Червената клетка

9

ПОНЕДЕЛНИК

Ден девети

Белият дом

Труман наричаше Овалния кабинет „Перлата в короната на Американската затворническа система“, но за разлика от повечето федерални затворници, на всеки президент на Съединените щати му е позволено да украси килията си според личния си вкус със значителни разходи за данъкоплатците. В това отношение Хари Стюарт беше по-пестелив от предшествениците си. Сега кабинетът задоволяваше колониалния вкус, произтичащ от наследството му като осми президент от Вирджиния, но няколко вещи бяха постоянни и се предаваха от администрация на администрация.

Бюрото Резолют стоеше на обичайното си място, в южния край на стаята, до националния флаг със златни завеси отзад, рамкиращи прозореца към Южната ливада. Стюарт прерови Смитсониън112 за портрети на Линкълн и Вашингтон и за един бюст на Чърчил. Всяко произведение на изкуството в кабинета би донесло стотици хиляди, а може би и милиони, ако се продадеше на свободния пазар. Мебелите можеха да платят BMW-то на Кук, което тя почти никога не караше. Сама по себе си стаята представляваше прекрасен музей на американската история.

Директорката на ЦРУ би искала да разполага с повече време да огледа експонатите, но главнокомандващият й даде по-малко от пет минути, преди да нареди на щаба си да се обадят на президента на Китайската народна република.

— Тази атака не е в интерес на вашия народ, господин президент — Стюарт не се поддаваше на гневни изблици но не обичаше изненадите. Никой президент не ги обичаше. Всички, които сядаха в Овалния кабинет, се молеха за един подреден свят, дори онези, които не бяха религиозни, въпреки публичния им имидж, но молитвите им се сбъдваха рядко. Изненадата бе една от малкото непроменливи величини в работата, ала атаката на НОА срещу Кинмен преди по-малко от ден постави нови стандарти. Точно това парче земя в Южнокитайско море беше толкова незабележимо, че не можеше да се открие на повечето карти, но сега то привличаше пълното внимание на главнокомандващия на Съединените щати.

— Господин президент, нима политиката на Съединените щати не признава Тайван и всичките му територии за част от Китай? — чу се мазният глас на Тян по говорителя. Кук знаеше, че Тян Кай цял живот е бил правителствен функционер, но сега дебатираше като опитен адвокат. Със сигурност беше достатъчно умен да не задава въпроси, чиито отговори все още не знаеше.

— Нашата политика е да се противопоставяме срещу всяка едностранна промяна във взаимоотношенията между Китай и Тайван. — Стюарт зае защитна позиция. — Вашата атака срещу Кинмен е точно такава промяна. Вашата атака срещу Ма Конг е точно такава промяна…

— А с какви доказателства разполагате, че именно ние сме потопили Ма Конг? — прекъсна го Тян.

Стюарт спря внезапно, изненадан, че Тян задава подобен въпрос при тези обстоятелства. Погледна към Кук, която поклати глава. Жестът й изразяваше молба — тя не можеше да дава заповеди на президента — да не разкрие той класифицирана информация пред китайския си колега.

— Да не би да се опитвате да ми кажете, че не сте го потопили? — попита Стюарт.

Добре, помисли си Кук. Избегна въпроса с въпрос.

— Аз се съмнявам в способността на сепаратистите да поддържат военното оборудване, което вие им продавате — заяви Тян. Никакъв конкретен отговор.

— Да, господин президент, ние строим тези миноносци клас Кид и ще ви уверя, че те не могат просто така да експлодират на котва в дока, независимо дали са поддържани добре, или не. — Той беше сигурен, че корабостроителницата Ингалс в Паскагула, Мисисипи, върши добра работа.

Тян не отговори и Стюарт остави това мълчание да увисне напрегнато във въздуха поне минута, преди да продължи.

— Вашето правителство взе определени решения без никакви предварителни консултации, без никакви двустранни или многостранни преговори и без никакво усилие да решите спора си чрез Съвета за сигурност на ООН. Ние възразяваме срещу това. — Трудно му беше да отвърне на удара на китайския президент и да поеме отново инициативата.

— Господин президент, ООН няма никаква роля тук — отговори Тян с грубо париране. — Ние потушаваме един потенциален бунт, както направи вашият президент Линкълн, когато южните ви щати опитаха да се отцепят. Моля ви да уважавате суверенното ни право да поддържаме „вътрешното спокойствие“, както вие го наричате, на нашия съюз. — Английският на Тян беше перфектен, макар и с лек акцент, граматиката и речникът му — точни, и Кук се изнерви да чуе отсенките на британски акцент от устата на олигарх, роден в Пекин.

— Господин президент, струва ми се, че в момента именно НОА разстройва вътрешното ви спокойствие, а не тайванците — заяви Стюарт, а раздразнението му започваше Да си личи.

— Не е така — отговори Тян. — Лианг се опитва да спаси политическата си кариера, разпалвайки размирици в провинцията. Ние не можем да му позволим да успее. Стратегическата позиция на Китай е, че няма да разрешим на Тайван да обяви независимост.

— Съединените щати почтително не са съгласни с оценката ви за намеренията на президента Лианг. — Това беше неубедително противопоставяне и Стюарт го знаеше…

— Имате право на собствена интерпретация на събитията — отговори Тян. — Обаче тъй като това е вътрешен въпрос, свързан със сигурността, тук е важна нашата интерпретация, сър. Лианг нямаше да тръгне по сегашния си път ако не вярваше, че Съединените щати ще се намесят. И така, Китайската народна република официално моли Съединените щати да не се бъркат във вътрешните ни работи. Тук не са засегнати американски интереси, а нашите военни действия са съвсем сдържани.

Сдържани?, помисли си Кук. Едва ли.

— Господин президент, аз не бих избрал думата „сдържани“ — обади си Стюарт, повтаряйки мисълта на директорката на ЦРУ. Той се наведе към микрофона на телефона. — Вашите атаки не бяха провокирани от нищо. Най-старшият офицер на Кинмен и съпругата му бяха застреляни у дома си. Да, ние знаем за това и не си правете труда да ме питате откъде, защото няма да ви кажа. Електрическата мрежа е съсипана. Летището е димяща развалина. Ма Конг е разполовен и лежи на дъното на дока си, а голяма част от екипажа му потъна заедно с него. По дефиниция никое от тези действия не е сдържано. Но в случай, че има нещо неясно, мирът и стабилността в Азиатско-Тихоокеанския регион винаги са били и ще продължат да бъдат част от американските интереси, дори ако вече не са ваши интереси.

Всичко беше много дипломатично, помисли си Кук. Реши, че предпочита да вижда Стюарт в тази светлина.

— Разбира се, че си остават и наши — отвърна Тян, отказвайки да поеме примамката на Стюарт. — Ние решихме да демонстрираме решителността си и възможностите си в ограничен мащаб. Кинмен едва ли си струва нашето внимание или вашето. Искрено се надяваме, че след като завладяхме тази малка ивица суша, президентът Лианг ще се изправи пред реалността на своето положение и ще реши да отстъпи. Но нашата стратегия за сдържаност може да бъде приложена само ако Съединените щати не подхранват Дианг с празни надежди за намеса. Всяка проява на подкрепа от ваша страна, господин президент, може само да продължи конфликта и да причини ненужни страдания.

Това беше елегантен капан. Не правете нищо и Китай печели. Действайте агресивно и се пригответе да бъдете превърнати в жертвен агнец, помисли си Кук. Предположи, че Стюарт иска още време за мислене и няма да спечели битката си с китайския президент, който бе разполагал с дни да упражнява този разговор. Несъмнено Стюарт не можеше да каже нищо, за което Тян вече да нямаше отговор… Във всеки случай нищо дипломатично.

Стюарт доказа правотата й.

— Президент Тян, благодаря ви, че приехте моето обаждане — прекъсна го грубо той. — Много се надявам, че това може да бъде решено бързо и без ненужни жертви, както и без прекъсване на търговията между двете ни страни.

— Разбира се. Ние се ангажираме със стабилността и запазването на търговските ни взаимоотношения със Съединените щати. Както знаете, вашето икономическо благосъстояние е в наш интерес и ние не желаем влошаването му — отговори Тян. — Ваш покорен слуга, сър.

И връзката прекъсна.

Стюарт се облегна назад в стола си и стисна немощно дръжките.

— Просто ни хванаха по бели гащи…

— Всъщност не е станало нищо особено — отбеляза Лоурънс Шоууолтър, министърът на отбраната.

Генерал Лоурънс Шоууолтър — пенсионер от морската пехота на САЩ, се издигаше с една глава над Кук, а и раменете му бяха два пъти по-широки от нейните. Забележката му беше много по-учтива от онова, което се въртеше в главата на Кук, но генералите трябва да бъдат дипломати, както и служителите от Държавния департамент.

— Тян беше прав — обади се Стюарт. — Нямаме никакви доказателства за това, че НОА са потопили Ма Конг. Знаем, че са те, но не можем да го докажем, а без това аз оставам с вързани ръце. — Той погледна към директорката на ЦРУ. — Някаква нова информация?

— За жалост, не — отговори Кук. — Няма нищо на радара, а и това определено не беше китайски сапьорски екип! Охраната на военноморската база Цо Инг е твърде добра за да го позволи. Военноморското разузнаване мисли, че някоя китайска подводница трябва да се е промъкнала през тайванските сонарни мрежи и да е пуснала торпедо в кораба.

— Сигурно е била страхотна подводница — възкликна Шоууолтър.

— Съгласна съм — кимна Кук. — Да не споменаваме, че тук възниква въпросът защо са потопили само Ма Конг. В пристанището имаше още половин дузина кораби, сред които и Ки Лунг, който също е миноносец клас Кид. Кид са крайъгълният камък на тайванската ПВО мрежа, така че ако атаката е била предшественик на инвазия, китайците щяха да потопят и двата кораба. Но ако флотът на НОА може да приближи толкова много с подводница, те щяха да превърнат пристанището в един тайвански Пърл Харбър. Защо тогава да потопят само един кораб, а не и другите?

— И така, това прелюдия към инвазия ли е, или не? — попита Стюарт.

— Не знаем — призна Кук. Заболя я, като го каза.

— Разберете — нареди Стюарт. — Докато не го докажем, аз нямам пространство за действие. Кинмен наистина е една маловажна ивица земя. — Той удари по дръжката на дивана с отворена ръка и се втренчи замислен през прозореца. — Много хора няма да са доволни, ако влезем във война с Китай само заради самия Тайван, камо ли заради едно островче, което не се вижда на повечето световни карти. — Президентът въздъхна и се обърна отново към гостите си.

— Все още не сме победени, Хари — успокои го Шоууолтър. Министърът на отбраната беше един от малцината, които можеха да проявят такава фамилиарност със Стюарт в този кабинет.

— Не, но мисля, че тук ще трябва да играем за равен мач. Ала поне тайванският парламент крещи за импийчмънт. Лианг вероятно се крие под бюрото си — засмя се Стюарт. — Не можем да си позволим повече грешки. В неделя сутринта шоупрограмите вече ще си имат празник с тази история и съм сигурен, че сутрешната уводна статия в Поуст ще бъде спокойна и сдържана. А аз се каня да наредя на секретарката си да казва на всички, които се обаждат от Конгреса, че съм неоткриваем. Може да се наложи да те изпратя на обиколка.

— По-добре да ме разстрелят.

— Предпочитам да те разстрелям пред възможността да изляза лично по телевизията и да говоря за това.

— И се наричаш политик — присмя му се Шоууолтър.

— Аз съм един уморен политик. Седем години в този кабинет ми се сториха като седемдесет. Има причина всички президенти да побеляват тук — заяви Стюарт и продължи заключението си с въздишка. — Какъв е следващият ход?

Шоууолтър се пресегна отстрани на дивана, за да вземе планшета си, и го разтвори върху масичката за кафе. Като войник, той бе носил този планшет през две войни. Като цивилен го вадеше само когато беше готов да препоръча смърт и разрушения като официална политика на правителството на Съединените щати. Под тънкото найлоново покритие имаше голяма сателитна снимка на Тайванския пролив, покрита с картографски бележки. Шоууолтър извади маркер и огради малкото островче.

— Тук е Кинмен. Шест общини, население седемдесет и пет хиляди души, включително петдесет и пет хиляди военни. Толкова е близо до брега, че дебаркирането с войски на него е приличало по-скоро на пресичане на река, отколкото на десантна операция. На места Потомак е по-широка. Тайванците са изкопали някакъв сериозен комплекс с бункери и тунели в отговор на обстрелите през Студената война, така че НОА ще даде големи жертви, за да го прочисти. Те трябва само да държат войските си затворени вътре, а от Тайпе няма да дойдат подкрепления. Лианг ще иска да ги задържи за защита срещу възможно по-голямо нахлуване в Пролива.

— Можем ли да освободим острова? — попита Стюарт.

Шоууолтър поклати глава.

— Хорейшо Нелсън е казал: „Един кораб трябва да е глупак, за да се бие с форт“, и е бил прав. Не е лесно да защитаваме бойните групи край бреговете на Китай, а поддържането на въздушно превъзходство толкова близо до материка ще бъде още по-трудно. Снабдителните линии на НОА ще бъдат дълги само няколко километра, докато нашите ще се простират на няколко хиляди. Всички самолети, които изпратим над Кинмен, ще бъдат в обсега на ракетите земя-въздух от материка, така че ще трябва да използваме Б-2113, за да атакуваме точки на китайска земя. Ако дадеш такава заповед, ще трябва да се тревожим за много повече неща от освобождаването на Кинмен.

— Значи с Кинмен е свършено? — попита Стюарт.

— В момента е владение на КНР — Шоууолтър кимна. — Тайван ще си го получи обратно само ако Тян прояви щедрост.

— Да, добре, не трябва да се стига по-далеч — заяви Стюарт. — Ще се погрижим да не стане…

— Това няма ли да остане на дневен ред? — попита Шоууолтър.

— Може и да не успея да прогоня НОА от Кинмен, но той ще е последният остров, който ще им дам без бой — осведоми го Стюарт. После се обърна отново към Кук. — Е, какъв е следващият ход на Тян. И не ми казвай, че не знаеш.

Тя бръкна в чантата си и извади три страници, защипани с кламер в ъгъла.

— Един от нашите анализатори в Червената клетка направи този проект преди няколко години. Представлява примерен план за това как НОА могат да превземат Тайван с ограничени ресурси. Повечето анализатори смятат, че Китай ще предпочете инвазията да протече бързо, за да ограничи нашите възможности за реакция или за някакъв вид дипломатическа намеса. Това — каза тя, подавайки документа от Червената клетка на президента и второ копие на Шоууолтър, — предлага стратегия, при която те удрят бързо, спират бързо и уж дават време на Лианг да размисли. Но те всъщност дават време на НОА да се прегрупира и да се подготви за следващия етап, обърквайки дипломатите за реалните намерения на Китай.

Стюарт изскърца със зъби.

— Това ми звучи познато.

— Да, така е — съгласи се Кук. — А ако в някой момент Тайван се предаде, още по-добре. Първият етап включва нападение на Кинмен. Вторият етап е натиск към Пенгу. — Директорката на ЦРУ взе маркера на Шоууолтър и нарисува още ивици суша в Пролива, на половината път до Тайван. — Пескадорските острови114 са естествена отправна точка за мащабна инвазия на главния остров. Шейсет и четири острова, но най-големият, Пенгу, има летище и пристанище, което би позволило на НОА да презарежда най-големите си транспортни кораби и самолети, а това се намира на по-малко от 80 километра от Тайван.

— Защо да не засилим натиска, като превземем островите Мацзу или някои от другите по-малки островчета близо до материка? — попита Стюарт. — По-лесно е и ще минем с по-малко жертви.

— Те не са на директния път за инвазия като Кинмен. И ако НОА овладее Тайван, Тян така или иначе ще ги превземе — отговори Шоууолтър.

А твоите хора не мислят, че Лианг ще отстъпи, така ли? — Стюарт се обърна към Кук.

— Никой не храни оптимизъм — отговори директорът на ЦРУ. — Той е твърде корумпиран, за да се тревожи за войниците на Кинмен, и не е стратегически гений. Ако партията му изгуби изборите, той губи цялата си защита от преследване по обвинения в корупция. Нуждае се от приятели на власт и беше достатъчно отчаян, за да подпали това буре с барут още в началото. Искаше тайванското общество да се съсредоточи върху външната заплаха. Сега наистина вниманието им е приковано там, но ако Лианг прояви слабост и отстъпи, той губи всичко. А Тян е прав. Лианг почти със сигурност залага на вас да спрете НОА и да му върнете Кинмен.

— И къде се вписва Ма Конг във всичко това? — попита Стюарт, размахвайки документа във въздуха.

— Червената клетка има теория, но не съм готова да я обясня в детайли… — започна Кук.

— Тогава ми дай кратката версия — нареди Стюарт.

— Да, сър — кимна Кук. Мразеше да споделя недоказани теории, но заповедта си е заповед. — Беше изпитание на оръжие.

Стюарт погледна с изненада към директорката на ЦРУ.

— Какво оръжие?

— Не знаем точно, но е нещо, проектирано да потапя самолетоносач. — Тя говори по-малко от минута за проекта Боздугана на убиеца. — Основното е, че ако този Боздуган на убиеца, каквото и да представлява, може да потопи миноносец клас Кид, сигурно ще може да потопи и самолетоносач.

Стюарт завъртя очи, хвърли документа на масата и се отпусна назад в стола си.

— Значи китайците си мислят, че могат да унищожават самолетоносачи. Не е чудно, че Тян ми го вре постоянно в лицето.

— Ние не… — започна Кук.

— „Ние не знаем“, да, да — прекъсна я Стюарт. Пое си дълбоко дъх от яд. — Ланс, може ли Тайван да защити Пескадорските острови без наша помощ? — попита Стюарт.

— Не — отговори Шоууолтър. Отговорът му беше бърз и окончателен. Кук сбърчи вежди. — Но ако искаш, можем да начертаем една твърда граница там. Между Пенгу и материка има осемдесет километра води от Южнокитайско море. С тайванска подкрепа можем да направим така, че да им се сторят осемдесет хиляди. Линкълн и Вашингтон са на път. Линкълн плава на юг, на три дни от Йокосука115. Вашингтон е на един ден източно от Гуам116. Можем да ги подкрепим с въздушната ескадрила от Кадена, а ако искате да нанесете удари по някои наземни цели, можем да вдигнем Б-2 от Канзас. — Той смяташе информираността си за местоположението на всичките дванайсет американски самолетоносача за основна функция в своята работа.

— Но ние можем да изгубим самолетоносач от тези неща… Каквито и да са те — припомни му Стюарт. Сега изглеждаше по-уморен от преди.

— Хари, можеш да загубиш самолетоносач дори ако те нямаха това нещо — заяви министърът на отбраната.

— Сър? — обади се Кук.

— Да? — погледна я Стюарт.

— В моята работа аз не трябва да препоръчвам политика. Трябва само да ви давам разузнавателна информация и анализи. Но мога да ви кажа какви са вероятните последици от всякакви подобни действия. Сър, ако обърнете тези самолетоносачи обратно, това ще изпрати много силно послание до всички наши съюзници в Азиатско-Тихоокеанския регион и още по-силно до нашите врагове навсякъде по света. И смятам, че не е необходимо да пояснявам какво е това послание. Но то ще бъде окончателно и невъзвратимо и Съединените щати никога няма да възстановят влиянието, което ще изгубят. Вие ще промените света то не както ви харесва, сър. — Кук се отпусна назад и осъзна, че сърцето й тупти по-силно от всякога досега в живота й.

— Това беше дръзко — прошепна Стюарт.

— Да, сър. Ще разбера, ако поискате от мен да… — Започна тя.

Стюарт я прекъсна отново, този път махна с ръка.

— Харесвам дръзките. И ми помага да се съглася с теб. — Той остави недоизказани подразбиращите се последствия от несъгласието си с нея. — Някакви идеи за историята, която трябва да подхвърля на медиите, за това, че самолетоносачите се насочват натам?

— Можеш да направиш изявление, че самолетоносачите са там, за да защитят свободното мореплаване през международни води по време на конфликта — предложи Шоууолтър.

— Дори няма да излъжете — съгласи се Кук. Тя посочи към картата и начерта една линия. — Тайван се намира в Лусонския пролив, свързващ Тихия океан с Южнокитайско море на север от Филипините. Това е важен плавателен маршрут, свързващ Япония, Северна и Южна Корея с Индонезия и Индийския океан. Ако Тян надделее и създаде маршрут Кинмен-Пескадорските острови-Тайван под един флаг, той може да отреже достъпа за търговско корабоплаване както до Тайван, така и през Лусонския пролив, когато си поиска.

— Това ми харесва. — Президентът на Съединените щати се усмихна и кимна. — Ланс, извади от шкафа плановете за защита на Пескадорските острови. И изпрати тази Червена клетка да докладва на ударните групи със самолетоносачите. Ако това е сценарият на НОА, искам те да го знаят наизуст.

Офисът на директора на ЦРУ

Този път Берън беше донесъл цяла кана кафе. Чакаше в офиса на Кук, когато тя влезе. Директорката на ЦРУ изпи две чаши, за да спечели малко време и да си помисли, а преди да седне, си наля трета.

Отвори папката и извади един изследователски документ.

— Червената клетка подготви това преди няколко години. Току-що го споделих с президента.

Берън взе документа и огледа резюмето.

— Не е лошо — заключи той. — Ако са прави, Пенгу и останалата част от Пескадорските острови са следващите ястия в менюто. — Той остави документа на масата.

— Президентът го хареса — информира го Кук. — Трябва да разберем кога НОА ще може да нападне Пескадорските острови. Какво е положението с Пайъниър?

Берън си пое дълбоко дъх, а Кук усети как интуицията й я подлудява. Не каза нищо. Директорът на НСС се нуждаеше от възможност да й поднесе новината по своя начин.

— Шефът на бюрото казва, че Пайъниър е изгорял — прошепна той едва-едва. Това беше най-лошото нещо, което можеше да й съобщи в момента, и той го знаеше.

Кук затвори очи, покри лицето си с ръце и стисна зъби толкова силно, че се уплаши да не си счупи челюстта.

— Какво е станало? — попита бавно тя с овладян глас.

— Не знаем — призна Берън. — Мислехме, че наблюдението, което не даваше на нашите хора достъп до Пайъниър, е отговор на арестите в Тайпе. Това предположение може да е било погрешно.

— Наясно ли сме колко време е бил под наблюдение? — попита Кук.

— Не. — Берън не бе направил нищо, но все пак се почувства некомпетентен.

— Предполагам, че Мичъл има план за измъкването му? — попита Кук.

Берън потвърди предположението с кимване.

— Имаме готов от двайсет години.

— Винаги е рисковано — поклати глава Кук. Изтеглянето беше рядка практика. Повечето чуждестранни агенти се пенсионираха на място или напускаха родината си сами. — За колко време ще го измъкне Мичъл?

— Трудно е да се каже при повишените мерки за сигурност там — призна Берън. — Ако можех, щях да изпратя отделен екип да свърши работата, но с тези ограничения в Пекин ще е трудно да вкарам повече от няколко души, без да задействам алармите им за тревога. Така че може да стане само много бързо. Да го вземем и да изчезнем.

— Дяволска работа е да причиниш това на човека… — замисли се Кук. Това не беше критика. — Да го накараш за миг да напусне целия си живот.

— По-добре, отколкото МДС да го застрелят за миг — отговори Берън.

Кук се облегна в стола си.

— Нещо друго?

— Да — отговори Берън. — Червената клетка току-що подаде молба за изпращане на двама анализатори до Китай да разпитат Пайъниър.

Кук кимна.

— Бърк и Страйкър мислят, че имат нещо в развитие по тяхната теория за Боздугана на убиеца.

— При нормални обстоятелства не бих пуснал анализатор от ДР на сто километра от толкова важен агент, но ако са напипали нещо по тази идея за Боздугана на убиеца, може би ще бъда склонен да им дам малко свобода. Но дори ако ги пратим, няма гаранция, че ще можем да ги срещнем с Пайъниър. Изпращането на двойка анализатори може само да подхрани подозренията на наблюдаващото чудовище. Нямам нищо против да изпратя Страйкър, но Бърк ми се струва твърде голям риск.

— Той е работил като полеви агент, така че има оперативен опит — отговори Кук. — Огнестрелни оръжия, ръкопашен бой, обичайните неща, през които прекарваме анализаторите, преди да ги изпратим на терен. Например в Ирак. Ще ти донеса досието му.

— Ръкопашният бой не е същото като обучението да действаш във враждебна контраразузнавателна среда.

Кук кимна.

— Вярно, но бизнесът ни е рискован — заяви тя, приключвайки спора. — Зелена светлина за временното назначение на Червената клетка в Пекин.

— Няма да кажат и две думи на Пайъниър, без мой човек да присъства в стаята — заинати се Берън.

— Съгласна съм — увери го тя. — Но искам Мичъл да им окаже пълно съдействие. Да не се прави на важен като повечето шефове на бюра.

— На Мичъл това много ще му хареса — осведоми я Берън.

— Най-добре да се учи — заяви Кук. — Ако китайците са тръгнали към Пескадорските острови, искам този път Стюарт да бъде предупреден навреме. Ако дипломатите се провалят, в следващия етап НОА няма да разкарват танкове. Ще пуснат самолети, а те се движат малко по-бързо.

Информационен оперативен център на ЦРУ

Сграда западно от Маклийн, Вирджиния

Информационният оперативен център (ИОЦ) беше един от петте отдела на ЦРУ, създаден за борба с проблеми, които не се простираха само в националните граници. Трафик на дрога, тероризъм, разпространение на ядрено оръжие и контраразузнаване — всички си имаха свои екипи, но ИОЦ ги беше изпреварил с малко повече от десетилетие. Престъпниците, занимаващи се с други дейности, не бяха слепи за технологичния напредък и интернет бе започнал да им помага да правят пари. ИОЦ ги преследваше до един, подхранван с бюджет, който лесно можеше да ги вкара във Форчън 1000117.

Кира се изненада да види, че Джонатан знае пътя през помещенията на Групата за анализ. Това беше ферма с кабинки, каквато тя очакваше да види в Червената клетка но самият брой на работните места беше огромен. Те бяха дузини, може би повече от сто, всичките до една-единствена пътечка, дълга повече от сто метра от единия край до другия. Залата заемаше цялата страна на сградата само на този етаж.

Ферма е твърде малко, реши тя. Прилича по-скоро на плантация от кабинки?

— Преди двайсет години имаше един анализатор, обработващ проблемите с компютърната сигурност — промърмори й тихо Джонатан.

— Сигурно някой е разбрал, че интернет променя света.

— Рядък случай за Агенцията, да изпреварва света в технологическо отношение, вместо да си играе на гоненица — съгласи се той.

Джонатан я дръпна за ръката, въведе я в самостоятелен офис в края на една стена, срещу кошарките на анализаторите, и отвори вратата, без да си направи труда да почука.

— Джонатан! — долетя басов глас отвътре, но Кира не успя да види мъжа в офиса от мястото, на което беше застанала. — Влизай тук и затвори вратата, преди някой да ме види, че ухажвам Червената клетка.

— Извинявам се за това, което ще трябва да изтърпиш — каза тихо Джонатан. Вдигна ръка кавалерски и направи път на Кира.

Младата жена пристъпи в тесния офис, който едва побираше едно бюро, шкаф и окъсан диван за посетители, изглеждащ много по-стар от самата стая. Бюрото бе отрупано с не по-малко от четири монитора, а Кира преброи на пода поне пет вертикални компютъра, което правеше бъркотията от кабели отдолу напълно предвидима. Останалото свободно място на бюрото бе отрупано с хартии и кутии с дивидита с различна класификация, надраскана върху тях с незаличимо синьо мастило. Човекът в стаята беше умерено красив, млад, с руса брада на два дни, но изтърканият му военен пуловер едва ли бе върхът на модата. Той се усмихна невинно, а Кира остана с впечатлението, че не обръща никакво внимание на факта, че в облеклото му липсва всякакъв стил.

— Кира, запознай се с Гар Уийвър — представи го Джонатан.

— Един от малцината, които все още говорят на Джон. И как мистър Бърк успя да те убеди да се закачиш към неговия екип? — Уийвър говореше с лек южняшки акцент, който се смесваше с обичайната за Нова Англия модулация на гласните. Уийвър или бе израснал на юг и получил образованието си на север, или обратното. Кира реши, че е първото, тъй като южняшкият му акцент беше по-очебиен от бостънската му интонация.

— Не е… — понечи да започне Кира.

— Значи си доброволка! — възкликна Уийвър, разтягайки отговора й логически до погрешната крайност.

Той стана и подаде ръка на жената, която тя пое, преди да седне на дивана. Отблизо видя, че е покрит с космите от стотици посетители. Ужаси се от мисълта, че ще трябва Да атакува блузата си с мъхната четка, когато се прибере У дома, но се опита да не го показва.

— Назначение по заповед — обясни Кира.

Веждите на Уийвър се сбърчиха в подигравателна изненада.

— Седмият етаж отново е въвел наборната служба?

— Не се сърди за този разпит — посъветва я Джонатан. — Гар е един от почетните членове на Червената клетка.

— Изкарах един мандат там преди няколко години, когато наборната служба на Кук ме принуди. Бърк и няколко пияници направиха службата ми поносима — обясни Уийвър. Кира разбра, че последното е лъжа. — Е, какво мога да направя за вас?

— Само една услуга… — Джонатан извади диска. — Това е обикновена софтуерна програма, разработена от китайска аерокосмическа компания, но нямаме продължението й. Искам да я погледнеш.

— Отлично. Обичам да разнищвам чуждестранен софтуер. — Уийвър извади диска от кутията, хващайки го за ръбчетата, и го постави внимателно в дисковото устройство, изскочило от компютъра Макинтош под бюрото му. Натисна един клавиш върху мръсната си клавиатура и устройството се затвори. — Можеш ли да ми кажеш нещо за агента, който е предал това?

— Не — отвърна Джонатан.

— Аха, значи е някой от онези — поклати глава Уийвър.

— Компанията има ли си име?

— Изследователски институт за самолетен дизайн СИАН — осведоми го Кира. — Може да е картотекирана и под името Китайска корпорация за авиационна индустрия.

— Аха, китайците… Те са източникът на всяко компютърно зло на света, или поне така мисли Пентагонът — засмя се Уийвър. Дискът се зареди и върху един от мониторите се появи единична икона. Уийвър отвори прозорец, показващ статистиката за файла. — Не е голям файл, бинарен, под Линукс118, почти сто мегабайта.

— Китайците използват ли Линукс? — попита Джонатан.

— Един вариант, наречен Линукс Червено знаме — обясни Кира.

— Познаваш Линукс? — попита изненадан Уийвър.

— Компютрите са ми хоби — призна тя.

— Жена с качества на компютърен маниак. Джонатан, имаш тайни от мен — засмя се отново Уийвър. После стана сериозен. — Преди около петнайсетина години китайското правителство се притесни, че Макинтош може да са поставили тайни вратички в Уиндоус, което би могло да даде на нас или на НАС прикрит достъп до техните системи. Сорс кодът на Линукс е свободен и китайците решиха, че ще е по-безопасен за техните операционни системи при най-важните им функции. И създадоха свой вариант, наречен Линукс Червено знаме. Логото е маршируващ пингвин, носещ китайския флаг. Не се майтапя.

Кликна два пъти върху иконата. Програмата за виртуализация на Линукс се зареди, последвана от апликацията. Програмата зареди и изпълни монитора на Уийвър с празен прозорец, разделен на квадранти, всичките черни, и малка лента с инструменти от икони отгоре под менюто с йероглифи на мандарин.

— Прилича на напълно стандартна CAD програма, така мисля — отбеляза Уийвър. — Имате ли някакви информационни файлове, които да заредим?

— Не — призна Джонатан. — Или ако имахме, НСС нямаше да ги предаде.

— Това винаги е възможно с онази пасмина — отстъпи Уийвър. — По-късно мога да създам някои тестови обекти, с които да изследвам функциите на програмата. Ала онова, което мога да ви кажа още сега, е, че тези неща — Уийвър посочи към групата знаци в горния ляв квадрант — вероятно са мерни полета… Височина, ширина, мащаб и така нататък. — Той кликна няколко пъти с мишката и изкара куб във всеки квадрант, показващ обекта от различни гледни точки в две измерения. Горният ляв прозорец показваше куба в три измерения. — Да — въздъхна Уийвър. — Определено са мерни единици, всичките метрични. Вероятно сантиметри, метри, каквото и да е… Не съм сигурен какво е това — той посочи към един етикет с неразбираеми йероглифи. — Това мерно поле не се променя, когато променям размерите на обекта. Ще се обадя на APLAA и ще видя дали могат да ми изпратят преводач да прочете етикета. Но ако всичко друго се провали, просто ще направя обратна инженерна разработка на алгоритъма зад това поле.

— Просто — замисли се Джонатан. — И колко време ще ти трябва?

— Ако от APLAA ми помогнат, може би няколко часа. Но това е малко вероятно — кимна убедено Уийвър. — На доста път сме от Централата. Няма да им се ще да дойдат толкова далеч в снега, дори ако Агенцията им плати пътните.

— Ще откажат — съгласи се Джонатан. — Е, колко ще ти отнеме без тяхна помощ?

— Ще трябва да разглобя програмата. Една седмица, ако работя извънредно — отговори Уийвър.

— Някакъв начин да го ускориш? — попита Кира.

Уийвър се завъртя леко в стола си и погледна младата жена. Кира не беше сигурна, че изражението на лицето му й харесва.

— Известен съм с това, че върша малки чудеса с подходящите стимули.

— И какви стимули ти трябват? — попита Кира.

— Ти и аз. Обяд в трапезарията на Агенцията — поясни Уийвър. Беше абсолютно сериозен.

— Дързък си — отговори Кира. Лицето й остана безизразно.

— Животът не дава нищо на скромните — обясни й Уийвър.

Джонатан присви вежди и я погледна. Кира не трепна, но той не разбра дали това е от обучението й като полеви агент, или просто от личен опит с програмисти.

— Кой текстов редактор използваш? Ви119 или Емакс120? — попита тя.

— Емакс — отговори Уийвър.

— Съжалявам, аз съм Ви момиче. И не излизам с Емакс пичове. — Джонатан заподозря, че Кира би избрала всяка възможност, която Уийвър не би избрал.

— Ще се конвертирам.

— Не мога да уважавам шифровчик, който е готов да изостави предпочитания си тестов редактор заради една ясена, която е срещнал току-що. Значи не е в добра форма. Показва отчаяние. — Кира направи кратка пауза за ефект. — Сега съм притеснена за теб.

— Хей, аз не съм фен на Линукс с лоша хигиена — обиди се Уийвър. — Знам как да забавлявам едно момиче.

Кира вирна глава и се усмихна, а Джонатан усети как обучението във Фермата влиза в играта. Уийвър играеше над възможностите си. При нормални обстоятелства за мъжете срещата с която и да е жена беше упражнение по разбиване на кодове. Тичането след жена, обучена в секретни операции и вербуване за шпионаж, издигаше играта на ново ниво, където южняшкият чар не вършеше работа.

— Ще ти предложа сделка — обади се най-после тя. — Направи обратна инженерна разработка на тази програма и разбери какво означават числата за три дни. Реконструирай я в C++121. Ако твоята интерпретация на алгоритъма е задоволително изящна, ще ти позволя да ме заведеш в трапезарията на Агенцията.

— На Objective-C122 ще бъде по-красиво.

— И ще си е чисто шмекеруване, ако използваш Cocoa Framework123. Направи го и ще можеш да ме заведеш само в Старбъкс124. Харесвам мъже, които могат да напишат програмата си от нулата — парира го Кира.

Джонатан се обърка напълно в джунглата от жаргона, който двамата си подхвърляха.

— Три дни, а? — Уийвър се почеса по наболата брада. — Имаш го. Джон, ще трябва да ме извиниш. Налага ми се да гоня краен срок.

— Ясно ли ви е, че аз не разбрах и дума от това? — попита ги Джонатан.

— Достатъчно е да кажа, че твоята партньорка ще похапва агнешки ребра с мен в трапезарията една седмица след понеделник.

— Предполагаш, че кодът ти ще бъде достатъчно изящен за да задоволи моите стандарти, така ли? — подсмихна се Кира. Джонатан не разбра дали го дразни. — Това е субективна мярка и е напълно извън твоя контрол.

— Хайде само да кажем, че имам високо мнение за шифровъчните си умения — усмихна се Уийвър. — И оценявам предизвикателството, без значение какво ще излезе от това.

— Съмнявам се, че шефът на екипа ти ще оцени факта, че отнемаме от работното ти време — замисли се Джонатан.

— Казвали ли сте на някого, че ще идвате? — попита Уийвър.

— Не — отвърна Джонатан.

— Но ще се разчуе. Винаги става така. Ако някой пита, аз работя с вас за контрол на щетите.

— Както кажеш — отговори Джонатан. — Радвам се, че те видях, Гар.

— Удоволствието винаги е мое. Ще се обадя, като попадна на нещо.

— Късмет — пожела му Кира с кисела усмивка.

— Късметът е за хора, които не притежават умения — отговори Гар.

Обърна се отново към монитора, а Кира наблюдаваше как анализаторът по компютърна сигурност за миг изчезва в собствения си малък свят.

Оперативен център на ЦРУ

— Бързаш ли? — попита Дрешер. Кира изглеждаше нетърпелива.

— На път съм към летището — отговори тя. — Снимки на сто трупа ли ще ми покажеш?

— Нещо по-добро — отвърна Дрешер. Натисна един клавиш, а мониторите в Оперативния център изключиха новинарските канали и ги заместиха с една-единствена информация. — Няколкостотин китайски танка се придвижват към брега. Добре заснето. Ниска орбита, страхотна светлина и ъгълът отгоре е почти прав. Сателитните образи не могат да ти дадат нищо по-добро.

— Какво гледаме? — попита Кира.

— Нанджинг, военната база в Гуянг — отговори Дрешер. Извади карта на китайското крайбрежие със символи, маркирани върху страницата. — Единайсет пехотни дивизии, осем полка от специалните части, две бронирани дивизии, една артилерийска дивизия и две резервни части.

— Дрешер прочете документа, подготвен от неговата анализаторка от APLAA. — Общият брой на живата сила е около триста хиляди. На военните кораби по брега няма топлинно флуоресциране, така че всички тези танкове са само за шоу, докато не изградят въздушен мост. Там е истинският екшън.

Той й подаде серия снимки.

— Ала не мисля, че ги подготвят само за да ни изпратят послание. Виждам твърде много работници край самолетите… — Някои от тъмните точки, маркиращи наземните екипи на снимките, стояха до маркучи за реактивно гориво с форма на спагети, които се извиваха към самолетите.

— Има активност в Шанту, Фуджоу, Жонгшу, Тайхе и Зегу. Но не това е интересно. — Дрешер пъхна в ръцете й друга серия снимки, после се обърна и заби пръст в картата на Китай, залепена на стената зад бюрото му. — Цялата тази друга активност е по югоизточното крайбрежие, но онези са направени над Ченджу.

Кира видя къде се заби пръстът му на картата и сбърчи вежди.

— Толкова далеч на запад ще стигнеш до Индия.

— Ето защо е интересно. Мислех, че партньорът ти ще поиска да узнае.

— Тайван реагира ли? — попита Кира.

— Нищо значимо. Увеличиха въздушните патрули, но всички самолети си остават в тайванското въздушно пространство. — Дрешер отпусна ръка върху купчината със снимки. — Няма флуоресцентни индикатори за топлина на тайванските кораби в пристанищата. Тян е уплашил Лианг. НОА щурмува Кинмен, Тайван се опитва да се раздвижи и НОА потапя един от най-добрите им кораби още в пристанището. Лианг вероятно е твърде уплашен, за да предприеме нещо. Няма си пола, зад която да се скрие, докато Линкълн и Вашингтон не се появят.

— Благодаря — кимна Кира.

— Ще си говорим, като стигнеш оттатък — каза Дрешер с лек поклон.

Полет на Юнайтед 897

— Поне получихме бизнес класа. Икономиите биха ме убили — каза Кира. Разпоредбите на агенцията позволяваха на пътуващите да надграждат полетите си с продължителност над осем часа и младата жена се надяваше, че това ще й даде добра възможност да си поспи.

Няма да помогне — отговори Джонатан. Кира изглеждаше много доволна от себе си, когато получи одобрение за пътуването, и то още от момента, щом съзря изненадата му при вида на бележката. Той все още се чудеше защо Кук е одобрила пътуването и тайно се надяваше шефът на бюрото от другата страна да не ги предаде на китайците още при пристигането им. Можеше да си представи, че Карл Мичъл изобщо не изгаря от ентусиазъм при мисълта да поеме отговорност за двама анализатори при настоящото развитие на събитията. — В Китай са с тринайсет часа пред нас. Биологичният ти часовник ще изостане, независимо от това колко ще спиш. По-добре е да побудуваш…

— Ти си песимист — обвини го тя.

— Реалист съм. Има разлика — коригира я Джонатан. Очите му не се откъсваха от броя на Икономист върху масичката му. — Оптимистите стават лоши анализатори — поясни той. — Не са достатъчно критични.

— Това е тъжно…

— Всекидневното четене на президентския брифинг ще ти помогне — заяви Джонатан.

— Президентът го чете всеки ден и все пак се усмихва.

— Работата на един политик зависи от усмивките. Моята — не. Тя зависи от това да съм нащрек дори след дванайсет часа в самолета. Също и твоята. Така че зарежи виното — посъветва я той. — Няма да ти се ще да страдаш от часовата разлика и от махмурлук едновременно. — Самолетът бе летял едва половин час, а Кира вече пиеше втората си чаша. Оставаха още няколко часа до вечерята, така че тя пиеше на гладен стомах. А Джонатан знаеше, че полевите агенти предпочитат баровете и кръчмите като места, където да се срещат с информаторите си, поради причини, които нямаха нищо общо със сигурността. Секретната служба все още си беше момчешки клуб и предпочиташе мъжкарското поведение, което превръщаше в слабост пред другите неспособността, или нежеланието, да се наливаш с алкохол. Мормоните и мюсюлманите пасуваха, но от останалите се очакваше са следват неписаното правило и Бърк не се съмняваше, че Страйкър може да се мери с мъжете в това отношение.

— Защо? Кафето е безплатно — пошегува се тя.

— Също и турбуленцията.

— Говориш от опит ли? — попита тя.

— Аз не пия — отвърна Джонатан с внезапно студен глас.

Алкохолици в семейството? Не бяха чак толкова близки, за да зададе такъв въпрос, а Кира знаеше кога да прекъсне един разговор.

— Струва ми се, че доста си пътувал по работа — смени темата тя. Не споменаваше Агенцията по име. Дори на Боинг 747-400 бизнес класата бе малко помещение и те нямаха представа кой е чужденец и кой не е. Полевият агент вече разпозна няколко от спътниците им като китайци и чу поне още четири езика, които в момента не можеше да идентифицира. Единият звучеше като японски, макар Кира да признаваше тайно, че не може да различава някои азиатски езици един от друг. Някои от останалите диалекти, по-близо от неговата страна на пътеката, сякаш идваха от Източна Европа. Тя не знаеше за какво си говорят хората около нея, но разговорите бяха доста оживени и тя предположи, че обсъждат инвазията на Кинмен. Всеки пътник на борда летеше към страна в състояние на война и тя не можеше да си представи за какво друго биха разговаряли при тези обстоятелства, макар Джонатан да изглеждаше решен да избягва темата.

— Летял съм много по вътрешни полети. Няколко пъти до Лондон, веднъж до Рим. Обиколих бойните полета в Окинава. И една обиколка на Пясъчника125.

Пясъчникът, помисли си тя. Ирак.

— Участвал ли си в сражения? — Имаше само едно място в списъка му, което пасваше на въпроса.

Джонатан сви рамене.

— Преди войната бях в Кемп Доха126. Садам изстреля няколко ракети Скъд127 по време на подготовката, но никоя от тях не падна наблизо. После бях в Зелената зона128 за една година. На няколко пъти момчетата на Зауахири129 ни обстрелваха с минохвъргачки. Имаше няколко коли бомби. Нищо твърде наблизо. — Той се размърда в седалката си и протегна крака, за да раздвижи ставите си. — Е, ще ми разкажеш ли какво стана във Венецуела?

Тя вдигна глава изненадано и той видя как болката присветва в очите й.

— Кук ли ти каза за това?

— Призна ми чак след като направих няколко предположения защо те е довела в Червената клетка.

Кира се намръщи и огледа смрачаващата се кабина. Повечето спътници спяха или гледаха филми. Тя се пресегна надолу и нави левия ръкав на ризата си. Все още лепеше бинт с марля под рамото си. Дръпна я назад и се обърна, така че главният анализатор да види задната част на ръката й, но тялото блокира погледа на шарещите очи от другата страна на пътеката.

— Това говори ли ти достатъчно?

Джонатан сведе поглед към раната. Момичето имаше страничен разрез по трицепса. Конците все още бяха там. Тя несъмнено бе изгубила малко плът, а белегът щеше да е грозен. Той наведе глава и огледа раната.

— Куршум 7.62 милиметра?

— Добро предположение… — Кира върна бинта на мястото му и дръпна ръкава си надолу.

— Това е обичаен калибър, използван от южноамериканските военни — поясни той. — За малко.

— Да, за малко — въздъхна Кира. — Ти бил ли си някога в Пекин? — попита тя. Моля те, остави ме на мира.

Той замълча, сякаш мислеше дали да удовлетвори неизказаната й молба.

— За жалост, не — призна най-накрая Джонатан. — Би било много полезно, ако някой от нас беше прекарал известно време на терен там. Казвали са ми, че градът е труден за ориентиране.

— Не е проблем — отвърна Кира.

— Оптимистка.

— Ако не можем да си намерим пътя в чужд град без карта, значи работим за погрешната компания — заяви тя.

И се изненада, когато най-накрая видя Джонатан да се усмихва.

Информационен оперативен център на ЦРУ

Уийвър остави кутията с безалкохолно на безопасно разстояние от клавиатурата, тъй като беше поразил не едно електронно устройство с помощта на газираните напитки. И отново насочи вниманието си към монитора. В помещението беше адски тихо, като се изключи бръмченето на вентилаторите от сървъра, монтирани в решетката под бюрото му. Той бе ангажирал помещението само за себе си и предпочиташе нещата да си останат така. Беше му достатъчно трудно да преведе шестнадесетичния код130 на асемблерен език131 и без да бъде разконцентриран от гласовете на другите анализатори, разговарящи в коридора.

Обратната инженерна разработка на събрана компютърна програма беше най-трудният занаят, който един програмист можеше да усвои. В сравнение с него писането на програми, дори на най-сложните, беше като детска игра. Програмистът можеше да използва всеки от дузината езици, за да създаде програма. Всеки от тези езици улесняваше живота на шифровчиците, позволявайки им да използват английски думи — наречени сорс код, — вместо да ги принуждава да използват само цифри, от които компютрите действително разбираха. Онези английски команди бяха конвертирани в числа от компилатор, еднопосочен преводач между двете.

Обратното инженерство бе занаятът да превърнеш тези сурови цифри обратно в английски команди без сорс код, който да те напътства. Все едно да превеждаш от простонароден египетски без помощта на Розетския камък132 — Хората мислят в стандартната десетична система, където цифрите вървят 0-1-2-3-4-5-6-7-8-9, преди да се добави втора цифра към първата, за да стане 10. Компютрите мислят в осембитов бинарен код — с база две, където последователността е 00000000-00000001-00000011 и така нататък до безкрайност. Но беше лесно да разчетеш погрешно потоците от нули и единици, докато си пропит от скука, която нито колата, нито кафето можеха да излекуват.

И така Уийвър използва декомпилатор, за да конвертира бинарните числа в шестнадесетични — база дванадесет. Уийвър поне можеше да мисли шестнадесетично, където се броеше 1-2-3-4-5-6-7-8-9-0-a-b-c-d-e-f. Но оттам трябваше да гледа числата и да се опита да ги върне обратно в сорс кода, който изпълняваше същите функции.

В частния сектор плащаха добри пари на малцината, които можеха да обръщат инженерни програми. Това бе полезно умение за всяка компания, опитваща се да открадне софтуерните търговски тайни на конкуренцията, а Уийвър притежаваше точното количество лудост за този занаят. Уменията му трябваше да му носят два пъти повече от държавната му заплата, а „Майкрософт“ и „Гугъл“ му направиха щедри оферти, но патриотичната жилка на Уийвър го задържаше на държавната служба. Той предполагаше, че може да си осигури добър живот чрез корпоративен шпионаж, но тук щеше да прави същите неща, без да се тревожи за закона. Ако Уийвър не се тъпчеше с кофеин — истинската кръв на програмистите навсякъде по света, той би спал със съня на праведните…

Аналитичната програма, дето му донесоха от Червената клетка, беше проста. Китайските шифровчици, които я бяха писали, притежаваха компетентност, но им липсваше вдъхновение. Програмирането беше изкуство, в което ефикасността създаваше естествена елегантност, но най-добрите алгоритми преставаха да бъдат кодирани редове и ставаха нещо красиво, напълно чисто в своята ефикасност и работеха заедно в модулна хармония. Кодираните редове, които Уийвър реконструира цяла нощ, дори не се доближаваха до онова, което бе едновременно благословия и проклятие. Така те ставаха почти предвидими при обръщането им в асемблерен код. Но това ги правеше и скучни което не му помагаше, като се има предвид, че минаваше полунощ.

Алгоритъмът, който Уийвър измъкна от китайската CAD програма, беше по-дълъг от очакваното и по-сложен, отколкото предполагаше размерът му. В МИТ133 изискваха от него да вземе уводен курс по диференциални уравнения и той получи едва средна оценка, така че му отне цял час да се сети, че алгоритъмът е от тях. Беше заел учебниците на колегата си, понеже продаде своите още в колежа, часове след последния изпит. Ала те изобщо не му помогнаха. Стори му се, че този алгоритъм е интегриран в CAD програмата и текстовете по обща математическа теория няма да му помогнат много. По-подходящи биха били текстове по геометрия или машинно инженерство, или може би по физика.

Другите уравнения измерваха най-простите физически свойства — дължина, ширина, дълбочина, площ. Това оставаше константно, когато променливите за размерите се запазваха пропорционални — промяната в общите размери на обекта не променяше изходното уравнение, но промяната във формата го правеше. Той пропускаше нещо… Но какво? Маса? Уийвър изключи това. Тя би се променила заедно с мярката за площ. Издръжливост на опън? Не е възможно без вкарването на специфичния материал, от който е изработена формата, а Уийвър не виждаше начин да влезе в тази стойност на програмата. Реши, че може да са части от цифров генератор, даващ уникални идентификатори на всяка нова част, проектиран така, че да бъде разположен в някоя база данни. Но уравнението беше твърде сложно за това. Дали не бе някаква непозната за него инженерна функция?

Накрая помоли една анализаторка от APLAA да му помогне да разчете пиктографията в интерфейса на CAD програмата. Анализаторката от APLAA изгуби цял час в търсене на мандаринските пиктографски корени върху етикета, преди да разбере, че е малко вероятно да ги намери в стандартния потребителски речник. Бързо ги откри в един технически речник — hengpoumian. Буквалният превод беше хоризонтално сечение. Това нямаше никакъв смисъл за Уийвър. Да, машинните инженери използваха CAD програми, за да създават технически чертежи с хоризонтални сечения, но къде беше връзката с математическата формула, променяща своя продукт, когато формата на обекта се променяше, но не и размерът му?

Все пак, дори да разполагаше със сорс кода, беше много вероятно пак да не разбере какво трябва да му подскаже математическото изчисление. Едно беше да знаеш, че част от сорс кода е изчислила Е = mc2134. И съвсем друго — че точно тази първоначална формула обяснява защо нищо не може да се движи по-бързо от скоростта на светлината, а този китайски алгоритъм обещаваше да е много по-сложен от простата формула на Айнщайн. Но Уийвър нямаше да се провали. Сега идентифицирането на целта в уравнението беше въпрос на професионална гордост. Обядът със Страйкър щеше да е черешката на тортата. Тя бе една от малцината ДР агентки, които бе срещал напоследък и не беше нито заета, нито пък беше социално безполезен интроверт. Освен това жената знаеше как да пише кодове. Това, както и фактът, че изглеждаше хубавичка, си струваше усилието.

Уийвър се завъртя назад от бюрото и пусна кутията от безалкохолно в кошчето за боклук. Ставаше късно и жалките количества кофеин и кола нямаше да го задържат буден. Беше време за голяма чаша кафе.