Червената клетка

1

Два месеца по-късно

НЕДЕЛЯ

Ден първи

Парк Бейхай, Пекин,

Китайска народна република

От безбройните паркове в Пекин Пайъниър обичаше само този. На хиляда години, той бе давал подслон на императорите, когато християните са губели кръстоносните походи. Красотата му е уникална, помисли си той, а езерото Тай Йе предлагаше комфорт дори през зимата, когато сибирският вятър пронизваше тънкото му палто и го разтреперваше на брега. Тази вечер той прекара цял час на студа, докато наблюдаваше как леките вълнички измиват скалите. Това не бе актът на чиста медитация, който би му харесал. Наблюдаваше, за да разбере дали го следят неколцината желаещи да изтърпят вихъра. Вечните слухове за къртица в редиците на Министерството за държавна сигурност — Гуоджи Анкуан Бу — отново бяха довели до вътрешна чистка. Това винаги бе причина за тревога, но разследвания бе имало и преди и те винаги го бяха отминавали.

Все пак Пайъниър се наслади на вечерята. Идването му в ресторант „Фангшанг“ бе една упорита грешка, но именно тук дисциплината му винаги се проваляше. Показното изобилие си беше риск. Тук вечеряха президенти и премиери. Цените бяха високи според местните стандарти, щеше да плати почти триста юана8 за тази вечеря, макар че не поръча най-скъпото ястие. Това бе единственият разход, който си позволяваше от парите, плащани му от ЦРУ. Останалите отиваха по сметка във Вашингтонската взаимна банка в Съединените щати и всичко това не означаваше нищо за него. Никога нямаше да доживее, за да използва тези пари. Беше сигурен в това, а предателите в Китайската народна република не получаваха последно ястие по желание. Ако му беше писано да го арестуват и евентуално да го екзекутират, той щеше да се наслади на една императорска вечеря, преди да се стигне дотам. Всъщност това бе нещо, върху което можеше да се съсредоточи. Беше предател на страната си и не се гордееше с факта, така че сядаше на масата преди всяка среща с куратора9 си и затваряше вината си в лична литургия, толкова рутинна за него, колкото и пиенето на зелен чай с ястието.

Приключи с порцията пържени скариди и раци и надигна чашата си с чай. Почти беше станало време да тръгва и в съзнанието му сякаш цъкаше невидим часовник, който отброяваше секундите назад. Винаги бе мразил този момент. Никога не можеше да престане да брои минутите до следващата среща. Малкият часовник в главата му работеше тихо, като шепот, но някак си винаги заплашваше да погълне всяка друга мисъл. Това бе едно безмилостно, тихо мъчение и продължаваше вече трийсет години. Никога не забравяше за това време, дори насън. Беше цяло чудо, че все още не бе полудял.

Ресторантът беше полупразен. Мръсният, отровен сняг бе задържал повечето туристи по хотелите им. Пайъниър преброи три маси със западняци, не можеше да каже дали са американци, или британци. Разпозна корейци на една маса, любовна двойка, която сметна за тайландци, и малка група от турци или пък иранци. Никога не можеше да различи арабите от персийците.

В далечния ъгъл забеляза китаец, мъж, който вечеряше сам като него. Беше виждал това лице… Но кога? Паметта му бе силна от упражненията, но споменът не дойде веднага. Време и разстояние… Беше ли виждал човека днес? Да, на обедния пазар преди седем часа и на три километра от същата маса, където седеше сега — твърде далеч и твърде отдавна. Дали този мъж беше тук, във „Фангшанг“, по случайност? Възможно, но малко вероятно.

— Сметката ви, сър. — Сервитьорът остави на масата кожена папка.

Пайъниър кимна, изчака сервитьорът да си отиде, сложи парите вътре и стана. Не се обърна да види дали познатият мъж се надига, за да го последва. Вечерният ритуал бе приключил, а имаше много по-потайни начини да забележи дали човекът го следи.

Пайъниър заглуши тревожните гласове в съзнанието си и тръгна в здрача. Прекоси късия мост към материка и зави на изток.

Тайпе, Република Китай (Тайван)

Апартаментът беше среден във всяко отношение, помещаваше се на третия етаж от невзрачна сграда в един от най-старите квартали на Тайпе. Отпред се простираше малка ливада, имаше няколко живи плета и голи цветни лехи с посивял тор, който щеше да почака още няколко месеца, преди да се изпълни с бурени и диви цветя. Апартаментът се намираше до задното стълбище на сградата, избран така от наемателите, че посетителите им да не могат да стигнат лесно до него незабелязани.

Сградата не представляваше тактическо предизвикателство за екипа на капитан Куо. Подобни места не бяха предназначени за защита срещу въоръжена атака и изненадите при провеждането й бяха минимални. За нещастие на мишените, убежището им си оставаше безопасно само докато беше тайно.

След половин час слънцето щеше да се покаже иззад хоризонта и Куо искаше да използва елемента на изненадата, който щеше да изчезне след зазоряване. Погледна назад към сборното място зад дърветата. Офицерите от Националното бюро за сигурност не можеха да си намерят място и сякаш се чудеха какво да правят с ръцете си. Отчаяно искаха да запалят цигари, за да освободят напрежението, но светлината от горящия тютюн щеше да издаде позициите на хората му в тъмното и със сигурност щеше да попречи на нощното им виждане, така че Куо им забрани да пушат. Те бяха арогантна пасмина и се разпореждаха с хората му така, сякаш те бяха наемни войници, тъй че той с удоволствие упражни малко власт върху тях.

Старшият офицер от НБС10 вдигаше кодиран мобилен телефон в продължение на повече от час. Той улови погледа на Куо и промърмори нещо неучтиво по телефона. Накрая затвори и приближи до капитана.

— Казвам го отново, трябва да използвате гумени куршуми — заяви офицерът от НБС.

Идиоти, помисли си Куо.

— Можете ли да ми гарантирате, че мишените не са въоръжени? — Също като един добър адвокат, той знаеше отговора на въпроса още преди да го зададе.

Офицерът от НБС изскърца с пожълтелите си зъби. През нощта вече два пъти бе отговарял точно на този въпрос и нямаше желание да се унижава отново пред това арогантно дребно полицайче. Човекът бе една степен по-нагоре от улично ченге. Изобщо не можеше да оцени политическата деликатност на проблема.

— Трябва да ги изкарате отвън живи и невредими.

Куо присви очи и прокара нежно пръста си в ръкавица по предпазителя на своя Хеклер & Кох МР-711, а федералният офицер не можеше да забележи това в тъмното.

— Как ще излязат, зависи от това как ще реагират, когато ние влезем — отговори Куо.

— Моите началници изискват това! Живи! Разбираш ли ме? Дори синини по лицата и ръцете им са неприемливи, да не говорим за трупове.

Куо се взря в него. Федералният беше развълнуван, почти отчаян. Това означаваше, че той е под зорко наблюдение при тази операция, от което пък следваше, че мишените щяха да са разменни монети за някой висок чин от НБС. Въпросът бе с кого възнамеряваше да ги размени НБС, ала Куо бе сигурен, че не иска да знае. Беше пожелал единствено да види досиетата на федералните за мишените, отказвайки дори да приеме задачата за атаката без достъп до разузнавателните доклади.

Трима бяха китайци от материка, а единият — тайванец, който живееше в Съединените щати. Връзките им бяха задраскани плътно. Една от възможностите бе да са част от организираната престъпност, но правителството не би правило пазарлъци с Триадите12. А и Тайван нямаше да държи за заложник гражданин на най-големия си западен покровител. Оставаше една възможност. Общоизвестно бе, че в Тайван гъмжи от китайски шпиони, и досега правителството проявяваше достатъчно разум да не закача никого от тях. Националното бюро за сигурност никога не беше арестувало китайски шпионин, страхувайки се от ответна реакция. Но очевидно политиката се беше променила… Или някой я променяше сега. Куо не харесваше това, но международните отношения с китайците бяха далеч от обхвата на работата му.

— Тогава твоите началници могат да проведат атаката — предложи той.

— Имаш заповеди! — Сега федералният почти крещеше и привличаше вниманието на застаналите наблизо полицаи и офицери от НБС.

Куо пристъпи напред, наведе се към лицето му и промълви:

— Няма да изложа хората си на риск заради нечии политически цели — рече той. — Дали ще излязат заподозрените ти живи, ще зависи от това дали са въоръжени и дали се съпротивляват. Ако това е неприемливо, ще трябва да преосмислиш операцията.

Офицерът от НБС си пое дълбоко дъх и поклати глава:

— Ако началниците ми са недоволни…

— При информацията, която ми осигурихте, решението ми е правилно — настоя Куо. — Тръгваме ли, или не?

Федералният си поигра с телефона си, мислейки да проведе още един разговор, но сетне го пъхна в джоба на палтото си.

— Ти върви.

Куо се обърна, даде сигнал с ръка на хората си да тръгнат напред и изрече същата заповед по кодираната радиостанция на екипа от другата страна на сградата. Отзад мъже с черни ботуши, кожени дрехи, качулки и каски се придвижиха напред в ранния сутрешен мрак. Стигнаха до сградата и вдигнаха портативните стълби към тухлената стена. Двама мъже бързо се изкачиха до горните стълби, внимавайки да държат главите си под первазите на прозорците, и извадиха от раниците си своите лостове за разбиване. Хората отдолу измъкнаха от жилетките си зашеметяващи гранати.

Куо поведе екипа си към предния вход, после вдигна юмрук и редицата спря при командата му. Полицаят зад Куо го заобиколи, коленичи върху мръсния бетон и пъхна под вратата фиброоптичен кабел. На върха му имаше камера и полицаят вдигна цветния монитор, за да може капитанът да го вижда. Полицаят завъртя кабела надясно. Куо не видя никого. Чу гласове през вратата, но шлемът и плътно прилепналата му шапка приглушаваха звука и той не можа да разбере нищо от разговора. Коленичилият полицай завъртя оптичния кабел обратно и камерата се обърна наляво. Видяха се трима мъже. Куо кимна и вдигна три пръста на подчинените зад себе си. Полицаят извади камерата и отстъпи назад в редицата.

Капитанът извади от жилетката си зашеметяваща граната, дръпна предпазителя и натисна скобата. Кимна на атакуващия полицай, държащ петкилограмов чук. Полицаят с камерата отзад стисна радиомикрофона си и прошепна. Атакуващият дръпна чука си назад, а после завъртя инструмента силно, разбивайки ключалката и откъсвайки резето от пантите със звук от счупени трески в силния вятър. Куо хвърли гранатата в стаята.

Набелязаните за мишени мъже в предната стая се завъртяха в столовете си, за да погледнат към счупената врата, когато тя се срути. Това беше инстинктивна реакция. Гранатата възпламени светлина от шест милиона свещи, които подпалиха едновременно всички фоточувствителни клетки в ретините им. Погледите им замръзнаха като филмова лента, заяла на един-единствен кадър, изпращайки постоянно една и съща картина в мозъците им, докато очите им се мъчеха да възстановят зрението си. Гърмът от сто и осемдесет децибела, който атакува тъпанчетата им една милисекунда по-късно, бе малко под прага, който можеше да причини увреждане на меката тъкан. Един от тях падна на пода, а другите двама изгубиха равновесие. Ослепели, почти глухи и неспособни да се задържат на крака, те се пресегнаха и започнаха да опипват за нещо, за което да се задържат.

Вторият екип отзад счупи прозорците със сгъваеми палки и хвърли своите гранати в задните стаи. Наблюдаваха апартамента повече от седмица, докато Куо спореше с федералните за плана на атаката. Вътре имаше четирима души, но само трима в предната стая. Другият се намираше някъде отзад, където осветлението бе слабо. Куо се надяваше последната мишена да не е в банята без прозорци, за която знаеха, че се намира отзад.

Куо чу гранатите да избухват в задните стаи. Влезе в апартамента, а редицата му от полицаи го последва отзад като черна змия, всеки вдигнал автомата си на нивото на очите. Куо и човекът зад него претърсиха предната стая, докато другите излязоха в коридора, за да помогнат на екипа отзад да подсигури задните стаи.

В полезрението на капитана не се забелязваха въоръжени бойци, а хората, за които дойдоха, бяха безпомощни. Куо извади палка от колана си, отвори я и удари първия зад коленете достатъчно силно, за да го повали. Направи същото с втория и третия, които се сринаха. Капитанът и партньорът му скочиха отгоре им и закопчаха ръцете им с гъвкави белезници.

Куо чу викове в задната част на апартамента и пронизителен звук от огън с пистолет, вероятно 9-милиметров, ако се съдеше по звука. Той вдигна оръжието си до нивото на очите и пристъпи в коридора, когато проехтяха трите глухи автоматни изстрела от оръжие като неговото. Тръгна по коридора към спалнята отдясно, надничайки над дулото.

В стаята имаше трима души. Единият беше облечен с ежедневни дрехи — тайванецът, който работеше за американската компания и се срещаше с китайските шпиони от предната стая. Другите двама бяха от атакуващия екип на Куо. Тайванският цивилен беше проснат на земята, неподвижен и с кърваво петно, нарастващо отпред на ризата му. Хората на Куо се давеха. Имаше дупка в сребрист метален термос на пода, а от нея излизаше бял аерозол като пара от чайник, с достатъчно налягане, за да завърти бутилката в кръг. Един от хората на Куо вероятно бе сбъркал термоса с оръжие в тъмното и бе изстрелял един ред от три куршума. Два от тях бяха улучили тайванеца в гърдите. Един бе пронизал термоса под налягане.

Един от хората му издаде задавено гъргорене и Куо протегна ръка. Без да мисли много, той си пое дъх. Това бе грешка и той я осъзна веднага щом гърлото му пламна. Помъкна подчинения си към коридора, дърпайки го за презрамката на гърба на бронежилетката му.

— Вън! Всички вън! — извика той. Чу се хрипкав глас. Усети как гърлото му се подува.

Партньорът му в предната стая видя, че капитанът влачи тяло, и се обади по радиостанцията за медицинска помощ. Куо издиша отровния въздух от дробовете си и си пое глътка свеж. Това не спря горенето, което той усещаше като хиляди игли, забиващи се отвътре в гърлото му. Игнорира болката и се втурна обратно вътре за втория си колега. Нямаше да се занимава с цивилния. Два от трите куршума бяха попаднали близо до сърцето му. Количеството кръв по пода предполагаше, че един куршум е перфорирал важна артерия, ако не и самото сърце.

Дишането ставаше трудно, горенето — все по-мъчително, и самият Куо с мъка си поемаше дъх. Пламтящата болка и бавното задушаване подгънаха коленете му. Беше сигурен, че ще изпадне в кардиологична криза, и се биеше с юмрук по гърдите, за да поддържа биенето на сърцето си. Един полицай го подхвана под мишницата и го изнесе отвън, докато другите се заеха с пленниците и с безпомощните си колеги. Куо падна върху мръсния под в коридора и се претърколи по гръб.

— Евакуирайте сградата — опита се да каже той. Но не успя. Усети кръв по езика си. После осъзна, че това е единственото, което може да вкуси.

Незасегнатите полицаи се събраха на ливадата и започнаха да правят изкуствено дишане на колегите си. Куо се съмняваше, че те ще оживеят. Претърколи се на една страна и изплю кръв. Аерозолът беше силно киселинен. Усещаше го как разяжда епителната му тъкан, макар че количеството, което той вдиша, беше малко в сравнение с другите. Дори ако медиците, втурнали се към него, имаха средства да излекуват това — каквото и да беше то, излагането на колегите му на въздействието на този газ щеше да се окаже прекалено силно.

Федералните приближиха до групата и огледаха пленниците на тревата. Един извади куп снимки и ги сравни последователно с лицата на мишените. Носовете и ушите на тримата кървяха обилно, но медиците обясниха на полицаите, че нямат трайни увреждания. Увериха се, че са без видими наранявания освен кръвта, която щеше да бъде почистена, и че те не бяха вдишали от химикала, извел от строя екипа на Куо. След като самоличността им беше потвърдена, офицерът от службите стана и извади мобилния си телефон.

Един медик вдигна главата на капитана, а втори пъхна тръбичка в гърлото му. Последната мисъл на Куо бе, че федералните щяха да отговарят пред него, ако са знаели за термоса.