Божият гняв

XXI

Животът на Томаш влезе в обичайните си коловози. Преподаваше история в Нов лисабонски университет, даваше консултации във Фондация „Калуст Гулбенкян“, а през уикендите ходеше до Коимбра, да посети майка си в старческия дом. Понякога, когато тя се чувстваше достатъчно добре, я водеше на разходка из центъра или в пешеходната зона край реката.

Новините идваха по телефона. Ребека Скот му се обаждаше често от Мадрид, за да пита дали беше успял да разгадае шифрованото послание, което му беше показала във Венеция, а също и дали бе напреднал с проучването на мюсюлманите фундаменталисти в Португалия.

— Разкрих някои места в Лисабон, където доста се говори за джихад — съобщи Томаш.

— Така ли? Къде?

— В кината, в които се прожектират филми с Чък Норис — пошегува се той, възползвайки се от хрумването на Алсидеш.

— Вижте, не е добре да се шегуваме със сериозни неща — смъмри го американката от другата страна на линията. — Въпросите, които обсъждаме, са твърде важни.

Разговорите между двамата засягаха изключително работата на NEST, но Томаш имаше чувството, че тя използва това като претекст, за да си поговори с него. Интуицията не беше неговата силна страна и той бе готов да приеме, че фантазира, но беше факт, че телефонните разговори с Ребека оставяха у него точно такова усещане.

Разкритията във Венеция му се сториха изключително тежки, но сега, сред ведрия покой на Лисабон, страшните заплахи му изглеждаха пресилени. Въпреки това реши да не оставя нещата без надзор. NEST му плащаше някакво възнаграждение — скромно, но достатъчно, за да го убеди, че трябва да си заслужи парите с работа.

Ето защо се зае редовно да посещава джамиите. Всеки петък ходеше в Централната джамия на площад „Испания“, много удобно място, съвсем близо до факултета и Гулбенкян. Мюсюлманите, които посещаваха джамията, го посрещнаха със смесено чувство на изненада и задоволство — не се случваше често да виждат някой със зелени очи сред тях.

— Мюсюлманин ли искате да станете? — питаха го отначало.

— Не, не. Тук съм, за да погледам.

С времето започнаха да го подкачат — най-вече мозамбиканци и гвинейци, с които се срещаше обикновено при ритуалното измиване преди молитва.

— Е, как е, професоре, кога ще обявиш шехадет96? — задяваха го те.

Отначало само се смееше и повтаряше, че ходи там само да гледа, но после усети, че трябва да отвърне на шегата, и един ден реши да влезе в играта.

— Мисля за това — отговори този път.

Отговорът се различаваше от обичайния и събуди любопитството на неговите събеседници.

— Сериозно?

— Ами да — потвърди тон. — Откакто открих, че мюсюлманите могат да имат по няколко жени, това не ми излиза от главата!

Последва всеобщ смях с многобройни потупвания по гърба.

— Зависи от жените — обади се един мозамбиканец, потопил ръце във водата. — Има жени, за които ще платим, за да се отървем веднъж завинаги от тях, по дяволите!

Отново избухна смях.

— Сериозно питам — настоя историкът, — има ли някой, който да е с няколко жени?

— Тук, в Португалия? — попита един гвинеец, който изчакваше реда си да се измие. — И таз добра!

— Тук няма хареми — потвърди мозамбиканецът, който миеше вече краката си. — Уважаваме закона. Какво да се прави!

Томаш откри, че тази свободна атмосфера беше подходяща за въпроси с подтекст, без да рискува да обиди, когото и да било. Мина на шеги в разговорите си с тях, най-вече за жени, за да изпробва терена.

— Ама какъв живот живеят тия фундаменталисти, а? — подхвърли той сред закачките за харемите. — Следват шериата и се женят за колкото си искат жени…

— Така си е, братко. Така си е.

— Бих се радвал да се запозная с такива хора. Дали не можете да ме запознаете с някого от тях?

Този въпрос винаги разсмиваше португалските мюсюлмани.

— Само в Саудитска Арабия — отговаряха всички.

— Бин Ладен трябва да питаш! — беше другият дежурен отговор.

Почти четири седмици след като се беше завърнал от Венеция, подтикнат от разговора си с Ребека, Томаш отвори бележника и впери поглед в шифрованото послание на „Ал Кайда“.

Най-напред прочете реда на глас, опитвайки се да спази сричките.

— Seis ay has um ha oito ru — произнесе той. — По дяволите, какво ли значи това?

Беше неработен ден и разполагаше с цялото време на света, за да разбули мистерията. На пръв поглед това напомняше…

Рррррррр…

Звукът го накара да вдигне глава. Беше глухото вибриране на мобилния телефон, настроен на безшумен режим. Бръкна в джоба и извади апарата.

— Ало?

— Добър ден. Професор Нороня ли е?

— Да. С кого разговарям?

— Обажда се Норберто.

Името нищо не му говореше.

— Извинете, нещо не си спомням…

— Норберто Мамеде. Ваш студент от факултета, специалност „Ислямистика“.

— А! — възкликна Томаш. — Норберто! Извинявай, мислите ми са другаде. Всичко наред ли е, момче?

Гласът произнесе колебливо.

— Горе-долу, господин професоре.

— Какво има?

Норберто направи малка пауза, преди да отговори.

— Господин професоре, спомняте ли си урока от оня ден, когато ни заведохте да се разходим из Алфама и Мурария?

— Да…

— А спомняте ли си, че ни зададохте въпроси за… м-м… за фундаменталистите?

Сърцето на Томаш трепна. Отпусна се бавно на дивана и притисна телефона колкото се може по-близо до ухото, за да е сигурен, че чува всичко.

— Да.

— Ами… работата е там, че току-що ми се обадиха и… не знам как да постъпя, не знам към кого да се обърна… Спомних си за нашия разговор онзи ден и реших да ви се обадя, не знам дали постъпвам добре.

— Правилно си постъпил, Норберто — увери го той. — Можеш да си спокоен по отношение на мен. Кажи сега, за какъв телефонен разговор става въпрос?

Гласът на студента прозвуча нерешително.

— Господин професоре, спомняте ли си за Закариас?

— Кой? Онова момче с брадата, което миналата година идваше на лекциите във факултета?

— Да, точно той! Спомняте си го, нали? Той ми се обади.

— Е и?

— Закариас обича да казва, че е по-добър мюсюлманин от другите, и говори това-онова, ядосва се, когато ни вижда да пием бира… С една дума, строго спазва нашите традиции. Стана така, че миналата година Закариас изчезна и повече не се обади. Признавам си, че не се притесних особено, тоя тип си падаше малко досаден. Но снощи, тъкмо бях седнал да вечерям, и чух телефона да звъни. Майка ми се обади и каза, че ме търсели отдалеч. Като взех телефона, разбрах, че е Закариас.

— Аха. И какво ти каза той?

— Стори ми се уплашен и ме попита дали мога да му помогна да се върне в Португалия.

— От какво е бил уплашен?

— Мисля, че се е сближил с някакви фундаменталисти.

— О, така ли?

— Връзката не беше добра, имаше много смущения по линията, но ми се стори, че каза една дума… дума, която ми изкара ангелите, признавам си. Още не мога да се успокоя.

— Какво каза той?

Норберто въздъхна, за да събере кураж.

— Терористи.