Божият гняв

LIII

Цялата група се беше вторачила в бележника, където Томаш беше нахвърлял опитите си да дешифрира прихванатото съобщение на „Ал Кайда“. Хората от ЦРУ гледаха драскулките и поклащаха глава, без да разбират какво виждат.

— Shit! — изруга Франк Белами с дрезгавия си напрегнат глас. — Това е още един fucking ребус!

— Не, не е — поправи го Томаш. — Това са думи и арабски числа. Нещо повече, това е коранична препратка! Тук пише сура, което ще рече глава. Аят е стих. Тоест глава 8, стих 16. Съобщението ни препраща към цитат от Корана!

— I’ll be damned!132 — провикна се Белами, впил поглед в дешифрирания ред. — Що за аят е това?

— Не знам. — Историкът се огледа наоколо. — Някой има ли екземпляр от Корана?

Ребека се наведе и взе чантата, която беше опряла до крака на една масичка.

— Аз имам! — съобщи тя, докато отваряше чантата и ровеше из нея. — Откакто се занимавам с тия хора, не се разделям с Корана. — Ръката спря да тършува в чантата, изглежда, беше намерила онова, което търсеше. — Ето го!

Подаде книгата на Томаш, който веднага я запрелиства.

— Сура 8… — зашепна той; пръстите му запрелистваха шеметно страниците. — А! Намерих! — Показалецът се плъзна по аятите в съответната сура. — Нека да видим сега аят… аят 16.

Пръстът на историка се заби в реда, където започваше аятът, и тримата наведоха глави, за да прочетат написаното.

— „А който им обърне гръб в този ден, освен с намерение за бой, или за да премине към друга [ваша] дружина, той вече си е навлякъл гнева на Аллах и мястото му е Адът“ — прочете Ребека.

— Fucking hell!133 — изруга Франк Белами през зъби. — Още една загадка! Нали ви казвам! Това просто няма край! Всеки ребус крие друг и няма край.

— Няма никаква загадка — каза Томаш, опитвайки се да осмисли онова, което беше прочел. — Това е повеля на Аллах към мюсюлманите да воюват срещу неверниците. На правоверните им се забранява да бягат, освен ако не подготвят ново нападение. — Удари с пръст по страницата в Корана. — Всъщност това тук е заповед за провеждане на акция.

— Повеля на Аллах.

— Да. Но и заповед на „Ал Кайда“. Тоест, като изпраща този аят, Бин Ладен нарежда на хората си в Лисабон да започнат терористичната операция. — Вдигна глава и погледна към Ребека. — Кога е било пуснато това съобщение в интернет?

— Преди два месеца.

Томаш се обърна към служителя на NEST, който следеше резултатите от биометричното сравнение.

— Вижте… казвате се Дон, нали?

Момчето обърна глава, изненадано, че се обръщат към него.

— Да, господине. Дон Снайдър.

— Дон, няма смисъл да сравняваме снимките на моите студенти с влезлите в САЩ през последните две години. Ограничете проучването до последните два месеца.

Дон погледна към Франк Белами, сякаш искаше разрешение.

— Сър?

Белами потвърди.

— Направи го.

Операторът се обърна към екрана и се впусна да потраква с клавишите, задавайки новите команди.

— Това доста ще ускори нещата — каза Дон с явно облекчение. — С малко повече късмет, още утре ще разполагаме с данните от пълното биометрично сравнение.

Томаш постави пръсти на устните и загриза ноктите си със зареян в пространството поглед.

— Така, посланието е било изпратено преди два месеца… — прошепна той, потънал в мисли. Отново погледна към Ребека. — Кажете ми колко време отнема изготвянето и транспортирането на една атомна бомба до нейната цел?

— Зависи от целта.

— Представете си, че разполагате с обогатен уран в Пакистан и трябва да го превърнете в бомба, която да избухне някъде в Съединените щати.

— Разбирам мисълта ви — отбеляза Ребека. — Ако човек разполага с обогатен уран в достатъчно количество, самото изготвяне на бомбата не е сложно. Може да се направи в рамките на двадесет и четири часа, където и да било. Дори в някой гараж в Бетезда. В този процес най-много време отнема доставянето на урана тук, в Америка. Разбира се, трябва да се отчете и времето, необходимо за получаването на виза.

— Нашият заподозрян е португалски гражданин — припомни Томаш. — Няма нужда от виза.

— Така е, имате право. В такъв случай бих казала, че цялата операция би могла да приключи за месец-два.

Настана тишина. Чуваше се само лекото жужене на компютрите, обработващи информацията. И тримата обърнаха очи към прозореца, съзерцавайки гледката отвън, сякаш очакваха всеки момент облак с формата на гъба да се издигне към небето.

— Значи времето е изтекло.