Червената клетка

8

НЕДЕЛЯ

Ден осми

Пекин

Мичъл шофираше, което не бе малък подвиг за американец в Пекин. Писменият шофьорски изпит съдържаше сто въпроса, а английската версия беше почти неразбираема. Повечето от хората на Дън, които имаха книжки, се бяха явявали на изпита по няколко пъти, като често си споделяха въпросите и запаметяваха правилните и грешните отговори помежду си, за да подобрят резултатите си. Мичъл взе изпита на мандарин, забележително постижение само по себе си, и мина с отличен резултат, което си беше нещо нечувано за американец. Но все пак, съвсем разбираемо, предпочиташе да използва железниците. Трафикът в Пекин течеше по улиците като прилив във венециански канал, а повечето правила за маневриране бяха неписани. Шофьорите действаха по инстинкт и се движеха като пасаж риби, а завиването на една-единствена кола можеше да поведе цяла вълна зад себе си. На Мичъл му трябваха месеци, за да усети потока и ритъма на трафика тук, но си струваше усилието. Това стъжняваше живота на китайските офицери от службите за сигурност, които трябваше да водят наблюдението му.

Той зави по улица „Вангфуджинг Даджие“ и натисна газта. През няколко секунди очите му се стрелкаха напред-назад между пътя и огледалото за обратното виждане. Да следиш преследвачите си от кола, беше умение, трудно за усвояване, предимно защото изискваше шофьорът да отделя известно време, за да поглежда назад, а не напред по пътя. Но руснаците предложиха на Мичъл една безкрайна практика и бързо му създадоха навик.

Поне пет коли завиха заедно с него. Не беше сигурен в коя са офицерите от службите за сигурност, но беше убеден, че две, а вероятно и три от тях го следят. Нямаше проблеми с това. Единствената му спирка тази вечер щеше да бъде на бензиностанцията.

Пайъниър застана пред театър „Капитал“, наблюдавайки трафика, сякаш чакаше да махне на някое такси. Това бе предпочитаното му място за подобни операции. Той обичаше театралното изкуство и умееше да говори интелигентно за много пиеси, особено за западните мюзикъли. Музиката от „Клетниците“ го обсебваше. Чувстваше историята на Жан Валжан — един живот, изпълнен с тайни, — като своя лична история и бе придобил малко от ограничените си познания по английски, следейки текста на либретото, докато слушаше албума в апартамента си.

Беше доста студено и от устата му излизаше пара. Вчерашната топлина беше изчезнала и сега той бе облечен с черно палто и червен шал — не синия, който носеше обикновено, — преметнат така, че да не скрива лицето му. Това оперативно действие не изискваше от него да прави нещо, само трябваше да го разпознаят от близко разстояние.

Пайъниър не носеше секретни материали. У него нямаше нищо, което да го издаде, ако го претърсеха. И все пак сега беше много по-напрегнат, отколкото всяка друга вечер, която си спомняше. Можеше да я сравни единствено с вечерта, когато предложи доброволно услугите си на ЦРУ, но стресът му тогава, преди повече от двайсет и пет години, се дължеше просто на нервност. В онзи момент невежеството работеше в негова полза. Задаваше си въпроса дали МДС са проследили колко често сменя цвета на шаловете си. Всъщност той не го сменяше никога, поне до тази вечер. Надяваше се те да не разберат, че промяната е свързана с нещо друго освен с модата.

Мичъл приближи до театъра. Премина една лента вляво от най-дясната. Тази маневра целеше единствено отвличане на вниманието и принуди офицерите от МДС в колите отзад да наблюдават автомобила му, а не тротоара отдясно докато той преминаваше покрай театър „Капитал“. Посетителите, китайци и чужденци, все още се смесваха отпред в една значително голяма тълпа. На Мичъл му се искаше да паркира колата и да си купи билет за тазвечерното представление. „Маймунският крал“ беше добър, както твърдяха критиците, и накара шефа на бюрото да се замисли за още една вечер в театъра заедно със съпругата си.

Този път времето, за което можеше да види, че агентът му е все още жив, беше пет минути. Нямаше да успеят да осъществят контакт и анализаторите от контраразузнаването нямаше да могат да докажат, че близостта им един до друг не е била съвпадение. Това беше теорията. Близостта можеше да се окаже достатъчна, за да подпали фитилите на МДС в зависимост от нивото на параноята им, ако наблюдаваха Пайъниър… И ако китайците бяха банда параноици.

Мичъл не намали скоростта и не обърна глава да погледне агента си. Направи всичко само с очите. Озърна се надясно и видя Пайъниър, който стоеше там според уговорката.

Знак за живот. Все още е жив, помисли си Мичъл. Но Пайъниър носеше червен шал, а не син и офицерът от ЦРУ усети как гърдите го стягат.

Те го наблюдават.

Зави наляво по Джангуоменей Даджие, артерията, минаваща между Забранения град и площад „Тянанмън“, като и двете забележителности оставаха западно от него. Изправи колата и подкара на изток, към района на посолствата. Не каза нищо, докато не пристигна в офиса си, а там затвори вратата, заключи я и набра номера в кабинета на Берън. Имаше начини да се чуе какво казва в автомобила и не всички от тях изискваха поставянето на микрофони вътре. Само тук Мичъл можеше да се разкрие. По график стаята се проверяваше за микрофони и друго подобно оборудване.

— Здрасти, шефе.

— Как е? — попита Берън.

— Жив е и е на свобода, но са го погнали — обясни Мичъл.

— Защо тогава не го прибра? Има ли някакъв шанс местните да не знаят наистина?

— Може би, но не бих заложил на това. Пайъниър го твърди, не аз — продължи Мичъл. — И това обяснява факта, че пакетът го нямаше на мястото му.

— А също означава, че съществува голяма вероятност и ти да си изгорял — замисли се Берън. — Обзалагам се, че МДС имат микрокамера в онази твоя тоалетна или отвън, насочена към вратата.

— Това може би е сигурен залог — призна Мичъл. — Съжалявам, но ще трябва да си намериш нов шеф на бюрото. Чудя се защо не са ме прибрали още.

— Допускам, че все още се опитват да разбият цялата мрежа — предположи Берън. — Не знаем колко време е бил под наблюдение. Доколкото ни е известно, наблюдението може да е продължило цяла година.

— Не бива да го оставим на сухо, шефе — помоли го Мичъл и повиши тон. — Двайсет и пет години трябва да означават нещо. Настоявам да го измъкнем. — Собствената му емоционалност го изненада. Не беше млад и мислеше, че отдавна е усвоил изкуството да сдържа чувствата си и да не ги смесва с професионалната си преценка. Това бе опасна слабост и той се разстрои да я открие у себе си.

— Означават много. Няма да го оставим на сухо — увери го Берън.

— Искам да ръководя изтеглянето му.

— Никакви обещания — заяви Берън. — Не играем тази игра глупаво. Когато се съмняваш, измъквай се. Оживей, за да се бориш някой друг ден.

Мичъл се намръщи. Тази мантра звучеше умно първия път, когато я чу. Сега му се стори като мото на страхливец.

— Не трябва да влиза в затвора — заяви той, но не почувства убедителност в думите си.

От другата страна на света Берън кимна. Мичъл не беше глупав. Винаги действаше като професионалист.

— Ще направим всичко възможно Пайъниър да остане на свобода. Не ми пука какво казват другите, ние сме му длъжници. Ще говоря с Кук.

Кораб на Република Китай (КРК) „Ма Конг“ (DDG-1805)105

Военноморска база Цо Инг

Цоинг, град Каошиунг, Тайван

Капитан Ву Тай-ченг погледна надолу към носа на „Ма Конг“. Вдъхна, напълвайки дробовете си със студен свеж въздух, и се наслади от прилива на гордост, който изпълни гърдите му. Корабът беше залят от светлините на дока, а здравите метални структури на корабния радар го превръщаха в страховит образ, осветен на фона на черното небе. Гордостта му бе напълно оправдана. Това наистина беше нещо респектиращо… Той го знаеше и китайците го знаеха. В цял свят имаше само четири миноносеца клас Кид106, всичките бяха собственост на Тайван, а той командваше един от тях. Американците ги бяха построили за шаха на Иран, но онзи корумпиран стар тиранин изгуби трона си под натиска на моллите, преди да получи доставката. Така че строителите им трябваше да ги пуснат в употреба, наричайки ги на шега клас Аятолах. Корабът на Ву някога се е наричал USS Chandler, преди тайванското правителство да купи него и другите три.

Ма Конг не бяха толкова добри, колкото миноносците от клас Арли Бърк107, които американците не искаха да им продадат от страх да не ядосат китайците, но все пак този си беше смъртоносен кораб. Двигателите му бяха достатъчно тихи, за да преследва подводници, носеше ракети Харпун108, които можеха да разцепят вражески кораб на повърхността на две, а всеки самолет в обсега на ракетите му РИМ-66109 и оръдията Фаланкс110 можеше да оживее само поради благосклонността на капитан Ву. Взети заедно, четирите кораба даваха на неговата страна значителна зашита срещу ВВС и ВМС на НОА. Ву се дразнеше, че американците отказват да продадат на страната му най-добрите си оръжия, но беше сигурен, че Ма Конг все още кара китайците да се замислят, преди да предприемат нещо.

Ву се втренчи отвъд периметъра на дока към светлините на града и в него се надигна напълно различна емоция. Глупаци, помисли си той. НОА превзеха Кинмен за един ден, а тъпите идиоти, които управляваха страната му, трепереха в комфортните си кабинети, чудейки се какво да правят. „Президентът“ Лианг — човекът, който според Ву не заслужаваше тази титла, — беше глупак. Арогантността му струваше скъпо на народа му, а сега страхът му от китайците само повдигаше цената, която трябваше да платят, за да освободят съотечествениците си.

Докът до корабното пристанище беше оживен, тъй като работниците товареха муниции, гориво и други припаси на борда, но процесът вървеше прекалено бавно. Мина твърде много време, преди дори тези заповеди да дойдат от Генералния щаб на флота. Според него Ма Конг вече трябваше да е в Пролива, порейки водата с 30 възела111 към онзи страховит остров заедно с другите три кораба и със самолети над тях, за да унищожат всички китайски войници, които успееха да хванат на открито. Той бе заповядал на главния си механик да запали четирите турбини от Дженерал Електрик на кораба в очакване точно на тази заповед, която все още не беше дошла. Другите капитани в пристанището действаха по-предпазливо, но Ву не беше такъв. Беше сигурен, че заповедта ще дойде. Трябваше… Нямаше извинение за това да оставят китайците да превземат Кинмен без бой.

И ако заповедта не дойдеше, американците щяха да пристигнат в Тайван с една или повече от техните ударни групи със самолетоносачи и тогава вече щеше да получи заповед. С американските кораби и самолети, които щяха да окуражат мекотелите в правителството, Ма Конг най-после щеше да излезе в морето и да присъедини силите си към частите от американския флот, сражавайки се рамо до рамо с бившето си семейство от кораби. А тогава НОА щеше да осъзнае ужасната си грешка…

Той обърна гръб и тръгна назад към кърмата, заобикаляйки сандъците, струпани на палубата. Мина през лабиринта, а множеството от моряци и младши офицери се разтваряше пред него, за да му направи път, без да обели и дума. Накрая той пристигна на хеликоптерната площадка, където матросите подготвяха един от двата бордови хеликоптера за транспорт; този беше Сикорски S-70B Сийхоук. Два от ракетометите РИМ на Ма Конг бяха оттатък с двама механици, които ги проверяха много внимателно. Още сутринта Ву беше заявил ясно на екипажа си, че животът им зависи от тези оръжия, и той се насочи към тях.

Тази вечер палубата беше шумна и той не чу свистенето чак до последната секунда. Но после нощта се освети, а корабът подскочи отдолу, запращайки го през палубата заедно със сандъците, кашоните, въжетата и парчета от хора, които някога съставляваха екипажа му.

Ву се просна по гръб, почти до кърмата, и извади късмет, че оцеля. Трябваха му няколко секунди да осъзнае, че не чува нищо. Тъпанчетата му бяха спукани, а кръвта бликаше като фонтан от ушите и носа му. Завъртя се на хълбок, леко изненадан, че ръцете му все още функционират, и се опита с мъка да се изправи на крака. Успя след третия опит, чак когато сляпото му опипване го заведе до парапета на кърмата. После с усилие отвори очи.

Експлозията беше избухнала насред кораба, точно пред хеликоптерната площадка, до десния борд, пробивайки в Ма Конг такъв огромен кратер, че той се замисли дали плавателният съд не е разполовен. От дупката излизаше огън, дим се виеше към небето в светлините на палубата, но той знаеше, че това няма да продължи много. Част от дупката беше под ватерлинията. Ма Конг се наводняваше и той се молеше екипажът отдолу да е затворил херметичните врати и да е пуснал помпите, ако те все още работеха. Опита се да изкрещи заповед, но никой не реагира. Ву не чуваше собствения си глас и предположи, че и хората му са глухи като него.

Залитна напред и падна на колене. Чувството му за баланс беше разстроено заедно със спуканите тъпанчета и той се зачуди дали Ма Конг не се килва настрани. Ако беше поел толкова много вода, и то тъй бързо, тогава със сигурност отиваше на път към дъното на пристанището. И някои от моряците, хванати в капан отдолу, щяха да се удавят. Надигна се отново на крака и се опита да се придвижи напред, за да помогне на ранените, да организира групите за контрол на щетите или да даде заповед за напускане на кораба. После залитна. Един мичман го хвана точно в момента, когато той падна на коляно.

Втората експлозия ги вдигна във въздуха и запрати и двамата през парапета във водата. Ву успя да си поеме дъх, преди да се пльосне в студеното, черно пристанище, и осъзна, че мислите му странно са съсредоточени не върху собственото му оцеляване, а върху оцеляването на кораба му. Дали мунициите на палубата са избухнали? Дали резервоарът под налягане е експлодирал от топлината на огъня? Ву не знаеше. След няколко секунди под вода нещо в съзнанието му му подсказа да гребе към повърхността, но той осъзна, че не знае къде е тя. Чувството му за баланс не му казваше нищо. Той отвори очи и успя да обърне глава, докато не видя мъждукащата светлина от огъня над вълните и се опита да гребе към нея. Мокрите му дрехи бяха натежали, а потрошените му кости го докарваха до припадък, когато се раздвижеше, но най-накрая той успя да подаде глава на повърхността.

Цялата задна част на Ма Конг гореше. Хеликоптерът Сикорски приличаше на пламнала развалина, а всичко останало на палубата бе погълнато от огъня. Ву забеляза, че хората на носа хвърлят въжета към ранените във водата.

Главата му се плъзна за момент под водата и той ритна със здравия си крак, за да изскочи на повърхността. Успя да махне с ръка и видя един матрос да сочи към него. После потъна и разбра, че няма сили да се издигне отново…

Ще се удавя.

Една ръка се спусна във водата и сграбчи дланта му. Капитан Ву Тай-ченг от унищожения вече КРК Ма Конг изскочи на повърхността в пристанището Цо Инг и вдиша от студения солен въздух. Първата му мисъл бе да попита дали президентът Лианг има друга причина да се бои от китайците освен онази, която вече беше споделил.