Червената клетка

5

ЧЕТВЪРТЪК

Ден пети

Жонхуа, Пекин

Китайска народна република

Посланик Ейдън Дън седеше с кръстосани крака, желаейки, както правеше ежедневно в продължение на три години, да може да прочете организираните драсканици в китайския вестник. Абсурдно е, помисли си той, един доктор от Харвард да се чувства неграмотен. Беше пропилял извънредно много време и пари за образованието си и се дразнеше, че не може да се справи с местния таблоид…

Когато беше още момче, една от сестрите, които му преподаваха в католическото училище в Мериленд, реши, че той има „дар за езиците“. И счете, че няма да му е добре в Съдния ден, ако не отговори на последните въпроси на Съдията поне на три езика, включително на латински. Монахинята се оказа права за таланта му, ала езиците, които бе учил, използваха латиница и кирилица. Китайските йероглифи бяха неразбираеми и безсилието най-накрая принуди Дън да признае, че на шейсет и пет годишна възраст умът му не е готов точно за тази задача. Той остави „Народен ежедневник“ върху ръчно гравираната масичка от черешово дърво и запази невъзмутимото си изражение. Домакините му знаеха, че не може да чете на техния език, но не трябваше да разбират, че това го притеснява.

Дън бе дипломат от кариерата, прекарал повече от трийсет години извън Съединените щати, и по-голямата част от тях в някои от най-изостаналите, забравени от бога страни на планетата. Наградата му за това беше постът на посланик в Пекин и след този мандат се очакваше да се пенсионира. Извънреден и пълномощен посланик в Китайската народна република беше висок пост в Държавния департамент и обикновено се даваше на някой любим спонсор от политическата партия на действащия президент, така че номинацията на Дън дойде като шок за всички. Но президентът Харисън „Хари“ Стюарт караше втори мандат и не възнамеряваше да се моли отново за дарения за кампанията си, което му позволи лукса да избира хората заради техните умения и опит, а не заради щедростта им. Вашингтон Поуст и Ню Йорк Таймс похвалиха избора като принос към начина, по който трябваше да се работи, което пък на свой ред сломи последните сили на опозицията. Сенатската комисия за международните отношения не успя да изрови основателни причини, за да отхвърли номинацията му, а и малцина сенатори бяха готови да гласуват против очевиден професионалист като него. Това бе твърде добра възможност и те да натрупат малко политически капитал, така че с охота го похвалиха по телевизията и го утвърдиха. Единственият сенатор, който не искаше да гласува за него, бе извън града по време на вота. Критиците му бяха само хора, обидени от факта, че те самите не са получили поста, но никой не желаеше да изрази това публично. Назначението даваше възможност на Дън и на съпругата му да прекарат един удобен последен мандат в модерен град и щеше да му гарантира добри хонорари, изнасяйки речи след пенсионирането си.

Работата с китайците невинаги беше приятна, но той не можеше да се оплаче от предпочитаното от тях място за срещи. Жонхуа бе прекрасно имение с езера, градини, вили и административни сгради на запад от Забранения град, подслонил висшите чиновници от китайското правителство. Това е тяхната версия на Белия дом или на Кремъл, каза му Катрин Кук на разузнавателния брифинг, преди той да поеме поста.

Мао бе построил имението след революцията през 1949 година. Това бе масивен комплекс и по истински правителствен маниер беше забранен за обикновения гражданин. Някои от малцината простосмъртни, „извикани в Жонхуа“ при царуването на Мао, никога не излизаха оттам. Дън не хранеше съмнения, че службите за сигурност го наблюдаваха, когато влизаше вътре, ала това беше добре. Той не беше офицер от разузнаването и ако очакваха от него да постави микрофон някъде, просто си губеха времето. Никога преди не беше обявяван за персона нон грата и сега не възнамеряваше да приключи кариерата си по този начин.

Дън дочу стъпки, бяха обувки с твърди токове, тропащи по каменните плочки в коридора. Изчака няколко секунди, преди да обърне глава, за да не създава впечатление за нервност. Би било недипломатично да се каже и затова Дън никога не би го изрекъл, ала адютантът не изглеждаше забележим по никакъв начин. Облеклото му сякаш беше извадено от дрешника на универсалния бюрократ. Но дрехите даваха невярна представа за човека. Зенг Куинглин беше мишу на президента Тян Кай, личен адютант на държавния глава на Китайската народна република, цивилизация, три пъти по-многобройна и няколко хиляди години по-стара от Съединените щати. Постът му даваше силни гуанкси, мрежа от лични връзки с другите партийни лидери, които един ден щяха да му осигурят изкачване в кариерата. Вероятно щеше да стигне дори до член на Централния комитет, ако не изпаднеше в немилост, дружейки с неподходящи хора. Великата истина на бюрокрацията, помисли си Дън. Пазачът на портата е почти толкова властен, колкото и човекът зад портата. Даже по-силен в някои отношения.

— Посланик Дън, президентът ще ви приеме сега. — Английският на Зенг бе граматически правилен, но говореше с британски акцент. Оксфорд. Дън бе прочел в ЦРУ досието му, преди да се срещне с него за пръв път. Комунистическата партия не би изпратила най-обещаващите си синове и дъщери в чужбина, рискувайки те да останат там заради някакво третостепенно образование.

— Благодаря — отговори Дън.

Той се изправи и отпусна тежестта си върху бастуна, все по-малко от маниерничене и все повече от необходимост с всяка изминала година. Но разстоянието беше кратко и Зенг спря, отваряйки две тъмни дървени врати. Той се изправи отстрани, като истински портиер, а Дън влезе в офиса на президента Тян Кай.

Тян — китайските фамилии предшестват малките имена — стоеше до бюрото си. То беше прекрасна мебел с орнаменти, която напомни на Дън за античното бюро Резолют48 в Овалния кабинет. Всичко останало в офиса на Тян беше удобно, макар и без излишества, а част от мебелите сякаш бяха измъкнати от Викторианската епоха.

Другите мъже в стаята също бяха внушителна група.

Паметта на Дън за китайските имена беше слаба, но за лицата — отлична. Дълго бе изучавал биографиите на лидерите, осигурени му от ЦРУ и от Държавния департамент, и никога досега не беше виждал толкова много членове на Политбюро, на Централния комитет и на Централния военен комитет на едно място извън Великата зала на народа49.

Те не са се събрали на чай, каза си Дън. И искат да ги видя. Тян можеше да освободи стаята, преди да ме приеме, помисли си той. Такива неща, на такова ниво, не стават случайно. Толкова много хора с високи постове не се събираха в Жонхуа за светска вечеринка и протоколът изискваше да не го пускат, докато те не си тръгнат. Той разрови паметта си и не си спомни да е виждал тези хора заедно на държавна вечеря, още по-малко по работа. Ако внезапно помолеха Дън да напусне залата, онова, което вече видя, си струваше една телеграма до Вашингтон.

— Господин посланик, благодаря, че дойдохте. — Английският на президента Тян беше отличен, което винаги Дразнеше Дън. Това даваше значително предимство на китайския държавен глава. Тян пристъпи напред и му подаде ръка с учтива усмивка.

— Господин президент, за мен е чест да се отзова на поканата ви — отговори Дън и стисна ръката му.

Тян се обърна към другите и им заговори на мандарин. Дън си преведе това като учтива молба за уединение или изпращане на послание… Групата се изниза от стаята, като Зенг остана последен и затвори вратата отвън.

Тян седна бавно на стола си зад бюрото.

— Опасни времена — започна той без уводни думи. Беше по-млад от Дън с по-малко от десетилетие, по-нисък с една глава и имаше по-плътен глас от повечето китайци, с които посланикът бе разговарял. Както при Зенг, акцентът му бе странна комбинация от оксфордски английски с нюанси от мандарин. — Вие, разбира се, знаете за скорошната реч на президента Лианг, в която ни обвинява за шпионаж в Тайван.

— Да, сър.

— Няма да обиждам вашата интелигентност, отричайки, че арестуваните ни граждани имат връзки с нашето Министерство на държавна сигурност. И двамата разбираме необходимостта от разузнавателни операции. — Тян млъкна за миг, отпи от чая си и продължи. — Но сега фактите трябва да бъдат ясни. Тайванските граждани не работеха за нас. Може би са били политически противници на президента Лианг и той се е възползвал от възможността да ги отстрани от пътя си. Подобно действие едва ли е под достойнството му.

Дън изпъна гръб от изненада и бързо опита да осмисли думите на президента. Ти разконспирира офицери от МДС. Защо? Докато една част от мозъка му обработваше тази загадка, другата, която отговаряше за дипломацията, подреди отговора му.

— Един от тях беше американски гражданин — коригира го Дън, за да спечели време.

— Да, но честно, аз не знам защо е бил в една стая с нашите агенти — отстъпи Тян. Дън огледа внимателно лицето му. Ако китайският президент лъжеше, той прикриваше това много умело. — А що се отнася до злощастната му смърт, ние няма да разберем нищо, докато Лианг не върне нашите агенти в Пекин. Още една причина, поради която може би вашата страна ще убеди Тайван да ни сътрудничи по този въпрос.

Дън потисна първата си спонтанна реакция и успя само да сбърчи вежди. Разузнавателната информация, която прегледаха заедно с Мичъл онази сутрин, разказваше една съвсем различна история. Дън не беше се надявал да чуе чистата истина от устата на Тян, но този разказ бе различна лъжа от онази, която очакваше да му поднесат.

— Значи не отричате, че Министерството на държавна сигурност организира шпионаж срещу Тайван?

— Не. Разбира се, публично ще го отречем.

— Така е…

Тян отпи от чая си и продължи.

— Казвам ви това, защото присъствието на нашите агенти в Тайван беше законно и за да илюстрирам докъде може да стигне президентът Лианг, за да запази поста си. Той често се опитва да възбуди обществените страсти в полза на независимостта. Тревожа се, че тези усилия могат да насърчат местните ни дисидентски елементи. Вие със сигурност осъзнавате, че подобни политически вълнения няма да са в интерес и на двете ни страни.

— Съединените щати винаги са защитавали мирното решение на проблема с обединението. Моята страна не подкрепя едностранен ход от някоя държава за промяна на статуквото.

— Съжалявам, че Лианг може да не ни позволи да изгладим различията си по един по-цивилизован начин. — Дън забеляза, че Тян не си прави труда да нарича Лианг с официалната титла „президент“. Тян остави чашата си на бюрото с непоколебима ръка и порцеланът докосна чинийката, без да издаде никакъв звук. — Един внимателен преглед на последната му реч предполага, че Лианг може би се подготвя да обяви независимостта на Тайван.

Китайският президент погледна американския посланик право в очите и двамата се взираха един в друг в продължение на няколко секунди. Съзнанието на Дън препускаше назад и обмисляше последното изречение, надявайки се да не е чул правилно, но във фразите нямаше нищо двусмислено. Тян със сигурност бе подбрал внимателно думите си, преди да извика Дън в Жонхуа.

Посланикът също заговори предпазливо:

— Съединените щати не споделят това заключение, господин президент. Надяваме се, че вашето правителство ще даде възможност на президента Лианг да изясни думите си, за да не стане някакво недоразумение.

— Ако Лианг иска да се извини публично, ще го изслушаме. Обаче си мислим, че е малко вероятно да го направи.

— Дън се втренчи в Тян, търсейки някаква пролука в представлението му. Не намери. — Той е застрашен да не бъде преизбран — обясни Тян. — Историята учи, че отчаяните хора често отклоняват критичния поглед към собствените си недостатъци, насочвайки общественото внимание към някаква външна заплаха. А най-вероятно Лианг вярва, че Съединените щати ще се намесят в полза на Тайван. Надявам се, че миналата пасивна подкрепа на вашата страна към бунтовническите изяви на Тайван няма да ни въвлече в една неприятна конфронтация.

— Не сме насърчавали независимостта — поясни Дън.

— Нашата позиция винаги е била категорична: двете страни трябва да се отнасят с уважение една към друга.

— И все пак им продавате оръжия — контрира го Тян.

— Само за самозащита — поясни Дън. Това беше неубедителен аргумент, помисли си той. Оръжието си е оръжие. Остават ми две години до пенсия, а трябва да възпрепятствам война. Знаеше, че следващото му предложение ще е безполезно. — Надяваме се, че ще внесете въпроса за обсъждане в Съвета за сигурност на ООН.

Тян поклати глава.

— Съветът за сигурност няма място в разрешаването на вътрешни спорове.

Мнението на Тян беше напълно ясно. Китай е постоянен член на Съвета и има право на вето. Знаеш, че резолюцията в Съвета за сигурност няма да мине. Защо си губиш времето да играеш тази игра?

Дън потисна неуместната си усмивка. В продължение на десетилетия говореше изтънчения дипломатически език и беше добър в това. Всъщност повече от добър. Чувстваше се по-млад, когато се впускаше в колебливия вихър на коварни значения, скрити в деликатни фрази. Ето защо оставаше на работа на възраст, когато почти всичките му връстници се бяха пенсионирали.

Някои биха възразили, че това е вътрешен спор, въпреки размерите на Тайван и близостта му до вашия бряг — заяви той. За да спечели време. Не би искал военни действия с Тайван, които да се проточат. Голяма страна, малък остров — никой не харесва онези, които тормозят по-слабите.

— Надявам се вашата страна да не бъде сред тях. Имаме право да поддържаме реда в нашите граници. — Подготвят ли се Съединените щати да признаят обявяването на независимост от страна на Тайван? Не се намесвайте.

— Както знаете, поддържането на реда може да се окаже деликатна задача, когато има нужда от ръка с мека ръкавица. — Хайде да не стигаме до още един площад „Тянанмън“ или нещо по-лошо.

— Действително. За справянето с подобни събития често е нужна решителност и твърда ръка. — Ще го направим.

— Силата не е единственият инструмент за осигуряването на мира. Надяваме се едно предложение за посредничество да бъде прието и от двете страни. — Тайван ще приеме помощта ни, особено ако е подкрепена от флота на САЩ.

— Оценявам предложението ви, но Съединените щати могат да ни помогнат най-добре да запазим мира, като се въздържат от всякакви действия. — Мина известно време, Докато Тян заговори отново. — Посланик Дън, ако мога да бъда откровен…

Дън кимна. Премият разговор бе нож за дипломата… Полезен, но опасен при неправилна употреба. Все пак нямаше учтив начин да откаже.

— Разбира се.

— През 1995 година се стигна до неприятна конфронтация с провинцията. Вашият президент Клинтън изпрати самолетоносач в Пролива… Мисля, че беше Нимиц. Генерал Ксионг Гуанкай отговори с думите, че „вие се тревожите повече за Лос Анджелис, отколкото за Тайпе“.

Какво… За момент Дън изгуби самообладание. Ако се беше замислил, щеше да разбере, че това му е за пръв път, поне доколкото си спомняше. Вместо това мислите му започнаха да се борят с импулса му да стане от стола си.

— Вие…

Тян вдигна ръка и Дън спря насред въпроса си.

— Много харесвам историята на вашата страна — каза Тян. — С удоволствие съм изучавал конфронтацията ви със Съветския съюз за Куба през 1962 година. Мисля, че президентът Кенеди е действал виртуозно. Все пак възможността за неразбирателство е била толкова голяма. Светът никога не е стигал толкова близо до ядрена война.

— Това бе звездният миг на Кенеди — съгласи се Дън. Тян извъртя разговора и американецът изгуби чувството си за ориентация. Внезапно се почувства като слепец.

— Да. Смъртта му беше голяма загуба. Можеше да продължи да върши велики дела. — Възхищението на Тян от най-младия американски президент изглеждаше искрено. Китайският държавен глава замълча многозначително, а Дън не можа да разбере дали за да си събере мислите, или за да постигне драматичен акцент. — Моите генерали стават войнствени, когато се възбудят страстите им, а за нас Тайван е страстен проблем. Ако президентът ви реши да изпрати вашия флот в нашия пролив, не искам никакви неразбирателства. Ние сме разумни, за разлика от глупавия егоист в Тайпе, който причинява и на двете ни страни толкова много неприятности.

— Оценявам откровеността ви — кимна Дън.

— Ако се стигне до конфронтация, един добър лидер трябва да се замисли за мира, който ще дойде след войната, ала се боя, че вашата страна често не прави така. Но ако наистина се наложат бойни действия, вашият президент със сигурност трябва да се тревожи повече за флота ви, отколкото за Тайпе.

Дън не проговори доста дълго и мълчанието стана неловко. Чувстваше се разконцентриран, неадекватен, сякаш старите му умения да съчинява дипломатични отговори го бяха изоставили. Постоянно преобръщаше последните думи на Тян в главата си.

— Не аз ще взема решението — заключи той. — Сигурен съм, че президентът Стюарт ще желае да обсъди въпроса. — Това бе най-добрият отговор, за който се сети, но той все пак беше неубедителен.

— Разбира се. — Тян постави ръце на масата. — Искам да споделя с вас едно копие от речта, която ще изнеса в отговор на забележките на президента Лианг — каза той, преминавайки отново на друга тема. Тян извади кожена папка от малката масичка между двата им стола и я подаде на Дън. — Ще потвърдя нашия ангажимент за обединението и ще предложа незабавно започване на преговори с Тайван по този въпрос. Моля ви, дайте това на президента Стюарт и го поздравете от мен.

Никъде тук не чух думата „мирни преговори“.

— Да, сър. А от името на Съединените щати ви благодаря за предварителното копие от вашите предстоящи забележки — кимна Дън. После погледна към речта в ръцете си. Дотук с дипломацията, помисли си той.

Лийсбърг, Вирджиния

Грубият звук от снегорин, стържещ по асфалта, събуди Кира цял час преди алармата на часовника. За няколко щастливи мига тя не успя да си спомни къде се намира, а после болката в ръката й я ориентира. Снощната вечеря беше оставила кошмарен вкус в устата й. Бирата вечер не й понасяше, още по-малко бамята. Тя го знаеше, но въпреки това пресуши бирата и изяде задушеното, а сега се молеше някъде в банята да има вода за уста. Наистина не можеше да си спомни…

Кира отвори очи и осъзна, че все още не вижда добре. Надигна се върху ранената си ръка и болката я прониза достатъчно силно, за да я събуди. Масажира я около минута, повече от очарование заради белега, проточил се в хоризонтална линия по мускула й, отколкото за облекчение, което масажът не й даде. Е, поне не трябваше да се моли за викодин. Все още имаше доста запаси, макар че вземаше повече от позволената доза.

Кира се претърколи на леглото, отпусна крака на пода и вдигна завесите. Все още валеше сняг. Тя присви очи и включи малкия телевизор върху раклата си.

От „Личен състав“ не бяха затегнали администрацията, за кой ли път, а вместо това предлагаха щедър отпуск на хората с достатъчно натрупани дни за ползване. Кира не успя да събере сили да напсува директора на „Личен състав“. Обеща си да го направи, след като си вземе душ.

Телефонът на нощното й шкафче звънна. Тя го остави да звънне три пъти, за да успее да се събуди напълно, преди да вдигне.

— Ало?

Ще ти се наложи да дойдеш по-скоро — обади се Джонатан. — Някой е взривил електроцентрала в Тайван. Кук ни вика в офиса си.

След двайсет минути Кира седеше в пикапа си, карайки на изток твърде бързо, за да е безопасно.

Офисът на директорката на ЦРУ

— Все още не сме сигурни как са го направили китайците — започна Кук без уводни думи. Като общо правило, тя не викаше анализаторите в офиса си, но след вчерашния разговор с Джонатан й се искаше да го види отново, макар да не можеше да говори за онова, което наистина й беше на ума. Това бе егоистичен импулс, непрофесионален, но тя все пак се огъна.

Кук остави на масата сателитните снимки и Кира взе една от тях. Фотографията беше инфрачервена, с висока резолюция и показваше огромен кратер във фини детайли, заедно с огньовете, които все още горяха в периметъра. От земята стърчаха прерязани електрически кабели. Несъмнено от Оперативния център скоро щяха да дойдат още снимки. Ако петната започнеха да се охлаждат с промяна на цвета от червено към синьо през следващите няколко часа, те щяха да разберат.

— Предполагате, че са били от НОА, така ли? — попита Джонатан.

— Има ли шанс да е промишлен инцидент? — намеси се Кира.

— Бих искала да е така — отговори Кук. — Скоро идват няколко експерти от SCADA50, но съм сигурна, че в една електроцентрала няма нищо, което да предизвика подобен взрив. И в такъв момент това би било едно удивително съвпадение.

— Това ли е единственото място? — попита Джонатан.

— От НАС не са докладвали за други атаки по електрическата мрежа — потвърди Кук. — Но и една е достатъчна. Казаха ми, че електроцентралата „Ташан“ е голяма. Шейсет и четири хиляди вата. Когато „Тай Пауър“ я включи, затвориха по-малките централи в Тайву, Лугуанг и Чуангджанг, за да намалят разходите. Обзалагам се, че сега съжаляват за това.

— Несъмнено — отбеляза Джонатан.

— Тази дупка е много голяма — кимна Кира. — Въздушен удар?

— От Флотското разузнаване казват, че радарните данни за китайски самолети и балистични ракети били негативни — поясни Кук. — Единствените самолети в района били тайвански пътнически и от ВВС. Всички МИГ-ове на НОА били извън обхвата на ракетите.

— Може да е работа на сапьорски екип — предположи Джонатан. — Само бог и Тян знаят колко агенти имат китайците в Тайпе. Семтекс или С-451 могат да направят дупка с тези размери, но им е трябвал много експлозив. Кратерът трябва да е дълбок поне три метра. Твърде много материал, за да се носи на ръка.

— А ако са използвали кола бомба? — попита Кук.

Джонатан вдигна рамене.

— Не прилича на нещо, което би направил екип за специални операции, нали? Може би, ако са били от петата колона52. Аматьорите са склонни да слагат повече експлозиви. Въпросът е дали НОА би доверила подобна работа само на петата си колона. — Изражението му подсказваше, че не вярва на тази възможност. — Нещо друго?

— Телеграма от Държавния департамент — продължи Кук. Директорката на ЦРУ извади доклад от кафяв плик.

— Посланикът се е срещнал с китайския президент.

Списъкът с имената продължаваше на половин страница.

— Човекът има добра памет — отбеляза Кира.

— Кой би си помислил, че дипломатите са толкова наблюдателни? — запита се Кук. — Предполагам, че им помага в работата. Вижте последните няколко абзаца… Добра работа.

Кира обърна страницата.

Кира подаде забодените листи на Джонатан.

— Само в устата на един дипломат заплахата може да прозвучи така, сякаш той действително се тревожи за врага.

— Държавните глави не се шегуват, когато говорят за потопяването на кораби на други страни — заяви Джонатан. Втренчи се за момент в листа, после го пусна, отиде до кодирания компютър на Кук и започна да печата.

— Това може да е психологическа игра — отбеляза Кира. Разтри челото си. Викодинът си беше свършил работата с възхитителна ефикасност. — Дали президентът ще откаже да изпрати бойна група със самолетоносач, ако си помисли, че НОА могат да го потопят?

Кук обмисли въпроса няколко секунди, барабанейки с пръст по масата.

— Преди няколко години, докато все още бях на служба, играх една военна игра във Военноморския колеж — започна най-сетне тя. — Първият ход на червения екип беше да изстреля всичките си налични ракети „Круз“ срещу самолетоносача на синия екип. Компютърът отчете, че са потопили кораба. Контролният център прекрати играта, рестартира я, съживи самолетоносача и отказа да върне ракетите на червения екип. Казаха, че не си струва да се играе, ако самолетоносачът не е там. Направи си заключенията.

— Опитали сте се да смутите играчите? — попита Кира.

— Питай го — Кук кимна към Бърк.

— Може и да съм предложил тази тактика — съгласи се Джонатан. — Лоша стратегия е, да се надяваме, че никога няма да изгубим самолетоносач.

— Чакай — намеси се Кира. — Вие двамата…

— Когато се срещнахме за пръв път — потвърди Кук. — Джон беше наблюдател, пасивен участник в червения екип. Поне трябваше само да наблюдава.

— Наблюдението е скучно — обади се Джонатан. — Скуката не ми понася.

— Вярвам го — отвърна Кира. — Какво е нужно да се замени един самолетоносач?

— Пет години и тринайсет милиарда долара, минимум — обясни й Джонатан. — И един мъртъв президент, на който после ВМС да го кръстят.

— Страхотно… — смръщи се Кира. — И как китайците ще потопят един самолетоносач?

— С Шашуджиан — отговори Джонатан, произнасяйки бавно всяка сричка.

Какво? — Двете жени зададоха въпроса едновременно.

— Шашуджиан — повтори той. — Най-близкият английски превод е „боздуганът на убиеца“55. В китайския фолклор това е малко оръжие, което войникът в древността е можел Да скрие под робата си и с острата му част да наръга врага си в сърцето, за да приключи битката, преди още да е започнала. Това също така е общ термин за серия проекти на НОА за асиметрични оръжия, повечето от които не доведоха до нищо. Технологиите са много екзотични — лазерни оръдия, мощни микровълни… Направо неща като от „Междузвездни войни“. Някои от тях приличат повече на пропаганда, отколкото на сериозни оръжейни изследвания.

Кира огледа изражението на Джонатан.

— Вече имаш връзка — осъзна тя.

Той й подаде телеграмата от Държавния департамент.

— Всички хора, присъствали в офиса на Тян, са членове на Водеща група 998 от Проекта на държавна сигурност, която е една от групите, наблюдаващи изследванията за Боздугана на убиеца. Нямаме данни за друга комисия със същите членове.

— Запаметил си списъците с членовете на чуждестранните комисии? — попита го Кук, леко удивена.

— Ще те впечатля ли, ако кажа „да“? — подсмихна се той.

— По-скоро ще ме уплашиш — коригира го директорката на ЦРУ.

Кира се втренчи в него, докато най-накрая едно леко потрепване на устната му издаде играта.

— Пуснал си търсене за тях като група — обвини го тя.

Джонатан изгледа косо младата жена.

— Нямаш никакво чувство за хумор.

Хванах те.

— Кога китайците са стартирали програмата? — попита тя.

— През 1995 година. Тайванският президент Ли Тенг-Хуи56 отправи няколко недотам фини публични удара срещу китайското правителство по време на визитата си в САЩ, на която Китай се противопостави. Дзян Дзъмин57 ги прие доста зле и НОА предприе няколко сплашващи хода — припомни й Джонатан. — Бил Клинтън изпрати Нимиц в Тайванския пролив, за да успокои всички. Дзян удари по масата и нареди на НОА да разработи Боздугана на убиеца, който да използват срещу американците.

— Хубава историческа справка, но не ми помага — отбеляза Кук.

Джонатан сбърчи вежди.

— Просто ти давам логично защитимо стратегическо предупреждение, че китайците може да имат оръжие, с което да потопят самолетоносач.

— Стратегическото предупреждение ме води до Овалния кабинет — поясни Кук. — Тактическото предупреждение ме пази да не ме изхвърлят. Ако кажа на президента, че китайците разработват черна програма58, насочена към нашите самолетоносачи, това няма да наруши спокойствието му кой знае колко много. Но ако му обясня каква точно е тази програма, това вече ще привлече вниманието му.

— Проклятието на гения е, че тези хора започват да очакват да им поднесеш информацията на тепсия още щом я поискат… — отговори Джонатан с каменно лице. — Мога да ти кажа какво не е. Съществуват пет основни класа стратегически оръжия, които са в състояние да ударят самолетоносач в морето. Подводници, кораби, ракети, самолети и оръжия за масово унищожение. Няма да е подводница или кораб, защото китайският флот все още купува последното поколение Кило и Современный59 от руснаците. Руснаците построиха единствения им самолетоносач и китайският флот все още се чуди как да го използва. Няма да бъде оръжие за масово унищожение, защото китайците не са чак толкова глупави да пуснат ядрена ракета близо до своя бряг, а самолетоносачите са обезопасени срещу биологични и химически оръжия. Остават ракетите и самолетите.

— На теб ти е провървяло с ракетите — отбеляза Кира.

— Да — съгласи се Джонатан. — Теоретично ракетата Донгфенг60 може да улучи самолетоносач от хиляда и петстотин километра, но проследяващите им системи са несигурни. Преди няколко години китайците купиха Шквал61 от руснаците. Това е торпедо с ракетен двигател, което създава слой от въздушни балони, излизащи от носа и корпуса му, за да елиминира триенето във водата. Максималната му скорост може да достигне до сто метра в секунда, но бойната глава е малка, за да се поддържа скоростта. Може би твърде малка, за да нанесе сериозна повреда на самолетоносача. Освен това НОА трябва да се приближат достатъчно, за да могат да го използват. Максималният му обхват не надвишава десет километра.

— Преди десет години една тяхна подводница се промъкна до Кити Хоук62 — отбеляза Кира.

— Вярно. Познаваш съвременната военна история. Коефициентът ти за полезно действие току-що се покачи — усмихна се Джонатан.

Кира присви вежди. Анализаторът от Червената клетка току-що й бе направил един от най-големите си комплименти.

— Ами самолетите? — попита Кук.

Джонатан стана и се приближи до закачената на стената карта от „Нешънъл Джиографик“, изобразяваща китайското крайбрежие.

— НОА има две ВВС бази директно срещу пролива и още девет в района. Това са няколкостотин самолета, но може би само сто и петдесет от тях са модерни — СУ-27 и СУ-3063.

Бих се обзаложила, че Китай няма да се поколебае да жертва няколкостотин стари самолета, ако иска да спечели битката за Тайванския пролив — отбеляза Кира.

— Като имам предвид парите, които НОА харчи за екзотични технологии, се надявам, че Боздуганът на убиеца е нещо по-интересно, а не само евтино пушечно месо от камикадзета. Ала все още не можем отхвърлим каквото и да е — отговори Джонатан. После се обърна към Кук. — Ако искаш нещо по-защитимо от безупречната ми логика, ще трябва да проведем истинско разследване.

— Не бързай — успокои го Кук.

— Какво имаш предвид? — попита Джонатан.

— Това, че разполагаш с двайсет и четири часа — поясни Кук. — Освен ако тайванците откажат да предадат хората на Тян и НОА отново започне да играе грубо.

— Някаква информация за това как се справя тайванският екип за бързо реагиране? — попита Кира.

— Двама мъртви — отговори Кук. — Тази сутрин са гушнали букета. Третият офицер все още е в критично състояние. — От плика излезе друга страница, тази от Медицинския център. — Каквото и да е имало в термоса, то е засегнало дробовете му. Той страда от… — наложи й се да прочете диагнозата директно от страницата — … „остро дихателно нараняване с постоянна рефракторна хипоксемия64 вследствие на изгарянето“. Това значи, че е получил химически изгаряния на трахеята и белите дробове втора и трета степен. Кислородът не може да се разпространи по мембраните на белите дробове и да влезе в кръвта. „Рефракторна“ означава, че каквото и да направят, то не му помага. Ще бъде интубиран и парализиран с лекарства, за Да не се съпротивлява на лекарите. Вероятно просто се опитват да го предпазят от септичен шок, но въпросът е само кога ще умре, а не дали…

— Ами мъртвият американец? — попита Кира.

— ФБР все още се опитват да открият за кое подразделение на „Локхийд“ е работил. Компанията не помага много. Не са очаровани от идеята, че един от техните служители е бил шпионин. Това може да им коства доста договори с Министерството на отбраната. — Тя си погледна часовника. — Тян ще изнесе речта си след час. Започвайте разследването си, а после се върнете при мен.

Великата зала на народа

Пекин, КНР

Телевизорът на Кук не показваше правдиво Великата зала на народа. Камерата на Китайската централна телевизия, дръпната назад, снимаше от широк ъгъл и даваше панорама отляво надясно, показвайки ширината на огромната зала с хиляди места. Народният национален конгрес имаше три хиляди делегати, а Великата зала на народа ги побираше всичките и пак оставаше свободно място…

Огромният амфитеатър бе инженерен шедьовър. Бе построен едва за десет месеца само от „доброволци“, макар Кук да се чудеше дали китайците не са използвали измамно този термин. Във всеки случай директорът на ЦРУ не се съмняваше, че строителните работници не бяха получили никакво заплащане, но работата им беше изключителна. Обширното помещение беше подредено като оркестрова зала, с два издигнати полукръгли балкона по цялата ширина на залата за сядане над партерното ниво. Нямаше опорни колони под балконите, които да препречват изгледа към широката сцена. Голям червен флаг ограждаше Политбюро и другите висши партийни членове, настанени на широката платформа, с десет извисяващи се китайски знамена зад тях. Този образ трябваше да предаде пълното величие на държавата и го правеше твърде добре, дори за онези като Кук, които знаеха достатъчно за тази страна, за да сдържат благоговението си.

Акустиката в залата бе забележителна, като се имат предвид размерите й, но там сега беше тихо. Кук наблюдаваше как Тян става от мястото си и приближава катедрата отпред. Той огледа залата с концентрирано, спокойно лице.

— Пред това залата на Сената на Капитолия прилича на гимназиален салон — отбеляза Кира.

— Който е измислил поговорката, че политиката е кървав спорт, със сигурност е бил китаец — отговори Кук.

Президентът на Китайската народна република погледна към текста и заговори с премерен тон. Другаде в залата преводачи със слушалки, седнали в закрити кабинки, гледаха към своите папки и започнаха да превеждат в синхрон с Тян, докато мандаринската му интонация стигаше в слушалките им. Централната китайска телевизия бе посветила на речта своя CCTV 4, международен канал само на английски, заради чужденците, живеещи в страната.

Тян започна с любезностите, подхождащи на държавен глава, който се обръща към страната си, говорейки тренирано, спокойно, не много по-различно от официалния тон, с който разговаряше с Дън в офиса си в Жонхуа. Повечето хора биха изгубили самообладание само от факта, че се изправят пред няколкото хиляди във Великата зала, а Тян знаеше, че реалната публика е далеч по-голяма… Макар всъщност да говореше пред публика само от един човек. В Белия дом имаше телевизори.

Най-накрая Тян подхвана истинската тема със сериозен поглед.

— С голяма тъга и неохота свиках тази специална сесия на Националния конгрес на Китайската комунистическа партия. Преди три дни тайванското правителство арестува трима граждани на Китайската народна република по обвинение в шпионаж. Увериха ме, че тези арести са извършени с пълното знание и одобрение на самия президент Лианг. Помолихме за информация за здравето и сигурността на арестуваните, но дори това уважение ни беше отказано.

Офисът на директора на ЦРУ

— Не точно така исках да започна деня… — въздъхна Кук.

— Би било прекрасно, ако президентът беше успял да убеди Лианг да обяви всички тях за персона нон грата и да ги върне в Пекин.

— Малко вероятно е — намеси се Джонатан. — Политиката за единен Китай ни пречи да казваме, че момчетата на Тян дори са нарушили границата, да не говорим за шпионаж.

— Връзва ни ръцете — отбеляза Кира. — Обзалагам се, че този похват допада на Тян…

— Така става, когато базираш външната си политика върху лъжа — продължи Джонатан. — И колкото по-дълго се придържаме към нея, толкова по-болезнено ще е, когато най-накрая се наложи да се отдръпнем.

— По-добре е да запазим мира, а Китай и Тайван могат да се оправят чрез дипломация — заяви Кук.

— Ти предполагаш, че могат да се оправят чрез дипломация — възрази Джонатан.

Пекин

Мичъл си пое дълбоко дъх, ала съжали. Пекинският смог бе по-лош от плаващата мръсотия във въздуха в родния му Лос Анджелис и това само по себе си беше внушителен подвиг. Мрачното небе през първата му нощ в Пекин преди три години изглеждаше страховито, докато един от служителите в посолството му каза, че тъмните облаци нямат нищо общо с дъжда.

Мичъл прогони спомените, опита да се съсредоточи и наруга липсата си на душевна дисциплина. Засичането на следене, докато си в кола, изискваше пълно фокусиране, макар че тази вечер той се нуждаеше от по-малко от обичайното. Официално беше избрал да пътува по време на речта на Тян, защото се надяваше, че поне някои от МДС агентите ще я гледат, вместо да работят по улиците. Неофициално просто не можеше да понесе да слуша китайския държавен глава. Но проследяващият екип от две коли отзад направи всичко възможно, за да се издаде, удряйки бронята му. Така го облекчи от нуждата да мисли прекалено много за това къде може да са неканените гости. Но беше нощ и те трябваше да карат наблизо или да изгубят Мичъл в потока на трафика. Проследяването с автомобил в многолюден град беше най-трудното нещо, а малко мегаполиси имаха толкова много жители, колкото Пекин. Потоците на трафика бяха неконтролируеми. Да караш с една кола близо до целта и да останеш незабелязан, не беше лека задача, а да придвижваш другите коли по паралелни улици, беше още по-сложна работа.

— Почти стигнахме — обади се шофьорът, друг агент.

— Завий зад ъгъла — нареди Мичъл.

Шофьорът на Мичъл се престрои в най-дясната лента. Зави зад ъгъла и спря рязко, принуждавайки колите отзад да набият спирачки. Мичъл отвори вратата си и излезе на тротоара, после се обърна и каза нещо безсмислено на шофьора си, сякаш искаше да му благодари за возенето. Шофьорът кимна, сетне се включи в трафика — щеше да се прибере у дома, а шефът на бюрото тръгна в обратната посока.

Проследяването с автомобил наистина беше доста трудно, но внезапната промяна, когато мишената поема пеш по тротоарите, си беше жива мъка. Офицерите от МДС можеха да останат в колата, но нямаше как китайците да поставят предварително някого, който да покрие Мичъл при слизането му. Единствените, които можеха да го последват, трябваше да слязат от колите, така че броят им щеше да бъде ограничен. Мичъл разпозна само два автомобила. Единият, който пропусна светофара, зави зад ъгъла в първия удобен момент и ускори, доколкото му позволяваше трафикът.

Оставаше другият… Ако по страничните улици имаше още коли, те щяха да увеличат бройката — може би дори щяха да оформят малък проследяващ екип, който за минута-две щеше да го хване в обръча си. Ала той нямаше да им даде тази възможност.

Земята щеше да се разтвори и да погълне Карл Мичъл, преди те да се осъзнаят…

Великата зала на народа

Пекин

— Молбите ни за освобождаване на затворниците останаха без отговор. Тайванското правителство дори отказа да позволи на наши представители достъп до тях, за да се уверят, че обвинените ни граждани са третирани добре и имат адекватна юридическа защита. Обвиненията са неоснователни, арестите са безпричинни, задържаните граждани нямат никаква вина. Лианг трябва да отговаря лично за състоянието и безопасното завръщане на всеки един от нашите граждани. — Тян говореше две минути и никой не издаваше звук. Не поглеждаше към телевизионния текст или към листите на катедрата. Сега президентът на Китайската народна република ораторстваше по памет.

— Членовете на Политбюро обсъдиха подробно последните събития. Тяхната решителност пред произволното и незаконно политическо преследване на наши граждани е единодушно и твърдо. Сред нас и сред гражданите на тази велика нация няма различия в мненията по този въпрос. Отказът на Лианг да ни даде достъп до нашите хора е опасна стъпка, която подкопава отношенията между Китай и Тайван.

Тян удари по катедрата с длан.

— Арестът на невинни граждани от нашата страна беше провокация! Първа стъпка към отделяне, първа стъпка към отцепване, първа стъпка към независимост!

Офисът на директора на ЦРУ

— Той просто излезе от сценария — отбеляза Кук.

— Да — съгласи се Джонатан. Прегледа текста, изпратен от Дън, и накрая хвърли разпечатката на бюрото. — Това го няма в речта. Той импровизира.

— Или пък Тян нарочно го е пропуснал в нашето копие — предположи Кира.

Кук изтърси една расова обида, заради която Сенатът в никой случай не би я утвърдил65.

Пекин

Хвани ме, ако можеш. Мичъл застана на ъгъла и погледна към прииждащия трафик по улицата. Имаше причина да наблюдава втората кола, която набеляза сред реката от автомобили, и я използва. Двама мъже изпълзяха възможно най-бързо и тръгнаха към него. Бяха на повече от половин пряка.

Само двама. Мога да се справя с двама. Особено нощем. Нощта променяше всичко. Сега теренът бе в полза на Мичъл. Улицата представляваше поток от тела, които се блъскаха в двамата мъже — в продължение на минута дванайсетте милиона граждани на Пекин работеха против собственото си правителство. Така Мичъл щеше да спечели време, поне няколко секунди в точния момент, когато китайските служби за сигурност щяха да го изгубят от погледите си. Това щеше да му бъде достатъчно, но ако метрото вървеше по разписание тази вечер, той щеше да спечели още повече време.

Светофарът светна зелено и Мичъл се сля с тълпата, тръгнала да пресича широкото Джиаодаокао Донгдаджие авеню. Не вървеше по-бързо от множеството. Двамата офицери от МДС не успяха да стигнат до ъгъла, преди светлините да се променят отново, и Мичъл се озова от другата страна на улицата със стена от движещи се коли помежду им. Двамата опитаха да стъпят на платното, ала един автомобил, който едва не ги блъсна, промени решението им.

Избягването от преследвачите не беше трудно, но не се правеше често, защото щеше да разяри наблюдателите и да доведе до ответни мерки по-късно. Майсторството бе да ги накараш да си помислят, че или са извадили лош късмет, или проблемът е в собствената им некомпетентност. Двамата от другата страна на улицата не можеха да докажат, че Мичъл дори е разбрал за присъствието им. Шефът на бюрото просто слезе от колата и пресече улицата. Като при един виртуозен музикант, всичко се свеждаше до синхрона.

Входът на метростанцията „Бейксинкао“ бе зад него. Мичъл не спря да плати таксата. Билетът беше в джоба му, услуга от друг негов агент, който беше „решил“ да си направи една обедна разходка из града. Двамата офицери от МДС нямаше да си купят билети, но предплатеният ваучер на Мичъл изравняваше възможностите им в състезанието. Той слезе по стълбите и вече приближаваше перона, когато двамата най-накрая пресякоха улицата тичешком. Влакът дойде навреме и Мичъл се качи, преди преследвачите му да стигнат до стълбата. Те се втурнаха надолу, блъскайки други пътници в устрема си, и се появиха на перона тъкмо навреме, за да видят как вагоните отпътуват. Вероятно щяха да се обадят на шефовете си и да поискат наблюдение за всички станции по линията, където Мичъл можеше да слезе, но спирките бяха много и разполагането на хора на позиция по най-близките, преди влакът да стигне до тях, беше невъзможно.

Във всеки град с дванайсет милиона жители и със съответния трафик метрото бе най-бързият начин да се придвижиш от една точка до друга. Непосредствената нужда на Мичъл бе просто да увеличи разстоянието между себе си и станцията „Бейксинкао“, а влакът се движеше по-бързо от всяка кола или агент, тръгнал пешком, които биха решили да го преследват.

Великата зала на народа

Пекин

Тълпата изрева за пръв път. Тян обърна бавно глава, поемайки вълната от едната страна на залата към другата. Това бе нещо едва доловимо, но Кук го видя от единайсет хиляди километра разстояние. Тян се зареждаше от енергията на тълпата. Президентът на Китайската народна република излъчваше величието на бог на земята, потънал във възхищението на богомолците си. За чуждестранните наблюдатели в залата смисълът в това беше изкривен. Комунистическата доктрина превърна атеизма в официална религия, замествайки обожествяването на някакво висше същество с абсолютно покорство пред държавата. Държавата беше бог, а Тян Кай беше държавата.

Тян вдигна ръка и тълпата утихна.

— Нашата позиция по въпроса за обединението винаги е била непоколебима. Ние изяснихме политиката си чрез нашите думи, чрез нашите закони и чрез нашите дела. Всички ходове към отцепване заплашват суверенитета на китайската държава и териториалната й цялост. Предложихме на тайванските лидери безброй възможности да договорят мирен път напред. Предложихме протегната ръка на прошка и другарство. Показвахме юмрука на нашата решителност само когато не ни оставаше друг избор. А сега националистическият лидер на Тайван изясни намеренията си. Ние също ще изясним нашите. Няма да позволим на заблудените и себични политици от тази провинция да се отделят от материка или да лишат своите хора от техните права и съдба като граждани на Китайската народна република!

Усилването на телевизора задържа изригването на публиката на поносимо ниво. Във Великата зала то бе оглушително. Камерата се снижи до аплодиращите, които до един скочиха на крака.

Офисът на директора на ЦРУ

— Прилича на Хитлер в Нюрнберг — отбеляза Кук.

Тя не е била родена, когато фюрерът е изнесъл онази реч, но беше пристрастена към History Channel. След няколко години ще направят документален филм по това, помисли си тя. Понякога е трудно да разбереш кога се твори история. Друг път е ясно като железопътна катастрофа в забавен кадър и е също толкова лесно тя да бъде спряна.

Пекин

Мичъл слезе на станция „Донгси“, две спирки по-нататък, и наведе глава. За трийсет секунди той се озова отново на улицата и пое на изток. Театър „Капитал“ се намираше наблизо в тази посока и малко на юг от улица „Вангфуджинг“. Пекинският народен художествен театър редовно изнасяше представления пред пълна зала, предлагайки баланс между чуждестранни творби и китайски драми, като по този начин всяка вечер привличаше голям брой чуждестранни посетители. А това улесняваше Мичъл да се слее с публиката… Той вече имаше билет за тазвечерното представление, адаптация на „Маймунски крал“66. Влезе в театъра рано, както планираше, и отиде в мъжката тоалетна на партерния етаж. Вонята беше ужасяваща за западните стандарти. Китайците изхвърляха използваната тоалетна хартия в специално кошче, вместо да я пускат направо в канализацията, която не беше достатъчно качествена и можеше да се задръсти.

Мичъл задържа дъха си, докато си миеше ръцете за четвърти път, докато най-накрая френският посетител, заел втората кабинка, си свърши работата и излезе толкова бързо, доколкото му позволяваше приличието. Обществените тоалетни във всяка страна не бяха място, където да се мотаеш дълго, което ги превръщаше в рай за шпионажа. Вратата на кабинката се затвори и се заключи и Мичъл извади от джоба си бяла лепенка от един квадратен сантиметър. Тя беше безопасна, малък джобен боклук, който лесно можеше да се изхвърли или обясни. Залепи я за задната част на тоалетната чиния, която по-скоро приличаше на корито с капак от едната страна, над който човек можеше да клечи. Лепенката се сливаше с цвета на порцелана. Би било почти невъзможно някой посетител да я види дори ако се наведеше към нея. Мъничката лепенка можеше да се открие по-лесно с напипване, отколкото с поглед, а имаше само един посетител, който скоро щеше да опипва зад тоалетната чиния, като се има предвид миризмата…

Мичъл излезе от кабинката, изми си ръцете отново, този път наистина, и напусна помещението. През оставащата част от вечерта той беше любител на изкуството. Беше от три години в Пекин, а още не беше гледал „Маймунски крал“. Преди този мандат театърът не влизаше в сферата на интересите му, но той се бе научил да го цени по настояване на съпругата си. Сега тя го чакаше на дванайсетия ред и лицето й излъчваше такова спокойствие, каквото той никога не би могъл да постигне. Лора Мичъл бе завършила драматургия в колежа и се надяваше последният мандат на съпруга й да бъде в Лондон, като офицер за свръзка, за Да може тя да прекара известно време в Ийст Енд, край „Лейсестър скуеър“, посещавайки експериментални спектакли.

Тя го заслужава, помисли си Мичъл. Лора беше верен войник през последните двайсет години, помагайки на съпруга си да си изгради прикритие в дупките из Третия свят и молейки се тихо нощем, когато той закъсняваше. Никога не се беше обучавала във Фермата и не беше участвала в оперативни действия, но беше прекарала живота си в секретна работа почти колкото него. Той беше длъжник на тази жена, Агенцията й дължеше още повече и той възнамеряваше да посвети всеки ден след пенсионирането си в намиране на начини да изплати този дълг.

Великата зала на народа

Пекин

Тян остави овациите да продължат повече от две минути, преди да вдигне ръка.

— Има само един Китай! Китайският суверенитет принадлежи на целия китайски народ! Отстъпете от този бунтовнически акт. Съберете се с нас, за да обединим всички наследници на китайската нация, които обичат отечеството! — Сега китайският лидер не премълчаваше нищо. — Ние настояваме за обединение с мирни средства, но не предизвиквайте нашата воля да блокираме всички ходове за „тайванската независимост“. Нашата решителност да съхраним суверенитета и териториалната цялост на страната ни е абсолютна! Бъдещото обединяване на Тайван с материка в единен Китай не трябва да се отлага. Аз казвам на президента Лианг: приемете началото на финалните преговори за обединяването на нашата нация!

Офисът на директора на ЦРУ

Кук прокара пръсти през косата си.

— Той използва думата „бунтовнически“.

— И „отцепване“, и „независимост“ — допълни Джонатан.

— Предполагам, че е твърде пресилено да се надяваме на неточност в превода — обади се Кира.

— Не, преведоха го правилно — каза Кук.

— Откъде знаете? — попита Кира. Тя наблюдаваше директорката на ЦРУ по време на речта и беше сигурна, че по-възрастната жена не говори мандарин.

— Защото тълпата реагира като римляни, наблюдаващи как лъвът яде християни. — Кук се отпусна в стола си, победена от внезапна умора. — Един самолетоносач може и да не е достатъчен.

Пекин

По нейни изчисления, Лора Мичъл бе чакала съпруга си петнайсет минути, когато шефът на бюрото най-накрая се настани на мястото си. Мъжът й се огледа и за момент се наслади на жена си, преди да й подаде ръка. Лора не беше модел, но все пак бе много красива, факт, който оставаше незабелязан от техните китайски домакини.

Не му се случваше често да я вижда облечена толкова официално. Тя работеше като педагогически съветник на деца аутисти в англоезичното училище до посолството, където учеха много деца на дипломати, включително и техният син. Тази работа не й позволяваше да се издокарва с рокли и да ходи на високи токчета, но тя изглеждаше добре и в пуловер и каки панталони, с каквито обикновено се обличаше. Но когато се облечеше елегантно, поне според него, нямаше друга като нея, ала това също така го караше да съжалява, че толкова много години я беше влачил далеч от Щатите. Не заслужаваше търпението й.

— Приключи ли за тази вечер? — попита тихо Лора. Най-близкият зрител бе на три места разстояние, а из целия театър се носеше приглушен шум от разговорите, при който подслушването би било трудно, но тя все пак знаеше, че трябва да внимава какво говори.

— Така мисля.

— Някой от приятелите ти опита ли да дойде?

— Неколцина — отговори й Мичъл. — Трябваше да ги разочаровам.

— Ще го преживеят — увери го Лора. Тя неведнъж се беше прибирала в московския им дом, намирайки го потрошен от руските секретни служби като отмъщение за някое унижение, нанесено им от съпруга й. Китайците изглеждаха по-цивилизовани, за което тя беше благодарна. Това й спестяваше сметките за почистване.

— Надявам се — отговори Мичъл. — Като имам предвид как се отнасят с мен през последните няколко дни, не ми се ще да си помисля как ще се държат, когато се ядосат.

— Може би щяха да се поуспокоят, ако се разхождаше с някое от онези красиви момичета от офиса ти — подхвърли Лора. Той не беше съвсем сигурен дали тя се шегува.

— Знаеш, че не ми харесва да го правя. По-добре да избягвам изкушенията — отговори сериозно той. Процентът на разводите сред агентите, които прекарваха кариерите си в чужбина, беше ужасяващ. Мичъл бе решен да не вдига този процент.

— Работата ти е перфектна за човек, който иска да има извънбрачна връзка. Работиш до късно. И продължително — отбеляза тя. — А съпругата без право на достъп до класифицирана информация не може да те пита какво си правил.

— Не бих ти причинил това — отстъпи Мичъл. После й стисна ръката отново. — Знаеш го, нали?

— Все още съм тук — отговори тя.

— Понякога се чудя защо — замисли се той. Стори му се, че съпругата му не е напълно убедена.

— От чисто състрадание — поясни Лора. — Никоя друга жена не би могла да живее с теб.

— Оценявам го…

— Но състраданието ми не е към теб. То е към другите от моя пол — обясни тя. — Не казвам, че друга жена не би тръгнала с теб. Спасявам я от теб.

Мичъл се разсмя, пусна ръката й и я прегърна.

— Трябваше да работиш за нас.

— Аз вече го правя, скъпи — каза Лора. После го целуна по бузата. — Само че не ми плащат.