Червената клетка

13

ПЕТЪК

Ден тринадесети

Пекин

Пекинският въздух под уличните лампи приличаше на есенната сутрешна мъгла, пропълзяла от завоя на река Джеймс в Скотсвил, където Кира беше израснала. От спалнята й се разкриваше гледка към речната долина, обикновено покрита с мъгла, образувана от влажния въздух, скриващ дърветата. Тя винаги проклинаше всепроникващата влажност във Вирджиния, която никога не изчезваше, освен през зимата, но тази градска мъгла беше тъмна, мрачносива. Отвращаваше се от едноцветната гледка, която се виждаше толкова ясно в светлините от фаровете на стотици коли, а от миризмата й идваше да повърне на тротоара. Направо усещаше как твърдите частици полепват по дробовете й и импулсът да спре да диша я завладяваше. Предположи, че тялото й може да привикне към миризмата, но си представи, че с времето тя щеше да боядиса дробовете й с токсини и да я умори…

Кира се надяваше да отдели няколко минути в убежището, за да измие от кожата си градския въздух, но дискомфортът й беше дребен проблем. Непосредствената й грижа бе ефектът от мъглата върху наблюдението. За нея усещането на наблюдението се превръщаше в по-трудна задача. Видимостта й напред се простираше едва на петнайсет метра, а после хората се стопяваха в неясни форми, но това си имаше и добрите страни. На екипите от МДС Щеше да им се наложи да я следят по-отблизо, отколкото им се искаше. Те не можеха да знаят, че тя е агент, а само това, че е била в американското посолство, така че вероятно щяха да й дадат известна дистанция, но в тази мъгла инстинктът щеше да им подскаже да я скъсят, за да не я изгубят от поглед. Може би противоречеше на интуицията но в плана се казваше, че трябва да им помогне да направят точно това. Това я изнервяше, но тя се доверяваше на плана. Променливите бяха елиминирани или контролирани безмилостно, доколкото Мичъл можеше да се справи, но предимството пак не беше на нейна страна. Не мисли за предимствата си, каза й той. Следвай плана, избирай моментите си, не забравяй обучението си.

Първата й задача бе да позволи на МДС да я държат под око. Те работеха здраво по въпроса и сега се оказа предимство, че Кира е по-висока от средната китайка и е с много по-светла коса. Втората й задача бе да ги убеди, че е неопитен и отчаян избор на Мичъл. Твърде висока, твърде руса, лошо облечена за секретна операция… Висока, руса американка с яркочервена раница нямаше шанс да се смеси с тълпата от пешеходци, колкото и да опитваше.

Но дори това, че опитваше, бе фалшиво предположение.

Тя бръкна да извади бейзболната си шапка, после съблече палтото си и го обърна твърде бавно, след като зави зад ъгъла, правейки няколко нескопосани опита да промени външността си. Всичко беше несръчно. Аматьори биха се справили по-добре. А Кира не беше аматьор.

Третата й задача бе да им позволи да видят червената раница. Нямаше как чантата да се набива повече на очи с огненооранжевия си цвят, както онази, с която баща й я влачеше из горите във Вирджиния на лов за белоопашат елен. Тук тя създаваше една постоянна отправна точка за всеки, който я следеше отдалеч, дори през мъглата. Независимо от другите й опити да промени външността си, екипът винаги щеше търси червената раница. В замърсения въздух със слаба видимост и гъсти тълпи тя щеше да привлича вниманието им.

А после щеше да направи магията.

Всеки фокус си има три части. Кира вече даде Залога143 на враждебната си публика. Предложи им обикновена американка, вървяща цели дванайсет преки. Кира запамети маршрута, преди да излезе — толкова преки в една посока, после завой, толкова в следващата посока. Няколко белега й показваха пътя. Забелязвайки ги, Кира поддържаше вида си на незаинтересована чужденка, обикаляща из безбройните даджи и донгдаджи на Пекин. Не направи нищо необичайно и последвалата скука подготви залата да се фокусира върху обрата, когато щеше да им даде нещо интересно за гледане. МДС щяха да изчакат няколко минути за Престижа, акта на объркване, който завършваше фокуса. Щяха да оценят артистичността, когато най-накрая осъзнаеха, че това е било фокус. Този акт щеше да бъде потаен. Целта на това представление не бе да впечатлява.

Пайъниър живееше в малък апартамент на десетия етаж в застаряващ небостъргач. Сградата бе с форма на цилиндър, два пъти по-висока от Уотъргейт144 и с покрив, надвиснал над външните стени. Осветените антрета на апартаментите се нижеха в стройни колони и рисуваха неясни вертикални ленти в мъглата.

Сега сградата бе на по-малко от една пряка и Кира усещаше екипа за наблюдение зад себе си. Чудеше се дали тези дребни агенти знаят за Пайъниър. Предвид мащаба на предателството му срещу държавата Мичъл смяташе, че е вероятно МДС да са отделили делото му. Министерството за държавна сигурност не беше малко и човек с достатъчно нисък ранг, за да бъде залепен за случайни американци на улицата, най-вероятно нямаше да знае за него, следователно нямаше да знае и къде живее той. Хазартна игра, но неизбежна. В зависимост от ефикасността на вътрешните им комуникации тя най-вероятно щеше да разполага с няколко минути, преди Шести отдел да подреди мозайката. Ако имаха бюрокрация като в ЦРУ, можеше да разполага и с дни. Друг хазарт — времето за реакция на врага беше непредвидимо.

Кира влезе в сградата.

Тясното фоайе не беше добре осветено, а тъмната боя и килимът изсмукваха повечето налична светлина. Асансьорът се намираше напред вляво и не се виждаше от входната врата. Ако екипът за наблюдение не искаше да влезе в сградата, за да продължи следенето, те трябваше да се пръснат отвън и да покрият всички изходи. Имаше още два, един пожарен изход на изток и товарен вход в задната част на сградата. Разпръсването на екипа щеше да й помогне. Щеше да изиграе фокуса си най-добре пред малка публика, колкото по-малка, толкова по-добре. Един-единствен свидетел би могъл да бъде объркан по-успешно, отколкото няколко, всеки от които можеше да забележи различни детайли и да проумее истината по-бързо. Ако само един видеше фокуса, той щеше да извика екипа си далеч на другите изходи, а те трябваше да повярват на думите му за това какво е видял.

Кира извика асансьора. После затвори очи и се ослуша. Обръщането назад, за да огледа ъгъла и вратата, би било очевидно, но звуците се чуваха добре във фоайето. На асансьора му трябваше повече от минута да слезе, а през това време входната врата на сградата остана отворена. Или беше сама, което беше най-добрата възможност, или екипът за наблюдение се беше разделил, за да обгради сградата. Може би се обаждаха за подкрепления, но дори и така най-вероятно щеше да им е нужно повече време да пристигнат, отколкото тя планираше да им даде.

Кира влезе в асансьора и се учуди къде ли са скритите камери.

Гледката към Забранения град бе едно от малкото удоволствия, струващи си наема, който Пайъниър плаща повече от двайсет години. На юг се виждаха Куинян и Куянкуингонг, Дворците на Имперския мир и на Небесната чистота, издигащи се над северната стена. Отвъд нея, по-далеч на юг, се простираше площад „Тянанмън“. Той не виждаше площада от спалнята си, но знаеше, че е там.

МДС знаеха какъв е. Това бе несъмнено. И още не бяха го разстреляли само защото искаха той да разкрие по-голямата мрежа, в която участваше. Той сигнализира на ЦРУ и чак след това му хрумна, че това може би е било погрешен ход. Сега ЦРУ знаеха, че той е изобличен и вече няма да има тайни срещи. Може би нямаше да дойдат за него. Пайъниър щеше да изживее последните си дни, работейки за Партията, докато МДС решаха, че няма какво повече да спечелят от наблюдението му и някоя нощ щяха да дойдат, да го отведат и да го разстрелят в някое мръсно мазе. Не знаеше още колко дни му остават, но продължителността на живота му може би се определяше от търпението на някой офицер от МДС.

Предишната нощ се чу шум в горния апартамент, силно чукане по пода. Може би МДС го бяха окупирали и инсталирали фиброоптични камери на тавана, когато той излезе на вечеря. Първият му импулс бе да ги потърси, но реши, че това е напразно. Ако МДС искаха да го наблюдават, те щяха да го направят и той не можеше да ги спре. Щяха да влязат в дома му само миг след излизането му. Всеки човек, с когото се разминаваше в коридора, можеше да е офицерът от МДС, който скоро щеше да опре пистолет в главата му. Всеки апартамент в сградата можеше да е техен наблюдателен пост. Същото се отнасяше и за всеки апартамент във всяка сграда, която се виждаше от дома му. Той се чувстваше самотен от години, но сега домът му бе изпълнен с усещане за убийствена враждебност.

Въпреки това той се чувстваше странно спокоен. Учуди се дали неизвестният бог не беше с него, нашепвайки мир в душата му. Някак си не можеше да се насили да повярва в това. Може ли бог да обича един предател? Вероятно, предположи той. Един любящ бог нямаше как да обича Партията, така че сигурно щеше да обича някого, който се бореше срещу нея. Може би след смъртта го чакаше някаква награда вместо забвението, което Партията обещаваше. И двете бяха по-примамливи пътеки от начина му на живот сега. Беше му хрумвала мисълта за самоубийство но Пайъниър усещаше, че това би било капитулация пред врага. Бори се с Партията през повече от половината си живот и не можеше да им се даде толкова лесно. Не, ако щеше да умре днес, Партията трябваше да го убие. Нямаше той да им свърши работата. Ако не можеше да им навреди по друг начин, те поне щяха да си платят за евтиния куршум в темето му.

Някой почука на вратата. Пайъниър се обърна и не стана от масата. Чукането се повтори след половин минута.

Бяха дошли. Дежурният офицер от МДС, който и да беше, изобщо не бе търпелив.

Пайъниър блъсна недоядената си чиния със скариди през масата, избърса устата си и стана. Отиде до антрето, стисна силно бравата и отвори вратата — да погледне краткото си бъдеще в лицето, за да може да го заплюе…

— Ксиао!

Русата жена скочи към него. Само усмивката на лицето й го спря да не отстъпи паникьосан, а после осъзна, че е прегърнал непозната американска девойка. Тя му бърбореше на китайски с толкова лош акцент, че той се запита дали разбира собствените си думи, или просто повтаря запаметените фрази като добра чуждестранна актриса.

Пайъниър не беше я виждал никога преди, така че несъмнено МДС не можеха да разберат каква е връзката им. Ала почти сигурно тя щеше да изостри бдителността им. Ако беше от ЦРУ, дошла тук да го измъкне от Китай, те не разполагаха с много време.

— Липсваше ми толкова много. Мина толкова време! — изреди тя на ужасния си мандарин. Всъщност интонацията й беше като на робот, сякаш не разбираше какво казва.

— Да, така е. — Най-добре да отговаря кратко и просто. Ако тази жена не говореше китайски, тя нямаше да може да състави отговори за по-сложни изречения. Отговорите й щяха да бъдат безсмислени дори ако й зададеше прост въпрос, а това почти сигурно щеше да изостри вниманието на МДС.

— Толкова се радвам, че си свободен довечера. Обещах ти вечеря в Юеминг Лоу, ако ми покажеш Забранения град, помниш ли?

Пайъниър отстъпи назад. Юеминг Лоу. Почти беше забравил, но в мига, когато тя го каза, споменът се върна с пълна сила.

Юеминг Лоу, помисли той.

Това беше триетажен ресторант в района Ксиченг. Представляваше стара църква, ремонтирана от собствениците и много популярна сред западните туристи. Храната не беше отлична, но бе добра, традиционна мандаринска, и цените бяха поносими. Той го харесваше повече заради гледката от терасата на третия етаж към езерата в Северен Пекин и хутонг, древните тесни улички, които някога се простираха като паяжина през Пекин, преди Партията да преустрои града след Революцията.

Пайъниър беше вечерял там много пъти, поне веднъж годишно, по заповед на своя куратор, започвайки на третата година от предателството си. В началото молбата го изненада. След като спечели доверието на кураторите си, през петата година от труда си, те се изясниха. Не всеки агент се радваше на обещание за измъкване в Съединените щати. А мнозина и не искаха. Напускането на дома не беше лесно дори за предателите и особено за онези, които бяха мотивирани от идеологията, а не от парите. А сред другите, които искаха обещание, сравнително малко си струваха риска. Пайъниър си струваше.

Кларк Берън — Пайъниър не го познаваше под това име — бе кураторът, който му даде обещанието. Пайъниър го попита за детайлите в плана, а Берън отказа да отговори. Беше по-добре той да не ги знае. Нуждаеше се само от сигнал, че планът е задвижен. Когато моментът дойде, обясни Берън, агентът ще ти каже кодова фраза. И му нареди: „Каквото и да правиш, зарежи го. Бягай. Ако успеем, ще те предупредим, за да можеш да си събереш нещата най-много една чанта. Но когато чуеш тази фраза, веднага тръгваш със свръзката. Каквото и да ти каже да направиш изпълнявай заповедта му и той ще те измъкне“. Онова, което Берън не изрече, но го намекна, бе, че след кодовата фраза и напускането на Китай нямаше връщане назад.

Кодовата фраза беше вечеря в Юеминг Лоу.

Жената бе дошла, за да спази обещанието на Берън.

Пайъниър отстъпи назад и за момент Кира се учуди дали няма да последва нервен срив.

Мъжът я погледна. Лицето му се превърна в спокойна маска, но тя вече видя кратката емоция, изписана върху него. Той очакваше някой друг. И изражението му в онзи момент беше чист израз на истинските му чувства, преди да сложи изненадата си под контрол.

За пръв път в живота си Кира видя чиста, неподправена злоба. Това бе толкова силна омраза, че тя не успя да разбере какво може да я причини.

После той я погледна отново и тя проумя, че не е мишената на омразата му. Те бяха мишената на гнева му. Онези, които го бяха принудили да избере този живот. Те го бяха довели до този пределен избор — да напусне родината си или да умре. Кира Страйкър нямаше точна представа кои бяха те, но в този момент ги мразеше точно толкова, колкото и Пайъниър. А после проумя…

Погледна отново към него. Те ще трябва да ме убият, за да ми попречат да те измъкна от тук, помисли си тя. Кира се надяваше той да разбира.

Пайъниър изгледа младата жена. Тя все още се усмихваше, но това бе само фасада. Непоколебимият й поглед му изпрати съвсем различно послание и в мига, в който го видя, той й повярва. Тя не говореше мандарин, което го обърка за секунда. Защо са изпратили някого без това умение? Нещо не беше наред. Но момичето все пак дойде за него, а това означаваше, че е смела. Той се надяваше това да е достатъчно. В момента възможностите му бяха ограничени.

— Спомням си. Чакай да си взема палтото. Отвън е много студено — каза той на родния си език.

Видя, че тя се стегна, щом той заговори. Определено не разбираше и дума и се отпусна чак когато той се обърна, отиде до дрешника и извади дебелото си палто. После Пайъниър си позволи един момент, за да се огледа наоколо…

Жилището не беше красиво, но бе неговото убежище. Съдовете не бяха измити, храната остана на масата. Книгите му бяха подредени прилежно на полицата до малкия телевизор, където той прекарваше повечето си вечери, гледайки одобрени от Партията чуждестранни филми. Леглото не беше оправено, а мръсните му дрехи щяха да си останат в коша, докато МДС не ги вземеше, не ги претърсеше и не ги изгореше накрая.

Поне бюрото му беше подредено. То беше старо, направено от баща му за майка му от светлокафяв китайски бряст със стол в същия тон. Един от малкото предмети, останали в наследство от родителите му. Извърши повече от предателствата си седнал зад това бюро, пишейки докладите си за ЦРУ на своя лаптоп. Не оставяше много неща, без които не би могъл да живее, но бюрото щеше да му липсва. Молеше се вместо да го унищожат, някой офицер от МДС да хареса изящната изработка и да го вземе за себе си. За момент се замисли, че може би е по-добре да го унищожат, но истината бе, че той искаше бюрото да оцелее, макар и не като негова собственост. От години знаеше, че няма да може да го занесе в Съединените щати, ако го измъкнеха. Беше прекалено голямо, а той знаеше, че няма да има достатъчно време да го опакова и да го транспортира извън страната.

ЦРУ не потвърди измъкването му и той не си приготви багажа. Имаше няколко снимки на родителите си в малък плик и го пусна в джоба си. Родителите му бяха починали и той за пръв път почувства благодарност към Партията за нейната политика за ограничаване на раждаемостта. Нямаше братя и сестри и не оставяше никого. Нямаше жена деца, любовница, дори домашен любимец. Позволи си само няколко приятели в службата, които утре щяха да се чудят къде е. Почти сигурно Партията нямаше да им каже истината за изчезването му. Може би МДС щяха да ги излъжат, че е загинал в катастрофа. Надяваше се да не я инсценират и да не убият някого, за да осигурят достоверност на историята си.

Облече си палтото и огледа за последен път дома си. Благодаря ти, помисли си той. Внезапно се превърна в сантиментален глупак, но този път не му пукаше. Човек, който не е сантиментален в такъв момент, не заслужава да живее.

Погледна към американката и се усмихна.

— Аз съм готов. Води — каза й той. Закопча си палтото и й направи знак с ръце.

Кира го хвана за ръката и го изведе. Той се обърна, заключи и те тръгнаха по коридора към стълбището.

Стълбището, водещо към първия етаж, бе по-мръсно от всичко, което Кира бе виждала някога. Тя внимаваше да не докосне парапета и се молеше да не падне, повече от страх да не пипне някоя зараза, която никога не би могла да изчисти. Не беше сигурна дали строителите са боядисвали стените, още повече дали са ги пребоядисвали през годините. Многогодишна мръсотия покриваше стълбите, а миризмата, надигаща се отдолу, не беше чак толкова непоносима, че да ти се повдигне.

Кира държеше ръката на Пайъниър, докато вземаха по две стъпала наведнъж, тъй като смяташе, че така е по-безопасно. Изминаха по-малко от половината разстояние до партера, когато тя чу шум отгоре. Няколко чифта крака трополяха по стълбите. Тя спря за кратко да прецени посоката им и реши, че те слизат, вземайки по три стъпала наведнъж…

Тя сграбчи ръката на Пайъниър и го поведе надолу към следващата площадка и изхода към шестия етаж. Натисна бравата, откри, че не е заключена и че от другата страна няма никой. Притвори тихо вратата зад тях. Огледа коридора и надзърна зад ъгъла за някоя достатъчно дълбока ниша, която да ги скрие, но не намери. Можеха да избират дали да останат на място, или да хукнат по лъкатушещия коридор към отсрещното стълбище. Кира прецени разстоянието и реши, че не могат да се изгубят от погледа на преследвачите си, преди те да стигнат до тяхното ниво. Тя притисна Пайъниър до стената, така че отворената врата щеше да го прикрие. Застана от другата страна и зае стойка да удари в лицето всеки, който се приближи.

Стъпките по стълбите стигнаха до техния етаж. Мъжете от другата страна не пробваха вратата. Продължиха надолу, а Кира преброи до трийсет, преди да отвори. Сетне изчака още един момент, за да прецени разстоянието и посоката. Хората приближаваха партера…

Тя се съсредоточи прекалено много върху тях и не видя офицера от МДС, който излезе иззад ъгъла с безшумни стъпки по износения килим. Удари Кира по лицето със свита ръка, блъсвайки я в стената. Пайъниър посегна към главата му, но нападателят му заби един юмрук в корема и го събори на пода. Ала това отвлече за миг вниманието му, а той не можеше да си го позволи. И Кира го накара да си плати.

Изстреля крака си назад към коляното на агента и ставата му изпука. Той извика и залитна назад, неспособен да стовари тежестта си върху жената и да я прикове към стената. Кира удари с лакът носа му и усети хрущенето. Адреналинът уби болката от неизлекуваната рана на ръката й и тя не усети нищо. Нападателят й залитна още по-назад и вдигна ръце към лицето си, за да спре кръвта, рукнала от счупения му нос. Кира го ритна в корема, както той направи с Пайъниър. А следващият й удар попадна в слънчевия му сплит достатъчно силно, за да му изкара въздуха. Той се преви. Кира се завъртя, пристъпи напред, да скъси дистанцията, и заби коляно в лицето му. Костите му отново изпукаха. Ударът го събори назад към стената, а Кира го довърши със саблен удар в гърлото. Офицерът падна на пода, свит в ембрионална поза. Издаваше дрезгаво хриптене, докато се мъчеше да си поеме дъх, плувнал в собствената си кръв.

Кира поведе Пайъниър по лъкатушещия коридор към другото стълбище. Отгоре и отдолу се чуха викове.

Щом слязоха до третия етаж, Пайъниър видя как тя извади от джоба си евтин мобилен телефон. В него бяха програмирани само два номера и тя набра първия, докато тичаха. След осем врати наляво една се отвори и Пайъниър чу отвътре да звъни телефон. Кира го вмъкна в антрето.

Апартаментът беше подреден в модерен китайски стил, само с няколко традиционни мебели. Телевизорът работеше прекалено силно, щорите бяха спуснати, а светлините — приглушени. Една китайка застана до вратата и я затвори зад тях.

— Ти ли си Кира? — попита тя.

— Да. Говориш ли английски?

— Завършила съм университета Дюк, випуск 2003. Пакетът е на плота до печката.

Кира кимна и тръгна към малката кухничка.

Домакинята се обърна към Пайъниър. Беше на възрастта на Кира, доколкото можеше да прецени. Млада, по-висока с няколко сантиметра от средната китайка, с руса коса, което го шокира. Беше я виждал понякога във фоайето, но винаги с черна коса и не достатъчно често, за да привлече вниманието му. Сега по светлата й коса и ежедневно западно облекло той разбра, че не е чиста китайка. Личеше си и по чертите на лицето й…

— Ти си Ксиан Лонг, нали? — попита тя. Мандаринът й беше безупречен.

— Аз съм.

— Чаках дълго да се срещнем, но се надявах да е по друг начин — призна младата жена. — Аз се казвам Ребека Хаувах.

— Американка ли си? — попита Пайъниър.

Тя кимна.

— Баба ми и дядо ми избягали в Съединените щати по време на Революцията, когато са били много млади.

Пайъниър се втренчи в нея.

— Откога живееш тук?

Младата агентка от ЦРУ му се усмихна.

— От шест години.

— Шест години? Агенти от ЦРУ са живели в сградата ми цели шест години? — Той беше изумен.

— Агенти от ЦРУ са живели в сградата ти почти толкова дълго, колкото си работил за нас. Ти си много ценен човек и ние сме четвъртият екип на този пост. Нашата работа беше да те наблюдаваме, да докладваме за състоянието ти и да помогнем, ако се наложи евакуация — обясни Ребека.

— Значи сте знаели, че МДС ме наблюдава? — попита той.

Ребека поклати глава.

— Не, докато ти не сигнализира. МДС са станали по-ловки, отколкото очаквахме, така че не разбрахме, докато ти не откри сам. Много точно от твоя страна. Но те преиграха, опитвайки се да те използват, за да открият по-голяма мрежа агенти, каквато не съществува. Ние променихме малко програмата си заради теб. Те не разбраха това и изчакаха твърде дълго да те арестуват.

Кира се появи от кухнята с отворен кашон. Остави на пода червената раница, свали си палтото и започна да съблича дрехите си, навлечени една върху друга… Пайъниър се учуди за момент колко дрехи възнамерява да съблече.

Ребека бръкна в кашона и извади ново облекло.

— Моля те, обличай бързо това.

Пайъниър погледна към Кира, която съблече всичко освен бельото си. Ребека взе ризата й и я нахлузи на главата си. И двете жени носеха обикновени сини джинси, скроени малко широко, за да улесняват движението им. Външният вид на Ребека бе подобен на външността на Кира Допреди няколко минути. Не подобен, осъзна той, те напълно си приличаха, макар че нямаха родствена връзка.

— А къде е моят близнак? — досетливо попита Пайъниър.

— Съпругът ми, Роланд, е в спалнята и чака за дрехите ти — отговори Ребека.

Пайъниър си свали палтото, обувките и панталона и й ги подаде. Ребека ги взе и изчезна в тъмната задна част на апартамента. Той облече дрехите, които жената му даде, и те му паснаха чудесно. Откъде знаят мерките ми?, учуди се Пайъниър. Предположи, че през годините поне един от хората, с които се бе срещал случайно във фоайето, бе имал набито око за размерите на дрехите. Или са били и в апартамента му? Съмняваше се, че някога щяха да му кажат.

Кира извади друг пакет от кашона. Той бе затворен с цип найлонов плик. Направи жест на Пайъниър да тръгне с нея и го заведе в светлата кухня.

Пакетът за маскировка бе произведен по технология „Сребърен куршум“, разработена от Научния отдел на Агенцията през седемдесетте години на миналия век, в помощ на агентите, които трябваше да заблудят наблюдението на КГБ в Москва. Кира никога не бе виждала оригиналните маскировки. Те бяха по-стари от нея, но парчетата, които наложи върху лицето и тялото му, бяха удивително реалистични… Гледката на кръв никога не я вълнуваше, но да държи телесни органи, които бяха толкова истински, че не можеха да бъдат разпознати и отблизо, я накара да настръхне. Трябваха й трийсет секунди да ги наложи. Тя отстъпи назад, огледа го, кимна доволно и го отведе обратно в антрето. Той се озърна за огледало, но не намери.

Ребека чакаше със съпруга си, облечен точно като Пайъниър, когато влезе в апартамента.

— Готови ли сме? — попита Роланд на английски.

— Готови — отвърна Ребека.

Ребека взе червената раница. Тя беше пълна с книги, списания, моливи и други неща, обичайни за всеки западен студент, дошъл тук на обмяна на опит. Нямаше нищо, което да я уличи. Цветът беше единствената характеристика, която отличаваше раницата.

— В теб ли са ключовете от колата ти? — попита Ребека.

Пайъниър кимна. Трябваше му известно време да осъзнае, че тя го пита за неговите ключове, които вече предаде. Канеше се да й каже къде да ги намери, когато му хрумна, че тя сигурно знае.

Роланд се обърна към Пайъниър и заговори на перфектен мандарин. Той също приличаше на китаец, но Пайъниър огледа лицето му и забеляза, че по-лесно би се слял с местните жители на Пекин, отколкото съпругата му.

— Съжалявам, че не те опознах по-добре. Може би някой ден в Съединените щати ще успеем да си поговорим.

— Надявам се — отговори Пайъниър. — Приеми моите благодарности. Но можеха да ви арестуват. Защо рискувате живота си заради мен?

Роланд се усмихна.

— Директорката казва, че рискът е в основата на нашата работа. Това правим. А ти си го заслужил.

— Благодаря… — повтори Пайъниър, ала осъзна, че сякаш думите бяха недостатъчни.

— Ще ни благодариш, когато те измъкнем от Китай — уточни Роланд. Пайъниър кимна и се усмихна. Роланд се обърна към Кира и премина на английски. — Ние тръгваме първи. Дай ни десет минути да отвлечем вниманието на наблюдаващите. Ще ти се обадим само с едно позвъняване, ако разкрият нещата, преди да е изтекло времето. Ако това стане, бягайте. По кое стълбище дойдохте?

— Западното — отвърна Кира.

— Разминахте ли се с някого? — попита Роланд.

Кира кимна.

— Наложи се да се прехвърлим на шестия етаж.

— Ние ще слезем с централния асансьор. Ще помислят, че сте влезли в него, след като сте свърнали от стълбището. Тръгнете по източното стълбище. Отвън завийте наляво, а после поемете през парка на север. Таксито ще ви чака от другата страна — уточни Роланд. — Шофьорът е наш човек.

— Дадено. Ще бъдем точни — каза Кира.

— Ще се видим в Щатите — увери я Роланд. След това се обърна към съпругата си: — Готова ли си за вечеря, скъпа?

— От шест години… Нямаш представа колко съм готова — отговори Ребека. Тя метна червената раница на рамо, а после се обърна към Пайъниър. Наведе се по-наблизо и стисна рамото му. Прошепна му нещо на мандарин, което Кира не разбра.

— Никога не си бил сам.

Ребека му се усмихна и го хвана за ръката, когато най-накрая той не успя да се овладее и се разрида…

Тялото му се тресеше и Пайъниър покри лицето си с ръце, опитвайки се да скрие внезапния срам, който почувства заради това, че плаче пред жени. Коленете му омекнаха. Страхуваше се, че ще се свлече на пода… Той бе контролирал емоциите си в продължение на десетилетия, а сега не издържа…

Ребека отстъпи, подаде ръка на Роланд и двамата излязоха в коридора. Кира затвори вратата и засече времето по часовника си. Предстояха много дълги десет минути.

Крайният срок дойде, а телефонът не звънна. Кира хвана Пайъниър за ръката и поеха навън…

Хотел „Мариот“, стая 745

Улица „Чонг Вен мен Вай“ ЗС

Район Чонг Вен, Пекин

Хотелският апартамент, който Мичъл уреди, беше по-просторен и много по-хубав, отколкото Джонатан бе очаквал. Американското правителство обикновено не проявяваше екстравагантност, когато плащаше командировки, но НСС си имаше собствени стандарти. Анализаторът беше чувал истории, за които мислеше, че са преувеличени, за това колко добре живеели някои агенти в чужбина, но тази стая ги оправдаваше напълно.

Апартаментът имаше две просторни помещения за дневна и трапезария, разделени от кухничката с мокър бар. Спалнята беше отделена с плъзгаща се френска врата от матово стъкло, украсена с решетка. Джонатан дръпна едва-едва тежките завеси на прозорците, което бе достатъчно, за да осъзнае, че гледката към Забранения град е вдъхновяваща.

Храната беше отлична, класическа френска кухня, както и местни деликатеси. Телевизорът, заел почти цялата близка стена, имаше внушителен плазмен дисплей. Джонатан никога не би могъл да си позволи толкова огромен екран вкъщи. Мичъл беше усилил звука достатъчно, за да подразни Джонатан и всеки, който можеше да се опита да подслушва със скрити микрофони. На главния анализатор му се щеше да може да си позволява такива места със своята заплата, когато пътуваше самостоятелно. Анализаторите не получаваха одобрение за подобни командировки. За НСС правилата бяха различни. Джонатан приемаше това с недоволство, но нямаше желание да играе в техния отбор, независимо от служебните облаги.

Всъщност той не проявяваше кой знае какъв интерес към интериора на стаята. Просто искаше нещо да отвлича вниманието му, за да не мисли непрекъснато какво става с Кира в момента… Размърда крака, скръсти ръце зад гърба си, приближи се до прозореца и отново се отдаде на съзерцание… Мичъл бе избрал апартамента случайно. В Пекин имаше хиляди хотели, вероятно стотици хиляди стаи под наем, и дори МДС не можеше да ги подслушва всичките. Така поне беше на теория. Все още имаше възможност МДС да подслушва някъде от мазето, но Мичъл не изглеждаше разтревожен. Джонатан беше сигурен, че това е само фасада. Никоя измислена история не би издържала, ако ги арестуваха и идентифицираха Пайъниър. Тогава нямаше значение какво щяха да кажат на китайските власти. МДС Щеше да сметне близостта им с агента за вина и никой от тях нямаше да стъпи на американска земя още много дълго време. Джонатан беше пребивавал във военни зони, но се съмняваше, че някога е бил в по-голяма опасност от тази вечер.

Мичъл седеше зад черешовата маса и довършваше остатъците от своето blanquette de veau145, докато чиния с profiteroles146 го чакаше отстрани. Джонатан се опита да се откаже от храната — след часовата разлика стомахът му се бунтуваше и не смяташе, че е време за ядене, но Мичъл настоя и анализаторът си взе купа ratatouille147 и salade nigoise148. Мичъл беше поръчал coq au vin149 за Кира и Пайъниър и го поддържаше топло под капака на таблата. Джонатан беше сигурен, че тя ще оцени виното. Първата му мисъл бе да изчака с поръчката, докато те пристигнат. Съзнанието му изобщо отхвърляше мисълта за провал на акцията. Сетне обаче предположи, че щом Кира и Пайъниър влезеха в стаята, Мичъл нямаше да иска никой да приближава вратата отвън…

Джонатан погледна към дигиталния часовник върху бюрото до вратата.

— Изоставаме от плана — отбеляза Мичъл.

— Имаме ли план? — попита Джонатан.

— Винаги сме имали — отвърна Мичъл. — Закъсняват с двайсет минути, но все още се вписват в своя прозорец. Ако не пристигнат през следващите десет минути, може да се наложи да задържим всички до следващия полет. — Той остави приборите си в чинията, взе един еклер и отиде до прозореца.

Някой почука на вратата. Джонатан устоя на желанието си да отвори, ала остави Мичъл да свърши тази работа. Старшият офицер от НСС просто погледна през шпионката и отвори. Жената на прага беше по-ниска от Кира, с дълга до раменете черна коса, облечена с ежедневни дрехи и влачеше куфар зад себе си. Мина покрай Мичъл и затвори вратата към коридора.

— Джон, това е Анна Монахан — представи я Мичъл. — Тя е от S&T, Научно-технологичния отдел на Агенцията. А Джон е анализатор…

Анна протегна ръка.

— Кук ми спомена за вас, преди да се кача на самолета.

— Значи сте пристигнали скоро? — попита Джонатан.

— Да — потвърди Анна. — Току-що. Мразя полета от Дълес150. Преминаването през руското въздушно пространство ме изправя на нокти.

— Руснаците вече не свалят самолети — напомни й Мичъл. — А ти няма да останеш тук толкова дълго, че да усетиш часовата разлика. След като приключиш с красивата си работа върху нашия приятел, ще вземеш първия утрешен полет — поясни Мичъл.

— Жалко, че няма да ползвате апартамента по-дълго — обади се Джонатан.

— Бих искала — отвърна Анна. — В същия хотел съм, но десет етажа по-надолу, с простолюдието… — пошегува се тя. Сетне огледа стаята и обърна очи към Мичъл. — Страйкър все още ли е на улицата?

— Излезе преди деветдесет минути. Има още десет — поясни Мичъл. — На петнайсетата ще започна наистина да се тревожа.

— Ще се подготвя в спалнята. Трябва и да взема душ.

— Никой не възразява — усмихна се Мичъл.

Жената помъкна куфара си към спалнята и затвори плъзгащата се врата.

Кира и Пайъниър влязоха във фоайето на „Мариот“ с двайсет и две минути закъснение от плана. Шофьорът на таксито избра заобиколен маршрут, за да заблудят евентуалните си преследвачи. Наблюдателите им, които се придвижваха пеш, също не откриха нищо необичайно. Това все още не означаваше със сигурност, че са сами, но нещата се развиваха благополучно… Ако МДС не провеждаха някоя особено сложна операция, очаквайки да научат номера на хотелската стая, за да могат да арестуват Пайъниър заедно с куратора му, шансовете им за успешно бягство нарастваха значително. Кира се надяваше, че на техните двойници няма да им се наложи да прекарат една неприятна нощ в местния арест. МДС нямаше да успеят да докажат връзката им само заради подобното им облекло, но Кира се съмняваше, че на службите за сигурност им трябваше сигурно доказателство. Тя подозираше, че щяха да побеснеят, след като разберат, че Пайъниър вече не е под техен контрол…

Джонатан беше прав. Тя жадуваше за някакво питие, ала осъзнаваше, че сега не беше моментът за това… Ако операцията се провалеше и Роланд и Ребека влезеха в затвора, тя щеше да се измъчва от угризения. И сигурно пак щеше да посегне към бутилката…

Кира се прокле заради това, че позволи на мислите си да я разконцентрират. Ставаше отново както във Венецуела. Избра лош момент за самоанализ. Все още не сме в безопасност. Тя въздъхна, огледа фоайето и отведе Пайъниър от рецепцията към асансьорите. Бръкна в джоба си и извади мобилния телефон, евтина „Нокия“.

Набра втория програмиран номер, който беше на шефа на бюрото. Звънна на неговия телефон за еднократна употреба. И двата апарата щяха да бъдат унищожени след това. Това щеше да е последното й обаждане от този телефон.

Изненада се, когато чу гласа на Джонатан.

— Чакахме ви за вечеря. Твоето coq au vin вече изстина. — Несъмнено Мичъл го беше обучил какво да каже. Първото изречение беше парола. Второто — нещо като порицание. Закъсня.

Той никога не е говорил по телефона в Пекин, осъзна Кира. МДС не познават гласа му. Но със сигурност познаваха гласа на Мичъл, затова разговорът й с Джонатан щеше да се впише повече в измислената им история, ако ги подслушваха… Те минаха заедно през митницата, така че видеонаблюдението и гласовите данни щяха да подкрепят легендата, че те са просто приятели туристи…

— Съжалявам — отговори тя. — Надявам се храната да не е много скъпа — продължи Кира. Пайъниър е с мен. Ти къде си?

— Не е чак толкова зле. По курса е десет долара и двайсет и два цента, ако не броим бакшиша.

Стая 1022. Впоследствие от Трети отдел можеха да разберат какво е казал Джонатан в действителност. Първо, трябваше да отделят разговора, да засекат местоположението на Кира и да преведат думите й на китайски. Трябваше да бъдат много умни, за да проверят цената на coq au vin в „Мариот“ и да разберат, че Джонатан греши много за обменния курс юан-долар. Кира бе работила с бюрократи достатъчно дълго, за да знае, че те нямаше да успеят да извършат такъв подвиг и да изпратят въоръжен екип до стая 1022 през следващия час.

— Притопли ми го. — Идвам. Тя прибра телефона и поведе Пайъниър към асансьора.

Джонатан затвори телефона и го върна на Мичъл.

— Благодаря — кимна Мичъл. — Не знам дали китайците имат запис на гласа ми, с който да направят сравнение, но няма смисъл да рискуваме. Не искам да проследят гласа ми и да ни открият. — Той не знаеше колко информация са успели да съберат за него през годините, макар че за предпочитане бе да нямат нищо. Мичъл погледна часовника. — Добре се справяме. Може да успеем да наваксаме малко време по пътя към летището, ако трафикът не е натоварен. Така или иначе не искаме да висим дълго на аерогарата…

— И вие ли идвате? — попита Джонатан.

За момент Мичъл изгледа строго анализатора, после потисна раздразнението си.

— Опитах да измъкна нещо от един тайник още преди да разберем, че Пайъниър е изгорял. МДС вероятно са наблюдавали тайника, така че аз също съм изгорял. Трудно е да бъдеш шеф на бюро, когато врагът ти знае с какво се занимаваш. Аз ще съпроводя Пайъниър до Щатите и няма да се връщам. Точно в този момент жена ми събира багажа вкъщи и утре ще лети към дома. Анна ще ме дегизира, след като приключи с Пайъниър и Страйкър.

— Труден начин за завършване на мандат — отбеляза Джонатан. Беше съвсем близо до проява на състрадание.

— И без това щяхме да се прибираме за Деня на независимостта — обясни Мичъл. После се усмихна. — Следващия път, като се върна в Ленгли, ще трябва да ми обясниш как си уговорил Кук да одобри разпита на Пайъниър.

— Жалко, че в Централата няма бар. Аз не пия, но бих ви почерпил една бира заради това, че не ни изхвърлите от офиса си, когато се появихме и ви съобщихме какво искаме.

Мичъл се разсмя.

— Честно казано, в началото бях повече изненадан, отколкото ядосан. — Той погледна отново часовника, отиде до вратата и я отвори. Беше засякъл собственото си изкачване от фоайето, за да направи приблизителна преценка на времето. Кира и Пайъниър влязоха в стаята. Мичъл затвори вратата зад тях и ги отведе от предното помещение.

— Някакви проблеми? — попита той.

— Потвърдихме наблюдението на апартамента му — отговори Кира. — Никой не ни проследи, след като излязохме от сградата. Мисля, че нашите приятели са успели да отвлекат вниманието на агентите. Страхотно се справиха. Надявам се да не ги арестуват.

— Ребека мъкне тази червена раница от години — призна Мичъл. — Ако МДС са наблюдавали сградата, те са я видели с нея. След известно време могат да разберат какво е станало, но никога няма да успеят да го докажат.

Мичъл се обърна към Пайъниър и заговори, този път на мандарин с акцент.

— Ксиан Лонг, за мен е чест да се срещнем лично. Съжалявам, че не мога да ти кажа името си. Може би в Съединените щати ще го направя. След няколко минути ще те дегизираме и ще те закараме на летището. Този джентълмен иска да ти зададе няколко въпроса, след като те измъкнем безопасно от страната, ако това е приемливо? — Мичъл нарочно не уточняваше детайлите, повече по навик, отколкото заради някаква особена загриженост, че са пропуснали подслушвателно устройство. Пайъниър кимна вежливо.

Джонатан приближи до Кира.

— Радвам се да те видя без белезници.

— Размекваш се.

— Едва ли. Китайците построиха голямо летище — обясни Джонатан. — Много по-лесно е да си имам някого, който да ми наглежда багажа, докато си купувам вечеря от терминала.

— Значи пак мислиш за себе си — пошегува се Кира.

— Разбира се — потвърди той.

— Добре, хора — подкани ги Мичъл. — Стига толкова глезотии. Тръгваме след четирийсет и пет минути. — Той посочи към задната стая. — Заведи нашия човек там. Часовникът тиктака…

Професионалните инструменти на Монахан бяха изложени на показ. Агентката от Научно-технологичния отдел беше зарязала привлекателно бъдеще като гримьор в „Студио Фокс“ в Лос Анджелис, за да работи в Агенцията, и Кира не се съмняваше, че жената е много добра в работата си. Портативните електронни инструменти, които носеше, бяха очарователни. По време на Студената война производството на фалшиви документи изискваше опитен фалшификатор със сигурна ръка, който да може да копира подписи и некачествен печат, но това вече не се правеше ръчно.

— Излизаш през летището ли? — попита Монахан.

— Нямам голям избор — отговори Кира.

— Тогава ще ти уредя нещо по-добро от обща промяна на профила. Ако търсят него… — Монахан кимна към Пайъниър, който седеше в ъгъла. — Можеш да очакваш оглеждане отблизо, вероятно от по-малко от половин метър.

— А вие как ще се измъкнете? — попита Кира.

— О, скъпа — засмя се Монахан. — Имам си начини. Освен това би било чудесно да пийна едно кафе с някой красив офицер от МДС, ако наистина поискат да остана. Те няма да имат нищо против мен. Оставям инструментите при нашите хора тук. — Тя вдигна чантичка, пълна с бутилки. — Върви в банята и използвай това. Ще станеш една наистина красива брюнетка. И се надявам да харесваш къса коса. Носиш ли цветни контактни лещи?

— Не — отвърна Кира.

— Е, сега ще носиш. Жалко е да прикриваме тези красиви зелени очи, но нищо не можем да направим. Обзалагам се, че МДС не знаят цвета на очите ти, но няма да рискувам. Онези момчета имат камери навсякъде. Ще носиш и очила. — Монахан взе още един плик и го отвори. — Ще започна с нашия приятел тук. Ще те завърша, преди да приключа с него. — Тя хвана Пайъниър нежно за ръката, заведе го до един стол и извади бутилка разтворено в спирт лепило. Кира стисна рамото му, а после го остави и влезе в банята.

Влязоха в отделни коли. Трафикът към летището беше слаб, което Кира можеше да сметне за божествена намеса, ако беше религиозна. Свободният път означаваше, че няма да се забавят, а и им предлагаше още едно предимство — врагът нямаше да може да се скрие в трафика. Идентифицирането на вражеско наблюдение пешком беше сравнително лесно, за разлика от забелязването на автомобили по всяка магистрала през пиковите часове, а Кира беше сигурна, че пекинските магистрали са по-лоши от другите. В момента й се искаше да разполага с всяко предимство, за което можеше да се сети.

Джонатан я наблюдаваше как поглежда към огледалото за обратно виждане през няколко секунди. Благодарение на Монахан тя изглеждаше като брюнетка на средна възраст, с къса коса, очила, ежедневни дрехи и малко повече килограми. Ръстът й остана непроменен и Монахан не се занимава с фигурата й, макар да беше малко по-широка в раменете и по-едра в гърдите. Освен добавените килограми тя не изглеждаше зле и той се учуди колко ли от всичко това ще поиска да задържи, след като се завърнат в Щатите. Ако стигнем до там, помисли си той.

С периферното си зрение Кира го улови, че я изучава.

— Съжаляваш, че не ти сложиха маска ли? — попита тя. Джонатан не беше участвал в операция след пристигането им, така че нямаше причина да променя външния си вид. МДС нямаше защо да го подозират.

— Едва ли — въздъхна той. — Следи ли ни някой?

— Не мисля — отговори Кира. — Няколко възможности, но ни дават доста разстояние. — Наблюдаваше два едни и същи седана от „Хафей Мотърс“151 да спазват дистанция зад минивана им в продължение на повече от петнайсет километра. Черните коли сменяха позициите си през няколко километра, но не караха агресивно. Движеха се почти мързеливо и оставяха много коли да минат между тях и колата на посолството. — Няма сирени. Това винаги е добър знак. — Шегуваше се само с половин уста.

— Няма да можеш да се върнеш тук — поясни Джонатан. — Знаеш го.

— Знам. — Кира съжаляваше, че не успя да види повече от града или пък от провинцията — поне Великата стена. Там имаше толкова много история и сега тя оставаше без достъп до нея. Странно, помисли си. Почувства, че немирната й разходка по улиците сякаш е била оправдана. Не влезе в ЦРУ, за да се прави на турист. Винаги й се искаше да се скита из малките улички и да види бордеите и мръсните кътчета на градовете, в които Агенцията я изпращаше. Наложи й се да се бие с МДС за това, но поне за една нощ усети истинския вкус на Пекин. Щеше й се още, така ставаше винаги, но се почувства добре и от онова, което видя. Подобна тръпка не беше изпитвала отдавна. — Ще оцелея.

— Добре — похвали я той. Кира се обърна да го погледне, но Джонатан се взираше към хоризонта през прозореца на колата и тя не успя да зърне лицето му.

Време е да стана сериозна, помисли си тя.

— Когато стигнеш до чакалнята, не разговаряй с Мичъл или с Пайъниър — посъветва го тя. — Те трябва да седят отделно един от друг. Ако ти се наложи да седнеш до някого от тях, седни до Мичъл. Или му позволи да те открие, когато кацнете в Сеул.

— Няма проблеми. — Джонатан познаваше практиката много добре, но все пак кимна.

— Монахан е много добра — отбеляза Кира. — Свърши чудесна работа. Но ако МДС арестува някого от тях, ти просто се качвай на самолета, а после, когато кацнете, се обади в посолството. — Номерът бе надраскан върху празно картонче в портфейла му.

— Ако това стане, Пайъниър е мъртъв — напомни й Джонатан. — А Мичъл влиза в затвора.

Кира не каза нищо. Той беше прав. Ако арестуваха Пайъниър, за него нямаше спасение от сигурния куршум в главата след процес, който щеше да приключи максимум за няколко седмици.

— Не. Но някой трябва да съобщи веднага на директорката.

— Съгласен съм… — GPS устройството, монтирано на таблото, ги заведе до летището и Кира спря колата в покрития паркинг. По-късно някой от посолството щеше да дойде да я вземе.

Кира изгаси двигателя.

— Ще вляза първа. Последвай ме след пет минути.

— Ще се видим в Сеул.

Кира мина през охраната, без да привлича внимание, взе личния си багаж и тръгна през масите към определения й терминал. Тълпата на летището беше малка, но броят на униформените пазачи, движещи се из терминала, бе много по-голям, отколкото вечерта, когато тя и Джонатан влязоха в страната. До вратите, водещи към стълбите за качване, стояха войници. Според нейната преценка сред тях нямаше усещане за извънредно положение. Стояха отстрани, толкова близко до опашките с излитащи, че някои от западните пасажери се чувстваха неудобно от вниманието им. Азиатските пасажери изглеждаха равнодушни към строгия оглед.

Чувството за спокойствие беше добър знак. Откритата проява на враждебно изследване сред заминаващите пътници щеше да й подскаже, че МДС са разбрали за изчезването на Пайъниър. Джонатан не беше чак такъв оптимист, но дори ако неговите изчисления се окажеха по-добри от онези на Мичъл, МДС пак губеше играта. Имаше толкова много начини за напускане на Пекин и службите не можеха да ги покрият всичките. Дори с помощта на НОА и на другите служби за сигурност те трябваше да се разпръснат нарядко в паническо усилие да завардят главните пътнически центрове. Дори и тогава не можеха да бъдат сигурни, че ЦРУ не го е изкарало просто с кола. Възможностите бяха страшно много, Китай бе огромна страна, а ресурсите на службите за сигурност не бяха неограничени. Най-накрая времето и географията работеха против МДС.

Кира намери вратата си и огледа чакащата група. Мичъл им беше обяснил, че полетите до Сеул в този час обикновено са пълни, и броят на пътниците сякаш потвърждаваше предположението му. В чакалнята имаше няколко свободни места. Тя не избра конкретно място и само това бе достатъчно, за да й изгради правдоподобно алиби, че не познава никого от тайните си спътници. Никой офицер от службите за сигурност не би могъл да използва подбора на местата тук, за да заподозре някакви лични връзки. Тя избра едно от свободните места, настани се и се втренчи през прозореца към тъмния асфалт.

Двама пазачи стояха до вратата за качване, наблюдавайки настанилите се пасажери. Кира видя, че я огледаха за момент, но никой не тръгна към нея. Часовникът й, модерен апарат, който отчиташе времето с точност до стотни от секундата, показваше, че остават осем минути до определеното време за качване. Мичъл се опита да синхронизира пристигането им на летището така, че групата да стигне възможно най-бързо до терминала, за да не може да бъде наблюдавана и идентифицирана от агентите край вратата…

Странно как времето можеше да бъде едновременно съюзник и враг. Джонатан идваше с пет минути след нея. Мичъл и Пайъниър вече трябваше да са там, но тя не успя да ги различи в тълпата и не се огледа за тях. Все пак пътниците бяха спокойни, докато минаваше през терминала. Вероятно щяха да бъдат развълнувани, ако войниците измъкваха хора някъде наблизо. Мичъл и Пайъниър все още бяха на свобода, ако изобщо бяха тук.

Само авиолинията да не забавеше качването, защото това щеше да е първият знак, че нещо съвсем не е наред…

Качването беше обявено на китайски, английски и на някакъв друг език, който тя не разпозна, но предположи, че е корейски. Тълпата се размърда и Кира тихо въздъхна с облекчение. Не беше разбрала, че досега е сдържала дъха си…

Това беше грешка.

Тя чу крясък, преди да види тичащите пазачи, преследващи двама мъже в костюми. Чакащите пасажери се обърнаха en masse152, когато четирима войници от НОА в работни дрехи с извадени оръжия забавиха ход до бърз марш, водени от цивилни с портативни радиостанции. Притичаха други смесени групи с костюми и работни дрехи, придвижвайки се да покрият изходите за заминаващи.

Костюмарите — Кира предположи, че те са от МДС, — говореха силно на китайски, а тълпата се раздели пред тях. Те стигнаха до подиума и притиснаха дежурните пазачи и летищния персонал, които се готвеха да отворят вратите за пасажерите. Охранителите, които се издигаха над тълпата, поклатиха енергично глави след някакъв въпрос. Офицерите от МДС ги блъснаха настрани и заляха със заповеди летищния персонал. Една от тях, дребна китайка, взе стенния микрофон. Изрече обявлението си първо на мандарин, а после и на английски.

— Дами и господа, след малко започваме качването. Като допълнителна предпазна мярка, освен бордовите ви пропуски, ще ви помолим да извадите и паспортите си и да ги представите за проверка. Оценяваме сътрудничеството ви. Пасажерите ни от първа и от бизнес класа са добре дошли да се качват, както и другите пасажери, които се нуждаят от допълнително време или от помощ.

Кира положи огромно усилие да си поеме дълбоко дъх и бръкна в чантичката си за фалшивия си паспорт. Нейното място и мястото на Джонатан бяха в икономичната класа. Тя не знаеше в коя класа ще бъдат Мичъл и Пайъниър. Погледна през тълпата и зърна Джонатан на десетина метра от себе си, застанал почти в прохода. Не успя да срещне погледа му. Той нямаше за какво да се притеснява. Не беше пребил офицер от МДС в уличката, нито пък се беше отървал от още няколко при бягството си из града с най-търсения човек в Китайската народна република.

Офицерите от МДС стояха почти рамо до рамо, а първият вземаше паспорта на пътника и го сравняваше с разпечатката, която другият държеше. Сравняваха пътническите документи с разпечатката, после я вдигаха към лицето на пътника.

Махнаха на първия пътник да минава.

Знаят, че той е на свобода. Беше почти сигурно, че агентите са задържали двойниците на Мичъл. Но големият брой офицери от службите за сигурност и войници, тичащи из терминала, означаваше, че не знаят къде е Пайъниър.

Кира приближи до вратата. Стар кореец, застанал в началото на опашката, се придвижи напред, подпрян на бастуна си, и подаде бордовия си пропуск и паспорта си на офицерите. Главният офицер от МДС взе паспорта, разлисти го, докато намери печата за визата, и го оглежда внимателно няколко секунди. Обърна на вътрешната обложка и вдигна снимката на човека до листа, който държеше партньорът му. Те поприказваха нещо на мандарин. Онзи с паспорта изрече нещо в портативната си радиостанция и изчака, докато получи отговор. А Кира би дала всичко на света да можеше да разбере езика, за да придобие някаква представа за нивото им на тревога.

Кореецът стоеше спокойно, докато двамата китайски офицери обсъждаха неговия случай. Онзи с паспорта се наведе и се взря в лицето му. Кореецът отстъпи малко. Очевидно се беше почувствал неудобно от близкия оглед, но иначе запази самообладание.

Офицерът от МДС се намръщи, затвори паспорта, подаде го на собственика му и му махна да минава. Летищната служителка го поздрави с традиционен мандарински поздрав. Той кимна и й подаде бордовия си пропуск. Тя го прокара под скенера и му го върна, но кореецът все още се опитваше да пъхне паспорта в джоба си с треперещите си старчески ръце, оставяйки Кира да чака цяла вечност, преди да продължи. Най-накрая успя да го пъхне в сакото си, после взе пропуска си и тръгна несръчно напред през вратата.

Минаха още няколко пътници. Кира пристъпи до вратата и подаде паспорта си. Съсредоточи се върху ръцете си, за да се увери, че пръстите й не треперят. Не искаше да покаже външни признаци за дискомфорт. Офицерът от МДС го взе и опипа с очи брюнетката с грозен поглед цяла дълга секунда, преди да отвори фалшивия документ. Тя пъхна ръце в джобовете си и насочи вниманието си към дишането и пулса си, който бе доста ускорен, но не чак толкова, че да се почувства неудобно. Двамата офицери се разприказваха отново, а офицерът с радиостанцията щракна копчето и заговори в нея. Отсреща му отвърнаха и офицерите се намръщиха, но не казаха нищо. Онзи с паспорта я погледна отново. Лицето на Кира остана безизразно и тя се учуди дали те бяха изучавали достатъчно западните лица, за да различат емоционалните им състояния.

Само ми върни паспорта, помисли си тя.

Кореецът стигна до края на рампата и прекрачи внимателно малкия процеп към „Боинг 767“. Много красива корейска стюардеса го попита на родния си език дали не се нуждае от помощ, за да намери мястото си. Той не разбра езика, но все пак кимна. Тя взе бордовия му пропуск и го насочи към кабината за първа класа, после го хвана за ръката и му помогна да мине по пътечката. Той се тътреше между седалките, използвайки ги за опора, докато стигна до своя ред. Стюардесата му помогна да се настани, отбеляза, че няма ръчен багаж за горния контейнер и го попита дали иска питие и гореща кърпа за лицето си. Той се съгласи с питието, но не прие кърпата.

Нямаше представа какво ще стане с протезите, които Монахан сложи на лицето му.

Стюардесата си тръгна, а Пайъниър се обърна към прозореца. Със сериозно лице той се втренчи с невиждащи очи към градския хоризонт в далечината. Пекин бе изгубен за него. Осъзна, че не знае как биха подействали сълзите на протезата. Може би в крайна сметка трябваше да поиска кърпа.

Погледна напред и видя стюардесите да повтарят ритуала с поздрава с друг пасажер, който влезе в кабината. Кира Страйкър кимна на стюардесата и се обърна към пътечката. Не погледна към него.

Офицерът от МДС върна последния паспорт на собственика му, канадска тийнейджърка, а партньорът му вдигна рамене и заговори в радиостанцията си. Началникът им потвърди, а войниците от НОА, застанали отстрани, метнаха пушките си на рамо. Тръгнаха като екип към другия терминал в далечния край на залата. Цяла нощ щеше да има полети. А и Шести отдел бе малоброен за тази задача и никой не можеше да им каже кога ще пристигне смяната им.

Стюардесата затвори вратата на рампата, заключи я и провери системите за сигурност. Смяната й свърши. Отдалечавайки се от вратата, тя бръкна в джоба си, извади евтин мобилен телефон и натисна един бутон. Не знаеше на кого се обажда, нито дори какъв номер е програмиран в телефона.

— Ало — една жена отговори на отличен мандарин.

— Вечерята е сервирана, четири ястия, всичките студени — докладва стюардесата.

— Моите благодарности. — Връзката бе прекъсната от другия край. Стюардесата влезе в най-близката тоалетна, изчака малко, докато единственият посетител излезе, и извади SIM картата от телефона, после я пусна в тоалетната и дръпна връвта на казанчето. Накрая пусна телефона в кошчето за боклук.

Монахан остави телефонната слушалка и вдигна ръце към лицето си. Беше седнала пред празното бюро на Мичъл. Ще се видим скоро, момчета и момичета, помисли си тя. Потисна порива си да отиде до прозореца и да направи груб жест в посока на Джуннанхай.

Мичъл бе написал две телеграми до Ленгли предишната вечер и сега Монахан можеше да каже на бившия му заместник, новоназначения шеф на бюрото, коя да изтрие. На другата й трябваха само няколко мига да премине през Тихия океан. Не можеше да се каже колко време щеше да отнеме на персонала от Оперативния център да я предадат на Берън след пристигането й, а директорът на НСС щеше да е нетърпелив. Монахан извади криптирания си мобилен телефон и набра.

Офисът на директора на ЦРУ

Кук не излезе от офиса на седмия етаж цели два дни. Хранеше се в директорската трапезария. Агенцията й осигуряваше персонален готвач, който работеше в кухня на ниво първокласен ресторант. Тя излизаше в коридора само когато трябваше да се върне в Оперативния център за кратки брифинги за военните събития в Южнокитайско море.

Още предишния ден Берън я посъветва да се прибере у дома си, но Кук отхвърли предложението му. Знаеше, че то едва ли е искрено и е направено повече по задължение, отколкото от някакво убеждение… Берън никога не би я помолил искрено да стори нещо, което не би предприел самият той. Все пак чувството за вина от това, че искаше да го послуша, беше силно.

Кук беше уморена и дори кафето не й помагаше. Ръцете й трепереха от количеството кофеин, нужно да я държи будна. Каза си, че е безсмислено да се прибира у дома, че няма да може да заспи, защото мислите за нейните хора на терен щяха да я ободряват. Кук знаеше, че това е лъжа, и не го призна пред себе си, но накрая вече нямаше избор. Диванът изглеждаше по-добро убежище от бюрото й и тя освободи Берън, заключи офиса си и се отпусна в дивана. Остави лампите да светят, а щорите вдигнати и се надяваше, че има достатъчно сили да съкрати максимално почивката си.

Разбра, че не е успяла, когато някой почука на вратата. Усещането й за време бе изчезнало, а съзнанието й бе по-неясно от преди. Зрението й най-накрая се фокусира върху стенния часовник. Бяха минали четири часа. Тя се надигна и усети бравата като олово в ръката си.

Беше Берън. Чувстваше тялото си като тежък чувал, когато го стовари на стола.

— Дай ми някаква добра новина — нареди тя.

Берън се подчини на заповедта, след като затвори вратата зад себе си.

— Той е във въздуха — започна без предисловие. Кук затвори очи с облекчение. — След деветдесет минути ще кацне в Сеул. На летището е гъмжало от МДС, но не са го идентифицирали. За малко щели да разберат кой е. Но Монахан е свършила страхотна работа.

— Ами другите?

— До един са в самолета — поясни Берън. — Всички са чисти, освен ако НОА не реши да изпрати след тях някой МИГ.

— Нека Страйкър бъде повишена и да получи едноседмичен отпуск. Монахан също. Да разбирам ли, че си уредил стилно пътуване за Пайъниър?

— Ти помоли за това, а той го получи — отвърна Берън. — Място в първа класа и чартър до „Дълес“ от Сеул. Мичъл седи наблизо — да го контролира, в случай че се паникьоса. Това става понякога, когато хората най-накрая осъзнаят, че вече няма връщане у дома. Ще кацнат тук утре следобед. Ще сменим самолетите там и ще го закараме във Фермата.

— Той го заслужава. А Страйкър?

— Тя и Бърк са в пътническа… Не искахме всички да седят заедно, в случай че арестуват някого. А следващият им полет няма да е толкова приятен, колкото на Пайъниър. — Той бръкна в джоба си и извади пура, „Давидоф Милениум“. Предложи я на Кук и когато тя я взе, той посегна за друга. — Те са извън Китай. Мисля, че си струва да нарушим един дребен федерален закон.

Кук извади ароматната пръчка от тубата й и я прокара под носа си.

— Скъпа е. Мислех, че си ги отказал… — рече тя.

— Никога не е късно да се върнеш към лош навик.

— Идва ми наум една по-добра традиция. И тя ще те спаси от спорове с жена ти. — Кук взе пурата на Берън, извади я от тубата и стисна със зъби кафявата пръчка. Върна пурата, която той й даде, в тубата й. После взе от бюрото си маркер и надраска отстрани Пайъниър 2016.

Директорката на ЦРУ се обърна към рафта зад бюрото си, отвори овлажнителя там и пусна пурата вътре. Пурите в колекцията й ставаха четири с допълнението на Берън.

Международно летище „Инчеон“

Сеул, Южна Корея

Написаната на ръка табела гласеше: „КВОН Моо-хюн“.

Мило Сакс нямаше представа какво е Квон Моо-хюн, но се съмняваше, че мистър Квон е истински кореец. Сакс беше най-младият полеви агент в Сеул и извади късата клечка за тази задача. Шефът на бюрото в Сеул му даде името на табелата и заповед да не задава въпроси. Трябваше да застане до другите професионални шофьори, да посрещне мистър Квон и да го заведе до частния хангар край дърветата, а после да лети с него на частния „Лиърджет“153 до летище „Дълес“. Имаше заповед да не разговаря с Квон, освен за да насочва движенията му. Сакс беше придружител, нищо повече. Щеше да получи тридневен отпуск в Северна Вирджиния, което едва ли бе достатъчно, за да се оправи от часовата разлика, след което щеше да лети обратно за Сеул, за да продължи редовния си мандат.

Самолетът кацна по график, стюардесите отвориха вратата и шофьорите на лимузини заеха местата си отстрани на изхода. Първите двама души, които слязоха, видяха табелата му и тръгнаха към него. Западнякът оплешивяваше, косата му бе посребрена на местата, където все още я имаше, можеше да се похвали и със значително шкембе. Кореецът се подпираше на бастун, но изглеждаше някак си пъргав за възрастта си.

— Аз съм Квон — каза мъжът на корейски. Това определено не беше вярно. Акцентът му бе толкова силен, че Сакс не таеше никакви съмнения, че е запаметил фразата. Вероятно дори не разбираше какво казва.

— Удоволствието е мое — отговори Сакс. — Елате с мен, ще ви заведа до следващия ви полет.

— Още не — намеси се Мичъл. — Нуждаем се от уединено място, където да зададем няколко въпроса на този джентълмен.

— Вие сте Мичъл? — попита Сакс. Мичъл кимна. — В частния хангар ни чака чартърен полет. Вероятно най-сигурното място за разговор е на самолета.

— Мен ме устройва — съгласи се Мичъл.

Не беше откъсвал очи от вратата, откъдето слизаха пътниците. Излезе друга двойка западняци, огледаха се за кратко и тръгнаха към тях. Жената е доста хубавичка, помисли си Сакс. Късо подстригана брюнетка с очила и несъмнено беше полеви агент, което означаваше, че може да му излезе късметът с нея, ако успееше да накара хората от Ленгли да му кажат името й.

— Време за разговор? — Кира зададе въпроса на Мичъл без предисловия.

— В частния хангар — съобщи й Мичъл. — Имате петнайсет минути. Достатъчно ли е?

— Ще разберем — отвърна Джонатан.

Мичъл посочи към седалките в задната част на самолета и всички заеха местата си. Джонатан се наведе напред и огледа китаеца. Беше се досетил за възрастта на Пайъниър от биографичните данни във файловете, които най-накрая получи, след като извади душата на Берън да му даде достъп. Китайският агент беше учил в колеж по време на клането на площад „Тянанмън“, което означаваше, че сега би трябвало да е на средна възраст, но дегизировката прикриваше всички следи за това. Успя да види истинската външност на човека само за една кратка минута, преди Монахан да го вземе в ръцете си. Пайъниър изглеждаше някак си по-стар, макар Джонатан да знаеше, че няма основа за сравнение, но това не го изненада. Китаецът беше станал предател преди повече от двайсет години. Такъв живот може да състари човек преждевременно.

— Аз съм Джонатан. Това е Кира — представи се Джонатан на английски. — Искам да ви задам няколко въпроса за програмата Боздугана на убиеца. — Мичъл преведе. Може би старшият офицер не одобряваше използването на истинските имена, но не възрази. Джонатан долови термина шашуджиан, но не разбра нищо друго. Красив език. Звучеше като пеене от музикалните тонове и той се съмняваше, че някога ще може да го усвои. Ползваше само романски езици, но и те му се удаваха много трудно.

Пайъниър кимна и отговори:

— Ще ми се да можех да получа повече информация за шашуджиан, но голяма част от нея беше засекретена и нямах достъп. Какво искате да знаете?

— Прегледахме докладите ви. До 1999 година няма никакъв прогрес по шашуджиан. Прав ли съм?

— Правилно. Дзян Дзъмин стартира програмата през 1996 година, но в продължение на три години нямаше нищо, за което да си струва да докладвам. Няколко документа, няколко опита за кражба на американски оръжия. Няколко старши офицери развиваха идеи за оръжия, но на НО А й липсваше опит, за да задвижи някой от проектите. Всичко беше научна фантастика. — Мичъл не си направи труда да предаде злобата, която долови в гласа на Пайъниър. — Глупави старчета, мечтаещи за оръжия, които няма да успеем да създадем и за сто години. НО А не можеше да осъществи мечтите им, не можеше да създаде нещо, което да стигне до вашите самолетоносачи.

— И какво се промени през 1999-а? — попита Кира.

— Не знам — призна Пайъниър. — Ако е имало пробив, той е бил засекретен и аз нямах достъп до него. Имаше известно сътрудничество между НОА и Изследователския институт за самолетен дизайн СИАН, но аз докладвах за това.

Джонатан кимна.

— Четох доклада. Ако не са постигнали успехи, имало ли е някакви значителни провали, за които да не сте докладвали?

— Защо се интересуваш от провали? — попита Мичъл.

— Цялата наука е свързана с провалите — обясни Джонатан. — Тест, провал, отново тест, докато направиш пробив. Ако успее да очертае някои големи изследователски провали около 1999 година, това може да ни покаже в каква посока е поело изследването на НОА.

— Много правилно — съгласи се Мичъл. После преведе.

— Имаше малко дейност, която да си струва да се отбележи, успешна или неуспешна — отговори Пайъниър. — J-20 беше разочарование, което се използваше най-вече когато се опитвахме да унижим вашите гостуващи офицери, и никога не сме могли да достигнем вашия Раптор154. А ракетата Донгфенг155 винаги е будела подозрения. Висшите партийни лидери губеха вяра във всичко това и го свалиха от програмата шашуджиан. И за известно време аз се обърнах към други неща.

— Никакви успехи, никакви провали — отбеляза Джонатан. — Никаква дейност, но какво тогава ги е задействало? Пропускаме нещо.

— Съгласен съм, но не знам какво може да е. Всъщност някъде по това време МДС дори искаха да закрият програмата.

— Защо? — попита Джонатан. Това го нямаше в доклада.

— Защото МДС се страхуваха, че ЦРУ е проникнало в програмата. Това беше вярно, тъй като аз го направих, но не както те си мислеха.

— Какво имаш предвид? — попита Мичъл.

— Бях сигурен, че ЦРУ не е осъществило друго проникване с по-добри агенти от мен, тъй като бях вътре в шашуджиан. Знам, че разузнавателните служби обичат да потвърждават информацията чрез много източници, но моите полеви агенти никога не са ме питали за нещата, за които МДС се страхуваше, че знаете. Предположих, че дори ако сте осъществили по-сериозно проникване, моите агенти пак щяха да ми задават онези въпроси. Те никога не го направиха. Понякога се опитвах да ги повдигна, но полевите агенти никога не изглеждаха заинтересовани. Искаха само да отговарям на въпросите им. Не желаеха да си измислям задачи. Казваха, че е рисковано.

— Не е получил съдействие от вас — този път Джонатан се обърна към Мичъл.

— Да, добре, това се случва, когато полевите агенти не са технически специалисти по темата, за която трябва да питат — обясни Мичъл. — Придържат се към въпросите, които вие, анализаторите, им изпращате от Централата. Ако не изпратите правилните въпроси, те никога не биват задавани.

— Една точка за системата — обади се Кира.

— Какво възбуди техните страхове за това, че сме проникнали в програмата им? — попита Джонатан.

Пайъниър се облегна назад и се замисли за момент.

— Това стана, след като бомбардирахте посолството ни в Сърбия. Забравих точната дата.

Джонатан вирна глава.

— Сърбия… — въздъхна той тихо, но Кира го чу. — МДС изнесе ли нещо чрез това посолство? Нещо свързано с Боздугана на убиеца.

— Знам, че Десети отдел Гуоджиа Анкуан Бу купи нещо ценно от висш сръбски офицер няколко дни преди бомбардировката. Десети отдел отговаря за кражбите на чуждестранни технологии и аз предположих, че сърбите са откраднали някакво натовско оборудване. Когато вашите ВВС взривиха крилото на посолството, МДС бяха убедени, че президентът Клинтън е наредил удара, за да измъкне доставката от ръцете ни. Ето защо отказаха да повярват, че бомбардировката е била случайна. — Мичъл преведе. Джонатан се наведе напред и подпря главата си с ръце.

— И ти не знаеш какво е имало в пакета? — Мичъл се обърна към Пайъниър.

— Не. Опитах да разбера, но МДС засекретиха данните. Никога не получих достъп до тях, така че нямаше какво да докладвам. Дори не бях сигурен, че технологията има нещо общо с шашуджиан. Продажбата стана точно когато се появиха тревогите на МДС за проникване, но това може да е било просто съвпадение. Знам, че когато пристигна в Пекин, МДС го предадоха на НОА, а оттам замина за Ченджу. Но те често купуват крадени технологии в чужбина. Това е нещо обичайно.

— Какъв идиот съм бил! — изсъска Джонатан.

— Какво? Какво има? — попита Кира.

— Седяло си е там през цялото време, а аз съм бил твърде глупав, за да го забележа — възкликна той. — Трябваше да го видим, когато правихме хронологичната диаграма. — Мъжът стана и погледна към Мичъл. — Готово. Имам каквото ми беше нужно. — Мичъл кимна и заговори Пайъниър на мандарин, обяснявайки му, че разговорът е приключил.

— Какво пропуснахме? — попита Кира.

Джонатан си пое дълбоко дъх.

— Спомняш ли си, че диаграмата не показваше никакъв прогрес в проекта Боздугана на убиеца до 1999 година?

— Да — отвърна Кира. — Търсехме събитие, което го е стартирало отново.

— Търсехме събитие в Китай — уточни Джонатан. — Това беше глупаво и ограничено. Имало е събитие, дало начален тласък, но то не се е случило в Китай. Станало е в Сърбия.

— Какво се е случило там?

Той поклати глава.

— Глупаво… — въздъхна той тихо, но напрегнато. — Можем да пробием това нещо. Той ни даде Боздугана на убиеца. — Гласът му беше спокоен. — Имал е парченцата, но не е знаел, че са от мозайката. Ние също, между другото. Можехме да го разгадаем и без него, ако бяхме достатъчно умни… Как съм могъл да не го видя! — ядоса се отново Джонатан. Това беше честно признание, произлизащо повече от изтощението, отколкото от скромността. Той знаеше, че лишаването от сън най-накрая убиваше способността му да мисли, а кофеиновите таблетки сега му вредяха повече, отколкото му помагаха. Надяваше се Кира да се справи по-добре, но тя бе подложена на по-голям стрес и преминаваше ту на кафе, ту на алкохол.

Джонатан погледна часовника и изчисли часовата разлика. В Ленгли беше 08:30 часът. Обърна се към Мичъл.

— Трябват ми сигурен мобилен телефон и лаптоп.

Сакс бръкна в джоба си и извади мобилен телефон. От една раница в пилотската кабина извадиха айпад.

— Не можеш да ги задържиш. Разписах се за тях.

Джонатан стрелна младшия агент със смразяващ поглед, докато вземаше телефона от него.

— След колко време тръгваме? — попита той Мичъл.

— По разписание след трийсет минути. Но този самолет е наш. Искаш ли да почакаме?

— Ако можете — отвърна той. Подаде таблета на партньорката си. — Обаждам се у дома. Искам да ми намериш някого.

— Кого? — попита тя.

— Пьотр Уфимцев. П-Ь-О-Т-Р У-Ф-И-М-Ц-Е-В. Повярвай ми, ще разбереш веднага щом го видиш. — Кира вдигна рамене, натисна един бутон на компютъра и започна да набира. — Трябва ни още съвсем мъничко — поясни Джонатан повече на себе си, отколкото на другите, които го слушаха. — И се налага да говорим с Флота.

— За какво? — попита изнервен Мичъл.

— Чувал ли си за БЛАГОРОДНА НАКОВАЛНЯ? — попита Джонатан.

Кира вдигна поглед. За пръв път го виждаше толкова развълнуван. Разрови мислите си и натисна бутона, за да започне интернет търсене на името, което Джонатан й даде. Имаше добра памет за акроними и кодови думи. Развиването на паметта беше стандартна част от обучението на полевите агенти, но пък и животът в служба на правителството така или иначе изискваше добра памет. — Американската част от операцията на НАТО СЪЮЗНА СИЛА в Югославия през 1999 година.

Джонатан кимна. По-скоро беше благодарен, че не му се наложи да обяснява справката, отколкото впечатлен от познанията на Кира по военна история.

— ВВС случайно бомбардираха китайското посолство. Винаги сме знаели какво са смятали китайците: че няма как да прецакаме прицела си толкова зле. Така че според тях някой е наредил бомбардировката. И те си мислят, че ние сме я наредили, защото са притежавали секретна американска технология в сградата… Нещо дотолкова секретно, та китайците да си помислят, че ние сме бомбардирали посолството им, за да им попречим да го пренесат в Пекин.

— Чакай… „F-117 Найтхоук“? — тя размаха пръсти пред екрана, преглеждайки резултатите от търсенето.

Мичъл не каза нищо за момент, подреждайки мислите си.

— Онзи, който сърбите свалиха.

Джонатан кимна.

— Единственият самолет стелт, който някога сме губили от вражески огън. Шест седмици след като беше свален от сърбите, ние пуснахме бомба над китайското посолство, на сто километра от мястото. Но НОА не участваше в обстрела, така че ние нямахме причина да го свържем с програмата Боздугана на убиеца, макар че китайците са си помислили така.

— Смятах, че „Найтхоук“ е бил унищожен при удара — обади се Кира.

Джонатан поклати глава.

— Достатъчно от него остана непокътнато, за да могат разузнавателните служби да разработят обратно инженерство. Снимките показват, че самолетът определено не се е изпарил.

— Защо не? — попита с любопитство Мичъл. — Повечето самолети, които падат от километри височина, оставят само един димящ кратер.

— Никой не знае със сигурност — поясни Джонатан. — Аз предполагам, че коригиращите компютри от електродистанционната система са продължили да опитват да изравнят самолета, след като пилотът е катапултирал. „Найтхоук“ имат страхотни аеродинамични характеристики. Единственият начин да остане горе е ако компютрите му могат да контролират системите на повърхността, така че пилотът да използва лоста, за да съобщи на компютрите къде иска да отиде, а те да отчетат как да изравнят корпуса, за да се получи. Мисля, че ракетите земя-въздух са експлодирали много наблизо, а някой шрапнел е разкъсал корпуса и е повредил контролните системи на повърхността. Пилотът е катапултирал, но компютрите са продължили да опитват да летят. Изравнили са самолета достатъчно, за да му попречат да се превърне в огнено кълбо, когато е паднал.

— Това действително е логично. Значи инженерите може би са измислили нещо, което може да се плъзне в краен случай — зачуди се Мичъл.

Кира погледна екрана на компютъра и той й обясни предположението на Мичъл.

— Четох за това. Компютрите през 70-те години не са били достатъчно мощни, за да изчислят радарното сечение на криви повърхности — обясни Кира. — Можели са да изчисляват само плоски повърхности, но плоските райони са отлични рефлектори за радарните вълни. Правите ъгли са истински убийци, защото отразяват буквално цялата радарна вълна до приемника. И „Локхийд“ трябваше да създадат самолет с плоски повърхности и без прави ъгли. Сега можеш да изчислиш всичко на ей това нещо. — Тя вдигна таблета.

— ВВС не са ли бомбардирали мястото на падането?

— Цивилни сърби са притичали там много бързо — отговори Джонатан. — Направихме снимки на стари сръбкини, накачили се по крилата, дето още димяха от удара… А сърбите нямат индустрия, за да произвеждат самолети, стелт или някакви други, така че най-вероятно са се опитали да продадат технологията. Китайците биха били съвършените купувачи. Те имат пари, нашата технология през войната в Залива ги шашна и се опитваха да модернизират армията си. Проектът боздуганът на убиеца беше в ход, а бомбардировачите стелт биха били съвършените оръжия, които да използват срещу самолетоносач.

— Мислиш, че имат действащ бомбардировач стелт? — сега Мичъл беше много заинтересован.

— Да — намеси се Кира. — Да, имат. — Тя грабна телефона от ръката на Джонатан.

ЦРУ, Информационен оперативен център

Мъничкият дисплей на STU-3156 най-накрая показа TS/SCI157 и бутонът за Сигурен глас светна червено. Уийвър се надяваше, че има достатъчно фиброоптични линии между Пекин и Ленгли, чрез които криптираните телефони да се свързват бързо, но чакането беше болезнено. В действителност то не отне повече от петнайсет секунди.

Криптирането лиши гласа на Страйкър от живот, както се очакваше.

— Надявам се да имате нещо за мен, мистър Уийвър — обади се тя.

— Мисля, че ми дължите един обяд… — отговори Уийвър. — Вчера приключих с обратното инженерство на CAD програмата. Измъкнах алгоритъма и го преобразувах в стандартни математически знаци. Това ми отне по-голямата част от нощта, но е толкова красиво. Проблемът е, че не мога да приложа уравненията към нищо. Не съм достатъчно добър по математика, за да разбера какво виждам — обясни Уийвър.

Той бе получил четворка в задължителния курс за своята диплома по програмиране и това пак беше подарък от един милостив професор. Уийвър никога не виждаше смисъла. Работеше като програмист повече от десетилетие и изобщо не се нуждаеше от математика освен от наученото в гимназията.

— Може да успея да ти спестя неприятностите — обади се Кира.

— Ще те черпя една бира, ако го направиш…

— Ти ще черпиш повече. Вземи едно копие от уравненията и го прекарай на… — Последва мълчание, докато Кира питаше някого за нещо, което Уийвър не разбра. Криптирането премахваше твърде много детайли, за да разбира по-тихите гласове. — Прекарай го през WINPAC158. Трябва да намериш някой старши анализатор, който работи по проблемите на ПВО. Ако успееш, те ще могат да се докопат до копие от руски научен доклад, който ще обясни алгоритмите.

— Няма ли го в мрежата?

— Само на руски — обясни тя. — Четеш ли на руски?

— Имаш ли заглавието и автора?

— Теория на крайна дифракция в електромагнитните вълни. Написана е от Пьотр Уфимцев през 1966 година. Оригиналното руско заглавие е Метод краевих волн в физической теории дифракции. — Сякаш Страйкър четеше заглавията отнякъде. Ухото на Уийвър не беше добре обучено за акценти, но няколко пъти го бяха пращали в Русия. Руското произношение на Страйкър звучеше безупречно, а доколкото можеше да различи, акцентът й бе почти като на чиста московчанка.

— Дай ми една секунда, нямам клавиатура на кирилица — обясни Уийвър. Той премигна и се надяваше Кира да оцени сарказма му, но тя звучеше твърде уморено, за да й пука. Той открадна бележник от съседната кабинка и потърси молив. — Повтори името. — Кира повтори отново руските думи. — За какво е докладът?

— Стелт.

— Мислех, че „Локхийд Мартин“ са изобретили стелт през 70-те години — каза Уийвър.

— Уфимцев е разработил математическите изчисления, но руснаците не са проумели за какво да ги използват. „Локхийд Мартин“ са разбрали. Мислим, че алгоритмите, които си измъкнал, са уравненията на Уфимцев за изчисляване на радарни сечения. Той е разбрал, че размерът на обекта, отразен от радарната вълна, няма никакво значение — важна е само формата. Ето защо онази цифра в CAD програмата се променя само когато заредиш нова форма — това е радарното сечение, а действителните размери на обекта нямат значение.

— Това противоречи на всякаква логика — възмути се Уийвър.

— Технологията работи.

— Предполагам — съгласи се Уийвър. — Ако никой в WINPAC няма копие от този документ, ще видя дали библиотекарите ще успеят да го открият.

— Направи каквото трябва — отстъпи Кира. После прекъсна връзката.

Криптираният телефон на директорката на ЦРУ звънна. Тя включи криптираната връзка.

— Кук слуша…

— Бърк е. Ние сме в Сеул.

— Как бяха тестените топчета?

— Ще ми се да можехме да ги опитаме — обади се Джонатан. — Нуждая се от услуга.

— Разбира се.

— Може и да не е нищо, но искам да го изключа, ако няма връзка. Тайванците успяха ли да разберат какъв е бил химикалът, който уби онези бойци от специалните части в Тайпе?

— Оперативният център най-накрая остави информацията на бюрото ми вчера, след като вие двамата започнахте да си играете с китайците — съобщи му Кук. — Химикалът е нещо, наречено хлорофлуоросулфонична киселина. Трябваше да се обадя още веднъж, за да разбера какво е това. Обичайната му употреба е да попречи на водата да се изпарява при кондензиране при температури, близки до нулата. Понякога се използва и от Министерството на отбраната, за да прекъсва парните опашки на самолетите и те да не могат да бъдат проследявани визуално от земята. Помага ли ти това?

— Нямаш представа колко.

— Ще ми кажеш ли за какво ти е? — попита Кук.

Джонатан й обясни.

— Кира и аз се нуждаем от полет до една от бойните групи със самолетоносач в Пролива — обясни Джонатан.

— Абсурд! Няма да ви изпратя в активна военна зона — заяви Кук.

— Знаем какво е Боздуганът на убиеца. Мога или да го обясня лично на някой адмирал, или пък да го опиша в телеграма, но тогава можем само да се молим той да си направи труда да я прочете. И да се влюби в моята Шекспирова проза…

— Ти си най-чаровният анализатор.

— Надявам се да съм достатъчно чаровен за теб — отговори Джонатан.

Настана дълго мълчание, а Джонатан се хвана, че слуша тихото съскане по линията.

— Ще ми дължиш цели бъчви с уиски, когато се върнеш у дома — заяви най-накрая Кук.

— Ще мога да си ги позволя с премията за добре свършена работа, която ще ми дадеш — каза Джонатан. — Между другото, трябва да се обадиш на Тар Уийвър. Той е анализатор в ИОЦ, но след около час ще се озове в WINPAC. Има нещо, което ще искаш да видиш.

— Ще го проследя — отвърна Кук. — Дай ми петнайсет минути да звънна на министъра на отбраната, за да ви закарат до Линкълн. — Трябваше й точно толкова време, за да му се обади отново с отговора си.

Джонатан затвори слушалката и я удари леко в челото си.

— И какво стана? — попита Кира.

Джонатан погледна към Мичъл.

— Излиташ без нас — обяви той. После се обърна към момичето.

— Къде отиваме? — попита тя.

— На Ейбрахам Линкълн. — Беше негов ред да се усмихне. — Никога няма да успееш, ако не помолиш.

Кира също се усмихна.

— О, да. — Тя се наведе към Мичъл. — Искам да се сбогувам с него. — Той кимна, после се обърна към Пайъниър и му заговори на мандарин. Китайският агент го слушаше, съсредоточен в лицето му, докато той не млъкна.

Сакс видя как след минута мълчание старецът се извърна към Кира.

— Благодаря ти — кимна Пайъниър. В крайна сметка човекът говореше малко английски. В думите му се усещаше силна прикрита нотка на благодарност, по-силна, отколкото може да се очаква между агент и неговия придружител. Сакс се учуди какво е направила брюнетката, за да заслужи това.

— Няма защо — отвърна Кира. После се наведе по-близо и му прошепна на чист английски. — Никога няма да бъдеш сам.

Сакс не знаеше дали мъжът я е разбрал. Изглеждаше, че схвана емоцията, ако не и думите. Въпреки това Пайъниър сграбчи дланта й с двете си ръце, поклони й се отново, а после се обърна към Мичъл и каза нещо на мандарин.

— Надявам се да се видим скоро — преведе Мичъл. — Ние трябва да излитаме. — Кира погледна към Пайъниър и кимна.

— Тръгваме — каза Джонатан.

Анализаторите слязоха по стълбата и се отдалечиха на безопасно разстояние. Мичъл грабна въжето и вдигна стълбата до самолета, после заключи люка, а двигателите на лиърджета се завъртяха. Те се качиха в седана на Сакс, а полевият агент от Сеул запали двигателя. Изкара колата от хангара и я завъртя по магистралата на летището обратно към главния терминал.

— Те ще кацнат на „Дълес“ след осемнайсет часа — поясни Кира. — Сега какво?

— Ще се срещнем с придружителя си — поясни Джонатан. — Качвала ли си се на самолетоносач?

— Не — призна тя.

Джонатан се усмихна.

— Довери ми се, ще се влюбиш в него.

— Не, няма — увери го Кира. — Хваща ме морска болест. Тя накара анализатора да я изчака, докато си купи драмамин159 в един от магазините на летището.

Кораб на САЩ „Ейбрахам Линкълн“

480 километра североизточно от Тайван

Капитан Нагин отпусна газта на F-35 и изравни самолета. Два еднотипни Ловци на глави160, на петдесет метра от всяко крило, и още едно трио Ловци на глави, на петнайсет километра назад. Всичките шест стелт самолета споделяха информация със захранване от Линкълн, от AWACS, излетял от Гуам, и от два „Е2-С Хоукай“161, излетели от самолетоносача след полета на Нагин…

За момента техните радари от Активната електронно сканирана редица (AESA) бяха изключени, а четирите монитора върху екрана в кабината на F-35 все още предлагаха на Нагин прекрасен изглед към небето отпред. Хоризонтът беше тъмен, с гръмотевични облаци и буря със светкавици на петдесет километра напред, и това бе страхотно светлинно представление, каквото можеше да се види само от кабината на самолет от Въздушната група на самолетоносача Линкълн. Красива гледка, стига да спазваш почтителна дистанция, и той не би имал нищо против да се позабави и да й се наслади.

Четири китайски СУ-27 „Фланкър“162 помрачиха гледката.

Изтребителите летяха в ешелонна формация, всеки самолет леко назад и отдясно от предния и всичките на триста метра по-високо и на три километра пред полета на Нагин. Летяха по курс, по който щяха да навлязат в защитната зона на Линкълн, освен ако не сменяха посоката през следващите пет минути. Но в момента това бе дребен грях. Много бързо щеше да се превърне в голям, ако СУ прекосяха въображаемата линия. В света на Нагин човек не можеше да се шегува с някои неща и сигурността на дома бе едно от тях. В момента домът беше Линкълн и по-точно — пистите за кацане на палубата…

— Дали знаят, че сме тук? — попита един от спътниците на Нагин, младичък лейтенант с позивна „Фишек“. Другият му спътник беше „Селяндур“.

— Не — отвърна Нагин. Сравнително слабите радари на СУ почти със сигурност не можеха да получат обратни данни от стелт F-35. А с изключените системи AESA нямаше излъчване, което изтребителите да засекат. — Мисля да се представя.

Нагин дръпна лоста назад и засили леко газта, а самолетът се издигна послушно в небето, издърпвайки напред останалите от личната му глутница и препускайки към китайските изтребители. Той скъси леко дистанцията, докато излезе на позиция да се присъедини към формацията, превръщайки се в най-заден самолет от ешелонната линия.

Обичам тази част, помисли си той. Подкара F-35 напред, докато се изравни с китайския изтребител отзад.

На пилота от НОА му трябваше малко време да го забележи, очевидно виждайки самолета от самолетоносача на американския флот само с периферното си зрение. После извърна глава. Нагин не видя лицето му под затъмнения визьор на шлема, но жестовете на другия пилот му казаха всичко. Главата му започна да се тресе диво и той се захвана невъздържано да натиска бутоните в кабината. Несъмнено крещеше на водача си и се чудеше откъде се е взел американецът.

Нагин махна с ръка, сетне му направи строг жест да смени курса. Не последва очевидна реакция от пилота от НОА. Нагин даде няколко секунди за реакция на цялата група, но редицата поддържаше стабилно курса си.

Добре, помисли си той. Срещни се с момчетата.

— Господа — съобщи той по радиото, — време е да ги стреснем.

Двамата Ловци на глави отзад се усмихнаха зад визьорите си, посегнаха към екраните на компютрите над коленете си и натиснаха виртуалните бутони, появили се върху стъклото. Радарите на AESA в F-35 оживяха заедно и заляха изтребителите с електромагнитни вълни. СУ-27 започнаха да крещят предупреждения за заплаха в ушите на пилотите си. Секунда по-късно вратите на носа на F-35 се отвориха и оттам се появиха ракетите, разчупвайки профилите на стелт, и F-35 внезапно станаха видими за всеки с радар.

Китайските изтребители веднага започнаха да нарушават формацията.

— А сега откъде дойдоха? — засмя се на себе си Нагин. Гледката на два F-35, появяващи се от нищото върху дисплеите на СУ-27, предизвика жесток шок, каквато беше и целта.

Фланкърите тръгнаха в четири различни посоки, като всички се движеха на запад на различна височина и с променлива посока. Нагин отпусна газта и бутна лоста си напред, за да се снижи с триста метра, и продължи полета си.

— Приближете се и дръпнете назад — нареди той на Фишек и Селяндур. — Няма смисъл да ги караме да си мислят, че сме твърде нервни. — Двамата му спътници затвориха ракетните си отсеци, възстановявайки стелт профилите, после изключиха радарите и трите F-35 изчезнаха от екраните на Фланкърите.

Чудя се кое ги уплаши повече?, запита се Нагин. Да ни видят как се появяваме или да ни видят как се оттегляме?

Кораб на САЩ „Ейбрахам Линкълн“

Югоизточното крайбрежие на Тайван

Те се качиха на борда на самолетоносача посред силен шквал163. Полетът от Сеул до летище „Нарита“ в Токио беше турбулентен, но кратък. Шофьорът от флота ги докара до американската военноморска въздушна база и ги заведе до чакащ на асфалта „С2-А Грейхаунд“164. Не последваха никакви разговори с екипажа, никакви приказки освен краткия брифинг за сигурност, който Джонатан игнорира…

Лекотата, с която си закопча колана, предполагаше, че има практика, но турбовитловите двигатели бяха толкова шумни, че Кира не се реши да му задава въпроси. Вече във въздуха, Джонатан заспа, а на нея само й се искаше да го последва. Жилетките, които бяха задължени да носят, не бяха неудобни, но тя се измъчваше със седалката и шлемовете „Мики Маус“ с тежки наушници. Искаше й се да се успокои, но самият самолет не летеше спокойно. Кира никога не беше се возила на турбовитлов самолет. Драмаминът не помогна на нервите й. „Грейхаунд“ подскачаше от всеки ветрец и неравност във въздуха, изправяйки я на нокти, поддържайки я будна. Сама с мислите си, тя се учуди дали самолетът може да избегне МИГ, ако китайците решат да се обидят от приближаването им до военната зона. Вероятно не…

Предпазните колани се представиха според рекламата, когато самолетът кацна на палубата по-твърдо, отколкото Кира си мислеше, че е възможно за един самолет да оцелее, а после спря на прекалено късо разстояние, за да изглежда естествено. Невидими моряци откачиха опашната кука, а Кира наблюдаваше, твърде уморена, за да е любопитна, как сгъват крилете. Самолетът рулира до едно място в предната част на самолетоносача остров, за да направи място за един „Хорнет“, пристигнал след по-малко от минута. Екипажът върза „Грейхаунд“ за палубата и чак тогава те слязоха.

Хоризонталният дъжд шибаше лицата им. Кира с изумление усети как палубата подскача и се люлее под краката й. Помисли си, че самолетоносачът е твърде голям, за да се преобърне, и залитна, когато екипажът ги подкара към един люк. Матрос от въздушнотранспортния офис пусна мокрите им чанти в краката им и им даде повърхностни насоки за каютите им.

Застъпваше нощната смяна. Палубите на острова бяха осветени напълно, но пространствата под палубата се виждаха само под червените прожектори, запазващи нощното виждане на екипажа. Каютите им бяха на ниво 0-2, единична палуба, отделена от горната част, където Кира все още чуваше и усещаше излитането и приземяването на самолетите, които кацаха тежко в бурята. Тя предположи, че дори ако я бяха настанили няколко нива по-надолу, пак щеше да ги чува. Джонатан я предупреди, докато се возеха към Ацуги165, че самолетоносачът не е тихо място.

Каютата й беше по-малка от стая в студентско общежитие, цялата в сив метал и син килим, но това пространство беше само за нея, за което бе благодарна. Можеше да избира между три нива, подредени във вертикална койка, и тя избра средното. Влизането отдолу изискваше да коленичи, а горното легло стигаше до главата й. Беше сигурна, че опитът да слезе от него в тъмното, в клатушкащия се кораб, би било опасно упражнение.

Върху горната полица на металното бюро бе монтиран телевизор и Кира откри предаване на живо от летателната палуба освен каналите на Министерството на отбраната. Включи CNN и се опита да навакса информацията си за войната, но новините, шумът и клатенето на самолетоносача в бурното море й попречиха да гледа. Просто искаше да заспи непробудно. Адреналинът, който я изпълваше по време на акцията в Пекин, отдавна се беше изчерпал. Не беше подремвала от дни и сега бе по-уморена от всякога.

Преоблече се, извади от багажа си малко фенерче и го включи, после угаси осветлението в стаята и пропълзя в тясното легло. В него едва имаше място да се претърколи на една страна, а рамото й обърса горната койка. Кира стисна светещото фенерче със зъби и заключи ограничителната завеса, страхувайки се да не се строполи. Едно падане върху металното бюро до леглото й би я убило.

Тя изключи фенерчето и за момент се изненада от абсолютния мрак, преди да потъне в съня…

Тръбата за събуждане изсвири в 06:00 и коридорът се освети напълно, светлината пропълзя под вратата и прониза мрака. Тракането на самолети по палубата не прекъсна ритъма си през цялата нощ, а сутрешната смяна започна да си проправя шумно път по коридорите. Тези неща не смутиха ни най-малко Кира, докато безкрайното почукване на Джонатан по вратата й най-накрая не наруши самотното й забвение.