Червената клетка

6

ПЕТЪК

Ден шести

Офисът на директора на ЦРУ

— Ти ли звъня? — Джонатан стоеше на прага.

Сутрешното слънце проникваше през щорите. Кук седеше на кожения диван срещу вратата и Джон веднага разбра, че тя не си е доспала през нощта. Видя, че присвива очи с усилие, за да го фокусира, а знаеше, че става доста груба, когато е изморена. Подозираше, че се поддържа с кафе или с нещо по-силно, но не му беше работа да казва каквото и да е.

Директорката на ЦРУ погледна анализатора и разбра, че в умората си е забравила да предупреди секретарките си за идването на Джон. Как се бе промъкнал покрай тях, бе нещо, което трябваше да изкопчи от него, но по-късно, когато имаше търпение за това. Осъзна също, че той не почука.

Игнорира този факт и му махна с ръка.

— Как е Кира? — попита тя.

— Мисля, че изкара два трудни дни. Ще свикне.

Кук кимна.

— Тя оцеля в Каракас, ще оцелее и с теб.

— Да се надяваме — отвърна иронично той. — Макар че аз съм най-малкият й проблем. И за теб, предполагам.

Подценяваш се, помисли си Кук, но не беше моментът за подобен спор. Тя вдигна доклада от Червената клетка, който Джонатан й предаде преди няколко дни.

— Четох това. В пролива: Как НОА може да нахлуе в Тайван — тя прочете заглавната страница. — Това е ужасно. Как си могъл да го озаглавиш така?

— Предполагам, че не го четеш заради литературните му достойнства — отговори Джонатан, избягвайки въпроса.

— Не — отстъпи Кук. После осъзна, че Джон все още е прав. — Седни, моля те. — Той се подчини. Облекчена, Кук вдигна доклада от Червената клетка над ниската масичка пред дивана и го пусна върху нея. — Мислиш ли, че китайците ще го направят?

Джонатан вдигна рамене.

— Сигурен съм, че от APLAA ще ти кажат, че не е разумно да се залага на инвазията.

— Чувала съм тяхната позиция. Те извъртат всичко толкова много, че не мога да разбера какво мислят наистина. Ето защо питам теб.

— Може би не инвазия — продължи Джонатан. — Но ако НОА са взривили електроцентралата „Ташан“, тогава да, мисля, че ще се раздвижат.

Кинмен, Тайван

2.5 километра от китайския бряг

Нахлуването на Народната освободителна армия в Джинмен Дао, известен на Запада като архипелага Кинмен, започна в 02:00 часа местно време с приглушен тропот на ботуши по мокрия пясък.

НОА стоварваше десант от командоси на брега край Кунингтоу за втори път, както направиха бащите им някога на 25 октомври 1949 година. Битката се водеше над петдесет и шест часа по северния бряг на Кинмен. НОА стовариха няколко батальона по плажовете и бяха ударени от незабавните контраатаки на „Кинменските мечки“, въоръжени с американски танкове М5А167, срещу които комунистите не можеха да противодействат. Петнайсет хиляди души загинаха за по-малко от три дни. Победата превърна самия Кинмен в свещена земя в съзнанието на тайванците.

Тайванските въоръжени сили, разположени на Кинмен, имаха достатъчно огнева мощ да атакуват китайските пристанища на материка Ксиамен и Фуджоу — артилерийският обсег е мярка, която действа и в двете посоки, — така че НОА не можеше да ги игнорира. Когато инвазията в Тайван най-накрая започна, се смяташе, че отбраната на Кинмен ще бъде преодоляна бързо от многочислената армия на китайците. Те се сражаваха, за да превърнат Юшмен в една кървава победа за НОА и може би да спечелят достатъчен плацдарм, за да накарат Пекин да се замисли за по-мащабни действия.

Защитата щеше да започне по плажовете, после щеше да се отдръпне в градовете, смущаващ брой от които бяха с каменни сгради, способни да издържат на тежък огън. После тайванските войски щяха да се оттеглят в комплексите от тунели и бункери в планините Тай-Ву и Лонпун, Янгчай, Тингпао и Лан Лейк. НОА трябваше да пролива кръв в продължение на седмици, атакувайки тесните тунели, запълвайки ги със своите трупове.

Когато инвазията на самия Тайван бъдеше отблъсната — американците със сигурност щяха да дойдат, пристигнеха подкрепления или се подпишеше мирен договор, НОА щеше да се оттегли. А оцелелите защитници от обсадата на Кинмен щяха да излязат от подземията и да поемат отново постовете си. Това бе стратегия, която разчиташе на много предположения. И не на последно място, че тайванските политически лидери щяха да бъдат толкова силни, колкото войниците, разположени на Кинмен. Тази нощ няколко от тези предположения се оказаха погрешни.

В същото време, когато техните братя изтегляха десантните си лодки в Кунингтоу, втора рота от специалните части на НОА премина със своите десантни лодки на въздушни възглавници през прибоя на залива Лияоло, стъпи на сушата край град Шангий и разтовари оборудването си на лунна светлина. Тяхната мисия бе да отрежат трите главни пътя, преминаващи през тесния център на острова, разделяйки го на две половини, които да не могат да се подкрепят помежду си. Трета рота направи десант на северозападния бряг край наблюдателната станция Машан. Всички те носеха леки експлозиви и лични оръжия, нищо по-голямо от 7.62-милиметрови автомати. Силите от петата колона, които китайците бяха разположили на Кинмен преди години, имаха нужните средства да поразят живата сила на противника, а пехотата от НОА щеше да стъпи на този бряг до обяд с много по-тежки оръжия. Войниците метнаха автоматите си на рамо, взеха леките си мешки и се разпръснаха по острова, отправяйки се към местоназначенията си.

Оперативен център на ЦРУ

— Сър? — Анализаторката от APLAA не откъсваше очи от монитора си. Дрешер разчете изражението на жената, сдържа първата хаплива забележка, която му мина през ума, и отиде до бюрото й.

— Какво? — попита той.

Информацията на живо върху монитора на APLAA беше термична, тонове в червено, жълто и сиво върху черен фон, и на Дрешер му бяха необходими няколко секунди да осъзнае, че наблюдава един нощен плаж. Никога не беше работил като анализатор на образи, но дотолкова можеше да разбере.

— Това е Кинмен… Източният бряг — осведоми го APLAA, а после посочи към два обекта, заседнали в пясъка точно до водата. — Не съм анализатор на изображения, но съм напълно сигурна, че това са десантни съдове на въздушна възглавница, тип Джингша 2-ри клас. Познава се по двойните перки на кърмата. Двигателите са още топли.

— Тайвански ли са? — попита Дрешер.

— Не мисля. Единствените, които притежават Джингша в района, са НОА. Вероятно Първа армейска група, Първа десантна механизирана дивизия, разположена в Ханджоу. Увеличих образа и огледах останалата част от бреговата линия. Открих това. — Тя размърда мишката по бюрото и изкара няколко неподвижни образа. Дрешер погледна времето на снимките — образите бяха на по-малко от половин час. Беше ясно, че съдовете са акостирали на брега със страховита скорост и са спирали достатъчно рязко, че всеки вътре е трябвало да е закопчан с колан, за да не бъде изхвърлен напред. Последната снимка показваше десантните съдове с отворени врати на носа и ярки човешки силуети, тичащи към дърветата. Дрешер не видя оръжия, но от положението на ръцете им беше сигурен, че те носят карабини или автомати. Дрешер не можеше да разбере какъв калибър са, но точно тази информация не му беше нужна, за да вземе следващото си решение.

Офисът на директора на ЦРУ

Кук остави слушалката.

— Бяха от Оперативния център — съобщи тя на Джон.

— Изглежда, китайците се придвижват на Кинмен. Трябва да тръгвам. — Тя стана, поколеба се, после се обърна назад.

— Искаш ли да дойдеш?

— Не бих пропуснал това — заяви той и стана.

Кинмен, Тайван

Първите граждански цели включваха инфраструктурни обекти. Електрическите, телефонните и интернет кабелите се прерязваха, а радиопредавателите се взривяваха с динамит. Тъй като електроцентралата „Ташан“ вече беше обезвредена, всяка сграда на острова без собствен генератор беше тъмна до 04:00 часа, макар че по-голямата част от спящото население не разбра това. Неколцината цивилни, които бяха будни и видяха, че островът е тъмен, нямаха възможност да кажат на никого, който би могъл да реагира.

Първите военни цели бяха хора. Тайванските войници в гарнизона на Кинмен поддържаха висока бойна готовност от години, но дори и те се нуждаеха от сън. Часовите бяха убити с пушки със заглушители от далечно разстояние, а малко след това командирът на защитния гарнизон в Кинмен и съпругата му бяха застреляни в леглото. Последваха ги други тайвански висши офицери.

Трите дивизии от защитния гарнизон в Кинмен на по-големия остров бяха обезвредени за десет минути. След убийствата имаше единайсет мъртви, включително трима цивилни.

Оперативен център на ЦРУ

— Да предположим, че това са специалните части на НОА — каза Кук. — Какво са включили в списъка с целите си? — Оперативният център бе замлъкнал, когато се намеси директорката на ЦРУ.

— Мисля, че обичайното — отговори Дрешер. — Електрически кабели, комуникации, може би малки мостове. Убийствата на ключовия персонал от тайванските сили за сигурност са в реда на нещата.

— Ами населението на Кинмен? — попита Джонатан.

— Около осемдесет хиляди — отговори анализаторката от APLAA. Тя започна да пише тихо на клавиатурата си, уверявайки се, че не е подвела Кук.

— Тогава специалните части не могат да превземат този остров — отбеляза Джонатан. — Ако искат да окупират Кинмен, ще трябва да вкарат редовни войски, а това означава, че се нуждаят от плацдарм или от летище, може би и от двете, ако имат такава амбиция.

— Някой от вас наблюдава ли летището? — обърна се Кук към Дрешер.

Дрешер огледа залата. Половин дузина хора започнаха да чукат по клавиатурите си, а помещението забръмча от приглушените им разговори.

— Да — потвърди той.

Кинмен, Тайван

Летище Шангий беше следващата цел. Огромното огнено кълбо, представляващо някога командния център на ПВО, изригна на сто и петдесет метра към звездите и се видя чак от материка. Последва го главната ПВО система, защитаваща летището. Ракетните батареи с Хоук и Пейтриът-268, закупени от Съединените щати за значителни суми, никога не бяха използвани.

Войниците от специалните части се присъединиха към своите подкрепления от петата колона, понесли тежки картечници, и овладяха пистата. Покриха всичко с огневи точки и убиваха всеки, войник или цивилен, който влизаше там. Преминаха през сградите и терминалите, елиминирайки охраната, и превземаха всеки изтребител на земя, както и оръжейните складове…

Ала точно тук НОА даде първите си жертви. Един тайвански сержант настъпи срещу врага, прикри се зад бетонна стена на малък строеж, стреля с пистолета си и уби двама командоси от НОА, тичащи към главния терминал. Бетонната бариера му даваше отлична защита срещу автоматичния огън и той успя да задържи врага почти пет минути, докато най-накрая го обходиха по фланга. Когато командосите разбиха предната врата, те срещнаха първата организирана съпротива за сутринта — тайвански войници, най-после въоръжени с нещо по-мощно от пистолети. Те удържаха сградите почти час.

След като ПВО на Кинмен беше неутрализирана, първият транспортен самолет ИЛ-7669 на НОА, пълен с подкрепления, излетя от пистата в Ксиамен. Общото време за полета бе по-малко от десет минути. Самолетът се приземи, пилотите спуснаха задната рампа и почти двеста войници от НОА изскочиха отзад. Самолетът остана по-малко от минута, преди да затвори рампата и да рулира, за да освободи място за следващия, а после да полети обратно към материка. Всеки ИЛ-76 щеше да направи десет курса до здрач. До падането на нощта те заедно щяха да прекарат четири пехотни дивизии заедно със снаряжението им.

Последва кеят Лайоло и неговите двеста войници. НОА приложи същата тактика като на летището. Бяха постигнати същите резултати, макар че жертвите от двете страни бяха малко по-големи. Лайоло нямаше писта за приземяване, така че флотът на НОА използва десантни съдове и хеликоптери, за да свали подкрепленията на брега. Малцина тайвански войници успяха да стигнат до плажа със своите тежки картечници, гранатомети и дори с две минохвъргачки.

Първият десантен съд, който акостира до плажа, получи директно попадение от щастлив изстрел на минохвъргачка, който затисна рампата му и хвана в капан товара му. Последваха дузини десантни лодки, а тайванските войници задържаха отбранителните си позиции почти час, докато не видяха десантния кораб Ютинг-П70, първия от седем, да приближава към брега. Всеки от тях носеше по двеста и петдесет бойци и по десет десантни танка, отбелязвайки пристигането на бронираната кавалерия от НОА. Тайванците отвърнаха на удара с противотанкови ракети Джавелин71 и превърнаха първите три танка в горящи клади, захранвани от дизела и телата на танковите екипажи, но нямаха шанс да спечелят без въздушна подкрепа — къде беше въздушната подкрепа?!

Единствените бойни самолети в небето бяха изтребителите СУ-30, ескортиращи чудовищните ИЛ-76. Защитниците на острова извикаха радостно, когато парна диря се спусна към един от китайските транспортни самолети и го раздра в небето за миг. ИЛ-76 падна, целият му корпус пльосна в прибоя, преди да заседне във водата, която бе плитка, за да погълне и удави екипажа и войниците, заклещени вътре. Хеликоптерите на НОА започнаха да пикират под транспортните самолети, обстрелвайки земята отдолу, за да убият или прогонят всичко живо под зеленината.

Оперативен център на ЦРУ

Обикновено Оперативният център беше спокойно място, или поне така Дрешер бе казал на Кук. Той не поддържаше репутацията си и тя започна да се чуди дали Дрешер не го е подценил пред нея. Директорът на ЦРУ предполагаше, че в залата трябва да има някакво подобие на ред или контрол, но ако беше така, поне тя не го видя. Ала все пак главният наблюдаващ офицер, изглежда, разбираше перфектно как информацията тече в цялата зала. Човекът беше в стихията си, подкарал цялото стадо пред себе си, а и се забавляваше твърде много при тези обстоятелства.

Останалият персонал не се забавляваше чак толкова… Анализаторката от APLAA — високо, много слабо момиче с прическа на фея и сърдито лице — се бореше с учестеното си дишане, докато четеше радарния доклад, но Кук не разбра дали е от страх, или от чиста радост, че дългоочакваната война с Тайван е започнала. Тя стисна с насърчение рамото на момичето и кимна с одобрение, което успокои анализаторката и, изглежда, й даде възможност да си поеме дъх. Кук огледа другите анализатори, всички на телефоните. Те разпределяха малкото детайли, до които можеха да се докопат, знаейки, че всичките със сигурност са грешни. Първите доклади за всяка криза винаги бяха грешни.

— Усмихваш се… — отбеляза тихо Кук, поглеждайки към Дрешер.

— Обичам работата си. — Той блъсна всички листове върху бюрото си настрани, събра ги накуп и ги прибра в шкафа отзад. Щеше да се нуждае от чисто място за работа.

Директорът на националното разузнаване и президентът щяха да се обаждат на Кук, изисквайки отговори, а тя не можеше да ги помоли за търпение. Политиците смятаха всяка информация, дори да знаеха, че е погрешна, за по-добра от нищо. Те трябваше да отговарят пред пресата и нито можеха, нито щяха да си позволят да изглеждат неосведомени. Медиите трябваше да запълнят ефира си с нещо и ако телевизионните мрежи не разполагаха с ясни факти, те щяха да поканят платени експерти, които да теоретизират и да повтарят едни и същи предположения, докато най-накрая получеха реалните факти. Тайпе не страдаше от недостиг на умни глави и лобисти на заплата, желаещи да ораторстват, а лидерите от Конгреса щяха да крещят за кръв или за сдържаност, в зависимост от своята политика. Но дори на медиите щеше да им писне от реторика и щяха да се разкрещят към прессекретаря на Белия дом за нещо истинско. После Белият дом щеше да се разкрещи на Кук да даде нещо на президента, каквото и да е, което той да повтори пред журналистите. Тя щеше да им обясни, че не могат да разчитат за надеждността на информацията, но президентът щеше да я изиска въпреки това, а прессекретарят щеше да започне да захранва репортерите с невярна информация, опитвайки се да печели време. После прессекретарят щеше да заговори неофициално и да хвърли вината за грешките на ЦРУ на някой друг разузнавателен орган. Но да застанат пред медиите и да признаят, че не знаят нищо, беше неприемливо, така те щяха да изглеждат некомпетентни.

— Хванах го! — извика един от анализаторите. Предната стена с монитори почерня, а после оживя със захранване от сателитното видео.

— Какво гледаме? — попита Дрешер.

— Летище Шангий — поясни анализаторът.

Кук се намръщи, взирайки се към стената, слисана и онемяла, а после погледна отново към Джонатан. Лицето му не показваше никакви емоции.

Командният център на ПВО в Кинмен беше жива клада, а горещите очертания на мъртви и ранени хора осейваха площадката. По-близките до горящата сграда почти не се различаваха, тъй като горещият въздух, надигащ се от огъня, претопляше бетона и асфалта, върху които лежаха телата. Близките трупове бяха изпечени като пържоли в тиган. Други хора тичаха край проснатите тела по-надалеч от огъня…

Кук не можеше да се ориентира кои войници са тайвански и кои — китайски, и реши, че би било глупаво да си мисли, че трябва да разбере.

Кинмен, Тайван

Оцелелите защитници на Кинмен отстъпиха в бункерите, вземайки със себе си цивилните, успели да стигнат до гарнизоните, преди вратите да бъдат затворени и запечатани.

Останалите висши офицери в планината Тай-Ву запечатаха тежките външни врати на комплекса и прекараха остатъка от деня, слушайки намаляващите и разпокъсани доклади от своите братя отвън. Те молеха за подкрепления и крещяха за въздушна подкрепа, докато военноморските съдове на НОА превземаха последните блокадни позиции и започваха да заглушават сигнала.

Преди да изгубят контакт, тайванското върховно командване информира спокойно командването в Кинмен, Че по-късно войниците му ще бъдат спасени. Това беше лъжа, макар че висшите тайвански офицери все още не знаеха това. Нямаше да има подкрепления нито по земя, нито по въздух. Корумпираният президент в Тайпе, който толкова пламенно подклаждаше враждебността на Пекин заради личните си интереси, беше ужасен, че ще трябва да запази въоръжените си сили, в случай че внезапната китайска атака срещу Кинмен е само първата от много други.

Тайванският пролив

120° 00’ изток, 25° 00' север, 500 мили югоизточно от Окинава

Лейтенант Самюел Росели провери курса и азимута си за трети път от пет минути насам и сканира въздушното пространство отпред. Беше ясна сутрин, 06:20 часа, видимостта бе сто мили във всички посоки. Липсата на облаци поне щеше да позволи на Росели да види патрулиращите МИГ-ове72, но самолетът му нямаше къде да се скрие в небето, а ЕР-3Е AiresII73 не можеха да надбягат никой китайски изтребител. Самолетът беше стара барака, четиримоторен турбовитлов, построен за разузнаване, не за бой. Той нямаше защитни оръжия, не можеше да лети по-високо от 8000 метра или пък да се доближи до хиляда километра в час, дори при рязко спускане. Във всяко едно отношение ЕР-3 нямаше как да се бие и да ускорява. Ако МИГ-овете наистина започнеха враждебни действия, единственото, което той можеше да направи, бе да се спусне рязко надолу, да поддържа възможно най-малка височина над морето и да се моли вълните да объркат радара на атакуващите.

Росели не се сърдеше на китайците заради това, че те се вбесяваха, наблюдавайки как американските шпионски самолети прелитат редовно над тяхното крайбрежие. Очакваше от политиците във Вашингтон също да пропищят, ако шпионски самолети на НОА прелитаха покрай военноморската база Сан Диего или около някое друго от петнайсетте флотски съоръжения, пръснати по Западния бряг. Един ден, замисли се Росели, сигурно ще го правят. САЩ няма да бъде завинаги единствената суперсила на света.

— Тук са полудели. Такъв наземен радиотрафик по целия бряг не сме виждали досега. Сякаш всяка бронирана част от НОА на хиляди километри е в движение. Пропускам ли нещо? — Лейтенант Лора Форд пропълзя обратно на задната седалка на самолета, което освежи значително настроението на Росели. Беше летял с далеч по-некомпетентни и не толкова красиви втори пилоти. Китайските ВВС прелетяха покрай тях няколко пъти, а тя се държа прекрасно. На Росели му беше трудно да си представи по-бърз начин да спечелиш доверието на друг пилот.

Радарните системи за предупреждение (РСП) показват, че китайските ВВС правят във въздуха същото, което бронираните части на НОА правят долу. Бойни патрули навсякъде — докладва Росели. Един Боинг Е-ЗС Сентри74 летеше на триста километра на североизток, на малко по-високо от 8000 метра. Въздушната наблюдателна платформа на РСП беше много по-мощна от радара на ЕР-3 и можеше да види всеки китайски самолет във въздуха на няколко хиляди квадратни километра във всички посоки. ЕР-3 на Росели поддържаше връзка с информацията на РСП и картинката хич не му хареса. — Никога не съм ги виждал да вдигат толкова много птици във въздуха.

— Не идва никой да ни нагледа — обади се Форд.

Дай им малко време.

„Време“ означаваше две минути и четирийсет секунди.

— Пристигащ — извика Росели. — Три контакта, местоположение нула-едно-пет, обхват едно-две-четири километра, скорост пет-две-пет възела. Засичане след четири минути.

— Осветяват ни — обади се Форд със спокоен глас въпреки информацията от приемника за заплаха на ЕР-3.

Все още сме в международното въздушно пространство, помисли си Росели. Само се опитват да ни сплашат. Те летяха съвсем законно и китайските ВВС знаеха това.

Росели чу страхотния рев на изтребителите през стъклото на кабината си, пронизителния извисяващ се и снижаващ се шум от турбуленцията при Доплеровия ефект75, по-силен, отколкото си спомняше да е чувал при всеки друг полет. Те преминаха покрай ЕР-3 на по-малко от секунда един след друг, прелитайки само на петнайсетина метра от двигателя. ЕР-3 беше тежък за размерите си, около 63 тона при излитане, но реактивната диря все пак отблъскваше флотския самолет от турбулентните въздушни течения, напрягайки до крайност двамата пилоти. Флотските механици отзад стискаха столовете и пултовете си. Двама паднаха, един се удари в преградата, което му струваше пукнато ребро, а другият се просна на пода и се зачуди дали не е по-безопасно да си остане там.

— Идват — обади се Форд. — Имелманово завъртане76.

Китайските изтребители приближиха, двата флангови се разделиха в противоположни посоки, за да се съберат отново отзад. Водачът се издигна право нагоре в кръгово завъртане надолу с носа и на триста метра над ЕР-3. Тогава пилотът завъртя СУ-27 по корем, снижи носа, за да намали височината, и увеличи скоростта, за да навакса десетте километра, които бе изгубил за десетте секунди на маневрата. Спътниците му заеха позиции от двете страни на ЕР-3, полагайки усилия да поддържат същата скорост. Изтребителите не бяха конструирани за оптимална стабилност при такива ниски скорости в разредения въздух и китайските пилоти трябваше да управляват умело самолетите си, за да успеят да задържат позициите си. Водачът забави самолета си и почти спря на по-малко от сто и петдесет метра от американския самолет.

— Водещият призрак е на наше шест часа — обяви Росели. Не трябваше да казва на Форд за другите два на позиции на три и на девет часа. Тя гледаше през прозореца.

— Не се научиха, а? — отговори Форд. — Нали знаеш, че вече не сме 2001 година? Докосване на крилата и трябва да си кажем молитвата. А те си нямат молитва.

— Може би катапултите им са станали по-добри — предположи Росели. — Или искат да прекараме няколко седмици на остров Хайнан.

Росели наблюдаваше как изтребителят на девет часа задържа позицията си до лявото крило. Беше твърде близо, за да се чувства комфортно. Това е смисълът, помисли си той. Игра на котка и мишка, а ние сме един тлъст стар плъх.

Форд наблюдаваше партньора си, но не каза нищо. Лицето й си остана невъзмутимо. Нямаше смисъл да се плаши, докато не се появеше нещо, от което да се стресне…

Водещият пилот й даде причина за това минута по-късно. Американските летци не бяха променили курса или височината, нито пък му дадоха някакъв знак, че са забелязали присъствието му. Самонадеяността на американците го ядоса. Тези разузнавателни полети представляваха открита арогантност, явен шпионаж пред очите на цялата му страна. Игнорирането на пилотите, изпратени срещу тях, показваше незачитане, прерастващо в неуважение. На водача от китайските ВВС му се искаше да има по-свободни заповеди от онези, които получи, но те все пак бяха достатъчни. Той настрои радара си на контрол на огъня.

Приемникът за заплаха на ЕР-3 почти изкрещя на пилотите.

— Призрак на шест часа току-що ни освети! — изкрещя Форд. — Прихвана ни!

Росели натисна здраво лоста напред и ЕР-3 се спусна в дълбоко гмуркане, достатъчно стръмно, за да вдигне пилотите от седалките им, докато коланите не ги върнат назад. Зави рязко наляво, завъртайки ЕР-3 като свредел в спускането си. Форд активира електронните контрамерки, а китайските пилоти внезапно се изправиха пред радарни смущения и въздухът се изпълни с метални частици. Гмуркането заключи ракетния механизъм на водача, но той и не възнамеряваше да го използва. Заповяда на партньорите си да поддържат височината, а той остана зад самолета, докато машината падаше шест километра във въздуха, изравнявайки едва на триста метра над вълните. Следва американския флотски самолет, докато той пое по курс нула-едно-пет, а четирите му мотора го тласкаха възможно най-бързо. Убеден, че те се прибират у дома, водачът дръпна лоста си назад, за да направи същото.

Росели наблюдаваше как СУ-27 изчезва на монитора. Сведе поглед към ръцете си и не видя треперенето, което съзнанието му подсказваше, че трябва да има, но все пак остави компютъра да поеме задължението за завръщането им до Кадена77.

— Той изостава — каза той облекчен. Дали гласът ми трепери?

Форд си отдъхна, пусна лоста си и погледна назад към кабината. Там се чуваха молитви и псувни, някои по-силни от другите. Тя вдигна палец над рамото си, да посочи към радиотехниците, които полагаха огромни усилия да се успокоят.

— Надявам се да са засекли нещо, което да си струва.

ЦРУ Червена клетка

— За малко не свалиха ЕР-3? — Кира остави телеграмата зад кафявия плик със сателитни изображения и започна да подрежда данните, разделяйки вниманието си между снимките и гласа на Джонатан. Първият образ беше въздушна снимка на танкове от НОА, движещи се във формация по някаква китайска магистрала. Тя се беше качвала на танкове „М-1 Абрамс“78, бежови шейсеттонни метални чудовища, чийто десетметров корпус бе покрит с броня, подсилена с обеднен уран, и за въображението й не беше трудно да запълни празнините за формацията от дузини чудовища, пълзящи по асфалта.

— И са прегазили Кинмен, докато ти си спала в леглото — потвърди Джонатан. — Трудолюбиви педалчета.

— Съжалявам, че го пропуснах — отвърна сериозно Кира.

— Със сигурност ли са летели извън китайското въздушно пространство? — попита тя.

— Зависи от дефиницията ти за китайско въздушно пространство — поясни Джонатан. — Китайците си мислят, че притежават Пролива, така че по техните стандарти — не. РСП във ВВС базата Кадена на Окинава са проследили целия летателен път, а ЕР-3 не носи оръжия. НОА знаят това. Преди няколко години разглобиха един.

Не би ли помислил, че на китайците няма да им се ще Да се впускат във въздушни битки след онази — замисли се Кира. — Чудя се дали не са научили нещо от последния път, когато прелетяха край ЕР-3.

— Научиха, че на ниската цена от един техен мъртъв пилот и един свален МИГ могат да се докопат до американски флотски самолет, пълен със секретно оборудване — тежко въздъхна Джонатан.

— А Флотското разузнаване какво научи от полета?

— Това е друг доклад — отвърна Джонатан, вдигайки нов документ. — От Радарното разузнаване потвърдиха, че Обединеният оперативен щаб на НОА във Фуджиян е поел командването на разгръщането. Бойният ред съвпада с онова, което от APLAA казват, че трябва да приемем като нахлуваща армия, с изключение на факта, че ракетните батареи не са в бойна готовност. Те твърдят, че китайците биха искали да отслабят тайванската отбрана с далечни бомбардировки, преди да вкарат войските. Но Разузнавателната агенция на МО и Пентагонът заявяват, че броят на войските все още е твърде малък за нещо подобно. Освен това Тян не е предприел никакви стъпки да постави китайската икономика на военна нога, а „Народен ежедневник“ пусна уводна статия тази сутрин, в която пише, че това е учение.

— На което не можем да вярваме — намеси се Кира.

— Разбира се… — усмихна се Джонатан. Ето сега вече мислиш като анализатор.

— Значи прилича на нахлуваща армия, но не я наричат така, защото броят им не е достатъчно голям и никой не иска да сгреши и да обиди китайците — заключи Кира.

— Правилно — отговори Джонатан. Той я наблюдаваше как изучава въздушните снимки. Като се има предвид колко зачервени бяха очите й тази сутрин, той бе леко изненадан, че тя все пак виждаше нещо.

— Мислиш ли, че Тян придвижва танковете, защото НОА има излишен дизел за изгаряне? — Викодинът се справяше с главоболието й, но не и с търпението й.

— Едва ли — отговори безчувствено Джонатан. — Но вероятно си права за погрешните разсъждения. След като окупираха Кинмен, това може да е подготовка на атакуваща сила към Пенгу. Ако искат да превземат Тайван на етапи, това е следващата им логическа стъпка.

— Можеше просто да кажеш „Съгласен съм“ — тросна се Кира, доволна и раздразнена едновременно.

— Това няма да е чак толкова забавно — отговори той. — Във всеки случай ние трябва да се фокусираме върху Боздугана на убиеца. APLAA се опитаха да ни изпреварят, предлагайки колективния си мозък по въпроса. — Той наклони монитора към нея.

— Това беше бързо — възкликна тя.

— Китайските анализатори отдавна го чакат — обясни Джонатан. — Носи се вицът, че пазят в чекмеджетата си купища предварително написани президентски брифинги за инвазия в Тайван, макар да подозирам, че ще трябва да се позамислят малко за този.

Началната страница представляваше колаж от снимки на руски кораби и ракети. Малка карта на китайското крайбрежие покриваше долния десен ъгъл и показваше икони, маркиращи разположението на военноморските бази на НОА.

— Значи според теб грешат? — попита Кира. Това, изглежда, винаги бе отговорът му по подразбиране.

— Руските кораби и подводници в ръцете на ФНОА представляват заплаха — призна Джонатан. — Но ние знаем, че китайците не ограничават малкия си изследователски проект за убиец на самолетоносачи до купуването на руско оборудване.

Той заобиколи няколко шкафа на път към бялата дъска, а после взе червен маркер и гъба. Спря намясто, втренчен в драсканиците от мисловните си експерименти от предишния ден върху гладката повърхност. Накрая се намръщи и започна да трие.

— Отказваш се да откриеш склонност към потвърждаване? — попита Кира.

— Едва ли — отвърна той. — Но тук се намесва един по-интересен проблем. — Той изтри дъската, после извади голям, подвързан том от близкото бюро и го пусна пред Кира с шумно тупване. — Преглеждах последната Национална разузнавателна оценка на Агенцията за НОА… Всичко, което разузнавателната общност си мисли, че знае за китайските военни възможности, в един доклад. Той е на две години и това е кратката версия. Дългата версия съдържа още сто страници с наистина добра разузнавателна информация и подкрепя тезата на APLAA. Китай не притежава бойна мощ за насилствено обединение. Никакви изключения за Боздугана на убиеца. Другата информация подкрепя това. Има вариации по темата, но всичко казва едно и също.

— APLAA ли са го написали?

— Да.

— Е, това обяснява нещата — предположи тя.

— И да, и не… Те несъмнено са отчели известните възможности на НОА, а аз не се съмнявам, че са го направили. Ние трябва да определим дали има празноти в разузнаването, сочещи към неизвестни възможности.

— Откъде да започнем? — попита раздразнено Кира. — Имаме доклади за НОА, които стигат назад чак до Мао.

— Мисля, че 1991 година е добре, ако не успеем да намерим нещо по-ново и убедително — каза Джон след моментен размисъл. — Войната в Залива подтикна НОА да модернизира арсенала си.

— Това беше преди повече от двайсет години — отбеляза Кира.

— Оръжейните платформи не се разработват по кратки програми.

— Ами ако не намерим нищо, което APLAA да не са взели предвид? — попита Кира.

— Тогава ще кажем на Кук, че APLAA са прави. А аз мразя APLAA да са прави за нещо — намръщи се Джонатан.

Кира извади документа два часа по-късно.

— Оригиналният ежедневен брифинг за президента за Боздугана на убиеца от 1997 година.

Джонатан взе документа и го огледа набързо, после започна да чете на глас.

— Реч на Дзян Дзъмин сондира повишаване на военните разходи. Призивът на президента на КНР Дзян Дзъмин за оръжия като Боздугана на убиеца може да разпали значително повишаване на разходите на НОА за изследователска работа и развитие. — Той пусна документа на масата. — Сигурен съм, че това е било вълнуващо навремето, но сега едва ли е новина за нас. Със сигурност нищо там не ни дава спецификата на технологията. Какво друго?

— След публикуването на този брифинг — деветнадесет попадения, които не изглеждат напълно безполезни — обясни Кира. Тя остави на бюрото една разпечатка и взе жълтия маркер. Маркира част от текста в списъка. — Тези петте са доклади на НАС, всички дискусии в НОА за това дали един разработван проект трябва да се квалифицира с етикета „Боздуган“. Някой във форт Мийд80 вероятно е подслушвал телефона на полковник от НОА. Някои проекти са квалифицирани така, други не са, но никой от тях не казва какви са критериите.

— Можем да предположим „нещо, което е в състояние да повреди самолетоносач“ и да започнем оттам — заяви Джонатан.

— Това ме устройва — продължи Кира. — Тези извадки, които са заели повече от половината страница със справочни номера и заглавия, са преведени от китайски военни публикации. Започват през 1999 година. Всички те говорят за това как възможните промени във военната доктрина на НОА могат да включат оръжията Боздугана на убиеца, но не дават нищо специфично. Този последният говори за предложените промени във военната доктрина на ВВС на НОА и за стратегията за включване на нови оръжия, но не уточнява какви оръжия.

— От кой месец е?

Кира провери началото на доклада, където бяха смачкани датата и часът на издаване.

— От май 1999 година.

— Какво казва за източника на този? — попита Джонатан.

— Това е доклад от агент, човешки източник, който има достъп до информацията поради поста си, има установена история за докладване и е надежден. Това не ни казва нищо.

— По принцип — кимна Джонатан — НСС не дават информация на анализатори от ДР, които не могат да идентифицират източниците.

Кира поклати глава и хвърли маркера на бюрото.

— И как можеш да разбереш дали два доклада идват от един и същ източник?

— Обаждаш се на служителя по докладите и му предлагаш да го черпиш една бира. — Джонатан не откъсваше очи от документа. — Не е много забавно да си от другата страна, нали?

— Необходимо е — отговори тихо тя. Разбра мисълта му.

Джонатан огледа Кира за момент, преди да заговори.

Момичето бе минало в защита, но не враждебна. Интересно.

— Е, защо има само един доклад от човешки източник? — попита той. — Ако е имал възможност да докладва за проекта, защо не са го натоварили със задачата да продължи?

Не си играй с огъня. Тя се изложи като мишена и той не се възползва от шанса да нанесе един реторичен изстрел от упор. Може би в крайна сметка си имаше и добра страна. Или я изпитваше и беше видял каквото искаше. Тя нямаше да пита.

— Може би са го направили — отвърна с подозрение Кира. — Вероятно проектът не е стигнал доникъде. Понякога агентите предават информация, която не си струва да се записва.

Джонатан се замисли върху идеята, прехвърляйки я в съзнанието си.

— Не се променя една военна доктрина, за да се включат „нови“ оръжия, ако те са просто нещо повече от онова, което вече имате. — Той се наведе напред и се втренчи в документа. — Погледни хронологията. Дзян Дзъмин поръчва проекта през 1997 година, НАС хващат поток от доклади за един проект, който се изчерпва почти незабавно, и после нищо до 1999 година, когато НОА отново започват Да пишат за промяна във военните планове. Идеята просто не се е изпарила. — Той остави разпечатката на бюрото и я плъзна към младата жена. — А е факт, че различни проекти шашуджиан се разработват на различни места и от различни групи.

— Какво означава това? — попита Кира.

— Ти си била полеви агент. Помисли.

Загадка. Кира беше добра в разрешаването на загадките. Облегна се в стола си и се замисли. Много места, различни групи, един агент. Тя се усмихна.

— Съществува част от докладите за Боздугана на убиеца която не притежаваме.

— Съгласен съм. — Тя забеляза, че Бърк отвръща на усмивката й за пръв път. — И какво мислиш?

Тя превъртя фактите в ума си, подреди ги отново. Забавно, помисли си, как в съзнанието могат едновременно да заседнат случайни мисли, но то се старае да ги вкара в ред, така че човекът да може да ги изрече с думи, което е линеен процес.

— Има агент на такъв пост, че може да докладва за промяната във военните планове. Това означава, че агентът най-вероятно има достъп до основната технология, движеща промяната. Но ако технологията е част от черна програма, тогава ще трябва да отделим тази разузнавателна информация от останалата част от доклада, защото изтичането й може да идентифицира агента. И така НАС публикуват доклада — Кира размаха хартията във въздуха — без частта за технологията. Но този агент докладва за промяна, вдъхновена от технологията Боздугана на убиеца, което е само част от по-голяма програма, така че агентът най-вероятно има достъп до друга информация Боздуган. За колкото повече проекти Боздуган може да докладва той, толкова по-бързо китайците ще могат да стигнат до него, ако информацията изтече. И НАС ще натиснат спирачките, за да не се случи това. От което следва, че някъде тук има хубав, дебел раздел от докладите Боздуган.

Джонатан кимна.

— Това, че потокът от доклади е нов, не означава, че докладваната дейност е нова — обясни той. — И това, че потокът от доклади замира, не значи, че и дейността е замряла. Понякога тя просто изчезва в засекретения раздел.

Кира присви очи и го огледа. Той се съгласи с нея на няколко пъти през последните часове… А това вече беше подозрително. Познаваше го само от един ден, но умееше да разнищва хората. Всеки добър полеви агент можеше да го прави. А Бърк беше мислител…

После й просветна.

— Ти казваш това само за да ме поласкаеш, защото искаш да отида в този отдел — отбеляза Кира.

— Проницателна си — усмихна се Джонатан. — Много по-приятно, отколкото да ми се налага да обяснявам всичко.

Още един намек. Това й хареса.

ЦРУ Червена клетка

На Кира й отне цял час да намери телефонните номера. Националната секретна служба отказваше да публикува телефонен указател, позовавайки се на възможни рискове за сигурността, ако някоя чужда сила го открадне. След молитви към бога и достатъчно псувни, които да заличат молитвите й, и след непрестанни обаждания до централата на Агенцията Кира най-накрая се добра до един офицер, който не се направи на невеж по отношение на Китай. Думите на убиеца, боздуган и раздел в едно и също изречение проработиха като заклинание на магьосник. Офицерът я помоли да го извини и затвори. А половин час по-късно дойде обаждането от старши мениджър на НСС, на няколко стъпки по-високо в йерархията, който се съгласи да разговаря лично с такава готовност, че Кира заподозря нещо.

Първоначално поведението на Джордж Кейн граничеше със сервилност. Кира бе обучена да оценява характера бързо, Кейн я смути и тя с ужас откри, че оценката й е била безпогрешна. Кейн взе точно един въпрос от Джонатан, засягащ информацията за някакъв проект Боздугана на убиеца, и превключи от подмазване към обструкции. Бърбореше, без да млъкне, пресичайки всички опити да бъде прекъснат, без да предлага нищо полезно, взирайки се постоянно през прозореца към сградата на Новата централа. Кира беше сигурна, че през последния час той нито веднъж не я погледна в очите.

Тя се озърна из помещението на Червената клетка за стенен часовник, но не го откри. Колко време?, промърмори тя без глас към Джонатан. Той не помръдна глава и не каза нищо, а вместо това сви ръка в юмрук върху крака си а после протегна два пръста. Кейн не го видя. Човекът обитаваше своя собствен свят.

Два? Тя повтори знака му със своите пръсти. Два часа ли?

Джонатан кимна едва-едва.

Доста време, докато приключим… За пръв път Кира се засрами от това, че е била полеви агент.

Тя направи таен жест към малкия хладилник. Джонатан видя движението, усмихна се леко и отново кимна.

Кира отиде до хладилника, извади бутилка вода и се върна на мястото си. Предложи я на Кейн.

— Сигурно сте жаден.

За пръв път от часове насам Кейн млъкна за миг.

— Благодаря. — Той отвори бутилката и отпи голяма глътка, а после видя тактическата си грешка, но беше прекалено късно.

— Положихте много усилия да не отговорите на въпроса — заговори Джонатан веднага щом устата на Кейн се напълни с вода. — Престанете да ни губите времето. Ние не сме идиоти.

Кейн преглътна.

— Ако нямаме нищо, което да си струва да се докладва, ще трябва да изчакате, докато го публикуваме в завършен вид по разузнавателните канали.

— Докладите, които търсим, може би са поне на десет години. Те вече щяха да бъдат пуснати в завършен вид по разузнавателните канали, ако изобщо възнамерявахте да ги пуснете — отбеляза Кира.

— Това не е мой проблем — отвърна Кейн. — Ако някой доклад е задържан в раздела, аз няма да преосмислям решението той да не бъде пускан.

— Тази задача идва от директор Кук… — заяви Джонатан.

— Не ми пука, дори да идва от президента — прекъсна го Кейн, като вече не се правеше на сервилен. Отпи още една глътка от бутилката. — Ако има нещо, което мислим, че президентът трябва да знае, ние ще му го кажем. Нямаме нужда ДР да го правят вместо нас. Не че малките ви фантазии могат дори да се квалифицират като анализ… И със сигурност не се нуждаем от двама провалени оперативни работници, превърнати в анализатори, да го правят вместо нас. — Кейн се усмихна самодоволно на Джонатан, после се намръщи на Кира, стана, допи бутилката и, без да бърза, я пусна в най-близкото кошче за боклук. — Благодаря за водата — кимна той. После излезе от помещението.

— Трябваше да ми позволиш да го удуша — каза Кира.

— Защо си мислиш, че щях да те спра?

— Той трябва да се кандидатира за Сената — отбеляза Кира. — Няма да е първият полеви агент, станал политик.

— Двете професии изискват смущаващо еднакви умения — съгласи се Джонатан. — Добър ход беше това с водата.

— Трябваше да го направя час по-рано — замисли се Кира.

— А сега какво?

— Подозирах, че това предстои — призна той. — Малко сътрудничество би било нещо прекрасно, но не съм го очаквал. Все пак ще трябва да положим усилия на добра воля да изискаме достъп, преди да помолим Кук да започне да извива ръце.

— Надявам се наистина да има такъв раздел — каза Кира.

— Мразя да започвам битка само за да открия, че нямат нищо, за което да си е струвало да се бия.

— Имат. Независимо от това какво си мислиш, един мениджър от НСС няма да изгуби два часа от деня си да унижава анализаторите само за забавление — заяви Джонатан. — Ще се върна. — Той излезе от помещението и изчезна по стълбището в края на коридора.

Кира го проследи с очи, докато вратата на стълбището се затвори, и после въздъхна продължително. Беше очевидно къде отива той и тя се замисли колко близки в действителност бяха Джонатан и Кук.

Наистина близки, надяваше се тя. Бюрократичните игрички започнаха да й влизат под кожата.

Офисът на директора на ЦРУ

Самообладанието на Берън си имаше граници и разказът на Кук за нахлуването на Кейн в Червената клетка го докара близо до тях. Той очакваше някои неща да се оправят под неговото ниво. Да чуе за тях от един от малцината пред които отговаряше, винаги засягаше най-болния му нерв. Но той очакваше, че това е било намерението на Бърк. Понякога наистина се налагаше да направи пътешествието до офиса на директора, за да накара полевите агенти и анализаторите да престанат да се държат като деца, пазещи играчките си.

— Питаха ли за раздела на Пайъниър? — заинтересува се Берън. Въпросът беше почти излишен. Нямаше други документи, които да си пасват толкова с онова, което Кук описа току-що.

— Да — потвърди тя. — Джордж Кейн ги е отрязал. Седял в помещението им два часа и ги третирал като пълни идиоти.

— Ще поговоря с него. Разбирам основанията му, но тактиката му е била погрешна, меко казано.

— Колко души имат достъп до докладите на Пайъниър? — попита Кук.

— Ако броиш нас двамата, пак са по-малко от дузина — отговори Берън.

— Напоследък давал ли ти е нещо за Боздугана на убиеца!

— Не. — Берън се намръщи и си пое дълбоко дъх. — Именно той е човекът, който пръв ни каза за това, още след кризата в Тайванския пролив през 1996 г. До 1998 г. беше ясно, че проектът не отива наникъде, и ние го насочихме към други цели. От време на време той все още ни изпраща по нещо за проекта, но това просто не е приоритет. Тревожим се повече за руското оборудване, което НОА купува.

Кук се облегна назад.

— Щом не е толкова важно, значи не е проблем да позволим на Червената клетка достъп до него.

Берън разпознаваше заповедта още щом я чуеше, но това не означаваше, че трябва да му хареса.

— Предпочитам да не го правя. — Той знаеше, че протестът му е неубедителен.

— Кларк, има двама души, пред които отговарям — заяви Кук, говорейки бавно и ясно, сякаш на дете. — И в един момент ще ми се обади президентът или по-вероятно директорът на Националната разузнавателна служба. Този човек ще започне да ми задава някои много остри въпроси за това какво става тук. А точно сега аз нямам задоволителни отговори, само добри теории. Ако Червената клетка успее да докаже тези теории, аз ще съм една много щастлива жена. Ала това ще им се удаде много трудно, ако твоята половинка от къщата отказва да свали подвижния мост и да ги пусне зад голямата каменна стена, която твоите агенти са издигнали между себе си и анализаторите.

— Кук спря, за да може той да осъзнае жестокото мъмрене.

— Ако Червената клетка включи в доклада си някои от данните на Пайъниър, аз ще го огранича само до президента — предложи тя. — Никой извън Овалния кабинет няма да чуе за него, още повече да го прочете.

Лицето на Берън показваше, че това не му се харесва. Да, мадам, той със сигурност щеше да се тревожи за това, но заповедта си беше заповед.

— За колко души говорим?

— Двама. Бърк, разбира се. Другата е твоето момиче, Страйкър — обясни Кук.

— Мога да го преживея. Само се увери, че няма да ми дадат причина да съжалявам, или следващия път ще оставя Кейн да се оправя с тях, както си знае — предупреди я Берън.

— Много добре — съгласи се Кук.

ЦРУ Червена клетка

— Имам нужда от очила — заяви Кира. Тя пусна куп доклади върху бюрото на Джонатан, затвори очи и подпря главата си с ръце. Действието на сутрешното болкоуспокояващо най-накрая премина.

— Трябва да се научиш, че кофеинът не е заместител на съня. — Джонатан познаваше махмурлука отдалеч. Никога не бе страдал от него, но бе виждал много в студентските си години.

Той забеляза, че тя е жилава, ала с малка телесна маса, за да абсорбира алкохола. Зимното време изключваше много възможности за купони, така че жената или пиеше сама, или ходеше в някоя от отличните кръчми и барове на „Кинг стрийт“ в Лийсбърг. Няколко чашки нещо по-силно от бира биха преминали границата й между пиене за отпускане и напиване. Пиянските навици на офицерския персонал можеха да се превърнат във въпрос за Центъра по контраразузнаване, отдела, който преследваше къртиците в Агенцията. Той предположи, че Страйкър е твърде нова за това, но тя за малко не беше убита и можеше да лекува стреса самостоятелно с нещо по-силно от бира, а и преди бяха уволнявали офицери за алкохолизъм.

— Това ли е? — попита той.

— Най-после — въздъхна Кира.

Тя набираше докладите на Пайъниър, откак лакеят на Кейн пристигна с документите, за да могат анализаторите от Червената клетка да прочетат раздела за Боздугана на убиеца. Формулярите, които подписаха, представляваха версията на правителството на Съединените щати за кръвна клетва и обещаваха жестоко възмездие, ако споделяха информацията с някого, дори с други анализатори от ДР.

Джонатан завъртя стола си към бюрото на Кира и се втренчи в екселската страница на монитора й.

— Каква е окончателната бройка?

— Общо двеста двадесет и седем доклада за Боздугана на убиеца — отговори Кира. — Сто трийсет и шест за аерокосмически проекти. Петдесет и седем за ракетни проекти. Двайсет за военноморски проекти, девет за лазерни, а останалите са за оръжия, които сме отбелязали като разни.

— Този анализ съвпада с нашето мислене — отбеляза Джонатан. — Голям брой космически и ракетни…

Кира се облегна назад и се втренчи в екрана. Внушителен списък.

— Ами онзи стелт изтребител, който НОА конструираше след 2000 година? J-2081?

— Той е предназначен за въздушно превъзходство, не е бомбардировач. Изтребителите не могат да носят достатъчно големи ракети, за да потопят самолетоносач — обясни Джонатан. — А те са с най-мощните двигатели. Китайците винаги са имали сериозни проблеми при конструирането на свестни двигатели за изтребители. Все пак е възможно да са прехвърлили технологията в друг проект. Намери ли някакви общи черти в аерокосмическите доклади?

— Повечето от тях сочат Китайската аерокосмическа и индустриална корпорация като основен проводник на проектите. Споменава се само една друга компания, Изследователски институт за самолетен дизайн СИАН. Според телеграмата НОА е финансирала голямо начинание на СИАН под ръководството на Китайската корпорация за авиационна индустрия (ККАИ). Пайъниър е прихванал отговора на СИАН и е копирал дивидито, което е част от пакета.

— От коя дата е тази телеграма? — попита Джонатан.

— Юни 1999 година — отговори Кира след кратко вглеждане в документа.

— Какво имаше на диска?

— Който погледна файла, каза, че това е CAD програма82 — обясни Кира.

Джонатан се облегна назад в стола си.

— Една CAD програма не би ни казала много. Трябват ни информационните файлове за това какво конструират СИАН.

— Няма запис, че ги притежаваме. Но виж това — Кира се наведе и разгъна страницата. — Ако подредим отново списъка с докладите на Пайъниър по дати вместо по технологии, почти всички аерокосмически доклади са датирани след 1999 г. Може би ККАИ са направили технологичен пробив… Разработили са някаква нова технология.

— Или са я откраднали — коригира я Джонатан. — Много ги бива в това. — Надигна се от бюрото и остави стола си на колелца да се плъзне назад по пода, докато той спря до бялата дъска, където беше написал своя списък. После тръгна към прозореца и се загледа в паметника на А-12 с лице към паркинга. — Всъщност не ти трябва изтребител, за да атакуваш самолетоносач. Един бомбардировач би свършил работата добре, ако успее да проникне през ИВО чадъра. Много е трудно, но не е невъзможно.

Кира се замисли за момент.

— За скоростта ли намекваш?

— Скорост. Височина. Стелт технология. Всяко от тези трите би решило проблема. Когато започна Студената война и трябваше да наблюдаваме руснаците, ние конструирахме Ю-283. А под „ние“ аз имам предвид ЦРУ. Ю-2 беше нашият самолет, летящ най-нависоко, конструиран по онова време. Когато руснаците откриха как да ги свалят, ние заложихме на скоростта и построихме А-1284. Руснаците никога не успяха да измислят как да го свалят, но беше само въпрос на време. Така че ВВС изобретиха стелт. По време на Войната в Залива Садам имаше повече ПВО около Багдад, отколкото руснаците имаха около Москва. И то в буквалния смисъл. Три хиляди зенитни оръдия и около шейсет САМ85 батареи. Иракчаните не успяха дори да одраскат боята на някой от нашите Найтхоук86, да не говорим за сваляне на някой от тях.

— Сърбите успяха — припомни му Кира. — Те свалиха един край Сараево.

— Тъп късмет с помощта на нашата глупост — ядоса се Джонатан. Заповедите принудиха пилотите да летят по един и същ маршрут от Авиано87 всяка вечер, така че сърбите знаеха много добре накъде да насочат радара си.

— Това ще заседне в гърлото на някого от Пентагона — призна Кира.

— Много е забавно да си единственият човек с определена технология. И престава да е забавно в момента, в който някой друг се сдобие с нея — съгласи се Джонатан. — Въпросът е как да докажем това.

— Лесно е… — Кира наведе глава и се усмихна. — Излизаме от тук и разпитваме Пайъниър.

Джонатан се залюля назад в стола си, изненадан от предложението.

— Сериозно ли говориш?

— По-добре да разпитаме агента лично, отколкото само да четем нечии доклади за това. Да елиминираме посредника. — И да се разкараме от този офис.

Главният анализатор сбърчи вежди.

— Няма начин НСС да позволят на двама анализатори да отидат до Китай при първо поискване, когато танковете на НОА настъпват, за да разговарят с един от техните агенти.

Страхливец. Циник? Двете не се изключваха взаимно, макар Кира да подозираше, че само второто е вярно. Нямаше съмнение в това.

— А как да стане, ако не попитаме…

— Чувствай се свободна да го направиш — отговори Джонатан без колебание. — Докато се биеш с вятърни мелници, виж дали ще можеш да накараш НСС да се изръсят с копия от онези дискове, които Пайъниър им е предан. Самата програма CAD може да е онова, за което е докладвал СИАН.

Кораб на САЩ „Ейбрахам Линкълн“ (CVN 72)88

240 километра западно от Сасебо, Япония

Капитанът от ВМС на САЩ Моше Нагин завъртя своя изтребител F-35 „Лайтнинг II“89 на десет градуса, за да получи по-широк поглед към Ейбрахам Линкълн. Истината бе, а той никога не я признаваше пред колегите си флотски авиатори, че мразеше капана на самолетоносачите. Приземяването на реактивен изтребител върху движещ се самолетоносач клас Нимиц през нощта и в буря беше толкова трудна задача, че караше зрели мъже да си подмокрят гащите. А и с натрупания опит не ставаше по-лесно…

Пистите трябва да си стоят на мястото и да са дълги поне по два километра. Приземяването върху палубата на кораб, която е дълга само сто и петдесет метра и се движи с трийсет възела90, бе нещо неестествено и животът му зависеше от някой голобрад помощник-боцман под палубата, подаващ правилното напрежение на палубните кабели. Твърде малко напрежение по жиците — и самолетът щеше да се изтърколи във водата. Твърде много — и само господ можеше да попречи на кабела да откъсне опашната кука от изтребителя. Всички други възможности включваха различни количества подпалено реактивно гориво, експлозия и пилот, проснат върху палубата…

Нагин погледна зад Линкълн и зърна един НН-60Н Сийхоук91 да лети по маршрута си ниско и бавно. Някои от по-младите му пилоти се подиграваха на пилотите на хеликоптери, сякаш летенето с реактивни изтребители беше единствената значима работа на самолетоносача. Смелите летци успяваха да остареят само благодарение на хеликоптерните спасителни екипи. Той откри религията за пръв път, когато един Сийхоук го измъкна от водата. Един от двигателите на първия му Хорнет92 отказа за половин секунда при катапултното излитане93, разкъсвайки бронята и изпращайки шрапнел в другия двигател. Катапултът послушно изхвърли Хорнета от самолетоносача и Нагин се изстреля точно преди изтребителят да падне в Персийския залив. Екипажът на Сийхоук, който го извади от водата, дори не пусна някоя шега за летателните му умения и това им спечели част от любовта, която той иначе пазеше за жена си.

— Заходи за кацане — нареди сигналният офицер по приземяването (СОП) през шлема си. Нагин си пое дъх от стерилния, рециклиран въздух през маската си и зави рязко наляво.

— Виж светлините — извика СОП.

Нагин потърси светлината „кюфте“ от лявата страна Жълтата точка, излъчвана от Френеловите лещи94, услужливо се намираше точно там, където трябваше, между хоризонталните зелени светлини отгоре и отдолу. Той се плъзгаше право като линия.

— Бариера осем нула едно, джулиет сиера фокстрот бол95, осем точка осем — извика Нагин.

— Разбрано, бол — потвърди СОП.

Нагин продължи завоя, докато се завърти на сто и осемдесет градуса от предишния си курс, и изравни самолета. Линкълн беше отпред, а абсурдно късата писта се намираше на триста метра отдолу и се движеше надясно. Нагин коригира заради течението и вдигна малко носа, за да убие скоростта. СОП мълчеше, а това бе най-добрата индикация за пилота, че не се е прецакал напълно.

Точният момент, когато уредите за приземяване удрят палубата, винаги бе изненада. Самолетът се спускаше на косъм с почти триста километра в час. От колелата изскочи бял дим, когато гумата се стопи от триенето, и за момент самолетът се плъзгаше върху течност, създадена от собствените му колела. Нагин натисна лоста на дросела плътно напред и чу единствения двигател на F-35 да пищи, докато развиваше пълна мощност.

Инерцията запрати Нагин в колана му и той разбра, че опашната кука е закачила стоманено въже номер три, което поемаше най-много напрежение. Гумите престанаха да се топят и хванаха тягата на сухата палуба. Нагин дръпна лоста назад, двигателят заглъхна и скоростта му падна до нула.

Не беше моментът да се отпуска. Палубата на самолетоносача беше оживено и претъпкано място и нямаше да позволи на новия стелт изтребител да се строполи във водата. Раменете го боляха — там, където коланът бе притиснал мускула, и той се учуди дали не ги е охлузил отново.

Главният палубен хангар, кораб на САЩ „Ейбрахам Линкълн“

Палубният хангар на Линкълн вонеше на реактивно гориво. Всички на борда рано или късно се озоваваха в хангара и миризмата на рафиниран въглеводород полепваше по дрехите им, а те пренасяха аромата до своите колеги, както мисионерите разнасят Евангелието. Контраадмирал Алтън Полард бе преживял четвърт век по самолетоносачите, което бе достатъчно дълго, за да може съзнанието му да се научи да игнорира миризмата по същия начин, по който игнорираше усещането за дрехи по кожата му. Трябваше да се замисли за мириса, да го забележи, а беше по-умно да не му обръща внимание…

Хангарът бе дълъг почти двеста метра и широк към трийсет, но все пак изглеждаше претъпкан, когато вътре паркираха повече от няколко самолета. Новите F-35 бяха свалили покривите си и неколцина моряци, свободни от дежурство, бяха слезли да видят самолетите „Лайтнинг II“ бе определено американски, приличаше на изтребител, или поне така му се искаше, но не беше страховит. Какво е по-плашещо, размишляваха пилотите от Пентагона. Самолетът, който виждат, да ги приближава в битка или онзи, който изобщо не виждат?

Но нещо гризеше съзнанието на Полард, подсказвайки му, че е изгубено едно психологическо оръжие. Може би най-после бе остарял достатъчно и не можеше да прегърне промяната с ентусиазъм. Той поклати глава и приближи до главния пилот, който преподаваше за новия самолет на моряци новобранци, достатъчно млади, за да му бъдат деца.

— Адмирале. — Нагин застана мирно и посочи към F-35. — Заместникът на Хорнет — обясни той. — Какво мислите?

Главният пилот на борда все още бе облечен в летателния си костюм и държеше шлема си под мишница като футболна топка. Като командир на въздушна група (КВГ)96 Нагин имаше точно един началник на борда. Полард беше единственият с по-висок чин от него. Адмиралът си мислеше, че КВГ има най-добрата работа във флота, беше изпълнявал тази длъжност и тя често му липсваше. Нагин имаше привилегията на високия чин и все пак можеше да лети всеки ден с изтребителя си. Да бъдеш командващ офицер на бойна група, си имаше своите предимства, но те изобщо не можеха да се сравнят с часовете, прекарани в пилотската кабина.

— Ти ми кажи — отвърна Полард. — Ти си летял с тях. Аз не съм. — Той докосна крилото на самолета, всъщност това му бе първият път, когато докосваше „Лайтнинг II“. Можеше да изкара за забавление някой от новите изтребители, но тялото на Полард вече не понасяше твърдото приземяване на самолетоносача както преди. Гърбът му понасяше летенето все по-малко с всяка изминала година и хич не му се мислеше как би подействало едно катапултиране на гръбначния му стълб. Веднъж му се наложи да го направи. Остана благодарен завинаги на компанията „Мартин-Бейкър“ за конструирането на катапулт, който работеше винаги, но беше напълно сигурен, че натискът върху гръбначния му стълб го е скъсил поне със сантиметър. Все пак плати малка цена, за да се прибере у дома при жена си.

Нагин се намръщи.

— Двойно по-голям обхват, с вътрешно гориво, както при 18С, но има само един двигател, което ме тревожи. Не обичам да имам само една възможност при провал… И няма индикатор на предното стъкло. Цялата летателна информация се проектира във вътрешната част на шлема. — Той вдигна шлема си и го показа на адмирала. Полард го взе и го огледа отвътре.

— Не ти ли прилошава от това? — попита контраадмиралът.

— В началото е малко неестествено, но като свикнеш, работи добре.

Полард му върна шлема.

— А максималният товар?

— Несъмнено може да носи бомби — отвърна Нагин. — Може да натовари над два тона JDAM97 вътре и шест външни ракети, ако не използваме стелт технологията. Остава място за две AMRAAM98, монтирани вътре, когато влизаш във въздушен бой, и те трябва да се монтират в страничните врати. — Вратите бяха отворени и Нагин посочи вътре. — Имате две инфрачервени ракети на крилата, ако наистина се нуждаете от тях и ако не ви пука за стелт технологията.

— Маневреност?

— Добре се справя във въздушен бой, но не е като F-22, с които сега летят момчетата от ВВС. Не носи много оръжия за това.

— Не ти харесва оръдието ли? — попита Полард, отивайки назад към двигателя. Той намери оръдието, монтирано във външен джоб под шасито, почти директно между крилата.

КВГ поклати глава.

— Оръдието е добро. То е версия на ГАУ-1299… двайсет и пет милиметров петцевен Гатлинг, много близък до онези, които носят Хариър100. Но увисването му от централния пилон разваля малко стелт технологията. И не съм много доволен от мунициите. Изстрелва четири хиляди и сто куршума в минута, но носи в лентата си само двеста и двайсет. Значи имаш около три секунди огън, а после трябва да се надяваш, че са ти останали някакви ракети.

— Или няколко Хорнет наоколо — добави Полард. — Но вече никой не води въздушни боеве, не и като в доброто старо време, не и отблизо.

— Това е проблемът — възрази Нагин. — Ако призраците все пак успеят да се приближат, може да имаме проблеми.

— Тогава не ги допускайте наблизо. — Полард гледаше как моряците му се взират в новия изтребител, сякаш той беше извънземно. Най-накрая той отклони поглед от самолета и се обърна към главния пилот. Направи му знак да се отдели от групата моряци и Нагин изтича зад командира си, тъй като адмиралът търсеше уединение, някакво място в хангара, пълно само с оборудване…

— Дойде заповед от Главното тихоокеанско командване точно когато ти си тръгна. НОА са превзели Кинмен и са хванали всички по бели гащи. Онзи остров е толкова близо до брега, че китайците са успели да изстрелят базите си в района, без да преместват допълнителни сили. По същия начин могат да превземат и архипелага Матсу и никой няма да може да им се обади повече от пет минути предварително. Командването изпраща ЕР-3 да осигурят електронно наблюдение, в случай че китайците започнат да се подготвят за нападение срещу Пенгу или срещу самия Тайван. И ние променяме курса. Вашингтон също пристига. Двата самолетоносача ще се позиционират между острова и материка. Вашингтон заема северната част, а ние — южната — обясни му Полард. — Виждал ли си сутрешната сводка?

— Днес не съм — отговори пилотът и поклати глава. — Трябваше да излетя много рано по програма. Щях да наваксам, като приключа тук долу. Нещо ново за онази заплаха за самолетоносачите от страна на НОА?

Полард поклати глава.

— Дойдоха оценките на ЦРУ и на Флотското разузнаване. Всички казват, че може би се отнася за подводниците на НОА, носещи Сънбърн101 или Ексосет, може би Шквал.

— Курсантите от „Анаполис“102 можеха да кажат същото — отбеляза разочаровано Нагин.

— Вярно — съгласи се Полард. — Но ако това е сигурен залог и ако е пряка война срещу подводници, можем да се справим с флота на НОА.

— Мразя хората, които винаги правят сигурни залози — намръщи се Нагин.

— Никога не печелиш много и все пак можеш да загубиш — съгласи се Полард. — Но получаваме малко помощ, за да държим флота на НОА надалеч от нас. — Той бръкна в джоба си и подаде на Нагин лист със заповедите от Командването. Пилотът го обърна в ръката си и започна да чете дребния шрифт. Хонолулу, Тусон, Вирджиния и Гетисбърг. Първите три бяха атакуващи подводници — двете с имена на градове бяха клас Лос Анджелис, а третата бе водеща подводница от по-модерния клас Вирджиния. Гетисбърг беше крайцер клас Тикондерога103. — Подводниците ще се присъединят към нас вдругиден. Гетисбърг идва от юг. Вече е в канала Балинтанг104, така че ще стигне до нас след около ден. Вашингтон взема Солт Лейк сити, Колумбия, Ню Мексико и Лейте Гълф. Не е лошо като за начало.

— Може би Гетисбърг ще ни разчисти водата и ще ни спести неприятностите — отбеляза с надежда Нагин. — До събота ще бъдем в океана на НОА. — През последните години китайските подводници дебнеха американските самолетоносачи, поне онези, които плаваха далеч на север до този японски остров. Флотът на САЩ обикновено откриваше частите на НОА и ги прогонваше, но всяка от двете страни разбираше, че практиката води до усъвършенстване, и китайците ставаха все по-добри. — Дори с таза помощ бройката пак ще бъде шест към едно в полза на НОА.

— Наоколо ще бъде пълно с цели, ако се наложи да стреляме по всички неразпознати обекти — отбеляза Полард. — Разузнаването казва, че поне половината от китайския подводен флот е със стари руски Ромео. Те са лесни. Но Кило и Хан ме тревожат. Според снимките Хан са на север, по-близо до района на Вашингтон, така че ние вероятно ще се срещнем с Кило, ако НОА реши да се пробва срещу нас. Дизел и електричество, прекрасна изработка, но вече остаряват — заяви Полард. — Ако островът остане между нас и тях, те ще трябва да ни атакуват от юг. Вашингтон ще приближи от север, освен ако те не решат да направят дълъг обход. Това ще ограничи пътищата им за подход.

— Няма ли да се опиташ да ни вкараш в Пролива? — попита Нагин. Опитът за шега не беше дори вял.

— Не, ако мога да го избегна — отговори Полард. — Не ми е по вкуса да се приближавам до толкова много бази на НОА. Предпочитам да не съм на мястото на онзи, който ще има ограничени възможности за достъп.

— Нимиц го направи през 1996 година — отбеляза Нагин.

— Тогава китайците не бяха готови да стрелят по американски самолетоносач. Сега може би са — сподели Полард с подчинения си. — И аз предпочитам да накарам НОА да дойдат при нас. През всичките тези години продадохме на тайванците достатъчно оръжия. Няма смисъл ние да бъдем първата им защитна линия.

Нагин взе шлема си и го задържа в двете си ръце, взирайки се в него. Беше се качвал в офиса на Полард и беше виждал шлема на адмирала зад бюрото. Прякорът Тайко бе изписан отпред, издраскан и избледнял. Нагин бе изпил много бири в безброй барове с Полард и беше чувал военните истории на стареца от Ирак и Босна. Адмиралът си беше спечелил чина по честния начин. Беше участвал в битки, беше летял със своя изтребител право над вражеската територия, беше стрелял яростно с оръдията си, а и него го бяха обстрелвали. Никога не беше губил самолет от вражески огън, макар да се беше връщал с не една дупка по корпуса си. Нагин го уважаваше, и то не само заради чина му. Адмиралът вече не летеше в бойни мисии, но старецът бе влизал неведнъж в дупката на дявола и можеше да каже на хората си в какъв цвят са боядисани стените вътре. Адмиралите се смятаха за твърде ценни, за да бъдат изгубени в битка, така че Полард трябваше да се примири и да си седи на самолетоносача, наблюдавайки как пилотите му излитат във вражеското небе. Такъв беше редът на военния живот и времето на Нагин да излезе от кабината и да гледа как другите летят идваше много скоро…

Пилотът повдигна рамене и се обърна към адмирала.

— Ако Тян иска да стигне толкова далеч, разполагаме с много време да се подготвим.

Полард се усмихна.

— Те също.