Червената клетка

ПРОЛОГ

Сантяго де Леон де Каракас, Боливарска република Венецуела

В наводненията тази година загинаха още доста хора, всичките безименни каракуенос2, живеещи в бидонвилите3 по хълмовете около столицата. Преди седмица калните потоци преминаха като откоси през бордеите и захвърлиха труповете в бетонния канал, разсичащ Каракас на две и едва удържащ река Гуаире в коритото й. Сега каналът бе препълнен догоре с мръсна декемврийска вода и с всякакви боклуци, помъкнати от улиците на Каракас между хълмовете и центъра на града. Колите, преминаващи отгоре, хвърляха постоянни пръски в реката, добавяйки към силното клокочене странен звук, сякаш бог се покашляше от сивото небе. Кафявата вода едва се мержелееше на лунната светлина под тази отсечка от магистралата Аутописта Франсиско Фаджардо. Сенките превръщаха графитите в канала в мълчаливи чудовища. Те като че ли наблюдаваха наводнението и очакваха да се изсмеят на някой непредпазлив пешеходец, който можеше да цамбурне във водата, ходейки по ръба на бетона.

Кира Страйкър вървеше край северната страна на реката, надалеч от мръсната дига, на достатъчно разстояние, за да не може случайно да се подхлъзне вътре. Каналът беше много стръмен, а речното течение — твърде силно, така че ако някой паднеше, трудно можеше да се изкачи отново. Единственият въпрос бе дали нещастникът щеше да издъхне от отровите, или щеше да се удави по пътя си към Карибско море. Но тя си обеща, че както и да загине, нямаше да си отиде точно по този начин.

Врагът можеше да я настигне без проблеми. Тя се отказа да гадае възможните места за засада. Тук те бяха твърде много, а реката би била идеалното място за убийство на агент от ЦРУ. Веднага щяха да се освободят от тялото му, ако СЕБИН4, Servicio Bolivariano de Inteligencia, искаха да го направят. Те все пак не бяха дотам безразсъдни, ала в Каракас ставаха толкова много убийства, че изчезването й нямаше да впечатли никого. Полицията, корумпирана колкото престъпниците, щеше да размаха заплашително пръст към служителя от посолството, изпратен да подаде доклад за изчезнал човек. Жена вървяла сама през нощта в тъмния квартал? Американците трябва да са по-внимателни, щяха да кажат те.

Мръсната й, руса коса, сплетена на плитка, вече бе мокра от ръмящия дъжд. Тя пъхна ръце в празните джобове на якето си, за да ги запази сухи. В дъждовната нощ улицата пустееше. Повечето от местните се бяха прибрали по домовете си и Кира Страйкър се чувстваше незащитена. Висока, русокоса, макар и облечена небрежно, със сини дънки и кафяво кожено яке, тя не се вписваше в тълпите на този град…

Ала можеше да бъде и по-зле. На мнозина от нейните колеги от Фермата5 им се падна жребият да отидат в Африка или в Близкия изток, а онези места бяха убийствено опасни за американците. Там единственият начин да се маскираш беше под прикритието на някоя бурка6. Каракас предлагаше цивилизован живот, а местните бяха по-дружелюбни към янките, отколкото правителството. Това превръщаше столицата във враждебна, но не смъртоносна среда, в която можеше да усъвършенства занаята си, поне през деня.

Но работата по нощните улици на столицата бе съвсем друго нещо.

Това би било едно просто изчезване, или поне така би заявил шефът на бюрото й. Но Сам Ридждън беше глупак, и то не само според Кира. Ридждън позволяваше на информатора, висш офицер от СЕБИН, да избира времето и мястото за срещите. Информаторът твърдеше, че познава града по-добре от всеки американец — което сигурно бе вярно, но маловажно, — и Ридждън приемаше логиката му. Кира излезе от Фермата на ЦРУ преди по-малко от шест месеца, но дори и тя знаеше, че преотстъпването точно на тези правомощия в ръцете на някой информатор си е чиста глупост. В този бизнес глупав бе синоним на опасен и много бързо можеше да доведе до мъртъв.

„Този човек ни е давал отлична информация“, каза Ридждън. Това в най-добрия случай беше спорно. Пурите и карибският ром на офицера от СЕБИН бяха по-добри от разузнавателната информация, която доставяше. Кира се опита да вразуми Ридждън, което бе смел ход за новобранец като нея. Шефовете на бюра в ЦРУ имаха власт да изхвърлят от страната всеки младши агент и затова се държаха с тях безцеремонно. По-несериозните бяха известни с това, че го правеха по произволни причини, но Ридждън беше повече арогантен, отколкото несериозен, и това бе най-големият грях. Несериозните поне можеха да прозрат грешките си. Някои от другите старши агенти бяха заставали зад нея и Кира неведнъж бе чувала скандали зад затворената врата на Ридждън, докато седеше отвън. Но шефът на бюрото просто отхвърляше всички опасения с нетърпеливо махване с ръка. „Информаторът — заявяваше той — все още е на наша страна, все още работи за нас. Неговата лоялност ще гарантира сигурността ви“.

Кира със сигурност не бе чувала по-голяма глупост в живота си.

И ето я сега на улицата, без оръжие…

Нямаше задоволително обяснение за един глок7 пред СЕБИН. Предпазливостта бе единствената й защита, но грохотът на трафика по магистралата и клокоченето на бурната вода заглушаваха всякакъв подозрителен шум, а мъждивото улично осветление й пречеше да вижда добре в нощта. Всеки възможен маршрут до мястото на срещата бе кошмар за разузнаването.

Кира се прокле заради това, че бе такава страхливка и се подчини на заповедта на Ридждън.

След час пешеходният мост най-после се появи пред очите й. На пръв поглед приличаше повече на скеле, построен наполовина с метална решетка вместо под. Беше дълъг двайсет метра, широк около два, целият от тъмен метал, вероятно ръждясал през годините от небрежност и заради наводненията, преливащи през перилата и малкото място под пешеходната алея. Кира очакваше да го види увиснал на въжетата.

На двайсет метра тя най-после различи силуета на информатора насред дърветата, но не успя да забележи други подробности. Осветлението на моста беше изключено или пък просто лампите бяха изгорели и нямаше кой да ги смени. Видя огънчето от пурата да се надига към устата му, да пламва по-ярко за част от секундата, а после малката светлинка падна във водата и изчезна, когато той захвърли фаса.

Една улична лампа очертаваше края на моста, откъдето започваше тротоарът. Кира стигна до мястото, спря и застана пред светлината, за да може информаторът да види само силуета й, но не и лицето.

Тя се напрегна, когато огледа пространството пред себе си. Уличната лампа осветяваше редицата дървета пред нея, но не стигаше по-далеч. Никакво движение, никакъв звук отвъд водата и магистралата…

Нещо не беше наред. Но не можеше да си го обясни…

Информаторът я видя и се обърна. Сега тя несъмнено привлече изцяло вниманието му. Той извади друга пура и Кира най-после забеляза лицето му за част от секундата, когато щракна със запалката. Той се намръщи, докато я пъхна в джоба си. Оглеждаше силуета й в тъмното. Тя беше на правилното място и в точното време, но той очакваше да се срещне с мъж, а не с жена.

Тогава той направи най-погрешния си ход.

Махна й да отиде при него.

Кира стисна юмруци, за да се овладее. Придаде си спокоен вид и наведе глава към него за малко, докато премисли ситуацията. Отне й едва част от секундата.

Той не ме познава, разсъждаваше тя. Никога не бяха се срещали. Тя не работеше с този информатор. Ако мъжът се опасяваше за сигурността си, би трябвало да се отнесе скептично към непозната, появила се на това пусто място за среща. Тя можеше да е случайна туристка, колкото и невероятно да беше в този късен час. А можеше и да е агент от венецуелските служби за сигурност, така че нормалната му реакция би била просто да не й обръща внимание, като на всеки случаен минувач. Тя щеше да поеме отговорността да му подаде предварително уговорения сигнал, за да потвърди както самоличността си, така и това, че не я следят. Тогава той трябваше да й отговори. Информаторът наруши това просто правило…

Нервен ли беше? Това бе единственото логично обяснение, за да реагира така. Нали беше опитен офицер от СЕБИН, обучен професионалист… Ала явно бе забравил обучението си.

Защо е напрегнат? Имаше две обяснения. Подозираше, че са следени, и в такъв случай й даваше сигнал. Или знаеше за това предварително, но тогава изобщо не трябваше да идва. И двете неща предполагаха, че той наистина е предател и го грози затвор или екзекуция, ако го хванат.

Разбира се, ако не беше в опасност, той щеше да е неспокоен по напълно различна причина.

Ти си тук, амиго. Няма сигнал. Нервен си…

СЕБИН беше тук. Но все още искаха тя да тръгне по моста.

Той не се боеше, че ще го хванат. Страхуваше се, че няма да хванат нея. Опасяваше се от провала на акцията, в която той участваше…

После Кира прозря всичко толкова ясно, сякаш вече се беше случило.

Ел Президенте имаше власт над съдебната система. Лесно и бързо биха могли да осъдят арестуван полеви агент от ЦРУ по реални или измислени обвинения. Тиранинът щеше да я използва, за да изкопчи извинения и отстъпки от САЩ. Щеше да даде публичност на задържането и да влачи историята със седмици, дори с месеци, ако можеше. Щеше да унижи нея, Агенцията, Съединените щати. Щеше да твърди, че арестът й е доказателство за това, че САЩ искат да го свалят от поста, а може би и да го убият. И всичко това щеше да го издигне в очите на съюзниците му тук и в чужбина. Щеше да обяви всеки американец в посолството за персона нон грата и да го изхвърли от Венецуела като ответна мярка. Ала всичко това нямаше да приключи с прогонването й от страната заедно с нейните колеги… Ел Президенте щеше да я задържи и да я излага на показ като военен трофей, по-скоро за да измъчва враговете — не, Врага, — отколкото за да си спечели възхищението на съюзниците.

Така както севернокорейците задържаха американския кораб Пуебло в пристанище Уонсан, СЕБИН щяха да задържат Кира Страйкър в затвора Лос Текес.

Информаторът понечи да й помаха още веднъж, но ръката му замръзна. Явно беше разбрал грешката си.

Тя имаше шест преки до най-близкото убежище.

Кира побягна.

Преследващите екипи от СЕБИН изскочиха от мрака. Мъже с черни маски, шлемове и бронежилетки, с тежки ботуши, с пистолети в кобурите и карабини в ръце, всички те се развикаха на испански. Три екипа, с може би по шест мъже във всеки, бяха заели позиции от двете страни на моста сред дърветата, където мракът им осигуряваше почти пълно прикритие. Един екип изскочи от средата на моста, където войниците бяха залегнали в пространството между ръждивите решетки. Сигурно имаше още, които я наблюдаваха от близките сгради, а може би и от покривите…

Кира щеше да бъде заловена в същия миг, щом стъпеше на моста.

Първият екип, който се появи от моста, се опитваше да се промъкне измежду решетките. Мостът бе тесен, а екипировката им — обемиста. Щяха да им трябват поне трийсет секунди, за да стигнат до края.

Вторият екип бе от другата страна на реката, на двайсет метра. Те вече се бяха качили на моста, но екипът, който се изкачваше отдолу, щеше да им препречи пътя. Екип номер две щеше да влезе в играта след почти цяла минута.

Третият екип, от нейната страна, се намираше в дъното на насипа, точно над канала и зад дърветата, само на десет метра, но те трябваше да се покатерят през храстите, покрили скупчената пръст, за да стигнат до нея. На най-близкия войник му трябваха три секунди, за да изпълзи до върха на насипа, което беше твърде късно. Кира щеше да се намира на почти трийсет метра от него.

Тя вече тичаше с пълна сила и никой боец, натоварен с оръжие и екипировка, не можеше да я настигне. Насочи се към уличката вляво и се помоли в тъмното да не я чака засада.

Зави на ъгъла и не видя светлина в другия край. Няма светлина; няма СЕБИН, осъзна тя. Няма изход. Кира опита да спре, но се хлъзна върху гладкия, мръсен бетон и полетя към стената. Вдигна ръце, за да омекоти удара. Падна, ала бързо се отблъсна и отново скочи на крака.

Втората уличка бе на още десет метра. Кира пробяга разстоянието за три секунди. Ала точно тогава видя как мъж в черна униформа, застанал зад ъгъла, вдига оръжието си. В този миг тя тичаше презглава и не можеше да спре по негова заповед, дори и да искаше. В движение Кира вдигна ръка, удари го в гърлото с длан и това беше достатъчно, за да го извади от равновесие и да го запрати на мократа земя. Войникът се преметна и падна по гръб, изкрещявайки от болка. Опита да се надигне, но не можа и продължи да стене, гърчейки се на земята…

Звукът от няколко пронизителни изпуквания прониза шума от трафика на магистралата. Idiota!, изкрещя някой. Кира хукна в мрака, молейки се да не се препъне в разхвърляните наоколо боклуци…

Чу зад себе си трополящи стъпки. Не знаеше колко войници я преследват, но не обърна глава да погледне. Съдейки по звука, те влизаха в уличката, от която тя вече се измъкваше.

Кира забави ход за малко. Минаваше полунощ и по тротоара не се виждаха никакви пешеходци. Зави надясно и продължи да бяга, без да знае къде е следващата й спирка. Еl Museo de los Ninos се намираше на север от нея, може би на двеста метра. Кира пое към него с пълна сила. Дишането й бе накъсано, сърцето й туптеше бясно. След удара ръката я наболяваше…

Тя стигна до Museo. Сграда със странна форма, модерна южноамериканска архитектура, хиляда причудливи ъгъла, обградени от дървета, външни павилиони и табели. Имаше много места за един беглец да се скрие от преследвачите си. Тя трескаво се огледа. Сега стъпките зад нея се чуваха по-надалеч, почти се губеха в уличния шум от колите, които все още пътуваха. Някъде прозвуча сирена и Кира допусна, че е заради нея. Преследвачите явно вече викаха подкрепление по радиостанциите си. Мишената бе избягала от клопката и ако преследването продължеше достатъчно дълго, в него щяха да се включат и коли. Трябваше да продължи да ги заблуждава за посоката си.

Кира тичаше между сградите, преодолявайки трудно различимите препятствия в тъмнината. Бягаше толкова бързо, че се боеше да не би да не може да спре, ако иззад някой ъгъл внезапно налетеше на засада. Мина покрай музея и се втурна по улицата.

Четири преки до убежището.

Трябваше да увеличи достатъчно дистанцията между себе си и преследвачите, така че никой от тях да не я види в коя точно сграда влиза, или тя нямаше да бъде убежище за дълго. Зави надясно по Avenida Bolivar. Това бе осемлентова магистрала с дървета от двете страни и бетонна полоса в центъра. Беше добре осветена, което щеше да издаде позицията й, след като преследвачите излезеха от уличката. Трябваше да стигне до другата страна, преди това да стане. Трафикът беше слаб в този късен час, нямаше я плътната стена от коли, попаднали в задръстване.

Отново съжали, че нямаше в ръката си един глок.

Кира видя пролука между автомобилите, изчака ги да приближат, после се обърна рязко и спринтира по платното. Отне й почти три секунди да пресече осемте ленти, синхронът й беше съвършен, а трафикът остана зад нея. Преследвачите трябваше да намерят своя пролука между колите, за да пресекат безопасно. Кира зави отново надясно, после пое на север по една странична улица, докато стигне кръстовището с Avenida Mexico. Нозете й отмаляха, дробовете й горяха. Все още не можеше да вдигне дясната си ръка, която ужасно я болеше…

Три пресечки до убежището.

Avenida завиваше на североизток. Кира видя Galeria de Arte Nacional отдясно. Обърна се назад и не забеляза никого. Преследвачите вероятно все още търсеха пролука в трафика на Avenida Bolivar. Тя побягна наляво между две големи сгради, спря под бетонен свод и се облегна на една от колоните, за да си поеме дъх. Не искаше да спира, но силите й привършваха. Ударената ръка отново я заболя. Кира знаеше, че няма да може да тича още дълго. Гърдите й се надигаха, вече едва усещаше краката си. Не знаеше колко точно беше тичала, ала вече се усещаше смазана от умората и напрежението.

Погледна назад по Avenida и не видя никого. Сетне се ослуша. В далечината няколко автомобила форсираха по-бързо от необходимото, свиреха гуми. Кира залитна назад към тротоара и хукна отново, този път на север.

Две преки до убежището.

През следващите стотина метра изпревари само няколко пешеходци и когато отново се взря зад себе си, никъде не забеляза екипите от СЕБИН. Тя си отдъхна. За твърде дълго я бяха изгубили от поглед. Можеха да я открият само ако някоя от колите им случайно изскочеше пред нея точно в този момент. Но подобна услуга тя не възнамеряваше да им направи.

Стигна до Avenida Urdaneta и се огледа на запад. Небостъргачът се извисяваше на мястото си. Кира хукна към него, вече накуцвайки. Мускулите на краката й започваха да се схващат. Погледна надолу и видя една кола да профучава твърде бързо по паралелната улица. Преследвачите бяха наблизо.

Една пряка до убежището.

Сирените на автомобилите се усилваха, а издръжливостта й се стопи по-бързо, отколкото бе очаквала. Не можеше да остане повече на улицата, защото някоя от преследващите я коли щеше да я засече. Сега ръката я болеше дълбоко в костта и й ставаше все по-трудно да понася болката.

Кира стигна до ъгъла и премина по страничната улица. Убежището се намираше на четвъртия етаж, а сградата имаше сервизен вход от източната страна. Стигна до вратата, после бръкна в джоба на панталона си, за да извади ключа, който заместник-шефът на бюрото й подаде крадешком, преди да се отправи за срещата. Мокрите й от дъжда пръсти потреперваха… Опита да използва дясната си ръка, но тя беше безчувствена и се наложи да опита с лявата.

Накрая улучи ключалката, вратата се открехна и Кира я блъсна с тялото си. Затвори я зад себе си, заключи и се облегна във фоайето.

Знаеше, че не е в безопасност, все още не… Но се измъкна от улицата и това все пак беше нещо. За да я намерят сега, трябваше да търсят от врата на врата няколко преки, а Каракас бе изграден само от небостъргачи и бидонвили с почти нищо между тях. Преследвачите й трябваше да проверят десетки апартаменти. А и от СЕБИН нямаха нейна снимка, която да показват на местните…

Четири площадки. Възпалените й дробове и стегнатите мускули я боляха толкова много, че й се искаше да заплаче.

Движи се… Кира си наложи да продължи напред.

Намери входа към стълбището на около три метра по коридора. Изкачи четирите етажа, накуцвайки, като се издърпваше по перилата със здравата си ръка. На няколко пъти щеше да падне по стъпалата. Най-сетне се изправи пред апартамента, където беше нейното убежище. Коридорът беше празен.

Кира откри верния номер, бръкна отново за ключовете и накрая успя да отвори. Влезе вътре и хлопна вратата зад себе си. Сърцето й биеше учестено, дробовете й още горяха. Ала най-после можеше да си поеме дъх. Краката й трепереха и й се искаше да се строполи на пода.

Беше в безопасност. Не съвсем, тя го знаеше, но достатъчно за този момент.

Ключовете паднаха от ръката й върху дървения под. Тя ги остави и потърси копчето за осветлението.

Апартаментът беше обширен, имаше спалня, баня, дневна и кухня. Всичко беше чисто и оскъдно мебелирано. Кира се добра до леглото и се строполи върху него.

Болката в ръката й беше поутихнала, но изведнъж се появи отново. Дясната й страна изтръпна. Прониза я мъчително, беше по-силна, по-остра от всичко, което бе изпитвала досега. Тя изстена, после заглуши вика си, страхувайки се да не я чуят съседите. Не знаеше колко тънки са стените. Надигна се, приседна и най-накрая огледа болната си ръка.

Ръкавът на коженото й яке беше раздран от рамото до лакътя. Кира го съблече внимателно, но движението предизвика мъчителна болка. Петното върху ръката й бе изненадващо голямо. Тъмночервено, почти черно, където мокреше ризата и се стичаше надолу до китката й. Знаеше, че има един-единствен начин да съблече ризата безболезнено. Извади от джоба си сгъваемо ножче, хвана го с лявата си ръка и отвори острието със зъби. Пъхна острието под яката си и го дръпна надясно, после по шева, където ръкавът стигаше до рамото. Разряза ръкава, той се плъзна и падна на пода.

По мускула й имаше разрез, кожата беше охлузена и кървеше… Раната беше дълбока, чак до костта. Адреналинът беше притъпил болката.

Кога беше станало…?

Опита се да си припомни в детайли всичко, което се беше случило от мига на преследването… Адреналинът й бе попречил да усети огнестрелната рана. Болката от раната пламна през горната част на тялото й, прекъсвайки мислите й, и Кира трябваше да задуши надигащото се стенание…

Комплектът за първа помощ трябваше да е в банята. Залитайки, тя се добра до там. Опита се да не движи ръката си, когато посегна към голям сак под мивката. Хората от екипа за сигурност на ЦРУ със сигурност винаги идваха подготвени. Комплектът за травми бе предназначен по-скоро за военни зони, отколкото за голям град.

Опитвайки се да се фокусира през мъглата на болката, Кира напипа двете неща, от които се нуждаеше най-много: парче марля и спринцовка с морфин. Заби иглата в ръката си, точно над раната, и когато тя влезе в разкъсаната плът, едва се овладя да не извика. Натисна я, сетне извади иглата. Това бяха най-дългите десет секунди в живота й.

Ръката й започна да изтръпва, а тялото й най-после престана да се тресе и се отпусна. Кира усети как болката започва да утихва и се подготви за следващата стъпка. Смачка марлята в лявата си ръка, която все още чувстваше, и я натъпка в раната. Кървенето веднага спря…

Морфинът действаше бързо. Когато се инжектира, тя не провери количеството. Ала каквато й да беше дозата, очевидно бе достатъчна. Дори беше в повече.

Уви още марля около ръката си, за да задържи тампона, напъхан в раната. Грозно бинтоване, но я спаси, а чифт фиби завършиха задачата.

Кира залитна, когато отново се отправи към спалнята, и едва не припадна, преди да стигне до леглото. Свлече се върху него на колене и се претърколи по гръб. Прерови якето си и намери кодирания мобилен телефон, който заместник-шефът на бюрото й даде преди два часа.

Тя знаеше, че морфинът ще я освободи от стреса, но може и да я накара да изгуби съзнание. Сигурно разполагаше само с минута, преди да припадне. Ръката й бе напълно изтръпнала.

Под прозореца се чуха две сирени. Не успя да прецени разстоянието, но, изглежда, идваха от различни места.

Тук не е безопасно, помисли си тя. Не знаеше къде за последно преследвачите от СЕБИН я бяха видели… Можеше да са наблизо, да претърсват съседните сгради етаж след етаж. Можеше всеки миг да избият вратата на убежището й. Можеше да са отвън, в коридора, на стълбището. Нищо нямаше да ги спре…

Стаята сякаш се смаляваше около нея. Кира усети как в гърдите й се надига паника, отново я обзе тревога. Здравата й ръка потрепери, този път не от шок или болка.

Не е безопасно.

Кира набра единствения номер, записан в мобилния телефон.

Свърза се. Гласът на другия край беше американски.

— Централа.