Божият гняв

LI

— Този.

Снимката беше поставена на отделно място в архива и младият служител на NEST, момче с млечнобяло лице и черна права коса, се върна на списъка, показвайки още снимки. Лицата на студентите се редуваха на екрана — всяко се задържаше за две-три секунди и изчезваше, заменено от следващото. Щом се покажеше някое момиче, което всъщност ставаше често, понеже бяха мнозинство, образът мигновено биваше сменен от следващия в списъка.

— Този.

Американецът запази поредната снимка и се опита да продължи, връщайки се към списъка, но последното изображение бе застинало, сякаш не пускаше следващия да се появи.

— Мисля, че приключихме — каза човекът от NEST. — Няма повече снимки.

— С колко разполагаме? — попита Томаш.

Американецът отвори архива и направи справка.

— Петдесет и четири.

— Петдесет и четири студенти мъже за десет години? — обобщи португалският професор. — Да, възможно е. Факултетът е пълен с жени. Сигурно не е имало повече от петдесетина момчета в часовете ми през това време.

Един от хората, които изчакваха резултата зад гърба на Томаш, наруши тишината.

— Значи всичките ви студенти са идентифицирани.

Историкът обърна глава и го изгледа.

— Да, мистър Белами — потвърди той. — А сега? Какво ще направите?

— Ще преминем към биометрична идентификация.

— Какво ще рече това?

— Става въпрос за процес на автоматично разпознаване на хора по отличителни анатомични белези — поясни Франк Белами с дрезгавия си напрегнат глас. — Както знаете, всички хора, които влизат в Съединените щати, са снимани от малки камери на митническите пропускателни пунктове в момента, в който представят паспорта си.

— А, да — възкликна Томаш. — Това са онези кръгли жълти камери, нали? И мен ме снимаха днес при пристигането ми на летището във Вашингтон.

— Взехме тази мярка след 11 септември — поясни шефът на NEST. — Сега ще процедираме по следния начин: Дон ще свърже архива със снимките на вашите студенти със системата, където се съхраняват снимките на всички, влезли в Съединените щати през последните две години. Компютърът ще види кои от лицата съвпадат с онези, които са ни посещавали. Разследването ще тръгне оттук.

— Бързо ли ще стане?

Белами поклати глава.

— Може да отнеме известно време. Компютърът работи бързо, но има много снимки за сравнение…

Седнал пред екрана на компютъра, Дон започна да задава команди, за да установи връзка между архива и информационната система на митниците. След като приключи, процесът за биометрична идентификация се задейства. Пясъчният часовник се появяваше всеки път, когато се извършваше анатомично сравнение.

— Не може ли малко да го ускорим? — попита Томаш.

— Информацията е огромна — отвърна Дон, без да отделя очи от екрана. — Биометричната система за разпознаване на лица работи при ниска скорост, заради големите прилики между хората. Имаме много добър резултат при контролирани условия, когато индивидът е с лице срещу камерата и изражението му е неутрално, но ако позата е различна и съществуват допълнителни елементи, като очила или нещо друго, процесът доста се усложнява. — Махна към образите на екрана. — За наш късмет, снимките на студентите и посетителите на страната са фронтални и относително неутрални, което спомага за биометричното разпознаване. Но дори и в този случай компютърът трябва да взема решения въз основа на снимки, които не са съвсем еднакви, и се налага да възстанови малки разлики, като например дължина на коса и брада. А това отнема време.

— За колко време говорим по-точно?

— Може да отнеме дни. И дори седмици.

— Какво? — почти извика професорът. — Но ние не разполагаме с дни! И още по-малко със седмици! Моят човек в Лахор беше категоричен! Опасността от атентат е непосредствена! Няма ли начин да ускорим това?

Другият човек зад него направи крачка и постави ръка на рамото на Томаш. Беше Ребека.

— Том, както можете да предполагате, ние сме още по-притеснени от вас — каза тя. — Не забравяйте, че в края на краищата това е нашата страна. Но, за съжаление, не може да се направи нищо повече. Трябва да изчакаме компютъра да си свърши работата и да се молим да я приключи навреме.

— Много се бавим — продължи да настоява историкът. — Няма ли други следи?

— За съжаление, не.

Томаш задържа поглед на пясъчния часовник, който се въртеше на екрана, отчаян от бавния процес на биометричното разпознаване, като умът му не спираше да търси алтернативи.

— А ребусът?

— Какъв ребус?

Португалецът се вгледа в Ребека.

— Не си ли спомняте? Когато се срещнахме в Лахор, аз ви казах, че съм разбил шифъра на ребуса.

— О, да! — ахна тя. — Посланието, изпратено до Лисабон от адрес на „Ал Кайда“! При цялата бъркотия в Лахор, а после и в Ереван, направо изключих! Защо не ме подсетихте по-рано?

— Защото вие не проявихте никакъв интерес, когато ви съобщих това в Лахор. Като видях как реагирахте, реших, че за вас ребусът не е с първостепенно значение…

— Разбира се, че е! По дяволите, сред цялата тази лудост напълно съм го забравила! — Погледна Томаш въпросително. — Какво съдържа посланието? Някаква следа?

Томаш пъхна ръка в джоба и извади бележника си.

— Не знам — отговори той. — Успях да установя системата на шифъра, докато бях в таксито на път за срещата ни в Лахор, но нямах време да довърша разшифроването.

Историкът прелисти бележника пред двамата американци, които надничаха иззад рамото му.

— God damn it!129 — изруга Франк Белами. — Как сте могли да пренебрегнете такова нещо?

— Мистър Белами, нещата в Лахор бяха доста сложни — оправда се Ребека. — Истината е, че имахме други приоритети и този въпрос… просто остана встрани.

Пръстите на Томаш спряха върху един от листите със сини черти.

— Ето го.

Вниманието на американците се фокусира върху листа, където видяха познатия ребус.

Томаш прокара показалец из многобройните експерименти и спря на последния вариант.

— Виждате ли това?

— 6 Ayhas 1 Ha 8 Ru? — прочете Белами. — Какво означава това?

Томаш поклати глава, но по устните му се плъзна усмивка.

— Срязах първоначалната поредица по средата и наложих едната половина върху другата. Посланието е на арабски, затова трябва да се чете отдясно наляво и от горе надолу, на зигзаг, после от долу нагоре, следейки движението на тези стрелки, които съм начертал между буквите и числата. Това е пътят.

— Не разбирам…

— Сега иде ви покажа.

Историкът взе писалка и надраска набързо буквите в последователността на очертания път, който разбиваше тайната на шифъра.

— Voila!130

Франк Белами се намръщи.

— Какво е това?

— Сура 8, аят 16.

— Мога да чета! — изръмжа американецът. — Но какво значи това?

— Това е посланието, което „Ал Кайда“ е изпратила до своя човек в Лисабон.