Божият гняв

XIX

Младежите обикаляха из стръмните улички и се любуваха на живописните фасади на къщите с цветя по балконите и пъстри дрехи, проснати под прозорците. Някъде миришеше на вино, заради характерния дъх, който се разнасяше от кръчмите, затворени по това време на деня, другаде вонеше на урина, вследствие на нощни веселби. Начело на групата вървеше преподавателят и насочваше вниманието им към детайлите, които представляваха интерес.

— Тук няма вече къщи на маври — поясни Томаш на студентите си от специалност „Ислямистика“. — Но обърнете внимание — Алфама е запазила своето особено излъчване на касба94, не намирате ли?

Учениците утвърдително кимнаха с глави, като не преставаха да се оглеждат наоколо. Повечето от студентите бяха мюсюлмани, но имаше християни, както и агностици, водени от любопитство. Спуснаха се по стълбите, свиха покрай църквата и излязоха на „Санта Лузия“, откъдето се виждаше градът. Наредените един над друг червени покриви и синеещите се в далечината води на Тежу се разстлаха пред очите им и старинен Лисабон изгря в целия си блясък.

— Чудно! — ахна един от студентите.

Спряха да отдъхнат, радвайки се на прекрасния изглед към града. Главата на преподавателя им преливаше от идеи. Откакто се беше завърнал от Венеция, все си мислеше как да накара студентите си да говорят на политически теми и най-вече да вземат отношение по въпроса с ислямския фундаментализъм. Но не виждаше как може да го направи в непринудена форма. Темите нямаха нищо общо с учебните часове и тези млади хора, безгрижни и весели, му изглеждаха обвързани с фундаментализма колкото водата със зехтина.

По дяволите, факт беше, че онзи e-mail на „Ал Кайда“ е бил отворен в Лисабон. Трябваше да започне да задава въпроси дори и на хората, които най-малко би заподозрял във връзка с фундаменталистите. Като неговите студенти мюсюлмани например. Затова беше решил да проведе часовете извън факултета, на открито, в разходка из Алфама и Мурария, старите мюсюлмански квартали на Лисабон. Чувстваше, че само в този контекст би могъл да създаде атмосфера, подходяща за въпросите, които искаше да обсъдят.

Най-близо до него бе Сюлейман, тихо момче, чиито родители бяха с индийски произход. Бяха дошли от Мозамбик през шестдесетте години, изграждайки кариера като известни адвокати в Лисабон. Томаш съзря в това една възможност.

— Сули, гледа ли новините снощи?

Студентът отвърна очи от живописния лисабонски пейзаж.

— Да, разбира се. Защо?

— Ужасно е това в Индия, нали?

Сюлейман въздъхна и после цъкна с език.

— Не ми говорете за това.

— Видя ли какво направиха? Излязоха по улиците и започнаха да стрелят по хората…

— Луди хора. Луди за връзване.

Три чайки се доближиха с бръснещ полет до площадката за наблюдение, снишиха се, надавайки крясъци, но отминаха, без да кацнат. Някои от младежите инстинктивно се наведоха и това предизвика смях и закачки сред останалите.

Томаш изчака да минат няколко секунди, преди отново да подхване разговора.

— Ами ако това се бе случило тук?

— Какво?

— Атентатите, Сули. Представи си, че тези типове, фундаменталистите, хванат оръжието и… дойдат тук, в Алфама например, и започнат да избиват всеки, който им излезе на мушката. Представяш ли си какво би станало?

Сюлейман го погледна въпросително.

— Сериозно ли говорите?

— Кой би могъл да гарантира, че това няма да се случи тук, Сули? В крайна сметка фундаменталисти има навсякъде, нали? Шепа хора от тях са достатъчни, за да настане хаос…

— Но ние сме в Португалия! — отвърна момчето, като че този факт сам по себе си беше достатъчно красноречив. — Тук няма такива хора!

— Защо си толкова сигурен?

Смущение премина по лицето на студента.

— Защото… ами, не знам… щеше да се разбере — измънка той.

— По какъв начин щеше да се разбере?

— Искам да кажа, че щях да чуя някой да говори за това например. Или някой нещо да коментира. Знаете ли, разговорите между фундаменталисти се забелязват, не минават току-така… незабелязани…

— А ти нищо не си чул?

— Разбира се, че не.

Томаш се огледа наоколо.

— А другите?

Сюлейман обърна лице към групата и направо зададе въпроса.

— Ей, група! Някой някога да е чул… как да го кажа… да е чул някой смотаняк да говори за… джихад или нещо от тоя род?

Младежите останаха озадачени. Но един от тях, Алсидеш, направи крачка напред със сериозно изражение на лицето.

— Аз вече съм чувал.

Томаш отвори широко очи от изненада.

— Сериозно? Кой?

Алсидеш придоби заговорнически вид, огледа се наоколо и убеден, че никой извън групата не може да го чуе, се приведе напред и прошепна:

— Силвестър Сталоун. В „Рамбо“.

Разговорът премина в смях и шеги.