Божият гняв

IV

Мъжът, който се появи в дъното на коридора, имаше аскетичен вид. Беше слаб, облечен в джелаба — дълга бяла роба, каквато обикновено носеха благочестивите мъже. Брадата му бе черна, широка и гъста.

— Той е! Той е! — чу се възбуден глас от групата момчета, стоящи на вратата.

— Кой е той? — попита Ахмед, поглеждайки въпросително към човека, който вървеше спокойно по коридора.

— Новият учител, глупако!

Учителят по религия се беше пенсионирал миналата година и сега щяха да имат нов преподавател. Ахмед посещаваше медресе26, финансирано от „Ал Азхар“, най-могъщата образователна институция в ислямския свят. Изучаваше математика, арабски и Корана. Духовните дисциплини обхващаха повече от половината часове в медресето, но той бе получил основните си познания за исляма от семейството си и от шейх Саад в джамията, където учеше от пет години. През цялото това време не обсъждаха исляма, а наизустяваха Корана и това го изпълваше с ентусиазъм и същевременно го караше да се чувства голям и зрял. Беше стигнал вече до сура 24 и знаеше, че когато научи цялата Свещена книга, щеше да се ползва с голям авторитет в семейството, като образован и благонравен момък.

Но появата на онзи мъж в дъното на коридора щеше да промени всичко. Новият учител се приближи до вратата на класната стая и забави крачка. Кимна с глава на учениците, за да ги подкани да влизат, и застана пред класа.

— Ас салам алейкум — поздрави. — Казвам се Айман бин Катада и съм вашият нов учител по религия. Нека започнем нашия пръв урок с рецитирано на първата сура.

Първите уроци приличаха на ония, които Ахмед вече бе получил в медресето, вкъщи или в джамията. Учителят Айман имаше плътен и измамно мек глас. Думите и тонът, с който ги произнасяше, на моменти придобиваха такъв плам, че след няколко часа учителят беше способен да взриви учениците.

Постепенно стана ясно, че в часовете му нямаше само да наизустяват Корана. Интересно и образно учителят Айман разказваше истории и насърчаваше учениците да участват, което превръщаше часовете по религия във вълнуващо преживяване. Може би бяха най-интересните часове в медресето.

От един момент нататък преподаваната материя започна да се различава от всичко, което бяха изучавали досега, както и от онова, което Ахмед бе научил от шейх Саад в джамията и вкъщи. А един ден получиха урок, който никой от тях нямаше да забрави до края на живота си.

След като бяха рецитирали няколко сури, учителят Айман, вместо да обърне внимание на моралните послания в Корана, както ставаше обикновено при неговия предшественик, се посвети на историята на исляма. С блясък в очите и възторжен глас, изпълнен с жар, цял час говори за величието на империята, издигната в името на Аллах.

— Мохамед, мир нему, е започнал експанзията на исляма с меч — обясни учителят Айман, размахвайки юмрук във въздуха, сякаш самият той държеше окървавен ятаган. — Докато бил в Медина, Пророкът, Аллах да го благослови и приветства, започнал да въвежда арабите в правата вяра. И го сторил не само с проповеди, но и обявявайки война на племената от Мека. Нужни били двадесет и шест битки, но Божият пратеник, с благословията на Аллах, подчинил целия арабски народ и го просветил в исляма. Когато мюсюлманите се събрали в Мека за своя първи хадж, Мохамед, мир нему, се качил на хълма Арафат и произнесъл прощалната си проповед. — Учителят си пое дълбоко дъх, сякаш в момента той самият се отъждествяваше с Пророка. — „След днешния ден няма да има две религии в Арабия — каза той, цитирайки думите на Мохамед. — Слязох заради Аллах с меч в ръката и богатството ми ще дойде от сянката на моя меч. И онзи, който ми се противопостави, ще бъде низвергнат и преследван“.

Учениците не знаеха тези думи на Пророка, но като ги чуха от устата на екзалтирания учител, целият клас викна в един глас.

— Аллаху акбар! — ведно крещяха учениците. — Господ е велик!

Айман се усмихна със задоволство от изпълнения с религиозен плам отговор. Но възгласите като че станаха твърде шумни и мъжът вдиша ръце, за да въдвори отново тишина в класната стая.

— Няколко дни след прощалната проповед Мохамед, мир нему, се разболял от треска, която продължила двадесет дни, и се споминал. Бил на шестдесет и четири години, когато Аллах го прибрал във вечната градина. По онова време цяла Арабия била вече мюсюлманска.

— Аллаху акбар! — наново подеха учениците, този път многократно. — Аллаху акбар!

Учителят отново помоли за спокойствие.

— Нима мислите, че смъртта на Пророка, мир нему, е сложила край на историята? — поклати глава. — Не. Това е било само началото на велика и славна епопея. След смъртта на Мохамед, мир нему, уммата27 временно се разделила, но успяла да намери наследник. И знаете ли кой?

— Халифа28 — отговори веднага един ученик.

— Разбира се, че наследникът бил халифът — каза Айман, малко разочарован от отговора. — Халиф означава наследник, това всички го знаем. Кажете ми кой е бил първият халиф?

— Абу Бакр — отговориха други двама.

— Абу Бакр — потвърди учителят. — Той е един от тъстовете на Мохамед, мир нему. Абу Бакр и тримата халифи, които дошли след него, днес наричаме четиримата праведни халифи, заради това че са чули откровението от устата на самия Пророк и са приложили шериата29, защитили са уммата и са се изправили срещу кафирун30.

Всички ученици знаеха, че шериат е законът на исляма, умма — цялата мюсюлманска общност, а кафирун — неверниците, множествено число на кафир. Една ръка се вдигна боязливо. Беше Ахмед, за когото твърдението на Пророка, че богатството му щяло да дойде от сянката на ятагана, беше новост. Нито шейх Саад, нито предишният им учител в медресето бяха споменавали за подобно изказване.

— И как са го сторили, учителю?

— По същия начин като Пророка, мир нему! Със свещения Коран в едната ръка и ятагана в другата! Абу Бакр е управлявал халифата при пълно зачитане на Божията справедливост, бил е снизходителен, когато е трябвало да бъде снизходителен, и е наказвал, когато се е налагало. Вторият халиф, Омар ибн ал Кхатаб, повел джихад срещу граничещите с Арабия народи, като Египет, Сирия, Персия и Месопотамия, за да разшири вярата и империята. С волята на Аллах, покорили сме Ал Кудз31. — Вдигна победоносно юмрук. — Аллаху акбар!

— Аллаху акбар! — отвърна класът с ентусиазъм.

Не беше нов материал, но учителят така умееше да го представи, че на учениците им се струваше много по-интересен.

— Разраствали сме се и сме процъфтявали, разпространявали сме навред из света шериата, както ни е наредил Аллах в свещения Коран! — Внезапно възторженият и пламенен глас на Айман придоби зловещи нотки. — Нещата обаче се усложнили след смъртта на Осман ибн Аффан, третия от четиримата праведни халифи. Той бил убит от размирни мюсюлмани, Хариджитите32. Когато Али ибн Абу Талиб, четвъртият халиф, дошъл на власт, решил да не отмъщава за смъртта на третия халиф, защото се опасявал, че бунтът на Хариджитите може да се разрасне. Само че това било в разрез с шериата и божиите заповеди, както посочил Муавия, управителят на Сирия, който поискал да бъдат наказани. Но тъй като халиф Али не отстъпил, Муавия решил, че Али нарушава шериата и вече не е законен халиф, поради което се разбунтувал. Али отговорил, че той е наследник на Мохамед и че Пророкът, мир нему, никога не би допуснал да се опълчи някой срещу него, защото този бунт бил точно това и означавал престъпване на шарката. Уммата се разделила основно на два лагера: шиити, които подкрепяли Али, и сунити, които подкрепяли Муавия. Последвали много битки, но Али се споминал и Муавия станал халиф, основател на първата династия халифи — Омаядската династия.

— Ние сме сунити, нали? — попита един ученик.

— Уммата е сунитска — каза Айман. — Само Иран е шиитски. Иран, част от Ирак и Ливан. Но същинските мюсюлмани сме ние, сунитите. Разпростираме се от Мароко до Пакистан, от Турция до Нигерия, ние сме истинската умма. Шиитите са отстъпници, защото са останали верни на Али дори след като е престъпил шериата и защото са почитали светци, като Али и сина му Хюсеин.

— А после? — поиска да узнае друг ученик.

— Какво после?

— Какво е станало след установяването на първата династия халифи?

— А, Омаядската династия… — възкликна учителят, подхващайки наново темата. — Заредили се размирни години. Халифатът се установил в Дамаск, но Хариджитите продължавали да се бунтуват, което попречило на ислямската армия да се съсредоточи върху основната си мисия, експанзията и завоеванията, и вместо това се занимавала с помиряването на империята. Муавия използвал всички възможни методи, включително насилие, докато най-накрая успял да потуши бунта на Хариджитите. Но главното свършил сина му Язид. Когато станал халиф, Язид смазал въстанието, ръководено от Ал Хюсеин ибн Али, внук на Мохамед, мир нему. Халифът обезглавил Хюсеин и избил семейството му.

Класът бе потресен от това разкритие.

— Халифът убил внук на Пророка? — възкликна смаяно един ученик.

— Как е могъл да стори това? — попита друг.

— Мохамед, мир нему, е бил велик човек — каза учителят. — Но той все пак е бил човек, не Бог, нито се е опитвал да мине за такъв. Всички хора трябва да се подчиняват на шериата, дори и потомците на Пророка, защото законите на Аллах са изначални и вечни. Нарушаването на шериата може да доведе до вероотстъпничество и Божият пратеник е постановил смъртна присъда за такова престъпление. — Сведе глава, сякаш правеше компромис. — Но истина е също, че избиването на потомците на Пророка, да почиват в мир, шокирало уммата и затова Абасидите33, които били верни на Мохамед, убили последния халиф от тази династия и сложили край на Омаядите.

— И това бил краят на халифите?

— Не, поставено било началото на втората династия халифи, тази на Абасидите.

— Значи уммата е станала единна…

Преподавателят се поколеба, преди да отговори.

— Е, не съвсем. Абасидите си поставили за цел изкореняването на династията на Омаядите, до последния човек. Неслучайно основателят на втората династия, Абу ал Аббас, станал известен с прозвището Кървавият. Той наредил да избият всички от омаядската династия, включително жени, старци и деца. А когато избил всички Омаяди и вече нямало кого да убиват, изровили им костите и ги потрошили.

— Никой ли не се спасил?

— Само Абдул Рахман, който избягал в Ал Андалус и възстановил Омаядския халифат в Кордова. Всички други загинали.

— Но това не помогнало ли да се обедини уммата, учителю?

— За съжаление, не станало така. Абасидите преместили седалището на халифата в Багдад, но империята започнала да се разпада под влияние на многобройните вътрешни раздори. Възникнали независими държави, появили се Фатимидите34, Мамелюците35… и други, положението било много объркано. Единственото, което ни задържало заедно, освен Свещения коран, били външните нападения, зачестили по онова време. Тогава дошли и кафирун от Европа и нападнали Ал Кудз и Свещената земя, възползвайки се от слабостта ни. — Всички ученици знаеха, че кафирун, неверниците от Европа, за които говореше учителят им, са кръстоносците, завзели Ал Кудз, или Йерусалим. — Малко след това сме били подложени на атаките на монголците, които превзели Багдад и сложили край на петвековната абасидска династия. — Направи кратка пауза, видимо обмисляше как да продължи. — А след това? След като монголците се настанили в столицата на халифата, кой им се опълчил?

Огледа бавно смълчаната класна стая. Учениците се мъчеха да си спомнят някое име, но нищо не им хрумваше.

— Кой? — отново попита Айман.

— Саладин? — чу се едно гласче.

Учителят се засмя.

— Саладин е надвил кафирун от Европа. А аз имам предвид онзи, който с въстанал срещу монголците. Кой е той?

Пълна тишина.

— Никога ли не сте чували за Ибн Таймия?

Много глави се поклатиха утвърдително — името звучеше познато на учениците. Но Ахмед не беше от тях — никога не беше чувал за този човек.

— Кой е Ибн Таймия? — попита учителят.

— Велик мюсюлманин — отвърна един от учениците, на които името бе познато.

— Гениален! — отсече Айман. — Шейх Ибн Таймия е бил истински гений. Роден е десет години след нахлуването на монголците. Баща му бил имам в джамията в Дамаск. Мамелюците продължили да се бият с монголците, но проблемът бил в това, че монголският елит приел исляма. Както знаете. Пророкът, Аллах да го благослови и приветства, забранил да се избиват мюсюлмани. И след като монголците станали мюсюлмани, това означавало, че вече били недосегаеми. Или не били? Шейх Ибн Таймия препрочел свещените текстове, изследвал въпроса и издал фетва36, с която узаконил джихада срещу монголците, като казал: „Доказано е от Книгата, от сунната и от единодушието на нацията, че всеки, който се отклони от един-единствен ислямски закон, ще бъде съден, дори да е произнесъл два пъти, че приема исляма“. Шейхът казал също: „Вярата е подчинение. Ако част от нея е вяра в Аллах, а другата не е, трябва да се води битка, докато цялата вяра отиде у Аллах“. По този начин шейх Ибн Таймия узаконил от религиозно правна позиция войната срещу монголците, които приели исляма. Шейхът казал на нашите войници, че поражението, което понесли от неприятеля, било като поражението на Мохамед, мир на праха му, в битката при Ухуд, но че въставането им ще бъде като победата на Пророка, мир нему, в битката от окопите. Последвалите събития доказали правотата му. С духовната подкрепа на шейх Ибн Таймия най-сетне монголците били смазани. — Учителят вдигна ръце нагоре. — Бог е велик!

— Аллаху акбар! — повториха учениците с нов възторг.

— Шейх Ибн Таймия бил още жив, когато се ражда великата Османска империя с център Истанбул. Османците унищожили Източната Римска империя, сложили ръка на Константинопол, покорили съседните страни и нападнали от вси страни кафирун в Европа. Великият Османски халифат стигнал до портите на Виена и просъществувал почти седем века. Османците и уммата започнали да се отклоняват от шериата и да се поддават на изкушението да следват човешките закони, а не закона на Аллах. Това станало, когато кафирун започнали да изобретяват нови и нови машини, коя от коя по-мощна. В резултат на това османците отслабнали, а с тях и цялата умма. Докато през 1924 година Османският халифат угаснал напълно.

— Аллах, проклети да са кафирун! — изкрещя Абдулах, момчето, което седеше точно зад Ахмед. — Смърт за неверниците!

— Така е, кафирун стоят зад края на великия халифат — каза учителят Айман. — Но решението да се сложи край на халифата било взето от новия турски емир, Мустафа Кемал, да гори вечно в адския огън. Този отстъпник се самонарекъл Ататюрк, баща на турците, но явно е бил под дяволското влияние на кафирун и на културата им по времето, когато е решил да раздели религията от държавата. Имал е дори дързостта да превърне великата джамия „Света София“ в музей!

— Смърт за отстъпника! — провикна се същият Абдулах.

Веднага се намери друг да му приглася:

— Аллах завинаги да го държи в ада!

Учителят вдигна ръце, опитвайки се да усмири класа. Искаше да внуши у учениците гордост, че са мюсюлмани, а не да превръща часа в метеж.

— Спокойно, спокойно! — помоли той. — Запазете спокойствие!

Класната стая се умири и врявата стихна. Ахмед, който дотогава беше седял, без да проговори, мълчаливо поглъщайки всичко, което чуваше, сам не усети как вдигна ръка да говори.

Погледът на учителя се спря на него.

— Кажи, момче. Какво има?

Ахмед почувства как сърцето му заби трескаво — не знаеше дали бе от притеснение, че ще говори пред всички, или от възмущение поради онова, което кафирун бяха сторили на уммата.

— Господин учителю, как можем да запазим спокойствие? — попита с напрегнат глас. — В момента не съществува халифат! Преди малко казахте, че Мохамед е оставил халифите за свои наследници. И щом сега сме без халифи, не е ли това незачитане на волята на божия пратеник?

Учителят Айман се приближи до Ахмед и прокара ръка по косата му, давайки да се разбере колко уместен бе въпросът му.

— Имайте търпение и чакайте. Уммата ще се събуди.

— Но кога, учителю? Кога?

Учителят пое дъх дълбоко и се усмихна загадъчно, преди да им обърне гръб.

— Скоро.