Елегънт стоеше може би жаждата да се почувствуваш мъж. Да можеше, макар и само за една вечер, човек да бъде всичко онова, което би искал, какво щеше да стане? Какви ли тайни биха излезли наяве?

Идеята за маскарада в приют „Палас“ и годежната веселба дойде, до известна степен, поради Хейзъл. Той беше идеалното джудже. Но след като си припомни приказката за Снежанка и седемте джуджета, след десетки въпроси и когато си изясни както винаги цялата картина, Хейзъл реши да бъде принц Дезире. Той се виждаше с брич от бяла коприна и с куртка от колежа Итън, прихванал с лявата ръка дръжката на малка сабя.

Предложиха му да се маскира като Грухчо, добрия стар Грухчо, който винаги в края печели. Предложиха му Грухчо, но Хейзъл не се отказа от своята мечта. Или принц Дезире, или нищо!

— Добре — съгласи се Мак. — Прави каквото щеш! Мислех да ти помогна в костюма, но… Щом искаш да си принц Дезире, сам се оправяй.

— Голяма работа! — отговори Хейзъл, — Кой ти иска помощ? Тебе те е яд, защото сигурно си искал ти да бъдеш принцът, а? Хващаш ли се на бас?

— Аз ли? — удиви се Мак. — Нищо подобно. Аз ще бъда дърво.

— Какво? Дърво ли?

— Нали всичко се разиграва в гора — каза Мак.

— Искам да си отпочина. Ти от гората не виждаш дърветата!

Хейзъл излезе и приседна под кипариса. Беше тъжен, но и уплашен, защото не му идваха никакви идеи — приближеха ли се до него, идеите отведнъж се разбягваха с писък. Но решението бе взето. Нямаше как да изостави всичко по средата. Човек, комуто е предсказано да стане президент на Съединените щати не може да се маскира като джудже. Не беше достойно. Към обяд Хейзъл приближи задната врата на „Мечешко знаме“ и помоли Джо Елегънт да му помогне.

— Ще ти помогна — злобно се усмихна Джо.

По цялата Улица разтваряха сандъци. Над паважа се стелеше миризма на нафталин. Навсякъде съчиняваха отново приказката за Снежанка, та дано в гардеробите се намери нещо подходящо. По неказано споразумение никой не биваше да се маскира като Снежанка.

Док се пробуди, схванат от болки, дето бе спал на пода. Полежа още миг, мъчейки се да забрави ония свои части, които най-силно го боляха. Някъде в тази агония проблесна споменът, че бе накарал Стария Джингълболикс насила да легне в леглото. Що за безразсъдна, пиянска щедрост, мазохистична по произход, бе породила тази жертва? Той се надигна на лакът и погледна към сладко заспалия стар мошеник — ореолът от жълтеникава коса бе кацнал върху розовото лъснато теме, а дъхът му се разнасяше наоколо с малките похърквания на задоволството.

— Събуди се! — изрева Док като бесен. Бледите очи трепнаха.

— Какво имаш за закуска? — попита Старият Джей.

— Имай поне благоприличието да се оплачеш от махмурлук!

— Ще се оплача, защо не? Какво ще речеш, малко бирица?

— Глава боли ли те?

— Да.

— А ставите?

— И те.

— Чувстваш ли потиснатост от ниско кръвно налягане?

— Страшно.

— Хванах ли те? Ти ще купиш бирата!

Бледите очи отчаяно се завъртяха.

— Плащам половината, ама иди ти да я купиш.

— Не.

— Тогаз … ще ти дам пари назаем.

— Не.

В погледа на Стария Джингълболикс падна здрач.

— Пресегни се и ми дай панталоните — рече той, извади от джоба дребни пари и ги даде на Док.

— Не — каза Док.

— Отче наш, който си на небето! Какво искаш?

— Два долара! — отсече Док.

— Но това прави шест бутилки.

— Именно. Ти си в капан, Стари Джингълболикс!

Старият Джей бръкна по-дълбоко и напипа две банкноти от по един долар.

— Правя дарение за забавлението, може ли?

Док нахлузи ризата и панталоните и отиде отсреща. Реши да се погрижи най-напред за себе си. Изпи на един дъх бутилка бира и тъкмо отваряше втората, Йосиф-Мария му съобщи новината на деня.

Като се върна, Док остави четирите изстудени бири на масата.

— Къде ми е рестото? — попита Старият Джингълболикс.

— Изпих го — каза Док. Настроението му се връщаше. Другият го гледаше като ударен. — Ти, стари мошенико! Ето че един път и тебе те измамиха. — След малко продължи: — Не мога да разбера що за човек си. Милиони имаш и пак се стискаш на дребно. Защо?

— Подай, моля ти се, бирата. Умирам — изстена Старият Джингълболикс.

— Умираш ли? Агонизирай тогава по-дълго. Приказно ще бъде да те видя как ще умреш.

— Не съм виновен аз — каза Старият Джей. — Просто състоянието на духа. Наречи го, ако щеш, американско състояние на духа. Данъчните закони правят от човека съвършено друг индивид — душата му променят. По-скоро психично, не психотично. Още две-три поколения и всички ще станем такива. Сега ще получа ли бира?

— Не.

— Има ли човек пари, не пита „Мога ли да си позволя това?“, а казва: „Ще мина ли без данък?“ Двама се сбиват кой да плати обеда, а и двамата могат да си го позволят. Цялата нация е възпитана в безчестие от собствените си закони. Честността се наказва. Дори още по-лошо. Ако ми подадеш бутилката, ще ти кажа.

— Най-напред кажи!

— Да не би аз да съм съчинявал данъчните закони? — Старият Джингълболикс трепереше. — Единственият ни творчески потенциал е човекът, но законът не ми разрешава да правя дарения на индивиди. На група от хора, на организация — да! Макар че единственото, което се твори в институтите, са счетоводните книжа. За да има полза от дарението, индивидът трябва да стане част от групата, а тъй той ще загуби своята индивидуалност и творческите си сили. Да не би аз да съм писал законите? Мразя този закон, който задържа щедростта и превръща благотворителността в бизнес. Корпорациите губят финансовата си ефективност, защото печелят от отпадъците. Мразя всичко това, но го върша. Знам, че имаш нужда от микроскоп, — мога да ти го дам, защото с данъците микроскоп, дето струва четиристотин долара, ще ми излезе хиляда и двеста. А дам ли го на институт — нищо. Спечелиш, да речем, награда за творческата си работа. И какво? Кажи-речи всичко ще иде за данъци. Нямам нищо против данъците, бог ми е свидетел. Но не мога да понасям оня закон, който лишава щедростта от топлота и я превръща във вонящ бизнес. А сега, ако не ми дадеш бира, ще се видя принуден… — Ето ти бирата — каза Док.

— А закуска?

— Бог знае. Тържеството в приюта „Палас“ довечера ще бъде маскарад. „Снежанка и седемте джуджета.“

— Защо?

— Не знам защо.

— Ще се маскирам в червено като джудже — каза Старият Джей.

— Като умираща звезда. Косата ти повече подхожда.

Когато бирата свърши, решиха, че закуската вече е излишна. Док се върна за още шест бутилки и този път донесе от бохемската.

— Ето, това се казва бира! — зарадва се Старият Джей. — Мексиканците са велик и благороден народ. Пирамидата на Слънцето и тази бира! Къде по-напреднали цивилизации са ни дали далеч по-малко неща. Снощи почна да ми разправяш за научния си труд, но се отвлече по някакво момиче. Искам да го видя туй момиче.

— Искам да ти разкажа за научния си труд. Ще ми се да тегля известен паралел между емоционалните реакции у главоногите и у хората. Ще ми се сам да видя патологичните изменения, които обуславят тия реакции. Телесните стени на октоподите са полупрозрачни. Да имах съответната апаратура, щях да видя какво става в тях. Понякога по-простите организми ни дават ключ за по-сложните. Шизофренията например се смяташе за чисто психотична проява, додето не откриха и физически симптоми.

— А защо да не напишеш тоя труд?

— Изглежда се страхувам, почна ли, ужас ме обзема.

— Какво ще изгубиш, ако се провалиш?

— Нищо.

— Какво ще спечелиш, ако успееш?

— Не зная.

— Глътна ли достатъчно бира, че да не си толкоз избухлив? — с мек глас попита Старият Джей.

— Аз изобщо не съм избухлив.

— Не си ли? Какви ги дрънкаш? Снощи щеше да ми откъснеш главата. Накърни ми чувствата.

— Съжалявам. Ти май искаше нещо да кажеш.

— Ще ме оставиш ли да се изкажа?

— Ще опитам.

— Приличаш ми на жена, която никога не е имала деца, ала знае как се говори за деца — почна Старият Джингълболикс. — Липсва ти подплънката. Ти, струва ми се, или си откъснал нещо от себе си, или си задържал нещо в себе си — все едно, че се тъпчеш с храна, а ти липсват витамини. Не си гладен, а умираш от глад. Тъй мисля аз.

— Не виждам какво може да ми липсва. Имам и свобода, и удобства, и работа, която харесвам. Какво ми липсва?

— Какво ли? Снощи през цялото време споменаваше някакво момиче на име Сузи …

— За бога! — Док се изправи. — Познаваш ли Сузи? Една малка неграмотна скитница. Курветина. Заведох я на вечеря, защото Фауна ме помоли. Интересна ми е, както са ми интересни октоподите. Това е всичко. А ти винаги си бил глупак, Джингълболикс, но никога романтичен глупак.

— Че кой ти говори за романтика? Ставаше дума за глада. Изглежда, не можеш изцяло да бъдеш това, което си, защото никога не си се отдавал изцяло другиму.

— Какви дяволски глупости! — извика Док. — Просто не зная защо съм те приютил при себе си.

— А знаеш ли защо избухваш?

— Моля?

— Не мислиш ли, че хвърляш много сили да отричаш неща, които, ако не бяха верни, нямаше да се нуждаят от отрицание?

— Понякога си мисля, че направо си луд — каза Док.

— Знаеш ли какво ще сторя сега? — попита Старият Джингълболикс. — Ще купя бутилка уиски.

— Не вярвам — рече Док.