Божият гняв

XLI

— Някакъв тип ни следи.

Томаш хвърли поглед към отраженията в огледалните стъкла на един от магазините на улица „Абовян“, главна артерия, водеща към центъра на Ереван, наблюдавайки мъжа, който явно ги следеше.

— Знам — отговори Ребека безгрижно. — Забелязах го още в хотела.

— И какво ще правим?

Американката сви рамене.

— Нищо.

Отговорът озадачи Томаш.

— Но как така? Нима ще оставим този тип да ни следи? Нищо ли няма да направим?

— Някакво предложение? Да бягаме? Или предпочитате да извадя пистолета и да стрелям по него?

— Не знам… Предполага се, че знаете как да се справяте с подобни ситуации.

Ребека дръпна Томаш за ръката, давайки му знак да продължи напред.

— Оставете го, не му обръщайте внимание. Ще продължим да се разхождаме и ще видим какво ще стане.

Преди десетина минути бяха излезли от хотела, който се намираше на „Абовян“, и се отправиха към малък площад, където се издигаше овехтялата вече сграда на кино „Москва“, огромен кинокомплекс, изграден в типичния съветски архитектурен стил. В подножието на този авангарден комунистически паметник имаше кафене, чиито тенти бяха покрити с реклами на „Кока-кола“, ирония, която не убягна на Томаш.

Пресякоха улицата и се спуснаха по „Абовян“ — голяма улица с елегантни магазини и широки тротоари. Навсякъде имаше реклами на основните продукти, които се предлагаха тук, предимно килими и бренди. Хората имаха някои типично ориенталски черти, но стилът на обличането и поведението им бе подчертано западен. В това нямаше нищо изненадващо — все пак това беше най-древната християнска страна.

Ереван им се стори като цяло разхвърлян град, наподобяващ огромен пазар, въпреки че центърът беше по-подреден. Това се усещаше най-вече тук, на „Абовян“, най-елегантната улица. Тротоарът, по който вървяха, чувствително се разшири, отваряйки пространство за огромно заведение на открито — ресторант Square One126.

Португалецът се огледа наоколо, сякаш преценяваше мястото, и с крайчеца на очите си се опита да открие преследващия ги от хотела силует.

— Още е тук — установи той.

— Оставете го — каза Ребека почти равнодушно. — Наслаждавайте се на разходката.

— Но аз не съм дошъл тук като турист — отвърна Томаш с тон, който изразяваше едновременно самосъжаление и негодувание. — Кога ще се срещнем с вашия руснак?

— Не знам. Чакам полковникът да установи връзка с нас.

— Той знае ли, че сме тук?

— Разбира се, че знае. — Кимна по посока на субекта, който ги следеше. — Всъщност подозирам, че този тип е част от бандата.

Томаш се обърна машинално и изгледа открито непознатия.

— Какво ще правим? — прошепна на Ребека.

— Ще видим.

Улица „Абовян“ се вливаше в площад „Република“, който бе сърцето на града. Площадът имаше овална форма и беше заобиколен от красиви сгради с тухлени фасади в жълто и червено и големи сводове — човек добиваше усещането, че на това място се срещаха импозантният съветски архитектурен стил и традиционната арменска архитектура. В центъра на площада имаше огромни фонтани. Когато се приближиха, двамата обърнаха глави към фонтаните, наслаждавайки се на танца на водните струи.

С крайчеца на очите Томаш продължаваше да следи неотлъчно придружаващата ги сянка. За Ребека това може би беше нещо естествено, но той не беше свикнал да му вървят по петите и ситуацията започна да го изнервя. Усети, че мъжът говори по телефона, и миг след това го видя да се отправя към тях.

— Внимавай! — каза Томаш, докосвайки Ребека по рамото. — Онзи тип идва насам.

Американката се обърна и застана с лице към мъжа, който крачеше към тях, без ни най-малко да крие присъствието си. Сега, когато бяха близко и можеха да го разгледат по-добре, установиха, че прилича на арменец, със силно издаден нос и изпито лице.

— Кой е Скот? — попита мъжът на развален английски.

— Аз съм — каза тя. — Ребека Скот.

— Имам съобщение от полковник Алексеев. Иска да разговаря с вас тази вечер в СССР.

Съкращението, което означаваше Съюз на съветските социалистически републики, ги изненада.

— СССР? — учуди се Ребека. — Не разбирам.

— Това е заведение на улица „Налбандян“, до площад „Сахаров“. — Посочи отсрещната страна на площад „Република“. — Онази улица там. Бъдете в СССР точно в десет вечерта. — Отдаде чест и се сбогува. — Приятна вечер.

Човекът се отдалечи, давайки да се разбере, че мисията му е приключила. Томаш го изпрати с поглед по улица „Абовян“ и се обърна към Ребека, която беше вперила красивите си сини очи в него.

— Виждате ли? — каза тя. — Полковникът няма грешка.