Божият гняв

LX

— Foxtrot One за Big Mother.

Тед отново беше сграбчил радиостанцията, обзет от гняв.

— Какво има, Foxtrot One?

— Fireball е аут. Кой, по дяволите, стреля по него?

— Ще проверя, Foxtrot One — беше отговорът.

Тримата останаха на ъгъла на Лексингтън авеню и 43-та улица, до „Крайслер билдинг“, наблюдавайки безжизненото тяло на Ахмед. Видяха приближаващите полицаи и мъжа с бяла престилка, който изскочи от линейката и коленичи пред падналия мъж със зелената риза. Мъжът с бялата престилка, явно лекар, каза нещо на полицаите, изглежда им даваше инструкции как да процедират.

Когато приключиха с говоренето и ръкомахането, двама полицаи вдигнаха тялото и го отнесоха до линейката, бяла кола с червен кръст и надпис Bellevue Hospital. Ахмед беше положен на носилка и внесен в линейката през задните врати, които веднага се затвориха.

— Може би е по-добре да отидем да видим какво става там — каза Томаш, изнервен, че губи Ахмед от полезрението си.

— Ами ако този тип дойде на себе си? — попита Ребека. — Ще ни види, че разпитваме доктора, и ще ни разкрие. Не, може би е по-добре да останем настрани. По-удачно би било, ако ФБР говори с болницата и разпита лекаря по обичайния ред.

Тед кимна в знак на съгласие и приближи радиостанцията към устата си.

— Foxtrot One за Big Mother. Дали ще можете да проверите нещо, моля?

— Кажете, Foxtrot One.

— Fireball беше качен в линейка на „Белвю“, паркирана край „Крайслер билдинг“. Дали в болницата не биха могли дискретно да научат от доктора в линейката какво е състоянието на новия им пациент?

— Прието, Foxtrot One.

Човекът на ФБР обходи с поглед високите части на сградите. Мярналият се силует на снайперист в далечината му напомни, че очаква още един отговор, и затова отново приближи радиостанцията до устата си.

— Апропо, Big Mother. Знае ли се вече кой идиот е стрелял срещу Fireball?

— Не — беше отговорът. — Все още се опитваме да разберем какво е станало, но засега никой не се е обадил. Който и да е бил, се спотайва. Може да е бил някой по-изнервен снайперист…

— Нищо чудно — промърмори Тед през зъби, бавно отпускайки радиостанцията, докато поклащаше глава. — Пуснали са сума новаци и, както се вижда, вече са сгазили лука. — Постави радиостанцията пред устата си и натисна копчето. — Big Mother, имате ли вече новини от проверката с гайгеровия брояч?

— Да, Foxtrot One. Пуснали сме няколко коли с броячи из района, както и в останалата част на града. Проверката е почти към края си.

— И?

— Няма никакви индикации за радиоактивност в Манхатън. Всичко е чисто. Явно няма никаква бомба, Foxtrot One.

Тед, Томаш и Ребека се спогледаха, без да знаят какво да правят, нито какво да кажат. Събитията приемаха неочакван обрат — онова, което в даден момент беше сигурно, в следващия ставаше малко вероятно. Все едно препускаха с влакче на ужасите.

С жест, който напомняше нервен тик, португалският историк си погледна часовника за пореден път.

— Време е.

Човекът на ФБР отстъпи няколко крачки и застана пред витрината на магазин за електродомакински уреди, загледан в телевизор, по който течеше програма на CNN. Томаш и Ребека отидоха при него. Новинарската програма излъчваше директно от седалището на ООН и показваше мъж в тъмносин костюм и червена вратовръзка, който крачеше спокойно към подиума от зелен мрамор, за да произнесе своята реч.

Беше президентът на Съединените щати.

Трррр.

— Big Mother за Foxtrot One.

— Какво има, Big Mother?

— Сигурно сте объркали линейката.

— Защо?

— От болница „Белвю“ ни казаха, че нямат линейка на „Лексингтън“. Всъщност изобщо нямат линейка в района. Бихте ли проверили по-добре?

Очите на Тед се вторачиха в белия автомобил на спешната медицинска помощ, паркиран от другата страна на булеварда. На вратите наистина беше изписано Bellevue Hospital.

— Извинете, Big Mother. Но тази линейка наистина е на „Белвю“, няма никакво съмнение в това.

— Грешите, Foxtrot One. От болницата твърдят, че не са изпращали линейка в района.

Тед не се отказваше.

— Вероятно са се объркали! — настоя той. — Ясно виждам пред себе си…

С импулсивен жест Томаш, който следеше разговора с все по-голямо внимание, изтръгна радиостанцията от ръцете на човека от ФБР и заговори директно с командния център на операцията.

— Big Mother, тук е Томаш Нороня от NEST — представи се. — Работя с Foxtrot One и бих искал да знам нещо.

Отговорът се забави няколко секунди. Томаш доби впечатлението, че шефът на операцията преценява дали да говори с аматьор, при това чужденец, който няма нищо общо с Бюрото. Тежестта на обстоятелствата обаче повлия на решението му.

— Слушам ви, мистър Нороня.

— Проверихте ли вече града с гайгеровите броячи?

— Да.

— И никъде не се констатира радиоактивност?

— Точно така. Няма нищо.

— Искате да кажете, че нито за секунда стрелката на гайгеровия брояч не е отбелязала каквато и да било активност? Нищо, абсолютно нищо?

— Да… тоест, има обстоятелства, при които гайгеровият брояч констатира известно наличие на радиоактивност, нали?

— Какви обстоятелства?

— Ами, вижте, когато се минава покрай болници например. Болниците са пълни с радиоактивна апаратура. Всеки път, когато насочим гайгеров брояч към някоя болница, уредът се задейства. Но това е естествено.

Томаш почувства сърцето му да бие все по-бързо и по-бързо. Очите му се разшириха от ужас, преди да зададе следващия въпрос.

— А… линейките?

— Същото нещо.

Томаш погледна към Тед и Ребека. Тримата се обърнаха едновременно към линейката, спряла до „Крайслер билдинг“, и лицата им се изопнаха. В един неестествено дълъг миг те видяха нещата по съвършено различен начин и смразяващ страх като сянка се спусна над тях.

Линейката беше атомната бомба.