Червената клетка

18

СРЯДА

Ден осемнадесети

Мястото на падането на Боздугана на убиеца

Пенгу, Тайван

Хеликоптерът „SH-60B Сийхоук“ кацна на един хълм и Кира погледна отвисоко към мястото на катастрофата. Вятърът от перката просълзи очите й, когато пилотът плъзна вратата настрани и й извика да наведе глава. Младата жена слезе на тревата, която се оплете в нозете й, и тя изгуби равновесие. За малко не падна на колене, тъй като вятърът я блъскаше от всички страни. Кира се закрепи, изтича изпод хеликоптера и се изправи, щом излезе извън обсега на ротора.

Тайванските войници бяха оградили поне двеста квадратни метра от долината под хълма. Оградената зона беше претъпкана с тайвански и американски разузнавачи, офицери и цивилни, дошли незнайно откъде. Приличаше на археологически разкопки със свързани с въженце греди, за да може да се отбележат на картата точните места на откритите експонати. Хора в гащеризони, с ръкавици и маски внимателно прибираха в торби и слагаха етикети на отломките, които все още лежаха наоколо. Дузини части, огънати и овъглени, с назъбени и нащърбени краища, стърчаха от пръстта като стоманени растения в извънземна градина, готови за жътва. Малък кран беше вдигнал едно голямо парче — част от носа на самолета. Двама мъже го направляваха за товарене на един камион. Някъде на летище Макунг имаше хангар, където щяха да стоварят останките за сглобяване в някоя американска база. Така се правеше обикновено след катастрофа, за да се изясни причината за нея, ала в този случай тя бе известна. Тази реконструкция щеше да бъде някакъв вид обратно инженерство. Инженерите щяха да възстановят металния корпус, за да видят дали ще могат да различат проекта му и да оценят възможностите му. Това щеше да отнеме години. Несъмнено някои агенти от ЦРУ, които не бяха участвали в откриването му, щяха да направят кариери по проекта.

Все още димящият кратер бе по-голям, отколкото й се стори, когато прелитаха над него. Грубият му овал бе към десетина метра, а дълбочината беше повече… Огънят бе обгорил близката растителност до корен, а повърхността бе странна смесица от черни скали и светлокафява пръст. Все още се виждаха само две части от самолета, целите черни, но Кира не разбра дали това се дължи на взрива от ракетата. Самолетът бе паднал под остър ъгъл и бе подпалил широко огнено кълбо, съдейки по радиуса на изгореното. От ямата все още се издигаха малки струйки дим. Силният вятър беше отнесъл повечето от върха на кратера, но хората вътре носеха маски на лицата си.

Джонатан стоеше на ръба на кратера, втренчен надолу в ямата. Кира застана до него, но той не се обърна.

— Нещо за пилота? — попита мъжът.

— Тайванската армия го е хванала в гората край град Байша. Няма признаци за спасителен екип от НОА във въздуха — обясни Кира.

— Изненадващо — възкликна Джонатан. — Мислех, че ще искат да си приберат пилота изпитател.

— Ще намерят начин да обърнат задържането му в своя полза — отвърна Кира.

— Вероятно… — съгласи се Джонатан. — А какво стана с момичето помощник-матрос?

— Казва се Каси — обясни Кира.

— Сближихте ли се вече?

— Малко — призна Кира. — След операцията си поговорих с нея в лечебницата на кораба. Оказа се, че и тя е от Вирджиния. Някакво място, наречено Дилуин, в област Бъкингам, на петдесет километра от градчето на родителите ми. Както и да е, извадиха шрапнела. Не е улучил артерията, както помисли ти, но е разкъсал някои мускули и кръвоносни съдове. Ще прекара известно време в болнични. Вероятно ще я прехвърлят на брегова служба.

Джонатан кимна.

— Обади ли се на Кук?

— Да — отвърна тя. — Насам идва екип, да помогне на тайванците да прегледат останките на самолета. Очаква да се върнем утре. Флотът ще ни откара до Пърл Харбър след няколко часа, а оттам ще можем да хванем граждански полет до Дълес. Мислех, че ще получим един ден в Хонолулу, за да поспим, заради часовата разлика, но май няма да стане.

— Президентът се нуждае от някои отговори възможно най-скоро — обясни Джонатан. — Все още иска да натрие носа на Тян.

— Не мислиш ли, че това е свършило? — попита Кира.

— Подозирам, че стрелбата е приключила, но не и дипломатическите игри — поясни Джонатан.

— Мислиш ли, че НОА щяха да навлязат в Тайван, ако тайното им оръжие беше потопило Линкълн! — попита Кира.

— Всъщност се съмнявам, че наистина са възнамерявали да унищожат самолетоносач още в началото. Подозирам, че просто са искали да изпробват стелта срещу нашите радарни системи, но малката въздушна битка на Полард ги изненада и внезапно им се насъбра повече, отколкото можеха да понесат. Или може би наистина през цялото време са възнамерявали да стрелят по самолетоносач. Ако бяха ударили Линкълн и президентът Стюарт беше наредил на флота да се оттегли, наистина сега в тази част от света щеше да става една голяма промяна в баланса на силите. Може би Тян Кай наистина е играл с високи залози.

— Флотът нищо нямаше да разбере за това, ако ти не им беше казал да го търсят.

— Слава богу, че китайците не знаят… — усмихна се той. — Може би си мислят, че Нагин и момчетата му са извадили късмет. А можеше и да греша. Нямаше неопровержими доказателства.

Кира се вгледа в кратера и видя как двама мъже се мъчат да вдигнат някакъв изкривен метал, приличащ на част от корпуса на кабината, докато други я връзваха за ремъка.

— Ето ти го доказателството — посочи Кира.

Джонатан ритна парче метал на сантиметри от ръба на кратера.

— Нагин каза, че бил красив. Жалко, че трябваше да го повредим.

— Той се опита да удари с ракета кораба, на който се намирахме. Аз не съжалявам. Изглеждаш изненадан.

— Предполагам, че съм — отвърна Джонатан. — Китайците имат чудесно усещане за дизайн в много области, но военната техника не е една от тях. НОА никога не е обръщала голямо внимание на естетиката. Те и без това изпитват достатъчно трудности да накарат родната си техника да заработи, да не говорим за красотата. Не че ние винаги вършим добра работа там. Не са построили това нещо сами.

— Двигателя ли? — попита Кира.

— Точно така — съгласи се Джонатан. — Китайците винаги са се борили най-много с тази част.

— Мислиш ли, че руснаците са помогнали?

— Те биха били най-вероятните кандидати. — Джонатан кимна. — Но китайците се опитват да внасят иновации. Трябвало е да откраднат технология, за да стигнат до точката, в която да направят това и да купят другото, което не са успели да отмъкнат. Но те преодоляха затрудненията си. Проявяват изобретателност.

Кира вдигна рамене и погледна в дупката.

— Сигурна съм, че ще видим още като този самолет…

— Несъмнено — съгласи се Джонатан. Спря, за да погледа как малкият кран поставя товара си в камиона. Секцията с крилата стържеше по металната каросерия с ужасен звук и работниците започнаха да връзват парчетата. — Все пак, докато те го усъвършенстват за пилотирани изтребители, ние ще им излезем насреща с безпилотни.

— Те ще се опитат да откраднат и тях — каза Кира. — Може би и ние трябва да крадем от тяхната техника.

— Наистина си родена да работиш за НСС, нали? — попита Джонатан. Кира се усмихна и не каза нищо. Той извади ръка от джоба на палтото си и остави в шепата й малко устройство. — Ето ти един сувенир.

Момичето го обърна в ръка. Беше манометър с пукнато стъкло над сферата с хоризонтални белези и китайски йероглифи.

— Какво е това?

— Мисля, че е индикаторът за височина на самолета.

— НОА все още използват механични манометри в самолетите си?

Джонатан вдигна рамене.

— За този са го направили. Предполагам, че не са усвоили изкуството да конструират изцяло стъклена кабина.

— Няма ли да го искат? — попита Кира, кимайки към екипа в дупката.

— Всеки самолет по света го има, така че този няма да им каже нищо за възможностите на стелта — обясни Джонатан. — Когато не го открият, просто ще предположат, че е бил там.

— Това не е ли кражба? — усмихна се Кира.

— И преди ти казах: ако трябва да питаш, преди да вземеш нещо, значи работиш за погрешната агенция.

— Пропуснал си призванието си — отбеляза Кира. — Трябваше да работиш за нас.

— Не, благодаря. Предполагам, че онзи Сийхоук ни чака…

— Да.

— Жалко — въздъхна Джонатан. — От цял Тайван видяхме само една димяща дупка. — Той се обърна и тръгна нагоре по хълма. Кира го последва и се опита да стъпва сигурно в разровената пръст и металните парчета…

Джуннанхай, Пекин

Дън не беше нервен преди срещата си с Тян. Твърде често в живота си бе получавал демарши, така че дори Тян вече не можеше да събуди у него онези чувства. Просто му беше писнало да си има работа с такива хора. Те бяха политически животни, за които всяка среща със САЩ бе лично изпитание, а Дън бе уморен… Душата го болеше от слушането на толкова много лъжи, затова се нуждаеше да се прибере у дома и да я излекува. Беше време да остави по-младите, с повече огън в душите, да се разправят с лицемерите…

Тази среща обаче я очакваше с нетърпение. От дълго време усещаше това. Тя щеше да е различна. На дипломатите им се налага да разговарят с държавни глави по този начин веднъж в кариерата им.

— Посланик Дън, желаете ли чай? — попита Тян.

Беше невъзмутим, сякаш битката за Тайванския пролив никога не беше се случвала, да не говорим, че беше загубена от него.

— Не, благодаря, господин президент.

Тян кимна.

— Зенг, оставете ни — нареди той на мандарин. — Тази среща ще бъде на четири очи.

Зенг се поклони и излезе от стаята. Тян се обърна от плота с чайника и се върна на стола си зад бюрото. Дън не седна. Не беше времето за това.

— Бих оставил Зенг да превежда — Тян премина на английски. — Но смятам, че тази дискусия ще е по-неприятна от последните ни срещи.

— Не се съмнявам в това, господин президент — отговори Дън. — Сигурен съм, че вашият английски ще е повече от подходящ. — Ако не друго, Дън беше сигурен, че Тян знае английски ругатни. Повечето чужденци, които познаваше, ги знаеха.

— Посланик Дън, вашата страна се намеси в китайските вътрешни работи — обяви Тян. — Това няма да се повтори.

— С уважение, но Съединените щати винаги ще подкрепят съюзниците си — отговори Дън.

— А каква е вашата обвързаност с политиката „Единен Китай“?

— Нашата обвързаност никога не е била абсолютна, сър — призна Дън. — Отстъпихме пред нея, за да запазим мира, с надеждата, че Китай и Тайван могат да намерят мирно решение. Ако Китай е решен вместо това да обявява война, президентът Стюарт може да преосмисли позицията си по въпроса. — Дън бе опасно близо до точката да престъпи границите си като дипломат, говорейки за бъдещите действия на президента, но точно този път му се искаше да стигне до ръба.

Тян погледна посланика и Дън видя яростен блясък в очите му, но лицето му остана непроменено.

— Сега не може да има друга позиция. Съединените щати и Тайван изгубиха. Вие със сигурност го виждате.

— Точно обратното — отговори му изненадан Дън. — От наша гледна точка Китай загуби… Мисля, че загуби много повече, отколкото осъзнавате.

— Вашата слепота ме изненадва, Ейдън. Винаги съм ви смятал за проницателен човек. Мисля, че е ясно какво спечелихме — продължи Тян. — Ние контролираме Кинмен. Освобождаването му ще излезе скъпо и на двете ви страни. Част от цената ще бъде връщането на предателя, на когото вашите агенти помогнаха да избяга по време на тези събития.

— Аз не знам нищо за такова бягство — отговори Дън. И това не беше лъжа. Той се стремеше да стои настрани от делата на Мичъл, но му се наложи да сдържи усмивката си при мисълта, че шефът на бюрото е намерил начин да забие нож в ребрата на Тян.

— Вярвам ви. Но президентът Стюарт със сигурност знае за това или ще узнае, а аз ще предявя същото искане след няколко дни. Ако той отстъпи, ние ще вземем предателя и ще го екзекутираме публично. Вашето ЦРУ отново ще се прояви като неспособно. Ако той откаже, тогава Кинмен ще остане под наш контрол, а Тайван ще обвини вас за загубата. Съюзническите ви отношения с острова ще се обтегнат и от това те ще станат по-слаби — обясни Тян. Отпи от чая си и остави чашата на бюрото. — Би било по-добре да го върнете, но не очаквам президентът Стюарт да го направи. Големият недостатък на вашата страна винаги е бил този, че не можете да жертвате няколко живота за по-висшето благо.

— Много грешите за това, господин президент. Разликата между нас е, че когато жертваме малцина за много, тези малцина са доброволци. Не смятаме, че нашите хора могат да бъдат пожертвани лесно.

— Много глупаво от ваша страна, да разчитате на хората сами да направят избор по такива въпроси — подхвърли почти пренебрежително Тян. Това бе един от малкото случаи, когато Дън бе виждал зад фасадата на този човек да проникне истинска емоция. — Хората не знаят какво е най-доброто.

— Само защото вие не им казвате истината — парира го Дън.

— Истината е такава, каквато ние кажем, че е — натърти Тян.

— Това, сър, е глупаво.

— Служило ни е много добре в миналото.

— Не ви послужи на площад „Тянанмън“ — напомни му Дън. — Поне не толкова добре, колкото си мислите. Уверявам ви, вашите хора не са забравили. А светът със сигурност не е. Преструвките, че това не се е случило, няма да ви помогнат.

За втори път в очите на Тян блесна ярост.

— Съдите ни за това, че се опитваме да поддържаме реда у дома, когато Съединените щати се мъчат да наложат своя ред на света?!

— Съединените щати не обръщат армията си срещу своите граждани, сър — обясни Дън. — Армията съществува, за да убива врага. Когато се използва за поддържане на реда сред собствения народ, народът става врагът. Точно така, както твърдите, че има само един Китай, но възприемате Тайван като враг.

— Те са китайци! — Тян удари с ръка по бюрото. — Няма да има независимост за Тайван! Техните граждани видяха какво ще направим, ако продължат да настояват за отделяне. Следващият президент, който изберат, може да не е глупак, но ще подкрепи обединението. Ще го притиснем и той ще бъде слаб, защото ще е видял цената на непокорството!

Дън се вгледа продължително в Тян, а после се усмихна.

— Сър, изобщо не сте спечелили толкова, колкото си мислите. Много се съмнявам, че движението за независимост в Тайван е мъртво. Точно обратното, сигурен съм, че не е. Подозирам, че сте прав за Лианг. Вие го унижихте и ние изобщо не съжаляваме за това, но може би ще разберете, че той беше прав в едно. Неговите хора ще подкрепят лидер, който желае да се изправи срещу вас. Следващият тайвански президент може да е по-непокорен от Лианг и тогава Политбюро ще ви обвини за това. Няма да го разберете, но хората, които са вкусили от свободата, се отвращават от мисълта да я дадат на тиранин. Така че, да, вие държите Кинмен, но светът видя какъв тиранин сте. Ефектът ще е като от площад „Тянанмън“. Твърде късно е да се изключат камерите. Върнахте мнението на света за вашата страна с поне двайсет години назад. Може да има санкции…

— Няма да има санкции — заяви Тян, размахвайки ръка в още един пренебрежителен жест. — Страната ви не може да си ги позволи. Икономиката ни е голяма почти колкото вашата, а американците търсят нашите стоки твърде много.

— Президент Тян, правите същата грешка за Съединените щати, която е правил всеки тиранин. Приравнявате нашето богатство с нежелание да се жертваме за справедлива кауза. Ще се изненадате какво искат да подкрепят американците, когато е засегнато тяхното чувство за справедливост. — А вие ни засегнахте, сър.

— Америка е слаба — контрира го Тян. Презрението беше очевидно. Китайският президент изоставяше всички преструвки, но Дън не разбра дали това е нарочно, или не. — Не понасяте снимки на мъртви войници, скъп петрол или нещо друго, което разстройва удобния ви живот. Американците няма да страдат само заради Кинмен. Ще видим кой е прав.

— Аз съм прав — заяви без колебание Дън. — Четете историята, сър. Много лидери, които са смятали американците за слаби, защото живеят добре, са научили, че това не е така. И това няма да бъде „само заради Кинмен“. Когато американският народ чуе, че сте свалили наш пилот и сте се опитали да потопите един наш самолетоносач, те няма да седят спокойно. Това може да не бъде война, но те ще искат да видят вашето наказание. А вие все още се нуждаете повече от нашите пазари, отколкото ние се нуждаем от вашите фабрики. Политическото оцеляване на правителството ви зависи от тях. Не и на нашето.

— НОА ще поддържа реда, както го е правила винаги — заяви Тян.

— В краткосрочен план, не се съмнявам в това. Но колкото повече граждани убивате, толкова повече ще ви презира свободният свят. Вие пуснахте страната си по спиралата надолу и вие, президент Тян, не сте човекът, който ще я спре. А ако това не престане, китайският век ще свърши още преди да е започнал. Вие застрашихте всичко, което вашата страна се надява да направи през следващите петдесет години, и в замяна на това можете да покажете само Кинмен, унищожен стелт самолет, мъртви пилоти и една ужасна новинарска история, която Хари Стюарт или следващият президент ще разгласи, когато реши. Накрая НОА и Партията ще я видят.

— Аз ще съм тук дълго след като вие и вашият президент си отидете — заяви самоуверено Тян.

— И двамата се оттегляме след няколко месеца, така че това не е много — поясни Дън. Внезапно се почувства по-свободен от години насам да говори откровено. — Но мога да ви гарантирам, че наследникът на президента Стюарт ще продължи линията му в отношенията си с вас. Нашата външна политика към Китай няма да се промени, докато вие сте на власт. Мисля, че тогава ще разберете колко много ще ви тежи Кинмен.

— Следващият ви президент няма да прати самолетоносачи тук. Най-после изпробвахме военния си потенциал срещу вашия. Видяхме нашите и вашите слабости. Ще се коригираме… Следващият самолет ще успее там, където този се провали. Имаме вашата стелт технология, имаме Кинмен и сме на една крачка по-близо до Пенгу. Другият път ще се срещнем при по-равни условия — заяви Тян.

— Господин президент, флотът на Съединените щати унищожи най-модерния самолет във вашия арсенал. Вашият флот не е доказал способността си да атакува нашите бойни групи със самолетоносачи и аз имам личното уверение на президента, че ще срещате повече от тях в бъдеще. Колкото до това да видите повече от нашите оръжия, трябва да ви напомня, че вашите ВВС току-що се запознаха с втория ни най-добър изтребител. Бог да помага на вашите пилоти, когато се срещнат с първия.

— Ние държим много оръжия в резерв — каза Тян. — Вашите самолетоносачи няма да оцелеят.

— Може би… — призна Дън. — Но дори някога да успеете да унищожите един, цял Китай ще плати много висока цена за това. — Тян не каза нищо и Дън остави мълчанието да продължи известно време. — Президент Тян — обади се най-накрая той, — нашите страни не трябва да бъдат врагове.

— Може би не — отговори Тян след дълга пауза. — Но никога няма да сме и приятели, докато помагате на Тайван да ни се противи. Островът трябва да си дойде у дома.

— Направете дома си място, където Тайван да се чувства добре дошъл, и той ще дойде сам — посъветва го Дън. Тян не отговори на това и Дън остави да се възцари още по-дълго мълчание. Време е да се прибирам, каза си най-накрая той. — Имате ли послание, което искате да предам на президента Стюарт?

Тян вдигна поглед.

— Можете да му кажете, че това не е свършило.

— Не, сър, със сигурност не е — отговори Дън. — Приятен ден, президент Тян. — Той се поклони, обърна гръб на китайския държавен глава и излезе от офиса за последен път.