Червената клетка

3

ВТОРНИК

Ден трети

Дипломатически квартал

Пекин

Екипът за наблюдение, който следваше Карл Мичъл, не беше нито тих, нито потаен. Шефът на бюрото на ЦРУ бе видял много през двете години, прекарани в Пекин, и още повече в Москва, Киев и Ханой преди това. По природа комунистическите правителства имаха параноя спрямо западняците и китайците не правеха изключение. МДС и подобните й агенции за сигурност можеха да скалъпят наблюдателен екип от сто души, който да следва една-единствена цел. Мичъл никога не трябваше да вижда едно и също лице в две различни вечери, освен ако не искаха да му изпратят някакво послание, а всички лица тази вечер му изглеждаха познати.

Спътниците му се издадоха рано, когато един китаец, облечен в костюм с британска кройка, вероятно шит в Хонконг, се блъсна в полевия агент и за малко не го събори на улицата. Мичъл бе кръстил този човек Алфа. Нямаше как да го пропусне заради облеклото и заради факта, че го следваше на три метра в продължение на шест преки. Мичъл реши да върви бавно, така че множеството да се точи покрай тях.

Алфа взе да го блъска на всяка пряка, но Мичъл не реагира. Ако преследвачът му и неговите партньори се опитваха да го провокират, за да нападне местен агент от службите за сигурност и да им даде повод да го задържат, те щяха да останат разочаровани. След половин час бавно ходене и зяпане по витрините на Алфа най-накрая му стана неудобно, отегчи се и изостана в тълпата.

Може би Алфа не беше от МДС, а обикновен престъпник? Китайските затвори бяха страховити места, с малка продължителност на живота на задържаните, така че престъпният живот в Пекин беше наистина въпрос на оцеляване. Само способните бандити оставаха достатъчно дълго по улиците, за да тормозят туристите. Мичъл се замисли отново, но отхвърли тази възможност…

Алфа бе прекалено добре облечен за този занаят. Имаше малък шанс да е от Министерството на обществената сигурност, Гонг Ан Бу, китайския еквивалент на ФБР, или дори от Народната въоръжена полиция. На Мичъл не му пукаше за никоя от тези възможности. Всички те си сътрудничеха, а китайският затвор си беше един и същ, независимо от това кой държеше ключовете.

Мичъл спря рязко на едно кръстовище. Алфа бе достатъчно далеч назад, за да запази дистанцията си, но той приближи. Синхронизацията беше перфектна. Светофарът светна зелено, Алфа пристъпи тежко напред и го блъсна, докато минаваше край него. Ударът бе силен, а Мичъл залитна и се блъсна в една спряла кола на улицата. Шофьорът натисна клаксона и напсува американеца на мандарин. Мичъл преглътна гнева си, но способността и желанието му да прави това почти се бяха изчерпали.

Време е да се прибирам у дома, помисли си той. Никак не обичаше да понася поражения без основателна причина и знаеше точните граници на търпението си. Би предпочел да заведе Алфа в някоя мръсна уличка и да го натупа, но гневът беше слаб заместител на дисциплинираната техника на шпионажа.

Той се обърна, тръгна по обратния път и извървя шест преки до мола „Лайтай“, северно от американското посолство. Алфа го следваше по петите. Китайският офицер най-накрая се отказа от бавното следене, когато стана очевидно накъде се е насочил Мичъл. Американските морски пехотинци на пост пред портите не биха се поколебали да изхвърлят който и да е натрапник на тротоара, ако се опиташе да проникне в огромния комплекс. Управлението на сигурността на посолството беше досадна работа и понякога се стигаше до физическа разправа с местните, решили да вършат глупости — рядко удоволствие за войниците. Някои правила на играта не се нарушаваха никога. Наказанията бяха незабавни и болезнени.

Ефрейторът провери документите на Мичъл и му махна да влиза. Най-сетне агентът от ЦРУ стъпи на американска земя. Пехотинецът се втренчи в Алфа и продължи да го наблюдава, докато китайският офицер не се обърна и не потъна в тъмното. Мичъл не си направи труда да погледне назад.

Шеф на бюро беше работа, която не позволяваше чиновническо работно време, и Мичъл се беше примирил с това много отдавна. Шпионажът разчита на разписания, но те никога не са фиксирани и често се падат в тъмните часове. Мичъл не беше в първа младост и работата вече го изморяваше. Животът в Националната секретна служба го бе научил на достатъчно самодисциплина, за да може досега да компенсира все по-голямата си слабост, но скоро това нямаше да има значение. Шеф на бюрото в Пекин бе длъжност, резервирана за най-старшите офицери от НАС. Както повишението до капитан във Военноморските сили, това бе пост, който изискваше толкова много опит, че всички квалифицирани за него вече приближаваха края на дните си в полевата дейност. Следващото му назначение щеше да бъде работа зад бюро в Ленгли или във Фермата, но той все още не можеше да се примири с това.

Мичъл затвори вратата, заключи я и се строполи на стола си. Гърбът го заболя и той разбра, че Алфа го е охлузил сериозно от лявата страна, но в момента нямаше помощ за това. Той вдигна сигурния телефон и набра Щатите. Поне веднъж разликата във времето работеше в негова полза. Кларк Берън тъкмо започваше деня си.

— Здрасти, шефе — поздрави Мичъл.

Забавянето на гласа между Пекин и Ленгли бе леко, но доловимо. В Централата на ЦРУ Берън погледна световния часовник на стената си и разбра колко е часът от другата страна на земното кълбо.

— Останал си до късно.

— Просто прибирането у дома стана опасно — обясни Мичъл. — Имах насрочена среща с Пайъниър, но нашите домакини залепнаха за мен още в минутата, когато излязох от вратата. При това съвсем открито.

— Изгорял ли си? — попита Берън. Загубата на шеф на бюрото в Пекин винаги би била нещо повече от дребно неудобство, но загубата му точно в този момент щеше да създаде значителен проблем.

— Не мисля — отговори Мичъл. — Както чувам, те са се нахвърлили върху всички. Същото е и с някои държавни служители. Следят всеки, който излиза през портите.

Берън се покашля недоволно.

— Снощи говорих със сър Лоурънс от Воксхол Крос40. Казва, че и с неговите момчета се държали така. А също и с австралийците. „Много нецивилизовано“, така го описа. Отблизо ли те тормозеха?

— От толкова близо, че чак имам натъртвания. — Мичъл усети още едно пробождане в дясната си ръка, където Алфа го блъсна в стената. След обаждането щеше да се нуждае от аспирин и торбичка с лед.

— Ти отвърна ли им? — попита Берън.

— Не. Ще намеря друг начин да им отмъстя — отвърна Мичъл.

Беше научил този урок в Москва, когато един офицер от СВР41 за малко не го бутна под автобус в движение. Оттогава Мичъл имаше малък белег между кокалчетата на ръката си, направен от руски зъб. А приятелите на офицера дариха Мичъл с три счупени ребра и потрошиха апартамента му, преди той да излезе от болницата.

— Дали това е реакция за Тайван? — зачуди се Берън.

— Не мисля. Започнаха да следят хората още преди Лианг да организира атаките си. Днес за пръв път ме удариха, но напоследък не съм излизал много по улиците.

— Да не би някой от твоите хора да им е дал повод? — попита Берън. Подобен физически тормоз се случваше рядко, освен в Москва. Трябваше да има причина за него.

— Ако са го направили, никой не ми е казвал. Сутринта ще събера всички и ще ги попитам, но не мисля, че ние сме започнали това — увери го Мичъл.

— Е, тогава някой здравата ги е подразнил. Хвърлили са много човешки ресурси — заключи Берън. — И ако проблемът не е само в това, че са недоволни от глупостта на Лианг, значи става нещо друго. Китайците не са като руснаците. Те не правят подобни неща само за забавление.

— Несъмнено — съгласи се Мичъл. — Явно нашите домакини отвън имат таралеж в гащите и им се ще оперативната дейност да спре, докато го изтърсят оттам. Или поне искат да ни накарат да се потрудим по-здраво. Обзалагам се, че подозират нечий информатор, но не знаят за кого работи. И следят всички, а после ще хвърлят плътна мрежа около мишената си, за да видят кой е чак толкова отчаян, че да се опита да мине през нея. Ако това е така и ако бях на тяхно място, щях да покрия всички страни от НАТО, а също корейците и японците. Може би и руснаците, за всеки случай.

— Мислиш ли, че е Пайъниър? — попита Берън.

Мичъл се намръщи.

— Няма как да разбера, без да осъществя контакт. Параграф 22. Времето, когато искаш да се срещнеш с информатор, обикновено съвпада с времето, когато имаш най-малко свобода да го направиш. Ще видим дали ще отговори на следващото съобщение в тайника. Ако не го направи, ще търсим сведения дали е жив.

— Одобрено — заключи Берън. — Само гледай да поемаш премислени рискове…

— Разбира се. Ще се обадя сутринта. — Мичъл остави слушалката и се настани в стола си, за да обмисли тактиката.

Те искат да ни задушат, рече си той. Неговите хора не бяха направили нищо, с което да провокират местните служби за сигурност. Улиците бяха спокойни. Населението беше изнервено заради събитията в Тайван, но не си изливаха гнева върху западняците. Пекин винаги е бил опасна среда, още повече през последните години, но в никакъв случай не и невъзможен за работа. Все пак МДС променяха тактиката и Мичъл трябваше да направи преоценка. Службите за сигурност бяха започнали физическа разправа с хората му още преди атаките в Тайван. Може би МДС знаеха, че това предстои, помисли си той. Ако е така, защо не измъкнаха агентите си от Тайпе преди арестите? И защо атакуват западняците в Пекин? Той поклати глава, за да прогони хипотезите от съзнанието си. Това беше загадка без очевиден отговор и той знаеше, че му липсва информация, за да я разреши.

Но работата ти е да изравяш информация, нали, помисли си той.

Опитът със съобщение в тайника за Пайъниър бе нещо задължително, но сигурно щеше да му се наложи да отмени други, не толкова важни операции. МДС не биха се поколебали да арестуват американски полеви агент. По време на Студената война хвърлиха в затвора двама с присъди от почти двайсет години. Симпатичен млад американец в ареста, още по-добре, красива млада жена — това би било коз за дипломатически пазарлъци, а китайците знаеха как да затягат преговорите.

Историята бе по-различна за местните информатори, които работеха за чуждо разузнаване. Китайските граждани, арестувани за шпионаж, трябваше да бъдат разстреляни. И не беше градска легенда фактът, че семейството получаваше сметка, за да плати куршума. Процесите винаги бяха кратки и закрити и нямаше да има никакви преговори.