Червената клетка

12

ЧЕТВЪРТЪК

Ден дванадесети

Пекин

Кира се надяваше, че една разходка по улиците ще я отпусне, от което тя се нуждаеше от седмици насам, но действителността се оказа разочароваща. Ако ги нямаше мандаринските йероглифи, кварталът около американското посолство можеше да мине за всеки един от множеството градове, които тя вече беше виждала. Архитектурата беше авангардна, дори дръзка, и със сигурност внушителна за необученото й око. Градът се беше превърнал в лаборатория за архитекти, а модерните сгради поглъщаха кварталите, които все още съвпадаха с идеята на Кира за това как трябва да изглежда един китайски град. Но първото й впечатление от града, който видя от таксито, беше правилно. Китайците превръщаха дома си в едно модерно място на цена, която й се стори депресираща.

Мичъл предупреди нея и Бърк да не напускат безопасния район на посолството, всъщност им нареди да не го правят, но Джонатан се беше заровил в документи и изследвания, а на Кира й беше писнало от това. Съзнанието й се съпротивляваше с крясъци да направи нещо различно, а не да седне зад друго бюро и да се втренчи в друг монитор. Можеше да води този живот навсякъде, а Кира влезе в Агенцията, надявайки се на нещо по-интересно.

Сега се намираше, макар и незаконно, в една от великите страни, която всеки полеви агент се надяваше да види някога в живота си. Това беше нов терен, където полевите агенти можеха да изпробват уменията си срещу един уважаван, умел и упорит враг. Това бе задача, която Кира искаше да получи, но това вероятно никога вече нямаше да стане. Затова беше решила твърдо, че не е пътувала толкова надалеч, за да не види нищо друго освен района на посолството. Изхвърлянето й от страната бе най-лошото наказание, което Мичъл можеше да й наложи, а тя вече беше минала по този път. Кира провери задния си джоб за паспорта и за китайски юани и се измъкна през южната порта покрай морския пехотинец, застанал на пост на улица Ан Джиа Лу. Посолствата на Южна Корея и Индия се намираха от другата страна на улицата, а посолствата на Израел и Малайзия — малко по-нататък, с техни часови, застанали на пост в притъмняващия ден. Кира вървя на юг, докато мине покрай израелското посолство и дипломатическия комплекс на юг. Там разнородната тълпа от пешеходци започна да се променя от западняци и южноазиатци към местни китайци.

Следвайки картата в съзнанието си, тя зави на югоизток, когато стигна улица Лиангмакяо, и започна една дълга разходка. Развитият квартал с чуждите консулства отстъпи пред незавършени строителни проекти и накрая премина в по-традиционни китайски райони, каквито тя се надяваше да види. Кира си погледна часовника и реши, че е изминала повече от три километра, а краката вече я боляха. Маратонките й не бяха пригодени за дълги разходки. Сигурно й бяха излезли пришки. Тя пренебрегна болните места и продължи да върви, вглеждайки се в хоризонта. Забраненият град освети градския пейзаж в далечината. Съмняваше се, че тази вечер ще успее да завърши пътуването си пеша.

Първият удар я улучи точно между плешките и я блъсна в една тухлена стена отдясно. Кира вдигна ръце да защити лицето си, преди да се удари, но все пак се цапардоса достатъчно силно и одраска дланите си. Зашеметена, тя обърна глава и видя един китаец, добре облечен в костюм с британска кройка, среден на ръст, малко по-висок от нея. Той я погледна стоически, с безизразно лице, но определено я пронизваше с очи. Стоеше неподвижно, докато тълпата се носеше покрай него.

Кира опипа шията си, за да оправи схващането от удара, после се втренчи право в човека, завладяна от странни емоции. Раната на ръката й пулсираше, а сърцето й започна да бие силно. За момент си помисли, че трябва да е бясна, но се почувства сдържана… Почти безчувствена.

Искаш да си поиграем?, помисли тя.

Кира обърна гръб на мъжа и понечи да тръгне отново. Обърна за кратко глава да провери за опашката. Той се намираше едва на ръка разстояние зад нея. Тя приближи до кръстовището, после спря на място. Това беше добър ход. Мъжът се блъсна в нея достатъчно силно и тя щеше да се просне на улицата, ако не беше подготвена за удара. Този път не си направи труда да се обръща назад.

Нещо студено се надигна в гърдите й и мислите й блокираха. Светлините на светофара се смениха и тя тръгна да пресича заедно с малка група хора. Мъжът зад нея я блъсна отново, когато приближаваше отсрещния тротоар, потаен ход, изпълнен така, че тя сякаш се беше препънала, опитвайки се да се качи на бордюра. Кира беше достатъчно подвижна, за да прескочи препятствието, но чувството в нея ставаше по-силно и тя изгуби всякакво желание да го потисне.

Една уличка се врязваше в стената отдясно, на около пет метра напред. Кира ускори ход съвсем леко и един бърз поглед потвърди, че е успяла в опита си да изпревари мъжа, оставяйки няколко пешеходци между двамата. Приближи до уличката, после зави бързо и хукна в тъмнината.

Алфа видя как жената свива вдясно и побягва в уличката. Той блъсна случайна любовна двойка, изпречила се на пътя му, и хукна напред към тъмната дупка между сградите. Втренчи се в мрака и разбра, че не може да види нищо по-нататък, но в края на уличката не се съзираше светлина, която да предполага друг изход. Жената трябваше да е някъде отпред, но уличните лампи зад него пречеха на нощното му виждане и то нямаше да се оправи, докато не навлезеше в мрака. Пристъпи и се придвижи в тъмното пространство.

Металният прът го улучи право в носа и разби на парчета горния му страничен хрущял. Кръвта рукна за миг в устата и гърлото му и той се задави. Болката раздираше главата му и той не можеше да мисли. Само по рефлекс успя да вдигне ръце към лицето си, за да покрие раната.

Прътът започна да вибрира от удара, после вибрациите се пренесоха в ръката на Кира и тя усети болезнен пристъп в ранения си мускул. Викодинът й позволи да го игнорира и Кира завъртя лоста към капачката на коляното му. Целта й не се виждаше в тъмното и първия път тя не улучи. При втория опит бе точна и събори Алфа върху бетона, изтръгвайки от него вик въпреки кръвта в гърлото му, потекла обилно насред лицето му.

Сега Кира крещеше и плачеше, изгубила самоконтрол. Осъзнаваше го, но не можеше да се спре. Тренираната част от съзнанието й наблюдаваше безпристрастно как тя подивява, неспособна да се удържи. Дори се разпсува. А онази част от съзнанието й, която наблюдаваше спокойно сцената, долови английски и испански викове, насочени към жалката, помляна фигура на земята, присвита в ембрионална поза.

Тя не разбра колко продължи това. Сториха й се минути, но със сигурност боят може би беше продължил едва няколко секунди. После прътът се изплъзна от пръстите й и падна върху бетона с няколко силни метални звука, а сетне краищата му започнаха да удрят земята все по-бързо и по-бързо, докато най-накрая спря. Тя не знаеше защо се спря, но Кира не беше убиец. Втренчи се за кратко в силуета. Обърна се и избяга от уличката.

Сърцето й биеше силно и тя не можеше да овладее дишането си. Спря до сноп светлина, отделящ улицата от тъмната алея. Никой пешеходец не беше спрял. Шумът от трафика бе достатъчно силен, за да заглуши шумовете от уличката.

Кира зави обратно към района на посолството и хукна.

Овалният кабинет

— Това е, господин президент. — Берън затвори книгата и я остави на масата. Съществуваха само пет печатни копия от плана на Мичъл за измъкването на Пайъниър и всички те се намираха в Овалния кабинет. Стюарт, Рийд, Шоууолтър и Берън имаха копия, до едно получени точно в този ред. Берън щеше да ги събере всичките след края на срещата, да ги върне в Ленгли в заключена чанта и лично да ги унищожи. Надяваше се ДНР да не поиска да си запази копие. Тогава щеше да му се наложи да се скара с Рийд пред президента. Берън ненавиждаше Майкъл Рийд поради няколко основателни причини, но най-важната от тях със сигурност щеше да се прояви през следващите пет минути и той очакваше точно тази битка.

Стюарт не затвори своята кожена папка.

— Изглежда твърде просто.

Берън кимна.

— Колкото по-сложни са плановете, толкова по-вероятно е да се провалят. Простотата им оставя място за адаптиране, когато нещата не тръгнат по предначертание. Освен това, при тези ужасни мерки на МДС срещу всички там, ресурсите ни са ограничени.

— Капитаните говорят за стратегия, а генералите — за логистика, а? — попита Стюарт.

— В този случай това си е чистата истина — съгласи се Кук. Тя остави папката си на масата до тази на Берън.

— Кой ще осъществи изтеглянето? — попита Рийд. ДНР остана забележително безкритичен към плана. Изглеждаше почти примирен с решението на Кук да продължи операцията.

Берън наблюдаваше как Кук си поема дъх.

— Те са покрили напълно повечето дългосрочни жители, които минават през посолствата там, не само нашите хора. Това е…

— Кой ще се заеме с изтеглянето? — повтори Рийд.

Кук го погледна право в очите.

— Кира Страйкър — заяви тя.

Рийд затръшна шумно папката си и удари с кожената подвързия по масичката толкова силно, че Кук се уплаши за здравината й.

— Да не си полудяла? — извика ДНР. Офицерът от секретните служби, застанал до вратата, автоматично смени стойката си в отговор на внезапната проява на агресия.

— Майк! — изкрещя му Стюарт. ДНР погледна президента без извинение за избухването си. — Има само един човек, който може да крещи на хората в този офис, и това не си ти. Би ли искал да обясниш поведението си? — Това всъщност не беше въпрос.

— Кира Страйкър е полеви агент. Аз наредих на директор Кук да я уволни още преди месец за некомпетентност и неподчинение. А ти — Рийд вдигна пръст към Кук — не се подчини на тази заповед.

— И пак бих го направила.

— Уволнена си! — просъска яростно Рийд. — Искам оставката…

— Я се успокой, Майк! Тук аз решавам кой е уволнен…

— Стюарт буквално му изкрещя. — Кати, каква е историята със Страйкър?

— Страйкър е отличен полеви агент, господин президент — започна Кук. — Миналата пролет завърши Фермата втора по успех във випуска си. Първото й назначение беше в Каракас…

— Провали тайна среща с наш агент и за малко не я арестуваха — прекъсна я Рийд. — А ти веднага я изпрати обратно на терен, нарушавайки заповедта ми, да измъкне агент от един още по-враждебен град! Ти си толкова некомпетентна, колкото Страйкър!

Стюарт погледна Рийд и го накара да замълчи.

— Кати, предполагам, че тази история има и друга версия?

— Да, сър. Срещата в Каракас се провали, вярно е, но Страйкър беше против тази среща.

Берън кимна.

— Имаше ясни признаци, че информаторът е двоен агент и работи за венецуелците. Убедихме се, че няма как да е имал достъп до информацията, която ни даваше, макар тя да беше вярна. Решихме да прекратим взаимоотношенията си, вместо да рискуваме нашите хора. — Берън спря внезапно, стисна зъби и потисна импулса да скочи от мястото си. Изненадана, Кук го погледна и видя, че е стиснал юмруци. Никога не беше го виждала толкова напрегнат. Когато най-накрая продължи, той с мъка запазваше професионалното си поведение. — Но шефът на бюрото отхвърли преценката ни и нареди на първия полеви агент да поддържа връзката. Той отказа, а шефът го свали от случая и повери задачата на Страйкър. Заплаши я да прекрати назначението й, ако не отиде. Тя протестира, но се подчини, ала там само за пет минути разбра, че агентът не играе честно с нея. Каза му, че връзката е прекратена, и излезе от убежището. Трийсет секунди по-късно местните разбиха вратата, което напълно потвърди съмненията ни, че агентът не играе в нашия отбор. Страйкър успя да премине през полицейския кордон и ние я измъкнахме от страната. Но получи куршум в ръката заради усилията си.

— Шефът на бюрото ти изглежда некомпетентен — отбеляза Стюарт.

— Строго погледнато, той не е наш шеф на бюро, сър — обади се Берън. — Той не е офицер от ЦРУ.

— За кого става дума? — попита Стюарт.

— Мисля, че директор Рийд трябва да отговори на този въпрос — намеси се Кук. Всички глави се обърнаха към ДНР.

Кук се отпусна назад, а Берън сдържа усмивката си. Рийд сякаш потискаше импулса си да удуши директорката на ЦРУ само защото офицерът от секретните служби щеше да го пребие, ако опиташе.

— Сам Ридждън…

— Ридждън… — повтори Стюарт. — Откъде знам това име?

Берън се обърна към Рийд.

— Ти ли ще му кажеш, или аз?

Рийд стисна зъби.

— Господин президент — започна той, — той беше ваш посланик в Кения при първия ви мандат. И дари средства в кампанията за преизбирането ви.

Минаха почти десет секунди, докато Стюарт осъзнае намека, а после той прокара ръце по пребледнялото си като платно лице.

— Назначил си за шеф на бюро един дарител за кампанията?

— Преди да влезе в частния сектор, Ридждън беше анализатор в ЦРУ цели пет години — понечи да възрази Рийд.

— Анализаторите четат доклади и правят лоши брифинги на PowerPoint — отвърна Стюарт. — Те не ръководят операции! Какво си мислил?!

— Смятах, че имате важен дарител с известна квалификация, на когото му беше по-интересно да си играе отново на шпионин, вместо да бъде дипломат в някаква скапана страна, за която на никого не му пука! — сопна се Рийд. — Даваме посланически постове на дарителите! Шефовете на бюра просто са разузнавателният еквивалент, те отговарят пред мен и няма закон, който да изисква да са офицери от ЦРУ.

— Невероятно — промърмори Стюарт. — Да политизираме разузнаването.

— Още ли е в Каракас? — попита Шоууолтър.

— Да — потвърди Кук. Берън си свърши работата и дойде време да го измъкне изпод директния обстрел. — Директор Рийд не одобри доклада ни след акцията и не ни позволи да отстраним Ридждън. Вместо това реши, че Страйкър е виновна, и нареди да я уволним.

— Не говорете така, сякаш мен ме няма тук! — изръмжа Рийд.

— Млъквай! — нареди му Стюарт. — От теб вече чух достатъчно.

— Хари… — започна Рийд.

— МЛЪКВАЙ! — кресна Стюарт. Рийд се отпусна назад и затвори уста. — Майк, веднага махай Ридждън от там. Направи го или ще накарам администрацията да анулира паспорта му и тогава може да си остане в Каракас, колкото си ще. Кати, назначи някого, който си разбира от работата. И не ми пука, ако се наложи да връщаме парите на Ридждън, затвори му устата още щом кацне в Маями. Даже не ми се мисли за заглавията в Поуст. И не ме карайте да казвам какво ще стане в Конгреса ако това нещо излезе наяве. И Майк, има ли други като Ридждън? Не говори, само кимай. — Рийд поклати глава. — Добре. Кати, Страйкър може ли да свърши работата в Пекин?

— Да, сър, вярваме, че може — отговори Кук. — Няма гаранции, но мислим, че тя ще се справи с тази задача не по-зле от всеки друг.

— Кога ще измъкнете Пайъниър? — попита Стюарт.

— Все още не сме помолили Страйкър да се заеме с мисията — обясни Кук. — Първо ни трябва вашето одобрение за операцията.

— Вярваш ли й?

— Абсолютно, сър — потвърди Кук.

— Ти си залагаш главата. Пожелай й успех.

— Добре, сър.

— И, Майк? — президентът се обърна към директора на националното разузнаване.

— Да, господин президент? — гласът на ДНР звучеше колебливо.

— Никаква гласност с това момиче. Ако видя името на Страйкър в Поуст, бог да ти е на помощ, ще пусна главния прокурор по петите ти. Разбираш ли?

— Да, господин президент. — Този път излъчваше примирение. Кук видя как раменете на ДНР се отпускат.

Пекин

Кира не искаше Мичъл да е внушителен. Точно обратното, надяваше се той да е като онези шефове на бюра, които вече познаваше, арогантен и непокорен. Това щеше да й спести чувството за вина, премълчавайки, че е пребила почти до смърт офицер от китайското разузнаване за това че емоциите са я превзели. Мичъл определено беше компетентен и изглеждаше свестен, което почти сигурно означаваше, че щеше да изпрати нея, а вероятно и Джонатан, до летището още в минутата, когато тя си признаеше. Но в момента правилното и подходящото не бяха равностойни понятия.

Мичъл бе преминал средната възраст, към петдесет и пет според нея. Службата му като полеви офицер беше към края си и определено не беше минала напразно. Стените на офиса му не бяха покрити с трофеи като на други шефове на бюра, с церемониални оръжия или подаръци от чужди разузнавателни служби. Кабинетът на Мичъл изглеждаше далеч по-скромно. Всъщност той си беше позволил само една значителна украса, свързана с кариерата му, но тя говореше достатъчно за историята му и накара Кира да се почувства като ученичка. Под стъкленото покритие на черешовото му бюро бяха подредени около петдесет медальона, събрани от военни дивизии и бригади, чуждестранни и американски, смесени с няколко от чужди разузнавателни служби. Това бе скромен принос към една секретна кариера, даваща му право на много повече арогантност, отколкото той проявяваше. Мичъл бе водил живота, за който тя си мечтаеше. Не можеше да отрече, че й се искаше да го намрази за това, но нямаше основателна причина да не го уважава.

Мичъл прекъсна мислите й, когато се завъртя в стола си и извади разпечатка от лазерния принтер зад бюрото си.

— Прочети това — нареди той. Кира взе телеграмата.

Страйкър има пълното доверие на Д/ЦРУ на Д/НСС. Тя препрочете фразата, помъчи се, но не успя да каже нищо смислено.

Мичъл й даде още две минути мълчание, преди да заговори отново.

— В играта ли си?

— Не съм очаквала това — отвърна Кира.

— Нито аз… — поясни Мичъл. — Ако не искаш да участваш, никой няма да те упрекне. Не си запозната с терена тук, а това е враждебна територия. Но Кук нямаше да те моли, ако Пайъниър не си струваше.

Кира кимна. Препрочете втория абзац и кимна отново.

— Участвам.

— Сигурна ли си? — попита Мичъл. — Разбираш ли трета точка? — Всеки арестуван ще прекара доста време в тукашен затвор, може би доживотна присъда. Пайъниър е толкова важен.

Тя се опита да постави на везните идеята да има живота на Мичъл срещу дълъг престой в китайски затвор, но откри че не е способна да мисли. Логиката и емоциите й я водеха в различни посоки. Тя затвори очи и се опита да изключи околния свят, но и това не помогна. Накрая прочисти съзнанието си и каза направо каквото мислеше.

— Разбирам — отговори тя. — Какъв е планът?

— Имаме план, но условията отвън ни принуждават да го променим. МДС и другите местни ни задушават. Установено е непрекъснато наблюдение над постоянно пребиваващите тук, така че за моите хора има голяма вероятност да изгорят, ако опитат…

— Но аз мога да бъда рискувана — прекъсна го Кира.

Мичъл помълча, преди да отговори.

— Не използвам тази дума. Ти си обучена, не си известна на МДС и не трябва да се тревожиш за дългосрочното си прикритие тук. Прегледах досието ти. Преди двайсети пет години щеше да пометеш пода с мен във Фермата. Така че не можеш да бъдеш рискувана ей така. Ти си ценна. Освен ако не смяташ, че не можеш да се справиш.

Мога ли? Преди два часа, преди да пребие онзи човек с металния лост, тя не би имала никакво съмнение. Сега не знаеше. Кира не отговори нищо.

Мичъл вдигна рамене.

— Само кажи истината. — Той се пресегна назад към сейфа и извади една черна папка. — Ето ти плана за измъкването. Прегледай го. През следващите няколко часа ще направим някои промени, но щом си решила да ни помогнеш, трябва да знаеш какво става тук. В 19:30 часа ще се срещнем в конферентната зала, за да преговорим всичко.

Кира кимна.

— Ами Джон?

— Бърк? Няма нужда той да знае… — започна Мичъл.

— Трябва — възрази тя по-енергично, отколкото възнамеряваше.

— Мичъл се намръщи.

— Той има известно обучение, владее ръкопашен бой, огнестрелни оръжия, но няма нищо, с което да ни помогне тук.

— Аз не съм молила за неговата помощ — поясни Кира. — Но той е посветен във всичко, както и аз. Няма причина да го отстраняваме.

— Той е…

— „Той е анализатор“ не е достатъчно. Не и този път.

Мичъл вирна глава с изненада.

— Какъв ти е този тип?

— Понякога Бърк може да е истинско магаре, но в този случай ми е партньор. Щом искате помощта ми, кажете му какво става.

Мичъл се втренчи в жената и въздъхна нервно и продължително.

— Добре. Не се безпокой за това. Ще го заведа в убежището, за да зададе въпросите си на Пайъниър.

Кира кимна.

— Добре.

Площад „Тянанмън“

Пекин, Китай

Протестът беше голям и шумен, но организиран в типичен китайски стил. Демонстрантите носеха табели с надписи на китайски и английски. Английската граматика бе изненадващо добра. Джонатан забеляза екип от CNN, заобиколил най-красивата репортерка, която той бе виждал от доста време насам. Той и Кира застанаха на безопасно разстояние срещу нея, точно на линията на погледа й, но все пак не толкова близо, че да привлекат вниманието й. На това място оставаха зад камерите и светлините, осветяващи смрачаващия се площад. МДС несъмнено гледаха предаването.

Репортерка от ВВС предаваше материала си на изток с гръб към тълпата. Кира обожаваше британския акцент, но не успя да чуе думите от възгласите на местните. Офицери от Народната въоръжена полиция стояха по краищата на площада и се взираха свирепо в чужденците, но не правеха нищо, за да спрат прилива на местните към тълпата протестиращите бяха навлечени добре заради студа и издишваха стотици малки облачета замръзнал дъх, докато викаха и скандираха. Един човек в центъра проповядваше с мегафон срещу коварните тайванци, а Кира се учуди дали и той не е собственост на правителството. Не можеше да си представи, че човекът си го е държал у дома за всеки случай, ако изригне масов протест… Не и в тази страна. Може би в САЩ, но не и в Китайската народна република.

Кира се опита да прецени броя на протестиращите, но не успя дори и приблизително и се отказа от това упражнение. Площад „Тянанмън“ беше най-голямото открито пространство в Пекин, а тя всъщност не знаеше размерите му, което би опростило решаването на тази лесна математическа задача. Забраненият град поглъщаше гледката през улица Донгчангян Джие на север с масивната си стена, обграждаща двореца в квадрат от почти един километър. Портата Тянанмън на Небесния мир разсичаше периметъра на дворцовия ров до Портата Тайхемен на Върховната хармония, през която гостите можеха да посетят Имперските градини, Куянкуингонг, или Двореца на небесната чистота, и множество други сгради в комплекса. Великата зала на народа оставаше на запад, а мавзолеят на Мао — на юг.

Денят беше ясен и студен, което улесняваше сателитите на NRO141, а дори и комерсиалните сателити, да правят добри снимки. Изчисляването на броя на тълпата с помощта на снимки от птичи поглед с висока резолюция щеше да е много по-точно от нейното предположение, дори ако знаеше размерите.

— Поне пет хиляди — подсказа й Джонатан, разчитайки мислите на младата жена.

— Преди виждал ли си толкова големи протести?

— Два пъти в Близкия изток, обикновено когато израелците влизаха на Западния бряг. Всичко това е театър. Съмнявам се дали тълпата дори знае какво пише на лозунгите.

Кира се вгледа в плакатите и за миг разбра, че много от тях бяха написани не на добър английски, а на перфектен… Граматиката беше твърде добра, за да повярваш, че лозунгите са написани от обикновените хорица, които ги носеха, и тя се учуди кой държавен пропаганден отдел отговаря за производството на протестни лозунги на чужди езици.

— Аз съм виждала няколко във Вашингтон, до мола в центъра — каза Кира. — Но никога нещо толкова мащабно. Те всъщност не бяха и протести. Две президентски клетви и фойерверки за Четвърти юли.

— Ти сигурно не помниш, но протестът тук през 1989 година наистина беше кървав. — За момент той потъна в мислите си и заговори по-скоро на себе си, отколкото на нея. — Дън Сяопин извика танковете. Целият град беше затворен, а по улиците имаше сериозни бунтове — коктейли Молотов, подпалени военни машини, всичко… НОА простреля няколкостотин студенти, може би дори хиляда, а през следващото десетилетие затвориха поне още толкова. Никога не огласиха броя на жертвите, ако изобщо са си направили труда да ги броят. Партията се опита да заличи цялото събитие от историческите книги и наистина се страхуват да не би нещо подобно да се повтори.

— Някой от нашите хора трябва да пише за това — предложи тя.

— Не се безпокой — успокои я Джонатан. — Остави писането на такива телеграми на посолството. Нищо от това тук не си струва да бъде класифицирано, а пресата наблюдава, така че Центърът за открити източници ще изпрати доклад на анализаторите. Запази си енергията за по-сложни проблеми при събирането на информация.

Той се обърна и тръгна към протеста. Почти минута не продума нищо. Тя надуши храна от улична сергия, но не успя да види продавач.

— Искат да им помогна с измъкването — призна тихо тя.

— Знам. Видях телеграмата — каза Джонатан. Това я изненада. Учуди се как е успял да извърши такъв подвиг. Нямаше начин Мичъл да му я е показал. — Много лоша идея.

— Сега стана експерт по секретни операции? — попита Кира.

— Не, но не съм напълно невеж по темата. Ти не познаваш града и не говориш езика. Нямаш дипломатически имунитет, а и не съм сигурен, че китайците биха го уважили, ако те хванат. — Джонатан се спря и Кира се втренчи изненадана в него. Той изобщо не я погледна, загледан право напред. Накрая заговори отново. — Рискът да те пипнат, а после да прекараш няколко десетилетия в пекински затвор, ми се струва много голям.

— Има такава възможност. — Тя увърташе, но беше много близо да признае, че той е прав.

Той я погледна изненадан.

— Тогава защо го правиш?

Кира затвори очи, извърна се от него и спря. Той не каза нищо.

— Снощи… Снощи излязох на разходка — започна тя.

— Извън посолството ли?

— Да.

— Не е било разумно — отбеляза Джонатан.

— Не, не беше. Проследиха ме. Всъщност ме набиха — призна тя.

Джонатан спря, преди да отговори.

— И ти им показа на какво си способна.

Наистина ми се иска да престанеш да ме четеш като отворена книга. Кира кимна.

— Даже повече. Цапардосах го с един лост по носа и по коленете. Все едно наблюдавах как някой друг го прави. — Накрая се обърна и погледна към Джонатан.

— И никой не се опита да те спре? Някой проследи ли те обратно до посолството?

— Не, никой не ме спря. Не знам дали после са ме проследили. Всъщност не проверих за наблюдение — призна тя.

— Значи те е следил сам. Ако имаше партньори, те щяха да те заковат още щом си излязла сама от уличката.

Кира кимна. После изтръпна.

— Чувствам се като осакатена — призна Кира. — Или като арестувана.

— Това се нарича посттравматичен стрес. Трябва да си поговориш с някого от психолозите в Програмата за помощ на служители — посъветва я той. — Помага.

— Ти си получавал посттравматичен стрес, нали?

— Веднъж, след Ирак. Бях сред анализаторите, които Джордж Тенет изпрати да намерят онези оръжия за масово унищожение. Работех в Зелената зона, когато някакви бунтовници атакуваха внезапно с минохвъргачки. Един снаряд удари близо до позицията ми. — Той се намръщи на някакъв спомен, който реши да не споделя. — Това не означава, че не можеш да си вършиш работата — увери я Джонатан. — Означава, че трябва да си помислиш хубавичко, преди да се включиш в операцията на Мичъл.

— Трябва да измъкнем Пайъниър. — Тя премигна, когато осъзна, че е изговорила тайната дума публично. Огледа се. Никой не можеше да я чуе.

— Сигурен съм, че Мичъл оценява предаността ти — увери я той.

На Кира й се прииска да го наругае, но си сдържа езика зад зъбите. Както изглежда, анализаторите, също като полевите агенти, можеха да използват логиката, за да четат мислите на хората.

Те прекосиха улицата и излязоха от официалните граници на площада. Шумът на тълпата заглъхваше бавно зад тях.

— Знам, че Кати Кук те е помолила. Това, че молбата идва от най-високо място, не означава, че е по-разумна — напомни й Джонатан.

— Какво има помежду ви? — попита ядосано Кира.

Джонатан се намръщи.

— Какви ги приказваш?

— О, моля те — възкликна момичето. — Тя можеше да ме скрие навсякъде в Агенцията, но ме предаде на теб и слезе да го направи лично. А директорите на ЦРУ не дават брифинги на обикновените анализатори, нито пък ги канят да си приказват и да гледат речите на китайските президенти. Тя направи и двете и определено не търсеше моята компания. Вие двамата се познавате, и то не само професионално.

Джонатан изви леко глава и я погледна, но не продума нищо.

— Мога да пазя тайна. Работя в ЦРУ — напомни му Кира. Почувства се добре, когато най-накрая успя да накара Джонатан да премине в отбрана.

— Двете неща не вървят ръка за ръка, както може би си мислиш. — Той въздъхна и пъхна ръце дълбоко в джобовете си. — Когато се запознахме във военния колеж, Кати не играеше тази игра. Беше заместник-директор на разузнаването в Тихоокеанското командване. И не беше възхитена, когато този цивилен реши да заобиколи някои основни правила, които не смяташе за реалистични. Накрая обсъждахме военноморската тактика на вечеря. Тя ме покани, можеш ли да повярваш. След тази обиколка тя се пенсионира от флота, върна се във Вашингтон и създаде мозъчен екип за военни игри. Предложи ми работа, която аз отказах, но в личен план продължихме от там, докъдето бяхме стигнали. После Ланс Шоууолтър стана министър на отбраната. Кати беше работила под негово ръководство в Тихоокеанското командване и изведнъж се озова в списъка на президента за директор на ЦРУ. Одобриха я и там всичко свърши.

— Тя те е отрязала, тъй ли? — попита Кира.

— „Лоша практика е да излизаш с подчинени“, така каза. А някои от „добрите стари момчета“ като Рийд постоянно грееха нещо, за да я изхвърлят. Това ме превръща в пречка, която тя не може да си позволи.

— Е, тя няма да управлява Агенцията вечно — отбеляза Кира.

— Джордж Тенет изкара на този пост седем години, а Кати Кук е много по-добра от него — отговори той. — И хората се променят. — Джонатан мълча половин пряка и не проговори, докато не стигнаха до ъгъла. — Кати е страхотен лидер, но не е тук, на терена. Мичъл не иска да изгуби важен агент по време на своята смяна, а ти не знаеш какво и е казал. Освен това се съмнявам, че си обективна.

— Имам си причини — възпротиви се Кира. Но това й се стори слабо. Трябва да е прозвучало зле на анализатора.

— Нямаш какво да доказваш — настоя той. — Не го прави заради кариерата си. Не го прави, освен ако наистина не вярваш в това.

Кира спря.

— Длъжници сме на този човек. Чел си докладите.

— Да, така е…

— Не можем да преброим рисковете, които е поемал за нас. Двайсет години, през които са можели да го открият и екзекутират десетки пъти. Знаеш ли, че такова напрежение може да пречупи човека? Той вероятно е такъв параноик, че вече не знае какво е да се почувстваш нормален. Как ще изглеждаме, ако използваме някого така и после им го подхвърлим, защото не искаме да поемаме рискове? — попита тя.

— Разумни рискове, добре — отговори той. — Ала не съм сигурен, че бих могъл да нарека това разумен риск.

— Играем с картите, които са ни раздали — напомни му тя. — Щом той е поискал да залага живота си за нас всеки ден, ние трябва да направим същото за него поне веднъж. Ако не го сторим, значи не сме по-добри от руснаците или от китайците, или от всеки друг, който захвърля агентите си, когато приключат с работата си. А ние сме по-добри. Тук не говорим за логика или рискове, за разумни постъпки… Тук си плащаме дълга. Става дума за чест.

Джонатан я изгледа косо. Не можеше да спори с нея особено когато е обладана от такава патриотична емоция, но неговите мисли бяха объркани и той не можеше да ги вкара в ред, а това го разстройваше.

— Само не позволявай честта да ти спечели звезда на стената — посъветва я най-накрая той.

Офисът на директора на ЦРУ

Зеленият телефон звънна и Кук вдигна слушалката.

— Берън е. Току-що ми се обадиха. Страйкър е приела да съпровожда Пайъниър.

Кук кимна, макар да беше сама в офиса. Вдигна поглед към часовника.

— След колко време?

— Излизат на улицата след по-малко от час — обясни Берън. — Тя ще разполага с деветдесетминутен прозорец да го заведе до мястото за срещата. Полетът им е в 21:00 местно време, така че имат няколко часа да си кротуват.

— Дотогава летището ще се напълни с агенти на МДС — замисли се Кук.

— Нищо не можем да направим за това — отвърна Берън.

— Но, повярвай ми, много ми се ще флотът да изпрати подводница и един екип от тюлени142, за да го измъкне по море.

— Флотът няма да ни я отпусне. Моментът е лош за война — отвърна Кук.

— Китайците забравиха да ни предупредят — призна Берън. — Много неделикатно.

— И аз си го помислих — съгласи се Кук, усмихвайки се за пръв път от дни насам.

— Ще се обадя веднага щом разберем нещо.

— Тук съм — заяви Кук. Затвори зеления телефон и се вгледа в ранната зора над Националния горски парк „Джордж Вашингтон“.