Благодатният четвъртък

28. ТАМ, ДЕТО ТЕЧЕ РЕКАТА НА СВЕТИ АЛФРЕД

Малцина знаят, че името на приют „Палас“ бе измислено от Хейзъл преди години, когато момчетата се настаниха да живеят тук. Вдъхновен от славното събитие — да имат свой дом, — Хейзъл съчета в това име нещо, което му беше известно, и нещо, което не беше, съчета познатото с непознатото, близкото с далечното; и оттогава името си остана, знаеха го от единия край на щата до другия. Приютът „Палас“ оправда фирмата си. Дълги години той бе подслон и домашна база на момчетата. В него се бяха случвали не едно изненадващи неща.

Самата постройка не правеше впечатление — скована от секвойови дъски и греди, с покрив от насмолена хартия, тя бе дълга двадесет и осем стъпки, широка четиринадесет, имаше два квадратни прозореца и две врати, по една в двата края. В образуваната по този начин кутия Мак и момчетата бяха внесли няколко забележителни предмета, плодовете на своята хитрост, усилия, а понякога и нещастие. Огромната печка от чугун все още бе в изрядно състояние и очевидно имаше намерение да надживее Колизеума, с който много си приличаше. Старият часовник, на времето къщичка на кучето, сега стърчеше празен. Еди бе изказал желание, като умре, да го погребат в часовника. Над всяко легло висеше платнище — с това се спестяваше поправката на покрива, а леглото на Гей пазеха така, както го остави при заминаването си — с пъстър от кръпки юрган, отгърнат в единия край; там се подаваше сив сукнен чаршаф. Отворена на страница 62, върху ябълковата щайга лежеше книгата му „Разкази за пустинята — увлекателни и истински“ точно тъй, както я остави; неговата гордост, вече колекционерска рядкост — амбриажен диск и пиньони от „Уилис-Найт“, модел 1914 г., — се намираше на дъното на щайгата, увита в парцалче черно кадифе. На лавицата над леглото му, в една натруфена грамадна чаша, момчетата слагаха по някой букет — Гей обичаше цветята. Ядеше ги, особено розите, синапа, цветовете на дивата ряпа, листенцата на хризантемите. Никому не разрешаваха да сяда и да спи в леглото на Гей. Все един ден можеше да се върне, мислеха си момчетата, макар че отдавна бе обявен за загинал, а и военната му осигуровка — отдавна изплатена.

В приют „Палас“ и по-рано бяха ставали тържества, но нито едно не можеше да се сравни с експлозията, която предстоеше сега. Външните стени на постройката бяха прясно варосани. Събраха леглата в единия край да не пречат и превърнаха помещението в огромна горска колиба от борови клони, образуващи нещо като свод. Печката щеше да служи за бар и затова напълниха фурната й с натрошен лед. Пред задната врата издигнаха малък подиум, на който се излизаше откъм вратата, а между подиума и публиката, вместо завеса, провесиха една вехта бояджийска престилка. За тази сценка бяха предвидени освен лотарията и други театрални номера.

Горската колиба се осветяваше от японски фенери. Вързани на канап, няколко фенера достигаха чак стръмната пътечка над железопътната линия. Момчетата бяха доволни от положения труд.

Мак прегледа всичко и одобрявайки го, изрече думи, които дълго щяха да се помнят: „Като в приказките, само че наистина!“

Шефът отпусна най-добрите си музиканти, първия състав на „Еспалдас Мохадас“ — две китари, кратуни, кастанети, хаитянски тъпан и огромната като лодка мандолина. Какауете Ривас, племенникът на Шефа, трябваше да се присъедини с тромпета си по-късно. Сега той беше на плажа и репетираше своето соло под сурдинка.

Вечерта над улица Консервна свари момчетата капнали, но доволни. Вземайки пример от Мак, всички решиха да се маскират като дървета. В края на краищата бяха домакини. Тъгуваха единствено за Хейзъл, който реши да ги изостави. Мечтата му да бъде принц Дезире излезе по-силна от любовта към приятелите. В момента той се преобразяваше в тясната спалня на Джо Елегънт.

На повечето маскаради гостите пристигат срамежливи, чувствуват се неудобно, правят се на сериозни, въртят се неловко, додето мине час и тържеството навлезе в разгара си. По започване на веселията улица Консервна стоеше далеч по-напред от редица други центрове на културата. Балът трябваше да почне точно в девет. Началото щеше да се оповести от Какауете Ривас, който според уговорката щеше да изсвири с тромпета „Хем работя, хем си подсвирквам“.

Най-малко два часа преди сигнала на много места — при Дебелата Ида, в „Мечешко знаме“, по домовете — почнаха малки сърдечни гуляйчета като подготовка за главното представление. То трябваше да тръгне с пълна пара. Мак и момчетата бяха, разбира се, тъй притиснати от тежестта на главната отговорност, че не успяха да опитат складираните напитки както трябва; погледите им бяха заковани в голямата стрелка на будилника, поставен зад печката.

В „Мечешко знаме“ парадът все още се намираше разхвърлян по пода. Снежанка щеше да се придружава от придворни дами, подбрани измежду най-прочутите и най-уважавани проститутки северно от Сан Луис Обсипо. Дамите обличаха прозрачни роби в червено, жълто и зелено. Всяка щеше да носи бутилка уиски, украсена с панделка в отговарящ на тоалета и цвят. Фауна се маскираше като вещица. Сама си го избра. Костюмът й можеше да се състои и само от една метла, но тя си направи островърха черна шапка и черно наметало. Фауна готвеше сюрприз: във върховния миг щеше да захвърли черното наметало, да превърне метлата в жезъл и да стане Добрата Фея.

Хората на Дебелата Ида бяха джуджета. Имаше осем Щастливковци, четирима Смъркльовци, шестима Глупчовци и деветнадесет Грухчовци. Всички се бяха струпали около бара и от душа пееха „Жътварска месечина“ на два гласа с разлика тон и половина.

В Западната биологична Док и Старият Джингълболикс водеха безнадежден спор за тютюневите хармани. Насред стаята стоеше кофа за боклук, в която, в гнезда от натрошен лед, се гушеха шестте останали бутилки от касата шампанско, купена от Стария Джей.

Йосиф-Мария трябваше да се маскира като Страшилището. Не беше гледал „Снежанка“, но за него бе достатъчно, че е имало такъв филм.

Док и Старият Джей бяха съвсем забравили тържеството. Когато тромпетът на Какауете възвести „на оръжие“, те крещяха тъй силно, че не го чуха. Младостта и хубостта на улица Консервна вече крачеше весело по осветената от фенерите стръмна пътечка, а Старият Джей и Док все още ревяха в ушите си.

Ненадейно Док снижи глас. Въздействието беше потресаващо — сякаш гръмна див шум.

— Ще отида — рече той. — Какво ли не сторих да остана, но не успях.

— Глупости! — възпротиви се Старият Джей. — Ти се намираш на прага на голяма кариера, млади човече.

— За какво са ми почести?

— Отде знаеш? Получавал ли си някога?

— Не се мъчи да ме задържиш, Стари Джингъл!

— Няма. Да беше само ти … всички сте вече такива. А случайно да си спомняш, има ли нещо за вечеря?

— Купих половин кило салам и ти го изяде. Не успях и до тигана да го добера.

— Не бива да гладуваш, млади приятелю — каза Старият Джингълболикс.

В това време, изкачил стъпалата на един дъх, при тях нахълта Еди.

— Док! — развика се той. — За бога, Док! Почнахме! Вече ще теглят лотарията.

Док измъкна една бутилка от леда.

— Въоръжавай се, Стари Джингъл! Напред!

По стръмната пътечка прихванаха Джингълболикс от двете страни.

Сега вече тегленето можеше да почне. Джуджета, животни, чудовища — всички образуваха полукръг с лице към завесата.

— Всички сме тук, нали? — попита Мак и надникна зад завесата. — Готов ли си, Джони?

— Умирам от студ — продума Джони.

В този момент, с вдигната брада и светнали от самочувствие очи, на вратата гордо застана Хейзъл. Джо Елегънт бе изгубил цял ден, за да си отмъсти на човечеството, и резултатът, Хейзъл, беше налице. Костюмът му се състоеше от сиви долни дрехи, на които бяха пришити спатии, пики, купи, червени и черни. Върху носовете на обувките, останали му от казармата, се поклащаха жълти пискюли. Около врата си имаше яка от нагъната хартия в стила на кралица Елизабет, а на главата — рицарска шапка, като на кръстоносците, с бяло щраусово перо. От колана на кръста му висеше дълга ножница. В дясната си ръка гордо държеше за поздрав кавалерийска сабя.

Джо Елегънт бе съсредоточил отмъщението си в една точка. Задницата на долната част на костюма бе изрязана и на нейно място направо върху голата кожа на Хейзъл се кокореше огромно око, нарисувано в червени и сини концентрични кръгове.

Хейзъл представляваше смайваща гледка. Никого не погледна. Знаеше, че е превъзходен — позна това по мълчанието на останалите. С кокетно движение той свали сабята и кръстоса длани върху дръжката й. Дъхът в гърлото му спря.

— Аз — почна дрезгаво той, — аз съм принц Дезире. — Едва сега събралите са забелязаха, че бузите му са начервени, а клепачите почернени. — Аз бдя над госпожиците! — похвали се той. Чак сега Хейзъл наведе глава да приеме аплодисментите и одобрението, които според него му се полагат. В очите на Мак бликнаха сълзи.

— Колко си хубав, Хейзъл! — каза той. — По-хубаво не можеше да се измисли. Кой ти помогна?

— Джо Елегънт — съобщи Хейзъл. — Момче и половина!

Мак направи незабележим знак на Хуити Втори.

— Да тръгвам ли?

— Веднага — прошепна Мак. — И му избий всички дяволи от главата!

В това време Хейзъл се обърна и продължи:

— Господин Джо Елегънт изпраща своите приветствия и съжалява, че не може да присъствува, тъй като се наложи да напусне града по работа. Това ли беше всичко? … Да, това е всичко.

— Ще му благодарим за поздравите, като се върне — каза Мак.

Гостите гледаха Хейзъл като халосани. Никой не посмя да се засмее. Стиснатата челюст и сключените юмруци на Мак предотвратиха това желание.

— Да продължаваме! — избоботи Дебелата Ида. Мак се окопити, приближи завесата и се обърна към гостите:

— Съграждани — подзе той, — на улица Консервна живее човек, от когото по-добър приятел надали ще са намери. Години наред ние използувахме щедростта му, без да му се отплатим. Тоя човек днес се нуждае от предмет, който би му донесъл пари. Ето защо разрешете ми, на мен и момчетата, от името на приюта „Палас“ да купим на Док един микроскоп. Имаме вече триста и осемдесет долара. Завеса!

— Мак, ти си луд — извика Док.

— Млъквай! — скастри го Мак. — Завеса!

Дръпнаха завесата встрани и зад нея се показа Джони Кариага с чифт сини книжни крила, закачени със станиолови ленти. Джони разклати лъка.

— Аз съм Купидон … Богът… на … любовта! — викна той. Печелившият билет се изплъзна от ръката му и полетя към пода. Джони се хвърли подире му, продължавайки да вика: — Пронизвам със стрелата сърцата ненадейно! — Сграбчи билета и се обърна към Мак: — Сега какво да правя?

— О, небеса! — изстена Мак. После викна — Този билет ли изтегли, Купидоне?

— Сред многото избрах го — Джони бе твърде далеч от фруктиерата, но това не му попречи да си издекламира репликата.

— Дай го тука бе, тиквеник! — изсъска Мак. — Приятели, — каза той, — не ме ли мамят очите? Каква изненада! Чакайте, чакайте! Имам честта да ви заявя, че приютът „Палас“ преминава в ръцете на Док.

Док изведнъж изтрезня.

— Ти си луд!

— И още как — призна Мак.

— Кой ви каза, че приютът е ваш? Никому не съм обаждал.

— Какво искаш да кажеш, Док?

— Искам да кажа, че Ли Чун само на мен довери. Беше го страх, че ще направите нещо от тоя род.

— Я по-добре да излезем вън — предложи Мак.

Под фенерите застанаха лице срещу лице. Док отпуши шампанското и подаде бутилката на Мак, който се наведе с разчекната уста над бликащата пяна.

— Я повтори сега — тихо рече той.

— Ли Чун искаше да си имате дом. И преди да замине, ви го приписа, че и данъците за десет години плати.

— А защо не ни е казал?

— Боеше се, като знаете, че е ваш, да не го заложите или продадете и да останете без подслон.

Мак бе слисан.

— Док — примоли се той, — направи ми една услуга. Не казвай на момчетата.

— Щом искаш, няма.

— Речено, сторено?

— Речено, сторено! Ха пийни си!

Мак внезапно се разсмя.

— Док, сега да те попитам от името на момчетата ще ни дадеш ли приюта под наем?

— Иска ли питане, Мак?

— Дано само не разберат. Ще ми одерат кожата.

— Няма ли да е по-просто, ако забравим лотарията и толкоз?

— Не, сър! Ли Чун си е бил прав, човекът. Не мога да вярвам на момчетата. Ще вземат да го продадат някой ден. И на себе си не вярвам.

Посещението на Стария Джингълболикс постави нервната система на Док на жестоко изпитание. Храненето стана рядко, сънят — на пресекулки, чувствата тръгнаха с патерици, алкохолът се лееше в гигантски количества. Лотарията го измъкна от приятното състояние, в което човек се намира, когато се носи по вълните, и го тласна в нещо като трезвост, но не съвсем. Мъгла на нереалност като на сън забулваше всичко наоколо. Той влезе в „Палас“ и различи джуджетата, чудовища и невероятния Хейзъл, осветен от трептящите пламъчета на фенерите. И тук по нищо не можеше да усетиш сладката плът на действителността. Музиката беше оглушителна. Старият Джей танцуваше, притиснал до стомаха си една пребледняла брюнетка — каква отвратителна сцена, също тъй нереална като всичко останало!

Непривикналите на подобни тържества бяха си глътнали езика. Еди танцуваше румбата като валс, прегърнал невидима дама. Дебелата Ида се боричкаше с Хуити Втори и при всяко движение показваше няколко квадратни метра розови гащи. Джуджета и животни, наловили се в редици да играят конга, диво подскачаха напред-назад. Джони Кариага бе съвсем обезумял. Стъпил на някакъв сандък, той стреляше с лъка, стреляше по когото му падне, но избягваше неподозиращите сърца. Госпожа Алфред Уонг изведнъж усети между плешките си гуменото връхче на стрела. После Джони се прицели в един от фенерите, той се разби в пламъци и подпали три джуджета. Наложи се да ги гасят с юмруци.

Мак и Док бяха повлечени в конгата. Стаята почна бавно да се върти пред очите на Док, после взе да се надига и снижава като палубата на презокеански кораб при бурно вълнение. Музиката виеше и трещеше, Хейзъл отмерваше такта и чукаше по чугунената печка със сабята; Джони грижливо се прицели, Хейзъл подскочи, после падна върху отворената вратичка на фурната и ледът се разпиля по пода. Един от гостите се бе заклещил в сандъка на големия часовник. Гледан отвън, приютът „Палас“ ту се издуваше, ту спадаше като тесто, което втасва. Док сви длани като фуния и викна в ухото на Мак:

— Къде са Фауна и момичетата?

— Ще дойдат — извика Мак.

— Какво?

— Ще дойдат! Само че по-късно. — След миг Мак добави: — По-добре да идват преди да сме подпалили колибата.

— Какво?

— Нищо, нищо! — изкрещя Мак.

В този миг Хуити Първи успя да си пробие път до Мак и извика:

— Мак, идат!

Мак се завтече към „Еспалдас Мохадас“ и вдигна ръце. Джони насочи последната си стрела към мандолината и дървеното й магаренце изхвърча.

— Спрете! — викаше Мак.

Музиката замлъкна и в помещението се възцари тишина. Почна най-необикновената част от празненството.

Едва чуто прозвуча заглушеният шепот на тромпет, който свиреше сватбения марш от „Лоенгрин“. Док се ослуша — медната тръба пееше, подхлъзваше се на миньорните тонове, за миг подхващаше ритмичен галоп, после отново застенваше. Танцуващите онемяха и застинаха като препарирани. Док откри откъде долита музиката — от Какауете Ривас, застанал в ъгъла. Вместо сурдинка той бе напъхал в тромпета си мокър сюнгер.

Сънят продължи. Напръсканата с боя завеса се отдръпна встрани и на вратата се показа вещицата Фауна, яхнала метлата си. „И таз хубава! — помисли Док. — Кой ще ми повярва какво е било? Още малко и ще ме откарат в лудницата“.

— Каква щастлива случайност! — излая Фауна. — Док, я ела насам!

Док тръгна като в мъгла.

Облечени в ослепителни тоалети, на вратата се показаха четири от момичетата на „Мечешко знаме“. Разделиха се по две от двете страни с лице едни към други и вдигнаха окичените бутилки. Образува се нещо като арка.

Фауна слезе от метлата и разкъса черната наметка. Отдолу засвятка сребърно ламе. По някакво чудо в ръката й се появи сребърен жезъл със златна звезда на върха. Наканила се сякаш да литне, тя се изправи на пръсти и даде знак за тишина.

— Аз съм вашата Добра Фея! — извика тя. — Водя ви Снежанка, годеницата!

На вратата изникна Сузи, една нова Сузи в сватбена премяна. На главата й се мъдреше сребърна корона, от чиито връхчета се спускаше дълго було. Беше хубава, млада и развълнувана, с полуотворени устни.

— Док, ела да си получиш момичето! — заповяда Фауна.

Док тръсна глава, напразно мъчейки се да изтрезнее. Короната, булото, невинността — всичко туй беше сън, беше лудост.

— Какво става тук, дяволите да ви вземат?

Понякога става тъй, че макар и отдалечени, двама души прочитат взаимно мислите си. Сузи прочете неговите върху лицето му. Руменината на смущението полази по врата й и затъмни страните й. Тя затвори очи. А Док прочете болката й. Светът се завъртя като пумпал. И до ушите му достигна собствения му глас.

— Добра Фейо, приемам своето … момиче.

Сузи отвори очи и го погледна. Челюстта й внезапно се сви, погледът й стана свиреп, а сладките устни замръзнаха в неподвижна черта. Тя свали короната и булото, огледа се за миг и внимателно ги постави на една ябълкова щайга.

Побеснелият тромпет поде сватбения марш в ритъма на самба и тозчас една китара взе да му приглася.

— Слушайте, простаци такива! — викна Сузи — И с последния негодяй бих тръгнала, в каналите бих живяла и пак ще бъда добра жена. За куче ме омъжете, ако щете! Но, мили боже, никога Док! — Тя се обърна и се втурна през вратата.

Фауна търти подире й. Пред задната врата нямаше пътечка в стръмния склон, Сузи се подхлъзна и се затърколи. След нея се преметна и Фауна. Настигнаха се на железопътната линия.

— Ах, ти, горда кучко! — тъжно рече Фауна. — Какво значи това „никога Док!“?

— Обичам го — каза Сузи.