Благодатният четвъртък

29. О, МИЛА МАЙЧИЦЕ!

Една от най-разпространените последици на сътресението е летаргията. Ако, да речем, след автомобилна катастрофа един от пострадалите вие и се гърчи, а другият седи мирно и тихо и гледа в небитието, то обикновено вторият е по-тежко пострадал. Сътресения преживява и обществото. Точно тъй стана с улица Консервна. Хората се свиха в себе си, залостиха вратите и престанаха да си ходят на гости. Всички се чувствуваха виновни, дори ония, които нямаха нищо общо с подготовката на тържеството. Но нима е малко да присъствуваш.

Мак и момчетата заживяха с чувството на сполетени от немилостива съдба. За трети път опитваха да сторят нещо хубаво за Док и за трети път се проваляха. Просто не знаеха накъде да се обърнат, та да избягат от собственото си презрение.

Дебелата Ида стана до жестокост мълчалива. Клиентите й пиеха и мълчаха от страх, да не ги сполети оня бяс на вината, който се долавяше току под езика й.

Фауна тъгуваше като изоставено куче. В своя живот от абсурдни планове тя бе стигала и до неуспехи, но никога до катастрофи.

Дори у Шефа се забелязваха малки проблясъци на някакво ново за него чувство. Едно време той винаги успяваше да замени вината с неподходящите обстоятелства, с някой неприятел, но сега обвинителният му пръст се сгъваше като цев на циркаджийско пищовче и се насочваше към сърцето му. Болката бе нова и интересна, но нали беше болка! Стана любезен и внимателен към всички — нещо, което уплаши хората, познаващи го добре. В усмивката на тигъра няма нищо весело.

Що се отнася до Док, той преживяваше преустройство — тъй дълбоко, че дори не го съзнаваше. Приличаше на разглобен върху часовникарската маса часовник — всички рубинчета, пружинки и колелца бяха извадени, готови за повторно сглобяване. Човек лекува болката и отчаянието с най-различни церове. Един от тях е гневът.

Док се караше по най-долен начин със Стария Джингълболикс, заповядваше му да се пръждосва и вече никога да не помисли за връщане. После Док се сдърпа с пощальона за качеството на услугите му, макар че те си бяха все едни и същи от десетки години. Най-сетне пусна дума, че работи и не желае да се среща с никого от улица Консервна, с никакъв жив човек. Седна пред жълтите листи и снопчето подострени от Сузи моливи с празния израз на тежко сътресение в очите.

Причина и жертва за разпадането на Улицата изведнъж стана Сузи. Не може да се каже, че неприятностите укрепват характера, защото също тъй често те го и погубват. Но ако някои черти от характера бъдат подложени на огън и размесени с малко мечти, те понякога … понякога…

Ела, сервитьорката от „Златният мак“, изпитваше сутрин в десет часа същата умора, която изпитваше и вечер в полунощ. Тя бе винаги уморена. И не само се примиряваше с това, но смяташе, че всички са като нея. Не вярваше, че може да има нозе, които не болят, гърбове, които не стягат, и готвачи, които са в добро настроение. Сутрин, на закуска, нанизът от мляскащи пред тезгяха уста убиваше апетита й и до вечерта той не се връщаше. В затишието около десет часа тя почистваше мокрите маси и помиташе трохите под столчетата на бара.

Джо Блейки пристигна за утринното си кафе.

— Тъкмо слагам водата. Ще почакаш ли? — попита го Ела.

— Да. Ела, ти чу ли какво станало в събота вечерта на улица Консервна?

— Не, какво?

— И аз не зная. Имало гуляй. И аз щях да ида. Но свършил преди мене. Никой не ще да ти обясни.

— Нищо не съм чула — каза Ела. — За сбиване ли мислиш?

— Нищо подобно. Ако беше сбиване, всички щяха да говорят. Хората умират за побоища. Но тоя път се държат като засрамени. Нали ще ми кажеш, ако дочуеш нещичко?

— Дадено. Кафето ти е готово, Джо.

На вратата застана Сузи. Носеше новия костюм от Сан Франциско — сив, на рибена кост, изящен и хубав. Седна до бара.

— Здравей! — подвикна Джо.

— Здрасти! — отвърна Сузи. — Чаша кафе!

— Ей сега ще ти смеля. Хубава кройка — забеляза Ела.

— От Сан Франциско.

— Да не би да си заминаваш?

— Не. Оставам.

— Какво се е случило оная вечер на улица Консервна? — попита Джо.

Сузи дигна рамене.

— И ти ли не искаш да кажеш?

— И аз.

— Чудна работа! — възкликна Джо. — Друг път се надпреварват да разправят. Сузи, ако има убити, по-добре изплюй камъчето! Не си ли чувала за веществените доказателства?

— Няма убити — каза Сузи. После се обърна към сервитьорката: — Името ти беше Ела, нали?

— До този момент…

— Нали помниш, веднъж ми каза, че никога не си почиваш?

— Така си е — съгласи се Ела.

— Може ли и аз да опитам? Няколко седмици. Ще ме понаучиш на туй-онуй. Пък после… тръгвай по кина!

— Сбъркала си, сестро. Не печелим кой знае колко, че да плащаме на келнерка.

— Нищо няма да искам, освен едно ядене. Пък и не ям много.

Джо Блейки обърна глава на другата страна — това означаваше, че внимава.

— Какво си намислила, сестро? — усъмни се Ела.

— Нищо не съм намислила. Търся си работа. Ако ме вземете, и каймата ще кълцам…

Джо Блейки бавно се извърна към Сузи:

— Ти по-добре кажи …

— Да кажа, защо не? Искам да си намеря свястна работа. Къде другаде да ида?

— Но как тъй изведнъж?

— Не е твоя работа. Противозаконно ли е?

— Толкоз рядко се случва, че може и да е.

— Хайде, Ела — примоли се Сузи. — Вземи ме!

— Ти какво мислиш, Джо? — попита Ела.

Джо се взря в лицето на Сузи, позагледа се в боядисаната й коса и рече:

— Да не си пускаш дълга коса?

— Да.

— Нека опита, Ела — каза той.

Ела уморено се усмихна.

— С тия дрехи?

— Ще се преоблека. След петнайсет минути съм тук. Мога и да готвя, Ела.

— Иди да се преоблечеш — каза Ела.

Джо Блейки дочака завръщането на Сузи на улицата. Приближи се до нея и любезно я посъветва:

— Не дразни Ела!

— Няма.

— Изглеждаш ми ядосана.

— Джо, помниш ли, веднъж ми каза, че ако поискам да напусна града, ще ми заемеш малко пари.

— Но нали оставаш?

— Оставам. Но се питам колко би ми дал да остана.

— Колко ти трябват?

— Двайсет и пет.

— Къде ще живееш?

— Ще ти обадя.

— И друг път съм помагал — каза Джо. — Нищо не губя.

— Ще ти върна парите.

— Знам, знам — рече Джо.

Парният котел, който от години се търкаляше сред дивите ружи на празното място между „Мечешко знаме“ и бакалницата, беше първият парен котел на консервната фабрика „Хедиондо“, а „Хедиондо“ беше първата консервна фабрика в Монтерей. Като стана ясно, че сардините могат да се слагат в кутиите сурови, да се заливат с доматен сос и олио и след това да се варят на пара, в Монтерей се роди нов вид индустрия. „Хедиондо“ започна с малък капитал, в началото се бореше и си пробиваше път към успеха, а накрая — и към провала. Първият парен котел за производството на необходимата пара беше триумфална импровизация на Уилям Рандолф — техник, огняр и директор. Самият котел не му струваше нищо. Той беше бивша предна част от локомотив на компанията „Пахаро енд Коуст“. Стъпил една нощ върху откъртена релса, локомотивът прескочил бариерата и се забил до уши в една кална локва. Железопътната компания откачила колелетата и клапаните, свирката и камбаната и изоставила огромния котел да лежи в калта.

Уилям Рандолф го намерил, замъкнал го до Монтерей и го зациментирал в новата фабрика за рибни консерви „Хедиондо“. Години наред котелът произвеждал пара с ниско налягане, с която варели консервираната риба, а в това време тръбите се пукали и сегиз-тогиз ги заменяли с нови.

През 1932 година, когато фабриката забогатяла и взела да се разширява, вехтият котел бил най-сетне изхвърлен на празното място. Старият Рандолф бил още жив и макар пенсиониран, все тъй ненавиждал разхищаваното и откъртил повечето тръби. Огромният цилиндър, шестнайсет стъпки дълъг и седем стъпки в диаметър, бил окончателно оголен. Отгоре му останал да стърчи бившият комин, а на ръждясалите си панти продължила да се поклаща вратичката на пещта, три педи широка и две педи висока.

Много хора използували котела за временен подслон, но г-н и г-жа Сам Малой били първите, които се установили в него на постоянно местожителство. Човек сръчен, г-н Малой откачил забравените тръби и създал известни допълнителни удобства.

Като дом, парният котел има както предимства, тъй и недостатъци. Не всеки ще се реши да падне на ръце и колене, за да пропълзи през тясната вратичка. А вътре понеже подът е заоблен, трудно се ходи и трудно се настанява покъщнина. Третото неудобство се състои в липсата на светлина.

Предимствата на котела могат да се изброят както следва: абсолютно непромокаем, уютен, с чудесна проветривост. С регулиране на клапана и вратата на пещта човек може да получи въздух колкото си ще.

Под комина г-н Малой издигнал тухлено огнище за студени зимни нощи. В приложение към всички изброени удобства, котелът бил огнеупорен, ветроупорен, земетръсоупорен и почти бомбоупорен. Всичко това напълно уравновесяваше липсата на течаща вода, електричество и канализация.

Имаше хора, особено в Кармел, които казваха, че изборът на Сузи — да живее в котела — бил символично връщане назад към утробата. Може би в това имаше нещо вярно, но не по-малко вярно бе и това, че тази утроба притежаваше известни икономически фактори. Сузи се хранеше безплатно в „Златният мак“, а в котела намираше безплатен приют.

Сузи взе парите, които Джо Блейки й зае, и посети универсалния магазин на Холман в Пасифик Гроув. Купи чук, трион, различни по големина гвоздеи, два листа шперплат, кутия небесносиня боя и четка, торбичка лепило „Дуко“, чифт розови пердета на сини цветчета, три чаршафа, две калъфки за възглавница, две кърпи за лице и мушамена покривка за маса, чайник, две чаши и чинийки и кутия чай в кесийки от лигнин. От вехтошаря купи войнишко походно легло, дюшек, кана, гърне, две одеяла, едно огледало и газена лампа. С това капиталът й се стопи, но още в края на първата седмица Сузи върна на Джо два долара и четвърт, спестени от бакшишите в „Златният мак“.

Потънала в срам, Улицата се правеше, че не вижда какво става в котела, че не чува ударите на чука до късно през нощта. Но това бе израз не толкова на липсата на любопитство, колкото на добро възпитание.

Фауна издържа десет дни, ала най-после капитулира пред естественото си носонапъхване във всяка работа и един вторник, късно вечерта, след като затвори „Мечешко знаме“ поради липса на клиенти, надникна през прозореца на Готовата стая и съзря под вратичката на парния котел да се промъква слаба светлинка. Над комина лениво се носеха кълба дим, ухаещ на борова смола. Фауна се измъкна нечуто от предния вход и тръгна към дивите ружи.

— Сузиии! — тихичко извика тя.

— Кооой?

— Аз съм, Фауна.

— Какво искаш?

— Да те видя как си.

— Добре съм.

Фауна коленичи на четири крака и пъхна глава пещта. Преобразуванията бяха главозамайващи. Извитите стени бяха боядисани в небесносиньо, а на тях, с лепило „Дуко“, бяха залепени пердетата. Уютна моминска квартира. Осветена от огнището, Сузи бе седнала на походното легло. За огледалото, каната и гърнето си бе сковала масичка, до която се мъдреше буркан от компот, напълнен сега с пуканки.

— Добре си се подредила — отбеляза Фауна. — Няма ли да ме поканиш?

— Влез, само внимавай да не се закачиш на вратата.

— А ръка няма ли да ми подадеш?

Сузи я издърпа през вратичката на пещта.

— Ето тук, седни на кушетката. Скоро ще си набавя и стол.

— Можехме да ти изплетем черга — каза Фауна, — Много хубаво ще стои.

— Не — възпротивя се Сузи. — Всичко сама искам да си направя. Искаш ли да пийнеш чаша чай?

— Че да пийна — разсеяно отвърна Фауна и после изведнъж копита: — А бе ти сигурна ли си, че не си полудяла?

— Не съм. Нали знаеш, никога по-рано не съм имала собствен дом.

— Добре, добре. Чудесно си се подредила. И ако имаш нужда от нещо, да ти дам. Идвай да се къпеш в „Мечешко знаме“.

— И в „Златният мак“ има душ — рече Сузи.

— Слушай! — закани се Фауна. — Един на нула за тебе, но внимавай да не си отворя ченето!

— Ще внимавам.

— Много ти е хубав чаят. Едно искам да ти кажа, Сузи. И ми е все едно ще ме послушаш ли, или няма. Много пъти съм грешила, но струва ми се, че сега ти грешиш. Не се мъчи да натьркваш носа на Док! Само ще го ядосаш още повече.

— В какъв смисъл?

— В такъв! Дето се настаняваш тук. Колчем погледне през прозореца, ти си му в очите. — Фауна се при готви за взрив, но такъв не последва.

— Виж колко са ми хубави ноктите — каза Сузи и погледна ръцете си. — Понеже в „Златният мак“ непрекъснато ги мокря, после ги мажа с глицерин. Омекват. Фауна, ти нали ми каза да не бягам? И аз не избягах. Разбрах, че трябва да си изкопая дупка в земята и да се свия в нея, и останах. Защото ми стана ясно, че си права. Тук ще стоя, нека всички да видят!

— Не това искам да ти кажа.

— Не извъртай! Спомена Док. Сега аз да ти кажа, пък ако щеш, върви го разправяй на всички по Улицата! Тъкмо няма да се наложи на всички да го казвам. Избий си Док от главата! Нямам нищо общо с Док! Явил се човекът, аз не съм му била лика-прилика, не съм била за него и толкоз! Кой знае ще се случи ли някога пак, но ако се случи, ако се намери друг човек, дяволите ме взели, но ще бъда каквато трябва, и външно, и вътрешно, и пред себе си, и пред хората. И най-важното, ще се чувствувам уверена. Стана ли ти ясно?

— По-добре гледай да не ругаеш — каза Фауна.

— Вече не ругая.

— Брей, ами преди малко …

— Не се прави на ударена, а кажи, разбра ли ме?

— Как не, Сузенце, разбрах! Само не виждам защо да не може приятелите да ти подадат ръка.

— Защото искам всичко сама да постигна. Иначе от мен нищо няма да излезе.

— Взела си пари назаем от Джо Блейки.

— Разбира се, от полицая. Същият, дето щеше да ме изхвърли оттук. Полицай е той, не приятел. Да му се издължа веднъж, тогаз е друго, може и приятел да стане.

— Колко ли ти е трудно.

— Как иначе? Крак не се реже с банан!

— Ти изобщо не беше никаква проститутка, Сузи. Просто не те биваше.

— Каквато съм била, била! Важното е, че знам каква искам да бъда.

— А Док?

— Всичко е свършено, нали ти казах! Избий си го от дебелата глава! Край!

— Я да си тръгвам — отчаяно рече Фауна. Остави чаената чаша на масичката, коленичи и запълзя към вратичката. — Би ли ме побутнала, малко, а?

Сузи я изтика през отвора — човек би рекъл, че пълни наденица, — и неочаквано я повика:

— Фауна!

Фауна се обърна и пъхна глава в пещта.

— Ти си най-добрият приятел, който съм имала. И ако съм груба, то не е към тебе, а към мен самата. Винаги ме е било яд на някого. Излезе, че на себе си трябва да се ядосвам. Най-напред със себе си трябва да се сприятеля, после с другите.

— А я си представи, че Док пристигне да те моли?

— Не съм примамка за мъжете — каза Сузи. — И на ръце да пълзи, пак няма да го приема. Клин с клин не се избива. Но ако някой ден харесам някого и той рече „а“, аз ще мога да река „б“.

— Липсваш ми, Сузи.

— Ще се върна. Нека се оправя. Обичам те, Фауна.

— Млъкни, млъкни! — извика Фауна и тръшна вратичката на пещта.