Божият гняв

XLVI

Участниците в тренировките в Халдан бяха заети тази сутрин с разучаването на техниките и принципите на итишади — самоубийствените атентати. Абу Омар, който им ги разясняваше, се съсредоточи отначало в теологичните принципи, узаконяващи действията на шахид, мъчениците, тъй като самоубийството беше абсолютно забранено от Корана.

— Итишадите са изключение — подчерта инструкторът, имайки предвид самоубийствените бойни акции. — Мъченичеството в джихад е единствената форма за гарантиране на достъп до Рая. Някой знае ли къде в Корана се пояснява това?

До Ибн Таймия седеше палестинец от Газа, свързан сигурно с „Хамас“. Момчето вдигна ръка.

— Това е в сура 3, аят 169 — обади се то. — „И не смятай за мъртви убитите по пътя на Аллах! Не, живи са! При своя Господ те се препитават“.

— Много добре — похвали го Абу Омар. — От този аят става ясно, че смъртта по време на джихад ни отвежда до Аллах, във вечните градини, където има изобилие от вода и храна. Дори има един хадис, в който се казва, че седемдесет и две девици очакват шахида. Това е…

Весел шепот обходи групата.

— Какво има? — попита инструкторът с усмивка. — Да не би да си мислите вече за седемдесетте и две девици?

Шепотът прерасна в общ смях.

— В Газа много от братята мислят да станат шахид заради девствениците — обади се палестинецът с палава усмивка.

Последва нов взрив от смях.

— Наистина, как човек да не поиска да умре, след като шахидът е единственият от правоверните, комуто е гарантирано място в Рая? — попита Омар веднага щом утихна врявата. — При тази божа благодат и очакващи ни девици какво толкова има да му мислим? Какво са горчилките на този живот в сравнение с отплатата, която ни очаква? Има още аяти в Корана, както и ахадис, в които се говори за Рая, който очаква шахид. Например вижте какво казва Аллах в…

Разяждан от любопитство да узнае нещо повече за опита на съседа си. Ибн Таймия наклони глава.

— Много ли шахиди познаваш? — прошепна той.

— Да — потвърди палестинецът. — Самият аз искам да стана шахид.

— Сериозно ли?

— Нима не виждаш какво ни очаква, братко? Раят! Реката с градините! Вино без алкохол! Божията благодат!

— И девиците…

Палестинецът отново се усмихна.

— Знаеш ли какво правят много от братята в мига, в който стават шахиди? Понеже девиците не им излизат от ума, гледат да предпазят корема си, за да са сигурни, че като се взривят, гениталиите им ще стигнат непокътнати в Рая!

Ибн Таймия се разсмя.

— Не мога да повярвам!

— Заклевам се в Аллах! Преди да тръгнат за мисия, много шахиди си предпазват гениталиите. Казват, че е много ефикасно за…

Внезапно отвън се чуха оглушителни изстрели.

— Какво става?

Гърмежите внесоха смут и в залата настана хаос, някои от новобранците се хвърлиха под масите.

— Атакуват лагера! — извика Абу Омар, грабна своя Калашников и изскочи навън.

След първоначалните мигове на смут Ибн Таймия и другарите му последваха примера на инструктора и също се завтекоха да си вземат оръжията. Втурнаха се тичешком навън с приведени тела, погледите им се устремиха в посоката на изстрелите, за да локализират заплахата и да я неутрализират.

Докато другарите му заемаха бойна позиция, Ибн Таймия зърна три неясни стрелящи силуета, коленичи и насочи оръжие срещу тях.

— Спрете! — заповяда Абу Омар, преди новобранците да открият огън. — Не стреляйте! Това са нашите братя!

И точно в този момент Ибн Таймия разбра, че неприятелите бяха Абу Насири и другите инструктори. Тримата стреляха във въздуха като полудели и групата мъже, прекъснали урока, останаха загледани в тях, не знаейки какво да мислят.

— Какво става? — извика Абу Омар към Абу Насири, опитвайки се да наложи думите си над неспиращите откоси. — Да не се е случило нещо?

— Машалла! — викаха инструкторите. — Машалла!

И отново стреляха.

— Какво става?

Абу Насири спря да стреля.

— Включете радиото! — изкрещя истерично. — Чуйте какво казват кафирун в новините!

— Какво?

— Поставихме Америка на колене! Поставихме Америка на колене! Машалла!

Инструкторите отново подеха празничната стрелба в безкрайна еуфория. Заинтригувани, Абу Омар и новобранците напуснаха плаца и се втурнаха към столовата, където имаше късовълнов приемник и понякога слушаха новините.

Ибн Таймия знаеше честотите, на които можеше да слуша предаванията на ВВС на арабски, понеже от малък беше свикнал да вижда как родителите му настройваха радиоапарата, и се опита да улови станцията. От радиото се разнесоха подсвирвания, типични за късите вълни, мина през няколко други радиостанции, докато намери търсените честоти.

Глас на арабски изпълни столовата.

— … не знаем какво ще се случи с другата сграда — каза гласът, явно импровизирайки. — Първият самолет се вряза в нея, но продължава да е цяла, докато кулата, засегната от втория самолет, вече се срути. Дали ще падне и първата кула? — Втори глас, очевидно по телефона, отговори на първия. — Не искам и да мисля за това! Това е трагедия без… без прецедент. Факт е, че тук, в центъра на Ню Йорк, цари хаос. Всички се питат кой стои зад тази жестока атака на кулите близнаци в Световния търговски център. Президентът Буш, който е бил уведомен, докато е бил на…

— Машалла! — провикна се Абу Насири навън, полудял от щастие.

Мъжете, които се бяха събрали в столовата около радиото, хукнаха към плаца със стрелба и подскоци — ликуваха и крещяха в хор отговора, който идваше от душата им.

Аллаху акбар!

Машалла!

Аллаху акбар!

Празничната веселба утихна късно през нощта.

Моторът подскачаше по черния път, вдигайки облак червен прах, и Ибн Таймия сграбчи здраво шофьора, за да не падне. Усети, че моторът намалява скорост, и надникна да види какво става отпред. Човешка фигура седеше на маса в едно кафене на открито и пиеше кафе.

Ибн Таймия хвана здраво пистолета Валтер ППК с дясната си ръка и се подготви да действа в момента, в който му наредят.

— Сега! — каза шофьорът.

Ибн Таймия скочи от мотора в движение, освободи спусъка на валтера, докато крачеше бързо напред, озова се пред човека в кафенето, насочи пистолета към челото му и натисна спусъка три пъти подред.

Бум. Бум. Бум.

Фигурата се строполи безпомощно назад и убиецът се втурна да бяга, скочи на задната седалка на мотора, който потегли с грохот, и напусна незабавно мястото на атентата.

— Много добре! — похвали го Абу Насири, който изскочи пред кафенето. — Отличен убиец си, братко! Това упражнение стана още по-добре от симулираното отвличане.

Моторът направи половин обиколка и се върна на мястото. Ибн Таймия слезе и отиде да провери точността на изстрелите в главата на падналата на земята кукла.

— Изпуснал съм един изстрел — установи той.

— Нищо — утеши го инструкторът. — Два куршума в главата са достатъчни, за да видят сметката на който и да било кафир.

Все още не напълно убеден, Ибн Таймия погледна към мотора, който още бръмчеше.

— Мога ли да опитам още веднъж?

— Разбира се. Но този път освободи спусъка на пистолета, когато моторът започне да намалява ход, а не когато вече си тръгнал. Това, което направи, е рисковано. Представи си, че беше скочил досами целта, какво щеше да правиш? Щеше да ти е нужно време да освободиш спусъка, кафирът щеше да усети заплахата и да реагира, схващаш ли?

— Да, братко.

Без да губи време, Абу Насири отиде да изправи куклата и отново да я постави на масата.

— Хайде тогава да повторим всичко.

Ибн Таймия остана загледан в куклата.

— А ако вместо да стрелям в главата, го убия според повелята на Аллах?

— Какво искаш да кажеш?

— Аллах казва в сура 47, аят 4, на Корана: „И когато [в битка] срещнете неверниците, удряйте по шията, додето ги надвиете“128.

Инструкторът впери очи в куклата.

— Да му отрежеш главата?

— Да, такава е повелята на Аллах.

— Много е сложно, нямаш време да го направиш в градска обстановка — отбеляза Абу Насири, поклащайки глава. — Упражнявай убийство с пистолет. Упражненията по отсичане на глава ще останат за друг ден.

Обучаваният отново се отправи към мотора, настани се на задната седалка, приготви валтера и моторът потегли, за да заеме позиция. И точно когато се канеха да повторят упражнението с убийство в градска среда, Ибн Таймия зърна някакъв силует да се приближава и бурно да размахва ръце в тяхна посока.

— Кой е онзи там? — попита той шофьора на мотора.

— Омар е — отвърна другарят му. — Май ни вика.

Моторът потегли и ги отведе до ръководителя на лагера, за да разберат какво иска.

— Ибн Таймия, братко — каза Абу Омар, поставяйки ръка на рамото на новобранеца. — Отивай да събереш веднага нещата си.

— Какви неща?

— Които си донесъл тук, в лагера.

— Защо?

— Трябва да тръгнеш след пет минути.

Новината накара Ибн Таймия да остане с отворена уста.

— Да тръгвам ли? Но къде?

— Шейхът иска да говори с теб. Наредил е да те отведем до убежището му, колкото е възможно по-скоро.

— Но защо?

Абу Омар изтъни глас, имитирайки подигравателно Ибн Таймия.

— Защо, защо… ох, толкова въпроси! — Посочи бараките на общежитието. — За бога, отивай да си събереш нещата и си затваряй устата! Приличаш на махленска клюкарка с това разпитване! Един добър муджахидин не говори. Той действа.

Ибн Таймия прехапа устни, укорявайки се за това нарушение на дисциплината, и се подчини.

— Да, братко.

Сподиряйки с поглед отдалечаващия се новобранец, Абу Омар махна с ръка, сякаш го отпъждаше.

— Ялла! Ялла! Побързай!

Когато го видя да тръгва, Абу Насири се затича след него, за да му даде последните си наставления.

— Вземи си яке — посъветва го той, когато го настигна. — Студено е в планината. И нека Аллах да е с теб, защото ще ти трябва помощта му, братко.

Забележката накара Ибн Таймия да спре и да се вгледа в инструктора си.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че те очаква много важна мисия.

— Каква мисия?

Абу Насири поклати глава и се огледа наоколо, сякаш се опасяваше, че е казал повече от необходимото.

— Не мога да ти разкрия. Само шейхът може да го направи.

— А, шейхът, мистериозната фигура в лагера! — възкликна той. — Но кой е той в крайна сметка?

Инструкторът отвори широко очи, смаян от въпроса.

— Няма никаква мистерия, той е емирът на нашия лагер — каза той. — Аллах, нима не знаеш кой е шейхът?

— Не.

— Не четеш ли вестниците, които получаваме тук, в мухаяма?

— Разбира се, че ги чета. Защо?

— Шейхът е герой на уммата, братко. Шейхът е човекът, който постави Америка на колене!

Ибн Таймия нищо не разбираше. За кого му говореше инструкторът?

— Какво?

Абу Насири впи поглед в новобранеца.

— Шейхът е Бин Ладен.