Божият гняв

XVI

Новината светкавично обходи медресето — учителят по религия е бил задържан от полицията. Пълничкият ученик суфи, когото Айман беше притиснал с въпроси в последния час, изглеждаше така, сякаш бе смъкнал огромно бреме, и се мъчеше да убеди приятелите си, че учителят е бил арестуван заради твърдението, че суфите не са мюсюлмани. Съучениците се правеха, че му вярват, но на всички им беше ясно, че това не отговаря истината — учителят обясняваше по време на урока, че суфизмът противоречи на Корана и сунната. Как полицията беше успяла толкова бързо да научи и да реагира? Разбира се, че не беше заради това! Но в такъв случай защо го бяха задържали?

Едва на следващия ден нещата се изясниха. Мълвата тръгна още сутринта и събитията внезапно добиха смисъл.

— Ела тук — каза Абдулах веднага щом видя Ахмед да се връща от медресето, и го дръпна в ъгъла на коридора. — Разбра ли защо са арестували учителя по религия?

Ахмед остави раницата на пода.

— Нещо ново ли има?

Съученикът му се озърна наоколо със заговорническо изражение, преди да се обърне към Ахмед и да му прошепне тайната.

— Той е от „Ал Джамаа“.

— Какво? — смая се Ахмед, неволно повишавайки тон. — Учителят Айман?

— Шшт! — скара му се Абдулах и се озърна изплашено наоколо. — По-тихо!

— Извинявай — каза Ахмед. — Сигурен ли си?

Абдулах се направи на обиден.

— Как да не съм? Казвам ги, че той е член на „Ал Джамаа Исламия“.

— О! — възкликна приятелят му и бързо прикри с ръка устата си. — Мислиш ли… мислиш ли, че той е убил… президента?

Последните думи бяха прошепнати толкова тихо, че едва се чуха.

— Глупости! — отвърна Абдулах с нервен смях. — Убийците на фараона са били заловени на секундата. Но учителят, изглежда, е от „Ал Джамаа“, а сега са погнали всички от движението.

— Откъде знаеш, че е от „Ал Джамаа“?

— Преди малко емирът на медресето го каза на учителя по арабски. Името на учителя Айман било в списъците на „Ал Джамаа“.

Новината разбуни училището и предизвика силна възбуда не само сред учениците, но и сред учителите и чиновниците.

— За бога, чухте ли? — питаха се всички. — Имали сме заговорник тук, в училището!

Ахмед беше изпаднал в шок. Как беше възможно да арестуват човек, който така добре владее словото божие? Слуховете, че учителят Айман е замесен в заговора за убийството на президента, го наведоха на някои мисли. Ако учителят бе замесен в това, сигурно е имал причини да го направи. „Ал Джамаа“ се представяше по телевизията като радикално движение, което защитава спазването на шериата, но в очите на Ахмед това не го злепоставяше, а напротив, издигаше го. Шериатът беше законът на Аллах и прилагането му би трябвало да е естествено желано от всеки мюсюлманин! Възможно ли бе да има мюсюлмани, които да се опълчат срещу шериата?

Спорът започна на масата. Докато семейството обядваше.

— Тия кюфтета са изгорели — сърдито изрече баща му, поглеждайки с отвращение към трите кюфтета от шилешка кайма в чинията си.

— За бога, не започвай пак! — каза жена му, обръщайки очи с досада. — Все така ги приготвям.

— Казвам ти, че тия кюфтета са препечени! — настоя господин Бараках, повишавайки тон. — Набоде на вилицата едно от кюфтетата и го вдигна демонстративно. — Гледай! Гледай само! Такова нещо може ли да се сервира на масата!

— Ако не ти харесва, сготви си сам! — отвърна жена му, засегната от критиката на мъжа си.

Господин Бараках скокна като ужилен.

Пляс.

Шамарът отекна в дома и децата, насядали около масата, се свиха на местата си и сведоха очи.

— Така ли ще ми отговаряш? — викна господин Бараках извън кожата си. — Няма ли вече уважение в този дом?

— Глупак!

Побеснял като бик, съпругът обърна масата и сграбчи жена си.

— Как смееш, жено?

— Пусни ме, пусни ме!

— Сега ще ти дам да разбереш! Ще те науча аз тебе!

С крайчеца на окото си Ахмед видя как баща му издърпа майка му извън неговото полезрение. Секунда по-късно вратата на стаята им се затръшна; чу удари и писъците на майка си. Никой не продумваше и дума на масата, това бе забранена тема сред братята и сестрите му — всички виждаха какво става, но никой не говореше за това.

Ахмед искаше да стане и да се притече на помощ на майка си, но се въздържа и остана седнал на мястото си, с наведена глава и натежало сърце.

— На ти, кучко! — крещеше баща му в стаята. — Ще те убия, чу ли? Ще те убия!

Посипаха се удари.

— Недей! Спри! — молеше се майка му.

За да се изолира от непоносимите звуци, Ахмед се зае да рецитира мислено Корана. Опитвайки се да се абстрахира от жестокостта и да убеди себе си в справедливото наказание на майка си, подбра аяти, свързани с ролята на жената, и по-точно аят 34 от сура 4.

„Мъжете стоят над жените с това, с което Аллах предпочете едни пред други, и защото харчат от имотите си — изрече той с едва доловим шепот. — Целомъдрените жени са послушни, пазят съкровеното си, като Аллах ги е запазил. А онези, от чисто непокорство се страхувате, увещавайте, [после] се отдръпнете от тях в постелите и [ако трябва] ги удряйте. А покорят ли ви се, не търсете средство срещу тях! Аллах е всевишен, превелик!“

Рецитираното наум привърши, когато усети, че баща му се връща на мястото си, за да продължи обяда. Беше се изпотил и дишаше на пресекулки. Веднага щом господин Бараках разряза едно кюфте и сложи половин парче в устата си, децата безмълвно последваха примера му. Чуваха майка им да стене в стаята, където съпругът й я беше заключил, но никой не се осмеляваше да направи каквото и да било.

Никой, с изключение на Ахмед. Терзан от непреставащите стенания и макар да осъзнаваше, че подобно отношение беше справедливо и правилно, момчето взе мълчаливо решение, което щеше да промени живота му.

Избягваше да се задържа вкъщи. След училище отиваше в джамията да се моли и учи и се прибираше у дома едва привечер, за вечеря. Но скоро го загложди мисълта доколко беше благоразумно да търси убежище в джамията. Шейх Саад беше моллата в храма, но щом Ахмед го видеше, си спомняше думите на учителя Айман, Аллах да го пази, — „Твоят молла е суфи, дръж се настрани от него“.

Започна да се отнася критично към всичко, което Саад казваше. Докато един ден чу молитва, която го накара да повдигне вежди.

— „Господи мой, колко си благосклонен към оня, който върви срещу Твоите начала — зареди молитвата шейхът. — Оня, който Те потърси и се отрече от Теб, оня, който потърси убежище в Теб и Те предаде, и онзи, кой го се приближи до теб и се отдръпна…“

Ахмед се замисли над молитвата. Господи мой, колко си благосклонен към оногова, който върви срещу Твоите начала? Но какво е това? Аллах е добър към онзи, който не Го почита? Къде е написано това?

Когато молитвата приключи, Ахмед отиде при Саад.

— Шейх Саад, мога ли да ви задам един въпрос?

— Кажи, момче.

— Каква е тази молитва? Не си спомням да съм я чел в Корана…

— Това е молитва на ордена „Накшбанди“.

— Пророкът казвал ли я е?

Саад се усмихна и заобиколи въпроса.

— Орденът „Накшбанди“ се с появил няколко века след Пророка, момче. — Приведе се над ученика си, галейки го по косата. — Виждам, че тази молитва привлече вниманието ти. Хубава е, нали? В нея е отразена добротата и толерантността на исляма.

Ахмед не каза нищо, но запечата в паметта си името на ордена. При първия удобен случай се промъкна в библиотеката на джамията и потърси книгата, в която ставаше дума за „Накшбанди“. Откри, че орденът се свързва с името на Бахаудин Накшбанд, светеца от Бухара, живял през XIV век. По средата на текста се споменаваше ислямското течение, към което принадлежеше орденът.

Беше суфи.

— Така си и помислих — прошепна Ахмед, присвивайки очи. — Така си и помислих!

Принадлежността на шейха към суфите беше станала очевидна, но липсваше едно последно доказателство. Нали самият Мохамед казва, че не можем да виним някого за нещо без достатъчно доказателства?

Нали Пророкът държи в някои случаи да има четирима свидетели, така че никой да не бъде несправедливо обвинен?

Доказателството изникна съвсем неочаквано следващия петък. В края на обедната молитва Саад се приближи до ученика.

— Спомняш ли си онази молитва, която така те впечатли онзи ден?

Ахмед се замисли и накрая се сети, че духовникът има предвид молитвата на ордена „Накшбанди“.

— Да… — промърмори приглушено, опитвайки се да прикрие онова, което всъщност си мислеше.

— Има хиляди начини да се докоснем до Създателя — загадъчно каза шейхът. — Молитвата е единият от тях.

— Не разбирам. Какво искате да кажете?

— Искаш ли да ти покажа?

Най-напред Ахмед помисли да откаже, защото нямаше доверие на тия новости. Но после осъзна, че се открива златна възможност да опознае по-добре учителя си, и като преодоля нежеланието си, в крайна сметка прие.

Тази вечер духовникът го заведе в сърцето на Кайро, в сука87 „Хан ал Халили“. Свиха по тясна уличка, която ги отведе до стара сграда с голям вътрешен двор. В двора имаше наредени столове и сцена в дъното. Дворът се ограждаше от триетажната сграда с изящна машрабия88 в горните етажи.

— Това е викала89 — поясни той. От питащия поглед на ученика си разбра, че думата нищо не му говори. — Преди, когато още не е имало хотели, търговците отсядали в Кайро в ханове, преди да поемат с керваните си през Сахара. Това е един от тези ханове.

Ахмед недоверчиво оглеждаше столовете и подиума, както и множеството, което се трупаше в двора. Виждаха се туристи кафирун да се настаняват тук и там.

— Тези хора не приличат на керванджии. Какво правят тук?

— Потърпи малко и ще разбереш.

Само след минути група мъже с тюрбани и бели дрехи се качиха на сцената, а други се появиха на балкона с музикални инструменти, сред които се открояваше табла90. Аплодисменти изпълниха двора и веднага хората от балкона засвириха, а другите на подиума се завъртяха в ритъма на музиката. Беше странна мелодия, хипнотична и завладяваща, която накара стените да потреперят. Танцьорите не спираха да се въртят, следвайки упойващия ритъм, робите им се въртяха околовръст като колела, мелодията неспирно ускоряваше ритъм, стигайки до неистовост, — танцьори, въртящи се в многоцветен вихър, многобройни тела, слели се в едно-единствено движение, сенки, понесени от водовъртеж, изпаднали в транс.

— Какво правят?

— Търсят духовна връзка със Създателя. — Шейхът махна към въртящите се фигури, предишните бяха отлетели от сцената и сега мъже с черни тюрбани и роби се въртяха до кресчендо. — Виж каква красота! Виж колко е възвишено! Сливат се с бог чрез музика и танц. Но го правят и чрез медитиране и рецитиране. Има хиляди начини, по които можеш да се докоснеш до Аллах.

По лицето на Ахмед се изписа отвращение.

— Да се докоснеш до Аллах? Да не са християни?

— Мюсюлмани са.

Момчето понечи да поклати укорително глава, но се въздържа. Къде се е виждало подобно нещо? Мюсюлмани да общуват духовно с бога? Мюсюлмани да търсят път към Всемилостивия чрез медитиране, музика и танц? Къде е записано това в Корана?

Заби поглед в шейха, който не откъсваше очи от хипнотичния танц на въртящите се фигури, и без да му мисли, попита направо:

— Какви са тези мъже?

— Дервиши.

— Какво е това?

Шейхът най-сетне откъсна очи от танцьорите и се усмихна на ученика си.

— Аскети суфи.

Доказателството!

Ахмед не знаеше дали да негодува, или да ликува, че подозренията му най-сетне се бяха потвърдили. Но вече нямаше никакво съмнение. Шейхът беше суфи! Учителят Айман беше прав! Шейхът беше суфи! А какъв можеше да е един суфи, освен мюсюлманин под християнско влияние?

Кафир, разбира се.

А това означаваше, че той, Ахмед, беше поучаван от един кафир! Това означаваше, че истинският ислям не беше този, който шейхът му преподаваше. Още по-лошо — истинският ислям не беше този, който моллата проповядваше всеки петък в джамията. И той, и семейството му се вслушваха в прикрита християнска доктрина, а не в истинския ислям! Истинският ислям е изложен от Аллах в Корана и нагледно обяснен от Пророка в сунната. Истинският ислям е този от сура 9, аят 5.

„Убивайте съдружаващите, където ги сварите, и ги хващайте, и ги обсаждайте, и ги причаквайте на всяко място за засада!“

Как можеха истинските мюсюлмани да пренебрегват толкова ясни повели на Аллах?

Започна да избягва шейх саад и онази джамия. Щом Приключеха часовете в медресето, предпочиташе да ходи надалече, да се скита из улиците на Кайро, без да знае накъде отива, а после внезапно се озоваваше на две крачки от хана, където бяха танцували дервишите суфи и където откри най-хубавата джамия в сука „Хан ал Халили“.

Голямата джамия „Ал Азхар“ се превърна в цел на броденето му из улиците след училище. Наближеше ли часът за молитва, влизаше в храма насред базара и с удвоено усърдие изричаше молитвите към Аллах. Моллите изглеждаха доста уклончиви, но поне не бяха суфи. Ахмед заключи, че уклончивият ислям беше общ недостатък в Египет; страхът, да не би да не се харесат на правителството, изглежда, бе по-голям от вярата на тези страхливи духовници. За да избегне проблема, той се съсредоточи главно върху рецитирането на Корана, без да обръща внимание на проповедта по време на молитвата.

Останалата част от времето прекарваше сред търговците на пазара. Обичаше глъчката, цветовете, ароматите, оживлението, множеството, съставено от толкова различни хора. Шляеше се сам из сука, макар че обикновено кръстосваше из „Шария ал Муиз ли Дин Аллах“, а по някое време отдъхваше в сянката на източеното минаре на „Ал Гоури“. Дочуваше от улицата децата от медресето да рецитират в хор Корана и седнал на тротоара се забавляваше, докато ги слушаше. Ах, как го въодушевяваха думите на Аллах, напевно редени от онези сладки гласчета!

— Хей!

Ахмед обърна глава, опитвайки се да разбере дали викат него. Беше седнал на стъпалата на стълбището, водещо към комплекса „Ал Гоури“, досами джамията. От седмици идваше все тук, на това място, и търговците вече го познаваха.

— Хей, момче! Ела тук!

Наистина викаха него.

Зърна търговеца от магазина за наргилета да го вика с пръст и след известно колебание отиде при него.

— С мен ли искате да говорите?

— Да, хлапе. Как се казваш?

— Ахмед.

— Не искаш ли да ми помогнеш да намеря клиенти за моя бизнес?

Момчето изгледа с любопитство пръснатите по земята и полиците наргилета.

— Въпреки че сме в „Ал Муиз“, рядко идват туристи насам из сука — оплака се търговецът. — Трябва ми някой, който да ги доведе тук от „Мидан Хюсеин“. — Извади лъскава медна монета от джоба си. — Давам ти по двадесет пиастри за всеки доведен турист, който купи от мен шиша91 — Размаха монетата, сякаш съблазняваше момчето със сладка баклава. — Двадесет пиастри!

Объркан от неочакваното предложение, Ахмед вдигна очи към табелата над входната врата. Беше изписано „Ариф“ и момчето предположи, че това е името на собственика на магазина.

— А ако не купи нищо?

— В такъв случай няма да получиш нищо, разбира се. Но ако направиш така, че…

— Татко!

Нежен и мелодичен глас се чу отвътре, от магазина, и двамата обърнаха глави в тази посока. На вратата зад тезгяха се появи слабо момиче на около десет години, с блестящи черни очи като две лъскави перли. Дъхът му спря. Това момиче беше най-хубавото същество, което Ахмед беше виждал някога.

— Адара! — възкликна търговецът. — Прибирай се вътре!

— Но, татко…

— Прибирай се веднага! Сега съм зает, нали виждаш! След малко ще те повикам!

Момичето се обърна и изчезна. Беше ангел, какъвто Ахмед досега не бе виждал. И вече знаеше как се казва. Адара. Какво хубаво име и колко й прилягаше! Адара! Арабската дума за девица беше най-подходящата за такова възвишено същество. Адара…

Без да се колебае, момчето протегна ръка към търговеца.

— Приемам.

Ариф го изгледа и тутакси грейна в усмивка, която разкри изгнили кучешки зъби.

— Чудесно!

— Ще напълня магазина ви с клиенти.