Божият гняв

XXVI

Ахмед стигна до килията, влачен от тъмничарите; поради болките в корема не беше в състояние да върви. Но въпреки това състоянието му беше несравнимо по-добро от това на всички други затворници, разпитани преди него. И още нещо, което не убягна на другарите му по килия, — разпитът не беше превишил половин час.

— Какво стана? — попита един затворник, които още не беше разпитван. В гласа му се долавяше едновременно надежда и недоверие.

— Мисля, че още издирват правоверни, замесени в убийството на фараона — поясни Ахмед, споменавайки покушението над Садат.

— Ти не си ли от тях?

— Разбира се, че не.

— Как ги убеди в това, братко?

— Бил съм на дванадесет години по онова време.

Всички от килията минаха през ръцете на разпитващите ги и повечето бяха върнати в безсъзнание при другарите им. Първата фаза на разпитите трая два дни, в следващите два дни бяха оставени на мира и това позволи на онези, които бяха най-зле, да съберат сили.

На петия ден трима надзиратели влязоха в килията. Един от тях, след като извика по-големия от братята Валид, му подаде шишенце и лъжица.

— Изпий две лъжици от този сироп!

Валид погледна въпросително към шишенцето.

— Какво е това?

— Пий! — изрева надзирателят.

Знаейки, че не може да не се подчини на тази заповед, затворникът взе шишенцето и глътна две лъжици от сиропа. След като приключи, надзирателите останаха в килията, сякаш изчакваха сиропът да му подейства.

След няколко минути погледнаха часовника и му дадоха нова заповед.

— Масажирай слабините.

— Какво?

— Прави каквото ти казвам! — викна отново. — Масажирай!

Затворникът се подчини, без да схваща смисъла на заповедта. След малко спря, учуден от огромната ерекция, издула панталоните му. Тъмничарите явно бяха доволни от резултата, защото веднага се спогледаха усмихнати, преди да се обърнат отново към арестанта.

— Брат ти?

Валид посочи към един от мъжете в другия край на килията.

— Ето го там.

Единият от пазвантите отиде при него и онзи, който май им беше шеф, изрева поредната заповед.

— Събличай се!

Без да си помисли да се противи, по-младият Валид свали дрехите си и остана гол по средата на килията. Имаше синини по ръцете, гърба и гърдите от разпита, на който беше подложен още първата вечер.

— Застани на четири крака!

Затворникът се наведе и застана на четири крака. В килията тегнеше тягостна тишина, другите затворници не смееха да дишат от страх, да не би да привлекат вниманието върху себе си. Шефът на надзирателите изгледа по-стария Валид, с голямата ерекция, надигаща панталоните му, и се усмихна лукаво.

— Содомизирай98 го!

Затворникът се парализира от заповедта.

— Какво?

— Ти глух ли си или какво? — извика пазачът.

Ужас се изписа по лицето на по-стария Валид.

— Но… но той ми е брат!

Надзирателят направи крачка напред и стисна затворника за врата с такава сила, че той почервеня и за момент спря да диша.

— Ако още веднъж се възпротивиш на моя заповед, ще те убия! Чу ли? Ще ти стисна по-яко врата и си мъртъв! — Махна към по-младия брат, който продължаваше да стои гол на четири крака насред килията. — Содомизирай го!

Обезумял от ужас, по-възрастният Валид свали панталоните си и се приближи до брат си откъм гърба. Смаяни от ставащото в килията, Ахмед и другите затворници не знаеха какво да правят. Повечето извърнаха очи настрана, за да не гледат онова, което се случва в килията, но стенанията от болка и накъсания плач на двамата братя бяха непоносимо ужасни, за да бъдат игнорирани.

Тъкмо в този миг и при тези обстоятелства Ахмед проумя къде всъщност се намира.

На дъното на преизподнята.

Два дни след страшната сцена с братята Валид надзирателите отново се върнаха в килията.

— Ахмед ибн Бараках!

Като чу тъмничарите да произнасят името му, Ахмед почувства как сърцето му подскочи и заби лудо, сякаш искаше да изхвръкне от гърдите му.

— Аз съм.

— Последвай ни.

Ахмед последва тъмничарите, изтръпнал от страх. Не го плашеха толкова изтезанията и състоянието, в което връщаха арестантите след разпитите, колкото унижението, на което бяха подложени братята Валид. Щом като управата на затвора бе способна да стори това, всякакво вероломство бе възможно. Затова се подготви за най-лошото. Трябваше да бъде силен, да се предаде телом на съдбата и да се надява, че Аллах Ар Рашид, Напътстващият, ще го води към спасението.

Придружен от двама надзиратели, Ахмед премина по същия коридор, по който го бяха отвели на разпит преди няколко дни, и продължи до вратата, водеща към онова крило. Един от мъжете отключи и го блъсна в някакво преддверие. Поведоха го по стълбите към долния етаж, после по друг коридор, докато стигнаха до друга врата. Отключиха я и го бутнаха вътре.

— Влизай.

Макар и уплашен, Ахмед се подчини и прекрачи прага. Беше друга килия. Имаше около петнадесетина затворници, но всички те изглеждаха значително по-добре от ония, които беше оставил зад себе си.

Щрак.

Чу металическия звук зад гърба си и се обърна. Бяха затворили вратата на килията. Облекчение изпълни душата му, както кислородът изпълва дробовете — в този миг осъзна, че бе напуснал крилото за разпити.

Животът му оттук нататък стана много по-лек. В това крило на затворниците се разрешаваше да правят физически упражнения в двора и дори да играят футбол. Така ежедневието в началото му се стори почти приятно, после се превърна в рутина, а накрая — в досада. Когато нямаше игри или други занимания, Ахмед се влачеше лениво из двора, без да прави каквото и да било, с цяла вечност от време за запълване.

Но имаше и моменти, заради които си струваше да живее. Два пъти в месеца Ахмед получаваше храна, приготвена от майка му, и дори имаше достъп до вестници като Ал Ахрам и Ал Гумхурия, които затворниците си предаваха от ръка на ръка. Така научи за последните новини около свещената война на муджахидините в Афганистан, Аллах да ги пази и приеме в градината си, както и възмутителните подробности около ционистката окупация на Ливан, Аллах да ги прокълне и прати в големия огън. Ах, как би искал да се присъедини към муджахидините!

Самотата му приключи един ден, докато седеше в един ъгъл в двора на затвора и четеше за великата битка, в която участвал Лъвът на Панджшир, славният командир Ахмед Шах Масуд, срещу руските кафирун, осмелили се да стъпят с нечистите си нозе в ислямска земя. Тъкмо беше стигнал по средата на разказа, увлечен от четивото за победата в битката в Джелалабад, когато върху вестника падна някаква сянка.

Вдигна очи и погледна човека, който бе застанал пред него, но слънцето го заслепяваше и не му позволи да различи чертите му. Сложи ръка на челото като козирка, за да се предпази от ослепителната светлина, и разпозна мъжа, който го гледаше с топла усмивка.

Беше Айман.

Учителят по религия, който така силно беше повлиял на Ахмед в медресето, изглеждаше ужасно състарен за тези три години, прекарани в затвора. Занемарената посивяла брада и приведените рамене му придаваха немощен вид. Мрежа от бръчки се бе образувала край външните ъгълчета на очите му.

Въпреки това срещата беше особено вълнуваща за Ахмед. През последните три години често се беше питал какво ли е станало с учителя, оцелял ли е, как се чувства. Неведнъж се беше молил на Аллах да бди над учителя му и ето го сега пред него — вярно, състарен и изтерзан телом в затвора, но с неугаснал плам в очите. Айман бе едновременно затворник и свободен човек, плътта му бе в тъмница, но душата му бе отдадена на Аллах.

— Какво са ви сторили, учителю? — попита Ахмед, след като овладя вълнението си.

Айман великодушно махна с ръка.

— Не ме наричай учителю — каза той. — Тук не съм ти учител. Освен това вече знаеш достатъчно за исляма, за да се държа с теб като с ученик.

— Тогава как да се обръщам към вас?

— Братко, като всички други. И двамата сме мюсюлмани и Аллах иска от всички нас скромност и целомъдрие. Наричай ме братко.

Ахмед се затрудняваше да се обръща към учителя си с братко, толкова дълбоко се беше вкоренил навикът у него, но осъзнаваше, че с времето ще свикне.

— Да… братко.

Измъчи се, но все пак го изрече.

— Много добре — каза одобрително Айман. — Кажи ми сега как си?

— Добре съм, машаллах99. Но какво са сторили с вас, господин учи… братко?

Бившият учител по религия сви рамене.

— Каквото на всички братя, това и на мен, Аллах да ги прокълне завинаги! Изтезаваха ме. — Разкопча ризата си и показа морави уплътнения по кожата. — Биха ме, мъчиха ме с електрошок, държаха ме увесен с главата надолу като месо в кланица. — Протегна ръка и показа деформираните си пръсти. — Вадиха ми ноктите един по един, Аллах да ги прати в ада!

Ахмед се взря в осакатените му пръсти и поклати глава, едва сдържайки яростта, кипнала във вените му.

— И мен ме измъчваха, проклетите кучета!

— Какво ти направиха?

— Мъчиха ме с електрошок.

— А друго?

— Малко ли ви се струва това?

Айман поклати глава, сякаш казваше, че е могло да бъде и по-лошо.

— А сега, след като си минал през мъчението, страх ли те е от тях?

Младежът изгледа учителя си възмутено, сякаш въпросът бе оскърбителен за него.

— Да се страхувам? Аз? Не, разбира се!

— А какво тогава?

Ахмед трепереше.

— Мразя ги! Мразя ги! Как може да постъпват така? Как може да се отнасят с нас така? — Изплю се на земята в израз на презрение. — Тия кучета са срам за исляма! Къде се е видяло правоверен да наказва и защитава кафирун?

— Хората от властта спазват шахада и салят — каза бившият учител, — но не са правоверни.

— Бесни кучета са те!

Загледан в бодливата тел върху зида, който ограждаше затвора, Айман се изплю на земята с дълбоко презрение.

— По-лошо от това — отсече той. — Кафирун са!