Божият гняв

XLVIII

Джипът, руско производство, подскачаше, без да спира, по прашните планински пътища на Южен Афганистан — жълтеникавокафява земя, над която се простираше синьо небе, осеяно с бели облаци. На волана седеше муджахидин, чиято слабост беше високата скорост, а отзад, до Ибн Таймия, пътуваше друг муджахидин, въоръжен с Калашников. Джипът друсаше неимоверно силно, преминавайки през дупките по шосето, но това не пречеше на шофьора да продължава да натиска газта до дупка.

След два часа джипът излезе пред бариера на шосето и муджахидините грабнаха оръжията, готови за засада, но в същия миг разпознаха момчетата в шалвар камиз и бели тюрбани, застанали на пропускателния пункт. Макар и все още напрегнати, пътуващите в джипа оставиха оръжията.

— Талибан — каза шофьорът с леко раздразнен глас.

Момчетата от контролния пункт дълго разглеждаха документите, изчитайки много внимателно всяко листче, обръщайки листовете хартия, сякаш диреха някакви тайни, скрити в тях. Изглежда, останаха доволни от огледа. Накрая един от тях извади аудиокасета от джоба си и каза нещо на пущунски на шофьора. Муджахидинът въздъхна примирен и сложи касетата в касетофона на колата.

Музика ли ще е това, питаше се Ибн Таймия. Веднага получи отговор. Разнесе се глух глас, който декламираше стихове на арабски. Заслуша се и разбра, че е първата сура на Корана.

Талибаните се усмихнаха одобрително и с жест ги подканиха да минават.

— Аллах, наистина са правоверни — отбеляза Ибн Таймия, докато се отдалечаваха от пропускателния пункт, и обърна глава, за да погледне още веднъж чезнещите фигури сред облаците прах, вдигнати от джипа.

Муджахидинът, който седеше до него, кимна с глава.

— Понякога дори прекаляват — каза той кисело. — Изискват неща, които Аллах не е повелил в Свещения Коран, нито в сунната на Пророка.

— Какво например?

Муджахидинът махна към касетофона, откъдето продължаваха да се леят коранични аяти.

— Ами като това задължение например — да слушаме Свещения Коран, докато пътуваме. Къде го има това в Свещения Коран? В кой хадис Пророкът, мир нему, определя подобна заръка?

Ибн Таймия знаеше Корана наизуст и повечето от достоверните ахадис и знаеше, че муджахидинът има право. Никъде не се изискваше подобно нещо от правоверните. Тези талибани наистина пресилваха нещата, заключи той, отклоняваха се от правата вяра. Но знаеше, че не е добре да се говори лошо за домакините. Муджахидините имаха нужда от тях, за да могат да продължат с подготовката на джихад в мухаям, и затова избягваха да изказват критични забележки на глас.

Това не попречи на шофьора веднага щом се увери, че афганците са останали назад, да се наведе към радиото и да изключи касетката. В момента, в който спря декламацията, тримата мъже се разсмяха, развеселени от този малък бунт срещу талибаните, сякаш този жест беше проява на общата воля.

Инцидентът създаде неопределено чувство на симпатия между Ибн Таймия и муджахидините, които го придружаваха. Чувството беше ефирно и неуловимо като понесено от вятъра птиче перо, но бе факт, че се задържа известно време. Възползвайки се от добронамерената обстановка в джипа, новобранецът дръзна да зададе въпрос.

— Къде отиваме?

— В Гнездото на Орела — поясни муджахидинът, който седеше до него.

— Какво е това?

— Базата ни в планината. — Направи пауза и след малко добави с друг тон, сякаш добавяше post scriptum: — Там е шейхът.

Бин Ладен, каза си новобранецът, развълнуван от мисълта за скорошната среща.

— Какво иска от мен?

— Не знам — отвърна муджахидинът. — Като му дойде времето, ще научиш, иншаллах!

Ибн Таймия се загледа в пътя, вглъбен в мислите си.

— Отдавна ли познавате шейха?

— От войната срещу руснаците.

— И какъв човек е той?

— Един от най-добрите мъже на света, Аллах да го пази. Много благочестив правоверен. Ако всички бяха като него, братко, можеш да бъдеш сигурен, че ислямът щеше да господства в света, а кафирун до един щяха да са подчинени на волята на Аллах. Шейхът е емир на няколко мухаям, пръснати из Афганистан, включително Халдан, откъдето те взехме.

— Да, знам. Затова съм учуден, че толкова важен човек иска да се запознае с мен. Аз съм никой.

— Правоверен си. Затова си важен.

— Да, но по света има милиони правоверни. Защо ще иска да говори точно с мен?

— Не знам точната причина, братко. Но познавайки шейха от години, в едно нещо съм сигурен.

— Какво?

Муджахидинът се загледа в сухия и унил пейзаж на Афганистан.

— Щом те вика толкова спешно, значи предстои нещо голямо — каза той, обръщайки очи към спътника си. — Чака те много важна мисия.

Внезапно един пикап изскочи на шосето и се изравни демонстративно с джипа. Ибн Таймия изтръпна от уплаха. В пикапа имаше трима души, освен шофьора — двамата бяха въоръжени с гранатомети, а третият държеше картечница. Стори му се, че бяха готови да открият огън от упор срещу джипа.

— Ас салаам алейкум! — казаха двамата муджахидини, които караха новобранеца от Халдан.

Като видя, че си разменят поздрави, Ибн Таймия се успокои. Бяха познати, май нямаше да има проблеми.

— Кои са тези?

— Охраната на Орлово гнездо.

Ибн Таймия разгледа пикапа, който ги ескортира няколкостотин метра. Явно трябваше да се убедят в самоличността на пътуващите в джипа, но сега поне караха зад тях.

Обърна глава към пътя отпред. От доста време джипът се изкачваше по заснежената планина и му се струваше, че вече бяха доста нависоко. Въздухът бе студен и разреден.

Пътникът се наведе към муджахидина до него.

— Близо ли сме вече?

Муджахидинът посочи планинския връх пред тях.

— Да — потвърди. — Орлово гнездо е ето там.

Ибн Таймия се вълнуваше, че ще се запознае с човека, когото Америка смяташе за отговорен за джихад, но се опитваше да запази спокойствие. По време на пътуването не беше спрял да мисли за срещата и за онова, което Осама бин Ладен щеше да поиска от него, и сега, когато пристигаха, любопитството и напрежението му нараснаха още повече.

— Доста височко е тук, пали? — обади се той и надникна към долината долу.

— Намираме се на три хиляди метра надморска височина. — Муджахидинът махна към един друг връх, малко по-далече. — По време на джихада срещу руснаците кафирун разположиха базата си ето там, което ни създаде много проблеми. Наложи се да я бомбардираме денем и нощем, докато ги прогоним оттам.

— Бил си се срещу руснаците? — заинтригуван попита Ибн Таймия. На лицето му бяха изписани възхищение и уважение.

— Аллах, чиято милост е безмерна, ни даде тази възможност.

— И какво ще кажеш за тях?

— Смели са. Не са като американските кафирун, които побягнаха веднага след като ги натупахме в Могадишу. Руснаците са твърди и търпеливи. Беше труден джихад, много правоверни станаха мъченици.

Пътникът кимна с разбиране. Как му се щеше да е участвал в джихада срещу руснаците, в тази митична война, донесла истинска слава за исляма! Потри ръце, за да ги стопли, и се огледа наоколо, привлечен от ослепителния пейзаж, който се разкриваше пред тях. Взираше се прехласнат в снежните, стръмно извисяващи се върхари — в този момент те изглеждаха поразително красиви, открояващи се на фона на синьото небе и портокалово оранжевия залез. Съществуването на това кътче на земята му се струваше явно доказателство за величието на Твореца.

— Коя е тази планина?

Преди да отговори, муджахидинът погледна към планината, но която се изкачваха, така, сякаш му принадлежеше.

— Тора Бора.

В заснежения склон на планината се чернееха входове на пещери. Макар че дневната светлина бързо се топеше, ясно се виждаше, че пред пещерите сноват въоръжени муджахидини. Джипът продължи нагоре още няколкостотин метра, но свърна към една пещера и се закова неподвижно с виещи гуми и облак прах, стелещ се бавно след тях.

— Пристигнахме! — съобщи шофьорът, дръпна ръчната спирачка и изключи мотора.

Настана тишина. Ибн Таймия слезе, питайки се какво следва оттук нататък. От пещерата веднага изскочи един мъж на средна възраст и се насочи към него. След като поздрави новодошлия, мъжът му направи знак да го последва. Ибн Таймия си взе довиждане с муджахидините, които го бяха докарали от Халдан, и придружи новия си водач.

— Шейхът те очаква — съобщи му мъжът.

Пещерата тънеше в мрак въпреки жълтеникавата светлина, хвърляна от окачената на стената лампа. Ибн Таймия прекоси коридорите с разтуптяно сърце — отначало помисли, че е от възбуда, но така се задъха, че се наложи да спре, за да си поеме дъх.

— Какво става? — попита мъжът, който го водеше. — Добре ли си, братко?

Новодошлият дишаше тежко и се опря на стената да си почине.

— Не знам — каза той. — Чувствам се… отпаднал.

Мъжът внимателно се вгледа в него и се усмихна, като разбра за какво става въпрос.

— Това е нормално, успокой се — утеши го той. — Мъчи те височинна болест. Рязкото изкачване на три хиляди метра надморска височина оставя всеки без дъх.

Веднага, щом като гостът се съвзе, водачът го поведе из останалата част от коридора до един отвор в стената. Оттам струеше светлина. Двамата мъже преминаха през отвора и се озоваха в добре осветена галерия, където трима муджахидини седяха с кръстосани крака на килима, с автомати Калашников в скута.

Като ги видяха да влизат, тримата оставиха оръжието на земята и се изправиха. Най-високият от тях се приближи с усмивка и отворени обятия.

— Ас салаам алейкум, братко — каза той, подавайки му ръце. — Добре дошъл в Орлово гнездо!

Ибн Таймия го разпозна от снимките. Беше се натъквал на това лице и преди атентатите в Ню Йорк, но едва през последните две седмици го беше опознал по-добре благодарение на вестниците, които пристигаха в Халдан с подробности за случилото се в Америка.

Този човек беше Осама бин Ладен.