Божият гняв

XXXVI

Фигурата, която се появи на рампата на пристигащите на летището в Лисабон, привлече погледите на всички. Беше жена, покрита от главата до петите в ислямско облекло, нещо необичайно в португалската столица.

Ахмед, който беше сред малцината посрещачи, впери поглед в срамежливата девойка и позна очите й.

— Адара! — извика той, вдигайки ръка. — Адара! Насам!

Отиде да я посрещне на края на рампата. Макар че често се бяха виждали в магазина за наргилета, никога не бяха разменяли и дума. Адара идваше надлежно забулена и покрита, но въпреки това се виждаше, че се бе превърнала в жена. Имаше същите блестящи като перли очи, сияещи върху лицето й на ангел.

Преливащ от щастие, Ахмед я отведе в новия си апартамент в Монте Капарика, където се беше преместил, за да е по-близо до факултета. Гости я с печено шилешко и ориз по арабски — вечеря, която бе приготвена от Бина, жената на Фарук.

— Вкусно ли е? — попита той, опитвайки се да завърже разговор.

Адара мълчаливо потвърди.

— Изморена ли си?

Тя отново поклати утвърдително глава, без да вдига очи от храната. Момичето явно не бе от най-разговорливите и това разочарова Ахмед. Намираше я за красива и му се щеше да е по-весела, но тя изглеждаше затворена като мида. Младоженецът сви рамене примирен. Когато му дойдеше времето, щеше да разцъфне, каза си той.

След вечерята усетиха неловкост. И двамата знаеха какво трябва да се случи след това, но не им беше ясно как се стига до този момент. Ахмед се замисли по въпроса и реши да действа по заобиколен път.

— Искаш ли да видиш апартамента?

Адара вдигна уплашено очи. Разбра много добре каква е целта на въпроса. Ахмед изтълкува мълчанието й като подразбиращо се съгласие, подобаващо поведение за скромна и целомъдрена жена, и я поведе към стаята. По средата имаше голяма спалня и той й кимна да се отправи натам. Адара се подчини и легна облечена на леглото, вцепенена, шарейки нервно с очи.

Съпругът изгаси лампата и легна до нея. Не знаеше какво се прави при такива случаи, тъй като това беше тема табу дори в мъжките разговори. Имаше някаква смътна представа, че всичко бе между краката й. Събра кураж и пъхна непохватно ръка под роклята, опипвайки я, докато не откри топла цепнатина. Почувства ерекцията в панталоните си и припряно се съблече.

После леко се плъзна отгоре й, опитвайки се да проникне в нея. Не се получи. Сигурно имаше някакъв механизъм, който и двамата не познаваха. Тогава му хрумна да й разтвори краката и отново й се нахвърли. Тя изстена от болка в момента, в който съпругът й успя да проникне в нея.

Стана набързо и припряно. След две минути Ахмед стана и отиде да се измие. После беше неин ред. Съпругът й се върна в стаята, запали лампата и очите му заискриха от радост и облекчение, когато видя петното от кръв на чаршафа.

Университетският кампус на факултета за наука и технологии на Нов лисабонски университет се намираше на „Монте де Капарика“, близо до апартамента, където живееха. Записа се да учи електроинженерство и се посвети на изучаването на различните дисциплини от курса. Ходеше на лекции по предмети със странни наименования като „Теоретична електротехника“, „Електроизмервателни уреди“, „Електромеханично преобразуване на енергията“ и „Електрозадвижване“. Не бяха най-престижните дисциплини на света, но Ахмед им се посвещаваше с истинска всеотдайност.

Но ако в университета нещата вървяха добре, вкъщи не всичко беше наред. Адара постоянно бе потисната. Беше много различна от веселото и забавно момиче, на което се беше възхищавал в магазина за наргилета в Кайро.

Един ден, когато се върна от лекции, я намери да плаче на канапето.

— Какво става? Какво се е случило?

Жената прокара ръка по лицето си, избърса набързо сълзите и се изправи.

— Няма нищо.

— Как така нищо? Защо плачеш, жено?

Адара отказваше да отговаря, но Ахмед не можеше да допусне да мълчи. Настоя да му обясни какво става — нямаше да излезе оттам, докато не изяснят всичко. Толкова пламенно настоява, че накрая жена му си призна.

— Чувствам се нещастна.

— Защо? Мъчно ти е за семейството ли?

Тя поклати утвърдително глава.

— Не е само това, нали? Има и друго?

Тя не каза нищо.

— Кажи, защо си толкова тъжна?

Адара се затвори в упорито безмълвие. Но вратата беше отворена и Ахмед нямаше да остави нещата така — искаше да разбере какво става.

След няколко дни отново настоя, докато накрая изтръгна изненадващо признание.

— Не харесвам нашия брак.

Откровението го шокира.

— Какво?

За първи път, откакто се беше събрала с този мъж, Адара вдигна поглед и се вгледа предизвикателно в очите на мъжа си, сякаш изговорените думи можеха да я освободят.

— Не ми харесва да съм омъжена.

Декларацията беше нещо нечувано и направо слиса Ахмед. Как може жена да говори по този начин на мъжа си? Да не се е побъркала?

— Какво искаш да кажеш с това? Нима се отнасям зле с теб?

— Не, разбира се, че не.

— Тогава? Какъв е проблемът?

Тя сведе очи и остави една самотна сълза да се търкаля по лицето й.

— Не те обичам.

Ахмед се взря в нея поразен. Очакваше всичко друго, но не и това.

— А откога това е важно? — попита накрая. — Какво общо има любовта с това? Да не си си изгубила ума?

Жената се сви. Красивите й очи го избягваха, изпълнени с покруса и отчаяние.

— Аз исках да се омъжа… да имам… специален брак, не разбираш ли? Брак, в който да има голяма страст, да почувствам, че летя…

— Ти луда ли си?

— Искам любов като в романите!

Съпругът й се намръщи объркан.

— Какви романи? За какво говориш?

— Говоря за книгите, които четях там, в Кайро, скришом от родителите си, като Барбра Картланд, Дафне дю Морие…

— Боклук! — сряза я Ахмед, настръхнал от гняв. — Всичко това е боклук! Това са пошлите нрави на кафирун!

— Хубави книги са! — защити се тя. — В тях се говори за любов, показват свят, в който жените могат да избират своя живот, да се влюбват, да се омъжват за мъжа, когото искат, а не за когото баща им нареди, сами вземат решения, могат…

— Това е пълен боклук! — повтори мъжът й с толкова агресивен тон, че я накара да млъкне. — Тези книги на кафирун са дяволска работа! Да искаш да си хубава пред хората, да искаш да привличаш мъжете, да търсиш удоволствието, да се развличаш… всичко това са съблазни на Сатаната! Не забравяй, че животът е само временно изпитание! Дяволът има хиляди начини да ни отклони от правия път и тези неморални книги на кафирун са един от тези начини! — Посочи нагоре. — Но Аллах Ал-Хаким, Съдникът, вижда всичко и когато види, че се огъваме пред съблазънта, ще ни отреже пътя към вечните градини! Това ли искаш, да отидеш в големия огън?

Адара поклати отрицателно глава — възможността да отиде в ада я ужасяваше.

— Тогава се вразуми! — нареди той. — Една добра мюсюлманка избягва животинския нагон, който поощряват тези книги. Жените трябва да слушат мъжете си и бога, а не Сатаната и животинското в тялото.

Адара отново се вгледа в него.

— Но нали точно когато сме заедно и ти се искат интимности… се случва животинското. Няма романтизъм, няма… всъщност няма нищо. Ужасно е!

Ахмед въздъхна дълбоко.

— Говориш така, защото си чела онези книги на кафирун, с всички разгулни и неислямски описания на интимностите между съпруг и съпруга. Но трябва да знаеш, че нито една добра мюсюлманка не бива да имитира поведението на неверниците. Дълбоко вярващата жена избягва да се облича като тях, да се държи като тях и да се люби като тях.

— Кафирун поне са свободни.

— Но са нечестиви! — възкликна той с тон, който не допускаше противоречие. — Тези отвратителни книги, които си чела, отклоняват добрите мюсюлманки от пътя на Аллах.

— Аз харесвам моите романи!

Ахмед се приближи до лицето на жена си и процеди през зъби — тихо, но отчетливо, — с глас, изпълнен със скрита заплаха:

— Забранявам ти да четеш тези боклуци!

Нещата никак не вървяха добре вкъщи. Ахмед разбра от разговора какъв беше проблемът и на какво се дължи, но не и как да го разреши. Адара беше все така нещастна и съпругът й започна да си мисли, че тъстът му е бил прав — в дъното на душата си тя беше непокорна. Ахмед знаеше, че трябва да я опитоми с твърда ръка, и започна да я следи по-внимателно, като внимаваше най-вече какво гледа жена му по телевизията.

За да компенсира неудовлетворението си от брака, Ахмед се посвети с жар на учението. Завърши инженерство през 1994 г. Беше на 25 години, когато благодарение на отличния си успех и препоръките от „Ал Джамаа“ започна работа в проектантска саудитска фирма, която беше отворила офис в Лисабон. Но любопитството и известно отегчение от работата, както и тягостното мълчание вкъщи, го подтикнаха да потърси нещо различно.

Веднага щом си намери работа, се преместиха да живеят на по-добро място. Семейството остави „Монте да Капарика“ и отиде в апартамент на „Праса де Ешпаня“, близо до офиса на фирмата и до Централната джамия. Като приключи с преместването, започна да се оглежда за някакъв нов курс в университета, където беше завършил, и откри, че Нов лисабонски университет има друг факултет, който бе на две крачки от новия му апартамент.

Посети Факултета по социални и хуманитарни науки при първа възможност. Най-силно го привлече курсът по история, стара страст, още от времето, когато учителят Айман му беше преподавал история на исляма в медресето на Ал Азхар. Затова реши да запълни свободното си време, като посещава някои от дисциплините в този курс. Проучи учебната програма и избра древни езици. Провери кой води лекциите и се постара да запомни името на професора.

Томаш Нороня.