Божият гняв

XXVII

— Чели ли сте Киплинг? — Попита Ребека.

— Разбира се, не забравяйте, че съм историк…

Американката докосна бронзовата цев на оръдието, което се възправяше внушително на булеварда.

— В такъв случай познавате Зам Замах.

Погледът на Томаш се плъзна по големите странични колела на топа.

— „Който владее Зам Замах, владее Пенджаб“, казва Киплинг в началото на своя роман „Ким“100. — Обърна се към нея. — Така ли е в действителност?

Ребека се усмихна като човек, който не знае отговора или не му придава особено значение, и кимна с глава към булеварда.

— Да тръгваме! Имаме много работа.

Пресякоха The Mall101 и се отправиха към Музея на Лахор, красива сграда в неомонголски стил, на която Томаш не пропусна да се полюбува. Бяха сред Британския Радж. В тази част на града всичко беше величествено и внушително: големият булевард, разделящ Лахор като огромна река, с живописния музей в неомонголски стил, наподобяващ Тадж Махал, от едната му страна и Университетът на Пенджаб от другата, широките алеи и зелени площи, поддържани образцово, в ярък контраст с хаоса и мръсотията, с които се беше сблъскал при пристигането си в града.

— Знаете ли — каза Томаш, — вече успях да разгадая тайната на съобщението, което сте засекли.

— Сериозно?

Историкът отвори чантата си в движение и потърси бележника си.

— Да. Мислих върху това, докато пътувах насам, и успях да открия шифъра, използван от „Ал Кайда“ за кодиране на съобщението.

— И какво се казва в него?

— В съобщението? Още не съм стигнал дотам, но е въпрос на време. Факт е, че…

Ребека погледна часовника си и го прекъсна.

— Сега нямаме време за това — каза тя тихо и напрегнато. — Вече е десет часът. Срещата с вашия бивш студент е след два часа. Ще се заемем с неотложните неща. Съобщението ще остане за после.

Томаш сдържа ентусиазма си и мълчаливо последва американката, реейки поглед из имперската архитектура на града.

Фасадите на сградите бяха неподдържани, но съхраняваха част от достолепието на архитектурата на Раджа. Булевард The Mall предлагаше на гостите на града едно пътуване във времето: царството на ленивите следобеди, прекарани в игра на cricket; gentlemen, изпълнили пешеходните зони на булеварда, и елегантни ladies с малки чадърчета, които да им пазят сянка; вестник The Times, пристигащ със седмици закъснение, стиснат под мишница; конете и файтоните, препускащи по пътя, и характерния екот на конски копита; мъже с вратовръзки или папийонки, влизащи в клубовете за tea time102 със scones103 и да обсъдят great imperial game104, докато мемсахиб, госпожите господарки, облечени с…

— Тук е.

Гласът на Ребека пропъди виденията и върна Томаш към настоящето. Американката се беше спряла край син минибус, паркиран до тротоара.

Вътрешността на буса наподобяваше космически кораб. Погледнат отвън, бусът беше стар и очукан, с хлътнала ламарина и олющена синя боя, покрита с плътен слой прах и следи от кал. Гумите му бяха почти заминали и, в интерес на истината, единственото нещо, което го различаваше от вехтите брички, задръстващи уличното движение из Лахор, беше тъмното стъкло, явно поставено, за да предпазва пътниците от жарката горещина в Пенджаб.

Съдейки по външния вид, Томаш очакваше да завари мърляво и разхвърляно купе с дупки по седалките. Но с влизането придоби усещане за абсолютна нереалност. Беше тъмно и прохладно, имаше LCD дисплеи и високи технологии, фин аромат се носеше във въздуха. Контрастът беше толкова голям, че не повярва на сетивата си. Това не можеше да е бричката, която беше видял миг преди това! Навярно се беше заблудил!

— Howdy!105

Мъжкият глас дойде от предната част на буса. Или, по-точно, от cockpit106. Опитвайки да свикне с тъмнината, Томаш различи две фигури. Бяха двайсетинагодишни мъже със светли ризи и вратовръзки, поставили големи слушалки на главите си.

— Казвам се Ярогнев — каза единият от тях, като се обърна назад и му подаде ръка. — Но ме наричат Джери, по-лесно е. Как вървят нещата?

— Аз съм Сам — каза другият, повтаряйки жеста на партньора си.

Новодошлият стисна ръцете им.

— Аз съм Томаш — представи се той.

— No shit, Sherlock!107 — усмихна се Ярогнев. — Ние пък си помислихме, че си fucking Бин Ладен!

Двамата се разсмяха гръмко и Томаш се усмихна в отговор, по-скоро от любезност, отколкото, защото намираше шегата за забавна.

— Момчета! — каза Ребека, която също беше влязла в буса и току-що беше притворила вратата. — Дръжте се прилично! Какво ще си помисли нашият гост?

— Да, Меги — отговори Ярогнев, явно по-големият шегобиец от двамата. — Да тръгваме ли, boss?

— Да.

Ярогнев включи мотора и бусът потегли рязко, залепяйки пътниците о̀ седалките. Ребека се извърна към португалеца и се усмихна.

— Не им обръщайте внимание, Том. Понякога прекаляват с шегите, но можете да им имате пълно доверие. Те са най-добрите ни агенти в Пакистан.

— Защо ви наричат Меги?

Американката сви рамене.

— О, не им обръщайте внимание.

— В крайна сметка Меги ли сте, или Ребека?

— Не съм Меги. Просто са си внушили, че приличам на Мег Райън…

Томаш се вгледа по-внимателно в жената, седнала до него.

— Правилно са забелязали — призна той. — Има нещо, което напомня за…

— Смятате ли?

— Разбира се, вие сте по-хубава — побърза да добави. — Честно казано, Мег Райън бледнее в сравнение с вас…

Ребека се разсмя.

— Ах, тая южняшка кръв! Мистър Балами основателно ме предупреди! Трябва да се внимава с вас!

— С мен ли? Но защо?

Погледът на американката се отклони навън към пресичащите се улици. Бусът беше напуснал централната част на Лахор.

— Трябва много да внимавате с онова, което се случва в крепостта — каза тя, сменяйки шеговития тон на разговора. — С тези хора шега не бива.

— А кой ще ме пази? Вие ли?

— Разбира се. — Махна към мъжете, които седяха отпред. — И те.

Вниманието на Томаш се прехвърли върху двамата мъже.

— NEST има ли агенти в Пакистан?

— Не. Джери и Сам работят в нашето посолство в Исламабад. Бяха ни предоставени за операцията. Виждате ли Джери?

Томаш се вгледа в младия мъж, който караше буса. Ярогнев беше пълен, с блестяща, почти гола глава, като се изключи малкото коса зад ушите.

— Да.

— Той е нашият спец по комуникации. Дедите му са дошли от Полша, но родината му сега е този бус. Инсталира комуникационни системи и осъществява оперативно наблюдение. В случаи на аномалия Джери първи ще я засече.

Португалецът задържа погледа си върху плешивата глава на шофьора.

— А ако установи нещо нередно? Какво следва?

— В този случай ще трябва да съобщи за това — каза тя. — Тогава всичко ще зависи от мен и от Сам.

Погледът на Томаш се прехвърли към човека до шофьора. Сам беше набит мъж, с къса коса и рядка брада, облечен от глава до пети в черно.

— Сам трябва да е вашата мускулна сила?

— Мисля, че и така би могло да се каже.

— Изглежда по-грозна версия на Ван Дам — отбеляза той. — Дали владее и карате?

Коментарът като че беше направен на шега, но на Ребека явно се стори уместен.

— Сам! — повика го.

Мъжът в черно обърна глава.

— Какво има, Меги?

— С какво се занимаваше, преди да дойдеш тук, в Исламабад?

— Опасявам се, че информацията е поверителна…

Ребека се нацупи и замига театрално като кукла.

— Е, хайде де!

Мъжът се разсмя.

— Navy SEALS108 — каза той. — Изпълнявах специални операции в Афганистан, както знаете. Не си ли спомняте, че пихме заедно чай в Кандахар?

— Как да не си спомням? Навън стреляха, а ние се наслаждавахме на онова блудкаво сиропче…

— Щом си спомняте, защо питате?

— Исках само нашият приятел да разбере в какви ръце е попаднал.

— Right.

Оперативният служител подхвана прекъснатия разговор с шофьора, а Ребека се наведе към португалеца.

— Виждате ли? Сам отговаря за вашата сигурност. Ако Джери открие някаква нередност, Сам и аз ще трябва да действаме. Животът ви може да зависи от нашата способност да реагираме.

Томаш изправи гръб на седалката.

— По дяволите, вече ме плашите. Наистина ли смятате, че може нещо да се прецака?

Ребека отново се загледа в градския хаос на Лахор, сред който бусът маневрираше.

— Вижте какво, Том. Имате ли някаква представа какви мюсюлмани живеят в този град?

— Суфи — отвърна Томаш. — Всъщност суфите от Лахор са прочути. Кой не е чувал за вечерите на суфите от братството „Кадирия“? Доколкото знам, танцуват, докато не изпаднат в транс, постигайки мистично единение с бог. Чул съм да казват, че е невероятно преживяване.

Тя отново го изгледа с недоверие.

— Суфи, казвате?

— Да. Това е най-миролюбивото течение в исляма, наред с това на измаелитите. Мюсюлманите суфи живеят в мир и хармония. За тях джихад означава духовна борба за постигане на съвършенство, а не война и унищожение.

Ребека поклати утвърдително глава, но не изглеждаше убедена.

— Да, истина е, че има мюсюлмани суфи в Лахор — призна тя. — Този град действително е център на ислямския мистицизъм. Но истина е и това, че тук живеят и друг вид мюсюлмани. — Гласът на американката придоби мрачни нотки. — Предполагам, че сте чували да се говори за „Лашкар-и-Тайба“?

— „Армията на чистите“ — потвърди историкът. — Те извършиха атентатите в Мумбай през 2008 година. Защо питате?

— „Лашкар-и-Тайба“ са от Лахор.

— Шегувате се.

— И още дузина други ислямски фундаменталистки организации. Лахор, Пешавар, Равалпинди и Карачи са истински развъдници на екстремисти. — Посочи към улиците навън. — Лахор може да е градът на вечерите на суфите от братството „Кадирия“, но не забравяйте, че той е и градът на кървавите утрини на „Лашкар-и-Тайба“.

Бусът излезе от натовареното улично движение и свърна по пусто шосе, по което достигнаха до огромни зидове. Отпред имаше два паркирани автобуса и неколцина пешеходци туристи с окачени на врата фотоапарати. Бусът бавно се придвижи напред и спря до един от автобусите.

— Пристигнахме! — съобщи Ярогнев. — Това е крепостта.

Настъпи тишина. Изпълнен с любопитство и тревога, Томаш се загледа в пространството пред входната порта на укреплението.

— Лахор е градът на ислямските фундаменталисти — повтори Ребека. — Не забравяйте, че ще се срещнете точно с такъв тип хора.

Пешеходците отвън имаха съвършено нормален вид. Повечето от влизащите в крепостта бяха чуждестранни туристи, поради което Томаш се съсредоточи над малцината пакистанци. Виждаха се шофьори на автобуси, няколко таксиджии, трима-четирима водачи на авторикши, бармани и разпространители на туристически брошури, както и няколко преминаващи граждани. Историкът се взря, за да открие заплаха по лицата им, но всички изглеждаха напълно безобидни.

— Колко е часът? — попита той.

Ребека погледна часовника си.

— Единадесет. Остава един час.