Червената клетка

7

СЪБОТА

Ден седми

Пекин

Пайъниър дължеше свободата си на навика да осъзнава грешките си, преди да ги направи. Той контролираше мислите си с дисциплина, за която би му завидял и монах, и винаги кроеше два пъти, преди да среже. Макар да знаеше, че не е вярно, той предполагаше, че врагът никога не допуска непредизвикани грешки и че само повтаряйки същото, той може да оцелее. Беше се настроил да печели от патови ситуации, така че никога не му хрумваше, че лошият късмет може да преследва врага му по същия начин, по който преследваше него…

Беше дошъл в парка „Джингшан“, за да се поразведри от тежките мисли. Денят беше по-топъл от обикновено за пекинските зими и другите хора се бяха струпали в парка, за да се насладят на топлината.

Той откри група по-възрастни мъже, застанали до павилиона на Вечната пролет — който не оправдаваше името си през този сезон, — упражнявайки се в изкуството на водната калиграфия върху бетонните камъни на тротоара край градините. Всеки от тях държеше четка с бяла дръжка, достатъчно дълга, за да може върхът от конски косми да докосне земята. Те потапяха инструмента във вода, търкаляха края по земята, докато се изостри добре, и пишеха пиктограми върху каменния тротоар. Смяташе се, че тази практика стимулира ума, и Пайъниър откри, че е много успокояващо да ги наблюдава. Той не беше художник, но когато един от възрастните мъже му предложи да опита, взе четката, без да протестира, и се включи в изкуството им. Безименният му покровител му остави четката, тъй като студеният въздух най-накрая стигна до старите му кости и го принуди да се прибере у дома, за да се постопли.

Буквите на Пайъниър не бяха елегантни. Имаше нещо такова като небрежен китайски почерк, но същината не беше в изяществото. Мъжът остана там с часове, потапяйки се лесно в хобито, без да обръща внимание на тълпата туристи и местни, които той и другите мъже привличаха. Шоубизнесът не му беше в кръвта. Шпионажът го бе научил да избягва общественото внимание, но в момента се почувства много спокоен, тъй като не бе зает с оперативна дейност и нямаше нищо незаконно, което можеше да се види.

Някои от зрителите им ги наблюдаваха само минути, преди да продължат, а други оставаха за час и повече въпреки студа, за да се насладят на изящното изкуство. Буквите биха изчезнали бързо през всеки друг сезон. Едно по-топло слънце би изпарило водата почти веднага след написването им, но днес не беше така. Температурата падна с приближаването на вечерта и земята стана по-студена от въздуха. Мокрите пиктограми останаха, принуждавайки Пайъниър и другите да се преместят по-надолу по тротоара, за да намерят чисто място пред себе си, а тълпата ги последва. Накрая студът му дойде в повече и Пайъниър подаде четката си на един старец, а после тръгна на север към „Лотус лейн“. Това бе уличка по южния бряг на езерото Куанхай, осеяна с ресторанти и барове, и той реши да потърси нещо топло за пиене. Имаше много кафенета, а Пайъниър бе започнал да харесва западните напитки…

Замисляйки се за изминалите моменти, велосипедистът трябваше да направи впечатление на Пайъниър, тъй като сякаш не се вписваше в общата картина. Обикновено агентът беше доста наблюдателен и забелязваше подобни неща, но концентрацията му върху водната калиграфия бе пълна и той не видя мъжа, който мина три пъти покрай него в парка „Джингшан“.

Когато Пайъниър навлезе в пешеходната зона на „Лотус лейн“, непознатият го последва и се опита да слезе от велосипеда си, преди да е спрял напълно. Ала предното колело удари леден блок на пътя и велосипедът излетя изпод него, когато той пусна крак, за да се задържи. Обувката му се приземи върху същия мръсен лед и се плъзна настрани а мъжът се строполи тромаво като чувал, повличайки см себе си двама пешеходци наблизо. Кракът му се счупи на две места под тежестта му, а той извика от шок и остра болка. Първата засегната пешеходка изкрещя от изненада когато велосипедът удари сгъвките на коленете й и я запрати напред. Реакциите й бяха забавени от няколкото питиета, които бе обърнала по обед, и лицето й се заби в бетона, а носът й се счупи с хрущене, което дори Пайъниър успя да чуе. Втората жертва беше мъж. Той залитна когато жената го удари при падането си и го блъсна напред върху декоративния бетонен парапет отдясно. Хвана се, преди да се претърколи, но не успя да задържи нозете си върху леда и падна на земята. Охлузи се, но все пак извади по-голям късмет от другите двама…

Пайъниър се обърна, не достатъчно бързо, за да види инцидента, но съзря последствията. Жената лежеше ужасена по корем, а от счупения й нос бликаше кръв. Мъжът беше легнал до парапета с болезнен израз на лицето, но все пак се опитваше да се изправи на нозе. Велосипедистът стискаше крака си, който бе сгънат под неестествен ъгъл… На Пайъниър му прилоша от гледката. Без да мисли, той тръгна към ранения, за да му помогне. Човекът го видя да идва и стреснато се опита да се отдръпне. Извърна се настрани и Пайъниър видя как от палтото му изпада двупосочна радиостанция. Марката й беше „Моторола“, черна, малко по-голяма от онези, които туристите си носят за лична употреба. Беше вързана с кабел към прозрачна акустична слушалка с говорител, който явно се беше откъснал от ухото на велосипедиста, докато той летеше към земята. Човекът се опита да сграбчи радиостанцията и говорителя с треперещи пръсти, но не успя. Сетне направи грешката, която провали напълно прикритието му…

Пайъниър се наведе към него. Мъжът го видя да приближава и замръзна. Той беше младши офицер без особен опит и обзелата го паника надмогна няколкото месеца обучение, което бе получил. Инстинктите му подсказваха да избягва контакт с мишената и това беше правилната реакция, но не и сега, когато Пайъниър се беше взрял в него. Офицерът се дръпна — най-погрешният ход за ранен човек, нуждаещ се от спешна помощ. Осъзна грешката си и направи втора, поглеждайки директно към Пайъниър, да види дали е разгадал прикритието му, сякаш слушалката не беше достатъчна. Прозрачният пластмасов кабел би разкрил служителя от тайните служби във всяка страна.

Пайъниър се надвеси над лицето на пострадалия… Осени го внезапно просветление. Беше напълно сигурен, че никога не са се срещали. Той имаше добра памет, тренирана през годините, докато шпионираше… Ала погледът на ранения му изясни кой е той. По рефлекс Пайъниър задържа лицето си безизразно, за да не се издаде. Съзнанието му прехвърли възможните реакции и реши, че само една можеше да му даде надежда за оцеляване.

Той взе радиостанцията и слушалката и ги подаде на офицера.

Лицето на падналия показа колкото болка, толкова и изненада, когато ги пое от човека, който трябваше да следи. Не беше ходът, който очакваше. Може би мишената не беше разбрала, че той е от МДС? Беше ли възможно?

Пайъниър имаше достатъчно опит, за да е наясно със ситуацията, макар да не знаеше, че жената със счупения нос и мъжът до парапета също са от МДС, както и още шест души в непосредствена близост. Той помогна на велосипедиста да се изправи на здравия си крак и го заведе в един бар на метри от мястото, където поне можеше да се постопли, докато чакаше медицинска помощ. Взе от бармана кърпа с лед и се върна отвън, при жената, която вече беше седнала с помощта на колегите си от МДС. Палтото и беше нашарено с кървави петна и Пайъниър се боеше, че тя ще припадне, ако се погледне. Той внимателно наклони главата й назад и наложи леда на челото й, после й помогна да се изправи и също я заведе в бара до ранения велосипедист.

Линейката пристигна. Медиците шинираха крака на ранения и го изкараха от бара на носилка, а после помогнаха и на жената да стигне до линейката. Пайъниър ги проследи как си тръгват, сетне продължи по пътя си към кафенето. Крачеше унесено, продължавайки да играе ролята си, макар мозъкът му да крещеше, че това е напразно…

Те знаеха.

Как бяха разбрали? Кога и къде точно бе направил грешката, която им бе подсказала истината? Не можеше да се сети за отговора, но продължаваше да гадае… Сетне положи всички усилия да се успокои и да престане да се терзае. Нямаше смисъл да се измъчва. Други шпиони бяха изобличавани заради най-банални грешки, а неговата със сигурност беше такава, защото колкото и да напрягаше съзнанието си, не можеше да се сети кога я е направил… Най-вероятно никога нямаше да научи как са разбрали за него, освен ако те не искаха да му кажат по време на процеса. Ала той отхвърли и тази възможност, защото щяха да го осъдят при закрити врати, в негово отсъствие, докато стои заключен в килията си.

Времето му като шпионин беше свършило, но все още му оставаше да изпълни една мисия. А след това животът му се изплъзваше от контрол… Дали от ЦРУ щяха да се застъпят за него? Дори ако американците имаха волята да го изтеглят, шансовете за това намаляваха с всеки изминал миг. Както се беше случвало хиляди пъти досега, времето работеше против него. При положение че вземеха решение да го спасят, ЦРУ се нуждаеха от достатъчно дни, за да разположат агенти за действие, докато МДС можеха да го арестуват всеки момент… Ала защо не го бяха направили? Може би едва наскоро бяха научили, че е предател? Не знаеха размера на престъпленията му и все още разследваха мащаба на предателството му? Нямаше отговори на въпросите, които не спираше да си задава. Знаеше, че те скоро щяха да се превърнат в досаден рефрен, безмилостно повтарящ се в главата му, докато не се разкрещи.

А и отговорите нямаше да променят факта, че сега Пайъниър беше ходещ мъртвец. Оставаше му само една надежда. Всеки полеви агент, с когото бе работил, обещаваше да го измъкнат от Китай, ако се компрометира.

Беше дошло времето някой от тях да спази обещанието.