Божият гняв - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Жозе Родригеш душ Сантуш (I) #3

I

Томаш забеляза мъжа на тясното мостче между синьото и зеленото езеро. Беше рус, с късо подстригана, почти щръкнала нагоре коса и тъмни очила, които криеха очите му. Седеше на волана на малкия си черен автомобил и съзерцаваше пейзажа като човек, който се наслаждава на природата, докато чака някого.

— Сигурно е турист — прошепна Томаш.

— Какво? — попита майка му.

— Онзи човек. Караше след нас от Понта Делгада, не забеляза ли?

— Не. Защо?

Томаш се взира още някое време в непознатия, който бе спрял пред моста, после поклати глава и се усмихна успокоен.

— Няма нищо — каза той. — С тези мои мании…

Дона Граса обходи с поглед пейзажа, наслаждавайки се на хармонията, която я изпълваше с мир и покой. Тучната зелена долина се разстилаше пред очите й. Сред буйната зеленина от двете страни на невисок мост бяха разположени изумително красиви водни огледала. Борова гора ограждаше пасищата, изпъстрени с хортензии и обички, които бяха превзели склоновете.

— Колко е красиво! — възкликна тя.

Синът й кимна утвърдително с глава.

— Един от най-хубавите пейзажи в света, без съмнение.

— Ах, наистина! Великолепен е!

— Знаеш ли как се е образувало всичко това, мамо?

— Нямам представа.

Томаш протегна дясната си ръка и посочи дългата стена, ограждаща хоризонта като пръстен.

— Това е кратер на вулкан, виждаш ли?

Безпокойство припламна в очите на дона Граса.

— Шегуваш се!

— Сериозно — настоя синът. — Нали виждаш онази стена, в дъното, която огражда цялата долина? Това са стените на кратера, които се издигат над петстотин метра надморска височина. Ние сме точно по средата на калдерата.

— О, божичко! Значи това е калдера на вулкан? И… и не е ли опасно да стоим тук, сине?

Томаш се усмихна и нежно докосна рамото й.

— Не се плаши, мамо. Можеш да бъдеш напълно спокойна.

— Как може да си сигурен, Боже милостиви… Щом е вулкан, значи може да… да помете всичко! Не си ли гледал онзи филм за Везувий по телевизията?

Синът отново посочи западния склон на кратера.

— Последният път, когато е регистрирана вулканична активност, е било на връх Камариняш. Преди триста години.

— Е и? Това може пак да избухне!

— Разбира се, че може. Но преди да се случи, би трябвало да се появят някакви предупредителни знаци. Вулканите не стигат до тази фаза току-тъй, изведнъж. Има признаци на активност, които предсказват събитията. — Махна към къщите, накацали край синьото езеро. — Както виждаш, толкова е безопасно, че някои хора са се заселили тук.

Майката погледна към къщите със смаяно изражение.

— О, виж ти! И село ли има тук?

— Да, Сете Сидадеш. Около хиляда души живеят тук.

Дона Граса се хвана за главата.

— Божичко, луди хора! Как е възможно да живеят в кратера на вулкан, Пресвета Дево! Ами ако онова нещо изригне?

— Казах ти вече, че ако вулканът навлезе в активна фаза, първо ще се появят признаци.

— Какви признаци?

Томаш посочи двете езера — едното синьо като небето, другото зеленикаво като гората наоколо.

— Водата щеше да кипи. Щеше да се стеле дим над земята, да има земетръси с вулканичен произход, както и други явления, които биха ни послужили за предупреждение. Но, както се вижда, нищо няма да се случи.

Свеж полъх идваше откъм стените на огромния кратер и надипляше повърхността на езерата. Дона Граса вдигна яката на сакото си, за да покрие гърлото си, и дръпна сина си за ръкава.

— Студено е.

— Права си. Може би е по-добре да си тръгваме.

Влязоха в колата, която бяха оставили до моста, и веднага се почувстваха по-добре, защитени от острия вятър.

— Къде отиваме сега? — попита майка му.

— Не знам. Къде ти се ходи? Пред нас са Мощейруш…

— Не — каза тя, сочейки къщите край синьото езеро. — По-добре да отидем до селото.

Томаш завъртя ключа и моторът заработи. Потегли, направи полукръг и мина край черната кола с русия мъж на волана на път към селото. Приятно чувство на покой го обзе при вида на това зелено кътче на остров Сао Мигел — всичко тук беше толкова безметежно, сякаш времето бе спряло. Крайпътен знак сочеше към Сете Сидадеш. По-скоро по навик, отколкото от подозрителност, докато правеше десен завой, погледна в огледалото за обратно виждане.

Черната кола ги следваше.

Томаш бавно прекоси малкото селище с автомобила, нает в Понта Делгада. Къщите бяха кокетни и спретнати, с отворени прозорци и проснато пране по просторите, но по улиците по това време на деня нямаше жива душа.

— Толкова е приятно тук — отбеляза дона Граса. — Трябваше да доведем баща ти.

Томаш, който се беше съсредоточил в огледалото за обратно виждане, отклони поглед към майка си. Имаше дни, в които беше по-добре, друг път бе по-зле, но признаците на Алцхаймер бяха налице. А този ден беше един от добрите — майка му го разпознаваше и разговаряше с него почти нормално, толкова естествено, че на моменти Томаш забравяше за преждевременната сенилност, която я беше обзела. Споменаването на баща му обаче му бе припомнило, че тази бистрота на ума с привидна и че някои събития от относително близкото минало бяха напълно заличени от паметта на майка му. Едно от тях бе смъртта на съпруга й. Дона Граса говореше за него като за жив човек и Томаш се беше отказал постоянно да й напомня истината, която тя начаса щеше да забрави. А и не беше ли по-добре така? Може би щеше да е по-благоразумно да я остави да си вярва, че мъжът й е жив, — илюзията изглеждаше безобидна и я правеше щастлива.

— Гледай, гледай там!

— Какво?

Майка му сочеше към красива бяла постройка с камбанария, увенчана с кръст.

— Църква! Хайде, сине, да отидем да я видим.

Знаеше, че майка му се интересува от религиозни теми, и затова не се поколеба — отби колата край пътя и излезе. Погледна назад и видя как малката черна кола взема завоя и спира до тротоара, на около стотина метра от тях.

— По дяволите! — възкликна той, с ръка на все още отворената врата на колата.

— Какво има, сине?

— Онази кола там. Върви подире ни.

Майка му погледна по посока на автомобила.

— Ами, разхожда се като нас. Остави го.

— Не, отива точно там, където и ние, и спира там, където и ние спираме. Това не е нормално!

Дона Граса се усмихна.

— Мислиш, че ни следи?

— Поне така изглежда!

— Глупости! Личи си, че гледаш много филми, Томаш. Като се върнем вкъщи, ще говоря с баща ти, струва ми се, че въображението ти се е развихрило прекалено. Тази седмица няма да гледаш „Светеца“. Телевизията ти размътва мозъка.

Томаш тресна вратата демонстративно и се запъти към черния автомобил, за да изясни нещата.

— Чакай малко, сега се връщам.

— Томаш! Къде тръгна, момче? Върни се веднага! Веднага!

Но Томаш не спря. Когато го видя да се приближава, русият мъж в черната кола запали мотора и даде заден ход, сякаш се отдръпваше, за да спази дистанцията. Томаш спря, удивен от това демонстративно поведение.

— Виж ти! — прошепна той смаян. — Този тип май наистина ме следи!

Отново тръгна към черната кола, този път с ускорена крачка, и русият мъж още веднъж даде заден ход — сякаш двамата си играеха на котка и мишка, макар че ролите не бяха съвсем ясно определени. Томаш си даде сметка, че непознатият не иска да бъде заговарян, въпреки че очевидно нямаше нищо против да го следи, затова направи полукръг и се върна при майка си.

— Какво правиш, Томаш? Каква е тази история?

— Честно казано, не знам. Човекът ни следи, но май не иска да дава обяснения.

— Следи ли ни? Но защо?

— Нямам представа — отвърна синът, повдигайки рамене. — Луд човек. — Примирено махна към белоснежната фасада. — Ще разгледаме ли църквата?

Двамата поеха към църквата на Сете Сидадеш. Томаш няколко пъти се обърна назад, за да разбере дали мъжът продължава да ги следи. Черната кола си стоеше на същото място, но когато майка и син прекрачиха прага на храма, автомобилът потегли отново.

Приближи се и паркира почти до самата църква.

Посещението продължи петнадесетина минути. В момента, в който се отправиха към изхода, те съзряха неясен силует на мъж, облегнат на вратата, с очертан тъмен профил на фона на дневната светлина. Когато наближиха, Томаш си даде сметка, че е русият мъж от черната кола.

— С какво мога да ви помота? — попита Томаш.

— Професор Томас Норона? — попита мъжът с носов английски акцент.

Беше американец.

— Томаш Нороня — поправи го португалецът. — How can I help you?2

Мъжът свали тъмните очила, извади едно картонче от джоба на сакото си и се усмихна насила.

— Аз съм лейтенант Джо Андерсън, от военновъздушната база в Лажеш — представи се той, докато показваше служебната си карта.

Томаш взе документа и внимателно го разгледа. Според служебната карта притежателят й беше лейтенант Джоузеф Х. Андерсън, с млечнобяло лице и офицерско кепе на цветната снимка, liaison officer3 от USAF4 във военновъздушната база в Лажеш.

— Защо ме следите?

— Моля да ме извините за поведението, сър. Получих нареждане да открия местонахождението ви, без да влизам в контакт с вас.

— Имате заповед да ме следите? От кого?

— От военното разузнаване.

— Шегувате се…

— Уверявам ви, че не се шегувам с нищо, свързано със службата ми, сър — заяви лейтенант Андерсън убедено. — Преди минути получих нови инструкции. Трябва да ви отведа възможно най-бързо до Фурнаш5.

— Моля?

— Имате уговорен обяд и вече ви очакват там.

— Моля?

Лейтенантът погледна часовника си.

— Разполагаме с един час, за да стигнем до там. Ще отидем първо до Понта Делгада и оттам с хеликоптер на USAF до Фурнаш.

— Извинете, но това минава всяка граница! — възкликна Томаш, изпълнен с недоумение. — Дошъл съм тук на почивка с майка ми и нямам намерение да се срещам с когото и да било!

— Става въпрос за много важна особа от Вашингтон, сър.

— Ако ще да е самият президент! Майка ми живее в старчески дом, взел съм отпуск, за да съм с нея, и ще остана с нея.

— Имам информация, че случаят, който е довел тук въпросната персона, е от първостепенна важност. Би било наистина добре, ако отделите няколко часа, за да отидете до Фурнаш.

— Не.

— Поне чуйте какво имаме да ви казваме. Ще видите, че няма да съжалявате…

По лицето на Томаш се изписа озадаченост.

— За какво, по дяволите, става въпрос?

— Поверително е.

— Наистина ли очаквате, че ще си прекъсна почивката, за да се срещна с бог знае кого и бог знае за какво?

— Знам само, че става въпрос за нещо с първостепенна важност.

Томаш се втренчи в американския лейтенант, размисляйки над поканата. Някакъв big shot6 от Вашингтон беше дошъл, за да говори с него по много важен въпрос?

В интерес на истината, не виждаше как би могъл да им бъде полезен, но бе факт, че успяха да събудят любопитството му.

— Върви, сине — намеси се дона Граса. — Не мисли за мен.

Историкът прехапа устни разколебан.

— Казвате, че ще отнеме само няколко часа?

— Да, сър.

— А майка ми?

— Предвид поверителния характер на срещата, опасявам се, че няма да може да присъства, сър. Ще се наложи да я оставим в Понта Делгада.

Томаш погледна към дона Граса.

— Какво мислиш, мамо?

— Ох, сине, искам само да се прибера в хотела. Чувствам се изморена и бих си подремнала малко, ако нямаш нищо против.

Томаш потърка брадичка и изгледа лейтенант Андерсън.

— Коя е тази особа, която иска да говори с мен?

Лейтенантът не можа да сдържи изплъзналата му се победоносна усмивка, убеден, че битката е спечелена. Бръкна в джоба на панталоните си и извади мобилен телефон.

— Разговарях с него, но не знам името му. За нас е Eagle One7. — Показа мобилния си телефон. — Но ми бе разрешено да му се обадя, за да говорите вие с него, ако се наложи. Смятате ли за необходимо?

— Разбира се.

Американецът набра някакъв номер и установи връзка.

— Добро утро, сър. Лейтенант Андерсън се обажда. В момента съм с професор Норона, който иска да говори с вас… yes, sir… right away, sir.

Андерсън подаде телефона на събеседника си. Томаш го пое внимателно, като че в телефонния апарат бе скрит капан.

— Ало?

От другата страна на линията долетя смях.

— Fucking8 гений! Как върви работата?

Басовият дрезгав глас, както и стилът на изразяване, недвусмислено издаваха почерка на шефа на Дирекция „Наука и технологии“ на ЦРУ, с когото се беше запознал преди години.

Беше Франк Белами.

— Здравейте, мистър Белами — поздрави Томаш с ледена нотка, щом разпозна гласа. — Как сте?

— Ама че тон — отбеляза мъжът от другата страна на линията през нов залп от смях. — Не ми казвайте, че не се радвате да ме чуете…

— В отпуск съм, мистър Белами — въздъхна историкът. — Какво иска ЦРУ от мен?

— Трябва да говорим.

— Вече ви казах, че съм в отпуск.

— Да върви по дяволите този ваш отпуск! Отнася се за нещо изключително важно.

Томаш обърна очи нагоре и се зареди с търпение.

— Хайде, казвайте.

Франк Белами направи пауза, сякаш преценяваше какво може да каже по телефона, и сниши глас при отговора.

— Националната сигурност.

— Чия? Вашата ли?