Божият гняв

LIV

Вестник The Washington Post от тази сутрин поднасяше обичайните новини. Първата страница отразяваше предимно изненадващата бомбардировка, извършена от Израел над предполагаеми цели на „Хамас“ в ивицата Газа. Поместена бе снимка на палестинско дете, извадено изпод отломките; изранено и потънало в кръв, то бе показвано пред камерите като шахид. Говорител на „Хамас“ се заклеваше, че ще отмъстят, като се позоваваше на думите на Пророка, цитирани в член седми от устава на движението, и обещаваше, че Страшният съд не ще настъпи, докато мюсюлманите се бият срещу евреите и ги избиват. В отделно каре се поместваше направеното от Иран изявление, че президентът на страната ще отнесе въпроса до Общото събрание на ООН, чието заседание беше предвидено за след два дни. Страните от Европейския съюз, наред с обещанията да излязат с общо становище по темата, изказваха обичайните различни мнения.

— Все едно и също! — промърмори Томаш, отегчен от повтарящите се еднообразни новини.

Прелисти вестника.

Американският президент призоваваше Конгреса да гласува мерки за насърчаване на индустрията на алтернативните енергии. Продължи по-нататък, разсеяно плъзвайки поглед по заглавията, и набързо стигна до спортната страница. Потърси новини за европейския футбол, но американският вестник се беше съсредоточил върху зрелищната победа на LA Lakers над Chicago Bulls. Със сигурност беше наелектризираща новина за американците, но той само прокара поглед с досада по тези редове.

Звънът на мобилния телефон го извади от летаргията. Бръкна в джоба си и извади апарата.

— Ало?

— Том, къде се губите, по дяволите?

— Тук съм, в бизнес центъра на хотела, преглеждам вестника. Защо?

— Това е до рецепцията, нали?

— Да. Има голяма стъклена врата. Ако идвате от главния вход, свийте вдясно и веднага ще го видите…

Още не беше довършил изречението, когато вратата на бизнес центъра се отвори и на прага се появи грациозното тяло на Ребека. Мобилният телефон беше долепен до ухото, скрит под златисторусия ореол.

— Е, най-после ви открих! — възкликна тя, изключи телефона и подаде ръка на португалеца. — Омръзна ми да ви звъня, а вие да не ми отговаряте.

— Извинете, включих си телефона преди малко.

— Хайде, ставайте! — дръпна ръката му Ребека. — Нямаме време за губене!

Вдигнат насила от мястото си, Томаш едва успя да хвърли вестника на масичката.

— Какво има? Какво се е случило?

Без да се обръща назад, американката блъсна стъклената врата и повлече португалеца към лобито на хотела.

— Компютърът на Дон приключи с търсенето — съобщи тя. — Разполагаме с пълната биометрична идентификация.

За разлика от предишната вечер, сега оперативната зала на ЦРУ беше пълна с хора. Всички говореха възбудено, с чаши кафе с логото на агенцията, но като че не правеха нищо особено.

В мига, в който Ребека влезе в залата с Томаш, глъчката утихна и малкото множество се раздели, за да ги пропусне да минат. Португалецът беше поласкан от вниманието, което му засвидетелстваха, но си даде вид, че е сметнал това за естествено, и самоуверено последва американката, която се устреми към Франк Белами.

— По дяволите, как можете да закъснявате в такъв момент! — каза шефът на NEST, мятайки гневни искри към историка.

— Бях си изключил мобилния телефон — отвърна Томаш, сякаш това обясняваше всичко. — Е, какво става?

Белами се обърна към Дон Снайдър, който стоеше на същото място, на което историкът го беше оставил предишната вечер, сякаш въобще не беше ставал оттам.

— Компютърът приключи с търсенето — каза Белами. — Покажи му, Дон.

Операторът посегна към клавиатурата и на екрана се появи изображение на мъж.

— Биометричната идентификация между избраните от професор Нороня снимки и нашата база данни на мъжете, посетили САЩ през последните два месеца, установи двайсетина връзки, повечето от които неправдоподобни. Открихме, че осем от бившите студенти на професор Нороня са посетили нашата страна през последните два месеца, а седем са се завърнали в Португалия.

— Следователно остава един, който е още тук.

Дон посочи лицето на екрана.

— Този мъж — каза той. — Рафаел Кардозо. Заподозреният е пристигнал на летището в Маями преди седмица и е настанен в Holiday Inn. Вече сме изпратили хора да го следят.

— Какво смятате, Том? — попита Белами. — Това ли е нашият човек?

Томаш се вгледа в голобрадото лице на бившия си студент. Надписът под снимката показваше, че се казва Рафаел да Силва Кардозо. Професорът си го спомняше смътно, беше посещавал негови лекции по древни езици няколко години преди това.

— Не мисля — каза той, поклащайки глава скептично. — Няма ли друг?

— Останалите седем вече са се върнали в Португалия.

— Покажете ми ги.

Операторът отново посегна към клавиатурата и на екрана се заредиха лица, които Томаш разгледа внимателно.

— Не смятам, че който и да било от бившите ми студенти има нещо общо с това — заключи накрая с разочарование. — Няма ли други?

— Опасявам се, че не.

Томаш въздъхна дълбоко и из залата премина унил шепот. Чувствайки, че очите и надеждите на всички бяха отправени към него, историкът не показа, че се е предал.

— Казахте ми преди малко, че търсенето е стигнало до десетки резултати…

— Да, но е малко вероятно да е някой от тях.

— Как така малко вероятно? Какво искате да кажете?

Дон за сетен път затрака по клавиатурата.

— Нормално е сравнението да даде погрешни резултати, тъй като някои черти на лицето на различни хора могат да се окажат сходни. Когато приликите са много големи, това обърква компютъра. — Две снимки се появиха на екрана една до друга. — Например образът отляво е на вашия бивш студент Филипе Тавареш. Този отдясно е на Драган Раданович, шлосер от Белград. Предвид някои физиономични сходства между двамата, програмата свързва снимките и ни ги представя като едно и също лице. Очевидно става въпрос за грешка.

Португалецът поклати глава в знак, че е осъзнал проблема, но все още не беше готов да се предаде.

— Колко такива грешки има?

Дон натисна един клавиш и получи резултата.

— Тридесет и една.

— Покажете ми ги.

Операторът погледна към Франк Белами, сякаш искаше да му внуши, че всичко това е загуба на време. Но шефът му кимна с глава да се подчини и Дон се зае да търси всички отхвърлени сравнения.

Заредиха се двойки лица. В първия случай бивш студент на Томаш вървеше в комплект с италиански турист; във втория случай друг негов студент беше уподобен на бразилец и така нататък, неотменно един негов студент с посетител с друга националност.

При появата на седемнадесетия пример Дон наруши тишината.

— Този случай е любопитен — каза той, сочейки екрана. — Вместо ваш бивш студент португалец в комбинация с посетител от друга националност имаме бивш ваш арабски студент, когото компютърът е свързал с посетител португалец. — Белами се засмя. — Интересно, нали?

Забележката накара Томаш да се взре по-внимателно в двете снимки.

— Как се казва този студент?

Дон потърси надписите.

— Ахмед ибн Бараках. Египтянин. Компютърът го е свързал с инженер Алберто Алмейда от Палмела.

Историкът се взираше в бившия си студент. Спомняше си го смътно. Беше мълчалив младеж и, ако не се лъжеше, беше се появил в някои от часовете преди две-три години. Колкото по-дълго се вглеждаше в снимката, толкова спомените му ставаха по-ярки. Стори му се, че бяха обсъждали нещо веднъж с този студент, и веднага щом си припомни това, усети неприятен вкус от разговора.

Младежът беше казал нещо, което беше привлякло вниманието му. Какво беше то?

Притвори очи и отново напрегна мозъка си. Вглеждаше се в лицето и се мъчеше да го свърже с разговор — толкова се напрегна, че накрая неприятният спомен изплува, ярък като настояще. Бившият му студент беше направил враждебно изказване срещу евреите и беше му казал нещо за историята, която не е дописана… Как точно беше поставил въпроса? А, да, беше казал, че един ден мюсюлманските историци ще анализират християнското минало на Иберийския полуостров и че…

С почти инстинктивен жест протегна ръка и посочи екрана.

— Той е!

Американците наоколо зяпнаха португалеца с недоумение.

— Какво?

— Той е човекът на „Ал Кайда“!