Благодатният четвъртък

2. НЕСПОКОЙНИЯТ ЖИВОТ НА ЙОСИФ-МАРИЯ

Мак се върна с шише „Стари кецове за тенис“, наля на Док, наля и на себе си.

— А що за човек е новият собственик отсреща? — попита Док. — Мексиканец, нали?

— Чудесен човек. Носи се по последна мода. И се казва Йосиф-Мария, викат му Шефа. Умен като бог, ама нещастен, нещастен, Док, и смешен. Нали знаеш какво става, като вземе някой сводник, та се влюби? Колкото и да страда, смешен е. А Йосиф-Мария е точно такъв.

— Разкажи ми за него — настоя Док.

— Наблюдавал съм го — почна Мак. — Рече някоя глупост, а аз си вадя заключението. Не че е глупав. Ама нали знаеш, има ги такива умници, дето сами си слагат главата в торбата. Не си ли срещал хора, които от много ум нямат време за нищо друго? Та и Йосиф-Мария е от тях.

— Продължавай — каза Док.

— Струва ми се, едва ли ще се намерят по-противоположни характери от неговия и твоя — продължи Мак. — Ти си прекрасен, Док, прекрасен и интелигентен, ала оня, който те вземе за умен, ще бъде направо луд. За тебе всички се грижат, защото си с открито сърце. Затуй пък на Йосиф-Мария всеки размахва юмрук. Сам ще го видиш — все подскача и все на ударен се прави. Но и той не е лош.

— Откъде дойде?

— Всичко ще ти кажа.

Прав беше Мак. Йосиф-Мария и Док бяха невъобразимо противоположни, само че разликата беше много деликатна. Док беше човек, чиито стремежи и дух като цяло се поместваха в рамките на нормалното, напълно законни. Оставен сам на себе си, Док би се подчинявал на всеки закон, дори би изчаквал зелената светлина по кръстовищата. Фактът, че Док непрекъснато бе тласкан в незаконни прояви, идваше само по вина на неговите приятели, не и по негова вина: вина носеше Дебелата Ида, за която алкохолните закони бяха тежка верига, вина имаше и „Мечешко знаме“, чиято дейност, макар всеприета и всепризната, положително се споменаваше с не особено доверие във всеки възможен законник.

Мак и момчетата бяха живели тъй дълго в сянката на закона за скитничеството, че го смятаха вече за щит, за нещо като чадър. Тяхното общуване с дребните кражби, измамата, безделието, незаконните съдружия и конспирациите на всякакво равнище беше не само общоприето, но до известна степен се превърна във въпрос на гордост за обитателите на улица Консервна. И все пак, в сравнение с Йосиф-Мария те бяха агънца, деца, изпълнени с честност и добродетели. Всяка постъпка на Йосиф-Мария естествено се превръщаше в противозаконен акт. Така било още от ранно детство. В Лос Анджелис, отдето бил родом, още като хлапак стоял начело на една банда от контешки хулиганчета. Твърдението, че джобовете му винаги били пълни с крадени пари, макар и недоказуемо, изглеждаше поне правдоподобно. Не признавал теорията за правото на частна собственост върху движимите имущества още от деня на раждането си. На осемгодишна възраст жънел такива успехи в сутеньорството, че както е известно, морските офицери бледнеели пред него. Когато в мексиканския район на Лос Анджелис почнали гангстерските войни, Йосиф-Мария успял да се издигне високо над дребните уличници. Отворил си лавка, до тавана натъпкана с джобни ножове, револвери, пиринчени пръстени с дяволски лица, а за по-бедните — чорапи, пълни с пясък, хем евтини, хем и доста ефикасни. 12-годишен бил прибран в поправително училище и две години по-късно го завършил с успех. Изучил едва ли не всички съществуващи престъпни тънкости. Четиринадесетгодишното красиво момче с тъжни и невинни очи можело да отваря ключалките на касите с пръсти и дори, ако щете, с лекарска слушалка. Влизал направо по вторите етажи, сякаш на нозете си имал смукала, които го крепели по стените. Но щом усъвършенствувал и това изкуство, той, след като пресметнал, че рисковете са твърде големи, го зарязал. Винаги бил находчиво момче. Йосиф-Мария търсел такава професия, при която жертва да бъде съдружникът на хищника. Ловът на леопарди, столчетата под бесилките и Испанското наследство били много по-близки до неговия идеал. Но и те не му достигали. Още не бил вписан в полицейските регистри и държал никога да не фигурира в тях. Чувствувал, че все някъде положително съществува професия, достатъчно незаконна, за да го задоволява морално, и все пак достатъчно безопасна, за да не провокира вродените му познания по закона за средните стойности. Човек би могъл да каже, че си е избрал добра кариера, когато, съвсем неочаквано, пубертетът го връхлетял и за няколко години дейността му се насочила в друга област.

Известно време Йосиф-Мария гаснел в царството на дребните кражби и измамите. А когато мъглата пред очите му се разсеяла и той отново прогледнал, бил вече мъж. Армията го спипала точно когато се канел да почне кариерата си и съзнавайки добре какво върши, го задържала колкото е възможно по-дълго. Разказваха, че безславното му уволнение било шедьовър на мошеничеството.

Йосиф-Мария тъй и не могъл да се оправи. Кариерата си почнал отначало, но сгрешил посоката, защото попаднал под влиянието на млад и проницателен свещеник, който го привлякъл към топлата гръд на майката църква, към която Йосиф-Мария и без това по рождение принадлежал. Йосиф-Мария Ривас приел причастието и опрощението, чувствувайки както може би и Франсоа Вийон, че под закрилата на расото ще може да даде пълен простор на дарбите си. Отец Мърфи го запознал с теорията за честния труд и след като Йосиф-Мария преживял първото сътресение, причинено от този принцип, решил да го приложи на практика. Той все още можел да се прегъва и за разлика от Вийон устоял и останал по-далеч от църковното имущество. С помощта на отец Мърфи, който имал влияние в градската управа, Йосиф-Мария получил общинска служба — достойно място с месечна заплата, която се изплащала, без да има нужда от отпечатъци на пръстите.

Площад „Плаза“ в Лос Анджелис е красив площад, украсен с градинки, палми в големи саксии и много, много цветя. Важна забележителност, притегателен пункт за всички туристи, той е гордостта на града, тъй като в него се е съхранил някакъв мексикански дух, непознат дори и в Мексико. Йосиф-Мария бил назначен да отглежда и полива растителността на площада — служба, която била не само лека, но му давала и възможност да влиза в пряк допир с онези туристи, които биха се интересували от произведения на изкуството, скрити в малки пакетчета. Йосиф-Мария съзнавал, че не ще забогатее от тази служба, но това, че с единия крак излизал малко извън закона, му доставяло известно удоволствие. В тази работа намирал задоволството, което повечето хора намират в греха.

По същото време полицията на Лос Анджелис се изправила пред загадка: в града се разпространявали твърде големи количества марихуана на извънредно ниски цени. Отделът по наркотиците предприемал претърсване след претърсване, но все не успявал да намери източника. Разровили всяко местенце, дето никне трева, от Сан Педро чак до Ийгъл Рок. Цялата околност била нанесена на разграфена хартия и търсенето на заострените листенца на марихуаната продължавало във все по-широки мащаби — на север до Санта Барбара, на изток до река Колорадо и на юг до мексиканската граница, която нарочно била затворена; както е известно, въпросната трева не расте в Тихия океан, т.е. на запад. Шестте месеца усилено дирене със съдействието на всички местни власти и щатската полиция не довели до никъде. Необезпокояван от никого, потокът марихуана продължил да си тече, а Отделът по наркотиците се убедил, че и самите купувачи не знаят източника.

Един бог знае докога щяло да продължи това, ако не била Милдред Бъгъл, тринадесетгодишната отличничка на класа по „Въведение в ботаниката“ от колежа на Лос Анджелис. Един съботен следобед, прекосявайки площада, тя откъснала някакви необикновени листенца, израсли около саксията на една палма, и със сигурност ги определила като „Канабис американа“2.

Йосиф-Мария Ривас изпаднал в затруднение, ако не смятаме затруднението, в което изпаднала градската полиция. Нямало как да го подведат под отговорност. Представяте ли си какво би станало, ако вестниците пишат, че източник на марихуаната е площад „Плаза“? Ако изнесат, че стоката, е била засаждана и отглеждана от общинския служещ, поливана с общинска вода и торена с изпражненията на града?

Йосиф-Мария получил писмо с такива силни и огнени думи, че като го прочел, миглите му замирисали на опърлено. Полицията му дала дори безплатен автобусен билет чак до Сан Луис Обиспо.

— Знаеш ли, Мак — рече Док и глухо се засмя, — ти едва ли не съчини цяла пледоария в защита на честността.

— Аз винаги казвам и по една добра дума — отвърна Мак.

— А как успял да се свърже с мексиканците? — полюбопитствува Док.

— Обикалял нагоре-надолу да си търси късмета и мексиканците му се сторили златна мина. Йосиф-Мария си дал сметка за възможностите и печалбите. Помисли и ще видиш — изборът е само едни. — Мак разпери пръсти да изброи доводите, но се досети, че това ще му върже ръцете, та по-напред надигна чашата да му държи влага, додето обяснява. — Първо — почна той и прегъна с десния си показалец кутрето на лявата ръка, — първо, Йосиф-Мария говори мексикански, понеже майка му и баща му са мексиканци. — Мак прегъна безимения пръст. — Второ, мексиканците идват сами, никой не ги е викал. Непрекъснато се подновяват. Трето, не знаят английски и не могат да различат полицай от кофа. Ето защо имат нужда от човек като Йосиф-Мария, който да се грижи за тях, да им намира работа и да им отнема заплатата. Запъне ли се някой от тях, Йосиф-Мария си знае — повика федералните власти и оня веднага изхвръкна в Мексико, а на него — нищо. Нали за такова нещо винаги е мечтал — да се залови с бизнес и да прибира процентите. Смяташе да наеме три-четири бригади да отглеждат зеленчук и овошки, а той да се излежава и да си почива. Затова купи и бакалницата на Ли Чун. Искаше да я превърне в нещо като трудово бюро, в което едновременно да вербува работници и да им прибира парите. Не беше чак толкова противозаконно.

— По приказките ти разбирам — каза Док, — че нищо не е излязло. И какво се случи?

— Музиката — отговори Мак.

Вярно е, че Йосиф-Мария знаеше всички възможности, всички „за“ и „против“. Нито една от системите му не можеше да се провали и все пак се провалиха. Нали знаете, когато човек играе на зарове, понякога съдбата е против него и все не му върви, додето най-сетне не се намеси някоя тъмна сила.

Из тоя край бродеха буквално милиони мексиканци — тихи, трудолюбиви и прости хорица, които се задоволяваха да превиват гръб над неблагодарната земя. Всичко уж беше като нагласено — фиаското беше невъзможно. Но стана тъй, че в бригадата на Йосиф-Мария попаднаха един тенор и един китарист. Под ужасения му поглед се оформи цял оркестър — две китари, една мандолина, барабан и кратуни с пясък, един тенор и два баритона. Той щеше да ги изгони до един, ако между тях не беше и племенникът му Какауете с тромпета си.

Мексиканците на Йосиф-Мария изоставиха морковите и цветното зеле и тръгнаха по дансингите на калифорнийските градчета. Кръстиха се „Еспалдас Мохадас“3 и свиреха „Ела, ела при мене, сладка моя“, „Жената от Сан Луис“ и „Бяло облаче сълзици рони“.

„Еспалдас Мохадас“ се обличаха с тесни мексикански костюми, носеха широкополи мексикански шапки и ходеха да свирят танцови мелодии в залата на рафинерията „Спрекълс“ в Соледад, в клуба на Дружеството за защита на елените в Кинг Сити, в гаража на Грийнфийлд, в общинския салон на Сан Ардо. Йосиф-Мария престана да ги гони и почна да им иска пари. Работата тръгна чудесно и той се зае да издирва сред мексиканците нови таланти. Такива бяха първите стъпки на Йосиф-Мария в естрадното изкуство, чието принципно безчестие го увери, че този път курсът е добре избран.

— Както виждаш — додаде Мак, — музиката беше виновна за всичко. Да не знаеш на какво да вярваш. Вземи например Фауна — заведение като „Мечешко знаме“ никъде няма да срещнеш, ни по суша, ни по вода. Учи момичетата как да се държат на масата, как да сядат, а тя по звездите гадае. Виждал ли си такова нещо? Всичко се промени, Док, всичко.

Док огледа плесенясалата лаборатория и потръпна:

— Може би и аз съм се променил.

— Глупости, Док! Ти не можеш да се промениш. Че на кого ще разчитаме? Промениш ли се, сума хора ще пропаднат. Та нали всички те чакахме да се върнеш, че да станем пак такива, каквито си бяхме.

— Не съм същият, Мак. Нещо в мен се бунтува.

— Намери си някоя — каза Мак. — Пусни й малко от църковната музика на грамофона. Уж случайно аз ще вляза да ти искам някой и друг долар. Опитай, Док. Длъжен си на приятелите си.

— Ще опитам — рече Док, — но не вярвам да излезе нещо. Боя се, че вече съм друг.