Благодатният четвъртък

31. ТРЪНЛИВИЯТ ПЪТ НА ВЕЛИЧИЕТО

Малцина са ония, които, сменят ли посоката, не извръщат глава в началото на новия път. Хейзъл бе избрал, или по-право бе принуден да избере, нов път. Бе рекъл „Тогава аз сам!“ и му се стори лесно. Но като седна под грижовните клони на черния кипарис, трябваше да признае, че не знае какво е това, което трябваше да свърши сам. Спомни си с носталгия старото време, когато беше глупав, когато се грижеха за него, мислеха вместо него и го обичаха. Той, разбира се, им се отплащаше, приемайки подигравките, и все пак в ония дни беше по-хубаво, по-топло.

„Обичам да сме заедно — бе казал едно време Док. — Ти, Хейзъл, си като кладенец, като истински кладенец. Човек може да ти довери най-съкровените си тайни. Нито чуваш, нито помниш. А и да чуваш, това няма никакво значение, защото си разсеян. И от кладенец си по-добър — слушаш, но не чуваш. Ти си свещеник, който не наказва, лекар, който не поставя диагноза.“

Такива бяха безгрижните дни, преди Хейзъл да се нагърби с голямата отговорност. А отговорността изисква трезви преценки, изисква правилен избор между две посоки — и в двата случая все мислене. Хейзъл се зае да мисли, но скрито от другите. Никой не подозираше. Чувствуваше се малко неудобно. В добрите стари дни щеше да седне под черния кипарис, щеше да подпре глава на ръката си още не минала минутка, щеше да захърка. Новият Хейзъл обхващаше в прегръдка коленете си и тъжно се взираше в бъдещето. Мозъкът му се катереше и подхлъзваше като мравка в предателския кратер на мравоедския капан. Трябваше да проектира, да преценява, да избира. А сънят не искаше да го споходи. Трябваше да свърши нещо. Но какво? Тъй и не разбра как се е добрал до решението. Изведнъж се унесе, опря на колене чело и в този миг мускулите му се свиха, сякаш някой го удари. Стори му се, че пада и… пред него неочаквано се изпъна търсеният път — не беше честен, но беше единственият, който му оставаше. Приличаше повече на предателство.

Сигурно си спомняте — Хейзъл имаше приятния навик да задава въпроси, без да слуша отговорите. И хората очакваха и разчитаха на това. Да предположим, помисли си той, задам въпрос и слушам, а се правя, че уж не чувам. Беше подло, но намерението — ясно, а целта — безкрайно желана.

Не! Не само ще слуша, но и ще запомни. После ще събере всичките отговори на куп. Тогава може би ще е по-лесно да размисли и да извърши каквото трябва. Един въпрос стига, реши той. А може би два?

Хейзъл бе изтощен от мислене. Клюмна, опря глава на ръката си и заспа, както спят хората с изпълнен дълг — здраво и дълбоко.