Червената клетка

4

СРЯДА

Ден четвърти

Пекин, Китай

Вечерта бе по-топла от обикновено за пекинска зима — десет градуса по Целзий, което бързо изкара навън туристите и любовниците. В квартал Шичахай, на север от Бейхай, където гъмжеше от барове и езера, винаги се очакваха тълпи в такива приятни вечери.

Пайъниър ги приветства. Напливът от чужденци щеше да натовари екипите за наблюдение. Ако МДС го следяха, те щяха да търсят действия, излизащи от рамките на обичайното. А това ставаше проблематично, тъй като тълпите от чуждестранни гости нарастваха и всеки един от тях действаше далеч по-различно от китайските разбирания за нещо обичайно. Те правеха невинни неща, които влудяваха параноичните офицери от службите — снимаха правителствени сгради, разговаряха с войниците от Народоосвободителната армия и купуваха части от униформите им, мотаеха се по пустите странични улички и алеи извън обичайните туристически маршрути… В тази местност МДС трябваше да игнорира онези, които изглеждаха обичайно, а Пайъниър никога не бе имал илюзии, че във външността му има нещо различно. Това бе единствената благословия от природата в подкрепа на истинската му професия.

Той седна на пейката си в парка, доволен да наблюдава водата и да отегчава до смърт всеки, който го следеше. Оперативната му дейност за вечерта бе приключила. Сега те нямаше какво да видят и на Пайъниър му беше много лесно да потъне в собствените си мисли…

Някои вечери му се искаше да го арестуват. Наистина беше окаяна работа да станеш предател на родината си поради идеологически причини. Той подозираше, че хора като него се намират във всяка държава и че всички те са обхванати от общата идея, че водят своите лични революции срещу истинските предатели на страните си, които те обичаха.

Една политическа революция е силно животно, подозираше той, заченато с ярост, подхранвано с гняв и родено в кръв. В бебешките й години идва момент, когато нейните родители трябва да решат що за животно ще бъде тяхното отроче. На някои им позволяват да тичат свободно и да станат диви хищници, които могат само да бъдат убити от издигащите се тирани. Други са ограничавани, за да станат верни пазачи, защитаващи живота и свободата на децата си, докато тези деца пораснат достатъчно, за да могат да се защитават сами. Вашингтон, Ленин, Мао, Ганди, Кастро и Хомейни бяха отгледали своите революции. И те, като всички неща в природата, приличаха на своите родители и се държаха като тях.

Пайъниър беше видял как Втората китайска революция бе убита още при раждането си от своите дядовци на 4 юни 1989 г. по улиците около открития площад, наречен Райски порти — площад „Тянанмън“.

Тогава Пайъниър беше студент. През пролетта на 1989 година Желязната завеса в Европа се рушеше, загнила отвътре от корупция и половинвековно потисничество. Съветският съюз бе създал Варшавския пакт чрез насилие и бе принуден да гледа как делото му се разпада и се къса по политическите шевове и икономическите нитове. Китайските лидери в Жонхуа бяха решени да избегнат руските грешки.

В лицето на Горбачов студентите виждаха реформатора, какъвто само Дън Сяопин42 претендираше да бъде. Когато през онзи далечен месец май руският президент се съгласи да дойде в Китай, за да обсъди своята политика за перестройка и гласност, студентските лидери, жадни за демокрация, видяха извънредна възможност да представят каузата си пред старите партийни членове. От своя страна Дън искаше светът да види среща, на която две велики комунистически сили маршируват рамо до рамо. Той отвори Пекин за американските медии и те пристигнаха на тълпи със своите портативни сателитни чинии и микровълнови предаватели. Бяха стотици. И това беше грешка. Студентските лидери започнаха гладна стачка преди пристигането на Горбачов. Те стигнаха до площад „Тянанмън“ и преди края на деня броят на стачниците нарасна до три хиляди. Само за дни над сто и петдесет хиляди души изпълниха площада. Някои протестираха, други само искаха да видят протестите, но дори това бе един смел акт…

В началото Пайъниър бе сред втората група. Най-напред той не бе сред истински вярващите в промяната. Първо идваше и си отиваше, не оставаше на площада, а всяка вечер се прибираше у дома и потъваше в мекото си легло. Но се връщаше. И колкото повече виждаше и чуваше, толкова повече започваше да вярва. Накрая Пайъниър спеше на земята заедно с останалите, скандираше лозунги по време на речите и се чудеше дали може да стане лидер на движението. Без съпротива от страна на правителството беше лесно да отгледа това семе на вярата, посадено у него като нов привърженик на каузата.

Всичко това продължи със седмици и Политбюро започна да се изнервя. Те познаваха революцията още щом я видеха. Много от тях помнеха революцията на Мао. Бяха помагали в нея. Ако комунизмът бе набил само една идея в старческите им, корумпирани глави, тя гласеше, че революциите са неизбежни, когато масите са потиснати от буржоазията, в каквато се бяха превърнали партийните лидери. Сега те губеха контрол върху всичко в своята страна и по света. Започнаха протести и в други градове, далеч от Пекин, и изглеждаше, че целият свят подкрепя студентите. Събранията на Политбюро се изпълниха с жлъч и ругатни.

Множеството на площад „Тянанмън“ нарасна над милион.

Партията обяви военно положение в Пекин. Протестите в другите градове бяха слаби и те се справиха лесно с тях, но множеството на площад „Тянанмън“ отказа да се разпръсне. На журналистите бе забранено да ходят на площада и бяха принудени да прекратят предаванията си. На студентите бе наредено да се евакуират. НОА вкара дивизиите си в града, общо над сто и осемдесет хиляди войници.

За да спрат трафика около площада, студентите построиха барикади, а там, където не успяха, сами легнаха по пътищата. НОА отговори със сълзотворен газ. Пайъниър все още си спомняше как очите и устата му пламнаха, а в гърлото му се забиха милиони иглички, когато една граната се приземи до него. Той я вдигна и я хвърли обратно към войниците, но преди това вдиша пълна доза газ. Повърна закуската си върху бетона. Искаше да изтръгне очите си, докато дробовете му горяха, усещане, което се връщаше всеки път, когато си поемеше дъх.

Приятелите му го задържаха на крака. Единият от тях, Янжу, му беше състудент в университета „Куингхуа“, абсолвент в журналистическия факултет. Той си мислеше, че фактите могат да променят света. Другият, Чангфу, беше стар работник във „Фокскон“43, беше се трудил на поточната линия но излязъл от завода, зарязвайки работата си заради революцията. Ще има по-добри работни места, когато построим един по-добър Китай, казваше той. Чанг-Фу почти нямаше образование и пари, но вярата му в бъдещето беше заразна. Третата, Ксиши, бе красиво момиче, по-млада с две години от него, талантлив калиграф, която го научи на някои неща през скучните часове, докато седяха по паважа на „Тянанмън“. Те си оформиха една странна малка групичка. Пайъниър знаеше, че ако не бяха протестите, те никога нямаше да се срещнат, а напрежението изкова помежду им онази дружба, която войниците създават на бойното поле.

Патовата ситуация продължи. Политбюро и студентите се караха помежду си какъв да бъде следващият им ход. Заплахата от използването на военна сила, изглежда, отминаваше и през дългите дни броят на протестиращите намаля. Студентите най-накрая решиха, че е време да се прибират по домовете си, и определиха 20 юни като ден за край на стачката.

По ирония на съдбата клането на площад „Тянанмън“ стана, когато партията реши да използва сила за потушаване на протест, който вече приключваше.

Мао беше казал, че политическата власт излиза от дулото на пушката, а партията държеше тази пушка. На 1 юни тя обяви студентите за терористи, въвлечени в контрареволюционен заговор срещу държавата. Беше издадена заповед — НОА и Народната въоръжена полиция да прочистят „Тянанмън“ с всички необходими средства.

Войниците тръгнаха през Пекин към площада, а гражданите на Пекин се стекоха по улиците, хвърляйки камъни и боклуци по маршируващите формации. 27-а и 38-а армия си проправиха път с бой до площада, арестувайки и убивайки граждани. Тълпите избухнаха, дърпаха войници сред тях и ги разкъсваха на парчета. Студентите хвърляха коктейли „Молотов“ и колите на НОА горяха по улиците, изпълвайки въздуха с дим и смрад от изгоряла гума, но пламтящите бутилки от водка не можеха да се противопоставят срещу картечниците. Войниците обърнаха оръжията си срещу тълпата и стреляха без пощада…

По-късно Пайъниър чу, че войските от НОА стреляли дори по други армейски части, които се изпречили на пътя им. Десетки хиляди хукнаха във всички посоки и нито студентските лидери, нито военните командири не успяха да поддържат реда. Битката бушува три дни и бе истинско клане. Поне стотици загинаха, а може би и хиляди. Ако партията бе водила сметка, тя не я оповести и Пайъниър не успя да открие тази информация дори в секретните записки.

За свой срам, Пайъниър избяга от хаоса. Никога не можа да се успокои с мисълта, че хиляди други постъпиха по същия начин.

Спомняше си свистенето на куршума, който мина близо до главата му, и мекия шум, когато се заби в тялото на Ксиши. Прекъсна аортата й и разпиля младата й кръв на огромни струи по паважа. Втори изстрел отнесе младото лице на Янжу. Трупът му още караше Пайъниър да се стряска насън, макар че оттогава бяха изминали над две десетилетия. За последно видя Чангфу, когато възрастният мъж тичаше срещу войниците от НОА, а те бяха вдигнали автоматите си срещу него… Точно в онзи миг тълпата препречи погледа на Пайъниър. И тогава куражът и вярата му се пречупиха. Той изостави приятелите си на тяхното бойно поле…

Редиците на НОА се пробиха и протестиращите наводниха улиците. Войниците започнаха да стрелят в самозащита, за да се предпазят от тълпата, което вече не бе изпълнение на заповеди. Пайъниър прескачаше падналите тела на армейци и революционери, дори се покачи на един танк, за да се измъкне.

Протестът беше потушен. НОА контролираше площад „Тянанмън“ и улиците на Пекин.

Властите никога не идентифицираха Пайъниър сред присъстващите на площада. Партията никога не идентифицира всички участници в събитието, но това не се смяташе за проблем. Тя не трябваше да наказва никого. Истинското лидерство е рядко умение и те искаха да накажат само онези, които бяха проявили този талант. Много от студентските лидери загинаха в битката, а Партията преследва останалите в продължение на година. Правителството издаде продължителни присъди на мнозина след процеси, продължили само часове.

Пайъниър не бе арестуван, не бе обезпокоен, а страхът и малодушието му дадоха живот и свобода, докато смелостта на приятелите му им даде затвор и смърт.

Две години по-късно Пайъниър получи дипломата си от университета „Куингхуа“ и в деня преди церемонията от МДС го привикаха на среща. Най-напред той си помисли, че партията най-накрая го е свързала с протестите. Трябваше му малко време да осъзнае, че ако беше така, Народната въоръжена полиция щеше да го измъкне от апартамента му, вместо да му изпраща учтива молба, по-точно заповед, за лична среща.

Партията не знаеше за участието му в протестите, но беше наясно с редките му по онова време умения с компютрите. Университетът „Куингхуа“ бе китайският еквивалент на МТИ44. Той предлагаше гуанкси, лични връзки и влияние, по-силни в Китай, отколкото Харвард можеше да предложи на дипломираните в Америка студенти, а факултетът имаше връзки с хора, които трябваше да решават определени военни проблеми. Американците тъкмо бяха завършили войната си в Ирак, използвайки прецизни бомби, самолети стелт и други оръжия, чиято ефикасност плашеше НОА. Иракската армия беше четвърта в света, снабдена със съветско оборудване и обучена в съветската военна доктрина, много близка до войските на НОА. Съединените щати разкъсаха тази армия на парчета само за седмици и не дадоха почти никакви жертви. Компютрите тотално промениха военните действия, а НОА и МДС не бяха го оценили. Големият брой оръжия не беше достатъчен и всичко това се нуждаеше от корекции.

Пайъниър изслуша бюрократа от МДС да говори за славната кариера, която той би могъл да направи в служба на партията. Същата, която уби приятелите му. Прииска му се да се пресегне през бюрото и да го удуши. После, за негов срам, емоциите преминаха и на тяхно място се върна страхът. Той се съгласи с молбата, която не можеше да отхвърли. Разговорът приключи и Пайъниър излезе от офиса.

Може би мъртвите му приятели бяха разговаряли с него или непознатият бог, за когото прочете в западните книги, беше прошепнал нещо в душата му… Какъвто и да беше източникът, в главата му се загнезди една мисъл. Щяха да дойдат по-добри моменти да си отмъсти, отколкото да убие един бюрократ, дето бързо щеше да бъде заменен. Трябваше да се научи на търпение и да разбере, че истинското отмъщение е ястие, което се сервира студено и се консумира бавно…

Първият контакт беше най-трудната част.

В началото Пайъниър прекара доста години, изграждайки кариерата си като образцов служител, с което си спечели разрешение от партията да участва на конференции в чужбина. Те изгаряха от нетърпение да научат за новите компютърни технологии, идващи от Запада, и не го проучваха щателно. При едно пътуване до Токио той се измъкна от наставниците си по време на една встъпителна реч, посетена от хиляди програмисти, и без да го забележат, отскочи от хотела си до американското посолство, където предложи услугите си на ЦРУ. Разбира се, те се отнесоха с подозрение към него… „Доброволните агенти“, хората, мотивирани от съвестта си да шпионират за чужда сила, ставаха най-добрите информатори, ала те често бяха двойни агенти, пуснати като примамка. Обаче шефът на бюрото беше смел мъж с хазартен нрав. Отне му повече от час да намери някой, който да говори мандарин, но не му трябваха повече от десет минути, за да прецени, че гневът на младия китаец е неподправен. Самият шеф на бюрото преди година се бе развел с невярната си съпруга и знаеше, че истинската душевна болка не може да се симулира лесно.

Млад полеви агент от ЦРУ на име Кларк Берън се свърза с него при завръщането му в Пекин. Първите му запитвания бяха прости и дребни и Пайъниър ги удовлетвори без въпроси и оплаквания. Всяко успешно предаване на информация беше победа, всяко посещение на тайника или предаване на пакет чрез посредник беше нож, забит в гърба на партията. Той се научи да използва просто дегизиране и микрофилми, а после дигитални камери и кодиране. Действаше методично и никога не поемаше глупави рискове. Берън го обучава на занаята цели пет години, а Пайъниър се оказа блестящ ученик.

В същото време МДС го повишиха. Достъпът му до най-секретните мрежи нарасна, за което той докладва на полевите агенти, наследили Берън след завръщането му в САЩ. В замяна те разшириха обхвата на исканията си към него. Дойде 11 септември 2001 година и Пайъниър се боеше, че от ЦРУ ще го забравят в усърдието си да преследват терористите, но ритъмът на исканията им не отслабна. Само че никога не споделиха с него, че ЦРУ го смята за най-продуктивния си информатор в комунистическа страна след Олег Пенковски45 през 1960-а. МДС и всяка друга организация, до която се докосваше, включително дори и самият изпълнителен комитет на Политбюро, изливаха чрез него тайни в огромна струя, насочена към Запада.

Минаха двайсет и пет години, а той все още не намираше покой. Приятелите му продължаваха да го преследват… През цялото това време Пайъниър не беше стъпвал на площад „Тянанмън“, но упорстваше заради каузата, която те му завещаха. Ако не бе спечелил нищо друго, то поне страхът изгоря и изскочи от душата му. И така, щом не можеше да намери покой, той бе решил, че, според партийния закон, неизбежната му екзекуция ще бъде напълно заслужена. Съществуваше реална възможност някой ден НОА да го изправи пред тухлена стена и да го разстреля. Така да бъде. Може би тогава неговите приятели щяха да го приемат за достоен да застане отново в редиците им…

Пайъниър се втренчи в езерото и се отърси от мислите си, щом хладният вятър проникна под палтото му. Време беше да се прибира. И да се огледа за преследвачи…

Човекът от „Фангшанг“ не се появи. Ако беше от Министерството на държавна сигурност, неговите началници биха били глупаци да го използват отново, а те понасяха много малко глупаци в редиците си. Повечето бяха във висшето управление, където политическите връзки можеха да ги защитят от собствената им некомпетентност и корумпираност. Пайъниър бе принуден да се занимава с такива хора ежедневно.

Притесняваше го отменената среща от снощи по все още неизвестни за него причини, но едно пропускане не беше значителен проблем. Той бе достатъчно умен, за да знае каква информация ще искат американците. От ЦРУ желаеха да узнаят дали МДС е съставила списък на мъжете и жените, задържани в Тайпе, кои от тях са информатори на МДС, кои не са и какво прави МДС, за да защити другите си агенти в Тайван. Не беше трудно да се намери списъкът и той го остави в един пакет в тайника.

Естествено, Пайъниър беше наясно за арестите в Тайван. „Народен ежедневник“ надлежно публикува информация, съобразена с официалната линия на партията, която гласеше: задържаните китайски граждани са невинни жертви, хванати в мрежата на личните амбиции на корумпирания президент Лианг, и не работят за службите за сигурност. Това, разбира се, беше лъжа. Той знаеше истината от вътрешни източници, макар че дори обикновените граждани без подобен достъп разбираха нещата прекрасно.

Хората, които тайванците арестуваха, бяха точно такива, каквито президентът Тян отричаше, че са. Освен застреляния мъж с американски паспорт всички арестувани тайванци бяха чиновници и политици, заедно с един служител от тайванските служби за сигурност за капак. И всички бяха смятани за отлични информатори, много доверени, доколкото МДС се доверяваха на изменници. Загубата на един високопоставен съветник на министър от кабинета на президента Лианг беше непоправимо бедствие. Нечии кариери в МДС приключваха и неколцина нещастници щяха да извадят късмет, ако успееха да избегнат присъди, наложени тайно като наказания за некомпетентност. Достатъчно смущаващо бе тайванците да арестуват твой информатор. Убийството на натурализирания американец и изпускането на токсичен химикал, затрил неколцина местни и предизвикал намесата на пожарникарски екип, за да го почисти, беше национално унижение. Пайъниър не знаеше какво точно беше предавал информаторът на МДС, но от ЦРУ със сигурност щяха да попитат.

Тази вечер тайникът бе в тоалетната на малко пазарче, собственост на един продавач на риба, което Пайъниър посещаваше често заради отличните му запаси от морски дарове и заради превъзходната му рецепта за маподофу46. Никога не беше използвал мястото като тайник, а и нямаше да повтори. Влезе в пазарчето, поръча четвърт килограм скариди, пържени в сос от черен боб, чесън и зеленчуци, а после се промъкна в мъничката тоалетна и остави флашката с кодирани файлове в запечатана найлонова торбичка, залепена зад радиатора.

Остатъците от вечерята останаха на пейката до него.

Пайъниър изчака двайсет минути, преди да стане и да си тръгне. Не позволи на МДС да видят нищо подозрително, дори и да го следяха. Той беше скромен държавен служител, който си купи вечеря и я изяде в парка, където можеше да чете и да се наслаждава на зимния залез. Но все пак отново щеше да провери дали го наблюдават на път към дома си, както правеше винаги. Независимо от това колко добро бе планирането и колко внимателно бе изпълнението, той не беше застрахован от случайни грешки. Пайъниър беше информатор достатъчно дълго и най-накрая можеше да го споходи лошият късмет.

Мичъл бе предубеден към по-елегантния британски термин „тайна пощенска кутия“, но ценеше тайниците. Опитите да се засече някой от тях бяха кошмар за контраразузнаването. Ала Пайъниър имаше талант да избира добри места, които позволяваха на полевите агенти за краткото време, от което се нуждаеха, да измъкнат пакета дори под наблюдение. Улиците в Пекин бяха препълнени с какво ли не и това му даваше възможност незабелязано да си свърши работата, особено нощем. Беше почти невъзможно да разбереш какво прави с ръцете си някой човек на разстояние, особено в тъмнината.

По-предпазлив от всякога, Мичъл се увери, че тази вечер не го следят. Този път МДС не играеха грубо, но един и същ човек се появи на две доста отдалечени места, намалявайки шанса това да е чисто съвпадение. Мичъл бе достатъчно висок, за да не може да се слее с тълпите, затова объркваше преследвачите си, нахлупвайки шапка, събличайки палтото си, променяйки профила си от време на време. Палтото му беше черно, а панталонът — тъмносив. Нямаше луна и сенките от сградите и паркираните коли го поглъщаха. Понякога минаваше директно под уличното осветление, за да разстрои уредите за нощно виждане на наблюдаващия екип.

Малкото пазарче не бе по-различно от магазинчетата, в които той пазаруваше у дома, в Ню Йорк. Прясната храна бе изложена на открити сергии, в кутии по рафтовете имаше готвени ястия, сервирани отвън зад дълги щандове. Мичъл мина по пътечката към задната част. Няколко души в измачкани дрехи седяха на столчетата пред щанда или около кръгли масички, похапваха и четяха вестници. Мичъл не можа да прочете менюто на китайски, изписано на ръка върху стара черна дъска, закована върху една греда на тавана, но беше прекарал достатъчно време тук, за да познава ястията и цените.

Готвачът беше възрастен мъж на име Жанг Руси. Американецът често се бе отклонявал от пътя си, за да се сприятели с него, и то не по оперативни причини. Кулинарният талант на стареца беше достоен за „Фангшанг“, а не за тази порутена закусвалня. Руси бе получил официално обучение, но бе зарязал тази кариера, за да управлява пазарчето, собственост на семейството му от три поколения. А и останалите мъже на бара му бяха приятели от детинство, твърде бедни, за да си позволят нещо по-добро от безплатната храна, която им предлагаше.

Поетапно научи Мичъл да играе маджонг47, таксата за което бяха уроците по английски, макар че срещите им завършваха все още само с един победител. Руси беше умен и отказваше да му дава игрите, но оценяваше скромността, която по-младият мъж демонстрираше при поражение. Мичъл напредваше бързо и готвачът щеше да е горд, когато най-сетне някой ден изгубеше мач от американеца.

— Карл, добър вечер. Как си? — Акцентът на Руси беше груб, но Мичъл уважаваше този мъж, преминал седемдесетте, който искаше да изучи английски.

Мичъл отговори на мандарин.

— Хай хао. Ни не! Добре съм. А ти?

— Хай хао. Ще вечеряш ли с нас?

— Съжалявам, но не мога… — Мичъл се стараеше да поддържа разговора прост, бавен и официален. Руси все още го разбираше трудно. — Но моля те, бих искал да си взема купа от твоето маподофу за дома…

Руси кимна и вдигна ръка с разперени пръсти.

— Пет минути. Но ако утре не дойдеш да поиграем, ще станат десет…

Мичъл също му кимна, усмихна се и обеща:

— Ще дойда.

Готвачът наведе ниско глава и хвърли в тигана паста от черен боб и накълцан на дребно лук.

Мичъл мина покрай масичките за маджонг и се отправи към малката тоалетна, скрита зад висока редица отрупани рафтове. Това бе мръсно и толкова тясно помещение, че висок човек не можеше да седне върху тоалетната чиния, без да си удари краката в стената. Тъмното пространство бе осветено от мъждива крушка, за което Мичъл все пак беше благодарен. А и не беше сигурен, че иска да види стаичката напълно осветена, за да не изгуби апетита си. Това едва ли бе по вина на Руси. Помещението беше старо, като цялата сграда, захабено дотам, че никакво търкане и миене не би могло да почисти износения бетон и изпочупените плочки.

Мичъл затвори вратата и бръкна зад радиатора. Не напипа нищо, ала сдържа ругатнята си. Сетне извади мъничко фенерче, което беше с червени лещи, замъгляващи светлината му, макар той да се съмняваше, че някой отвън би могъл да види бледото сияние, процеждащо се под вратата. Насочи фенерчето надолу зад решетката и светна.

Мичъл замръзна.

Прокара лъча отново през цялото пространство, докато се увери, че мястото наистина беше празно. Изгаси фенерчето и притихна в полумрака. Трябваше да премисли ситуацията…

Пайъниър му даде сигнал, че е заредил тайника. Белегът с тебешир в алеята беше ясен, а агентът не би го оставил, преди да изпълни задачата си. Не можеше да има и никакво неразбирателство за мястото…

Възможните обяснения бяха ограничени. Първото бе някой да е взел пакета. Но ако това беше човек от китайските служби за сигурност, МДС може би вече чакаха отвън пред тоалетната, за да пипнат Мичъл… Ако този човек не беше свързан със службите, съществуваше възможност да не е разбрал какво е съдържанието и пакетът да не се озове в ръцете на властите. Тогава Мичъл щеше спокойно да излезе от магазинчето с вечерята си в ръка. Ала и в двата случая това място вече беше компрометирано. И американецът нямаше как повече да играе маджонг с Руси, нито дори да се вижда с него…

Втората възможност, че Пайъниър работи за МДС, за миг го паникьоса. Арестът на шефа на бюрото можеше да е нещо объркващо и със сигурност щеше да сложи край на кариерата на Мичъл, но най-добрият китайски информатор да се окаже двоен агент, би било бедствие от такъв мащаб, че дори не можеше да се мисли за това.

Малката тоалетна внезапно му се стори още по-тясна, но той не искаше да излезе. Сякаш паянтовата врата можеше да го защити от някой, застанал отвън. Затаи дъх, за да се ослуша. Не долови никакви гласове, но това не го успокои. Дали мъжете, които играеха маджонг, просто бяха престанали да говорят, замислени за някой блестящ ход? А би ли могъл изобщо да ги чуе от това място? Постъпи глупаво, като не обърна внимание на този детайл предишните вечери, когато идваше тук. А можеше и приятелите на Руси да са се умълчали при вида на въоръжени войници, нахлули в малката им игрална стаичка. Мичъл не видя сенки от крака през цепнатината на вратата.

Боже, помогни ми да приема нещата, които не мога да променя, помисли си Мичъл. Пусна вода в неизползваната тоалетна и си изми ръцете, за всеки случай. Обърна се към вратата и натисна бравата. Светлината нахлу вътре.

Нямаше войници, нито цивилни офицери от МДС. Старците, играещи маджонг, даже не вдигнаха поглед от плочките си, когато вратата на тоалетната изскърца с ръждясалите си панти.

Руси махна с ръка на Мичъл. Купата с маподофу беше готова, опакована. И възрастният готвач му подаде кафявата хартиена кесия.

— Благодаря ти, Руси. — За всичко. Съжалявам, приятелю.

— Удоволствието е мое, Карл. С нетърпение очаквам утрешната игра.

— Ще дойда — излъга Мичъл и го заболя. Сбогом, Руси.

Той взе вечерята си и плати на касиерката до вратата — внучката на готвача. Привлекателна девойка, но беше китайка и твърде млада за него, а тези две неща й пречеха да се превърне в изкушение.

Мичъл излезе на улицата. Почувства се уморен.

Още един негов приятел, изгубен заради работата. Списъкът ставаше дълъг…

Какво стана току-що?, учуди се той.

Електроцентрала „Ташан“

Село Шуйтоу, община Джинченг

Остров Кинмен, Тайван,

на 2 километра от китайския бряг

Джеймс Хсю хвърли фаса си върху чакъла и огънчето блесна за кратко в мрака, преди да угасне. Инженерът пъхна ключа в колана си за инструменти, после опипа за диагностичния лаптоп, който бе оставил на земята. Запали още една цигара с последните останки бензин в своята „Зипо“…

Снощната буря докара светкавици и една от тях улучи кулата на подстанцията. Тогава това не го разтревожи. Една светкавица не можеше да повреди оборудването, докато предпазните разрядници работеха. И те наистина спасиха трансформаторите, но според компютъра сега потокът на енергия беше непостоянен. Той не повярва на показанията, затова се наложи да се разходи до станцията и лично да провери оборудването.

Накрая Джеймс призна пред себе си, че всъщност просто му се иска да се прибере у дома. Нямаше нищо против извънредните смени, но вече в картината се вписваше и една млада дама. Преди месец се запозна с Джухсуан, която работеше в личен състав на „Тайпауър“. Той нахлу там, за да спори за несъответствие в чека за заплатата си. Усмивката на жената го обезоръжи за миг. Цяла седмица не можеше да мисли за нищо друго, докато най-после се върна и я покани на вечеря.

Инженерът погледна екрана на лаптопа в мрака. Все още имаше колебания в енергията. Замахна ядосано към компютъра, който не искаше да го остави на мира през нощта, и се облегна на стоманения пилон зад себе си. Щеше да си допуши цигарата, за да има достатъчно време да помисли, преди да предприеме следващия си ход.

Високочестотният звук прониза ушите му за част от секундата. Той се огледа, после се взря нагоре, но не забеляза нищо. Светлините от Тайпе буквално засенчваха всички звезди, а и луната я нямаше. Заради светлините от подстанцията той не можеше да види нищо иззад металната ограда. Но все пак погледна към улицата, опитвайки се да идентифицира звука. Не се движеше нищо. Той бе напълно уверен, че е сам.

Взривът избухна на петдесет метра зад него, в другия край на подстанцията. Беше достатъчно далеч, за да могат сградите да защитят донякъде Джеймс от ударната вълна. За миг въздушната струя се движеше със свръхзвукова скорост, после се забави и започна да се разпада, докато минаваше покрай рушащите се препятствия на подстанцията. Част от ударната вълна помете Джеймс. Спука тъпанчетата му, преди да поеме тялото му и да го захвърли към оградата заедно с парчетата от натрошените метални части на станцията. Костите му изпукаха. Спаси очите си само защото се извърна от експлозията…

Оградата се срути за част от секундата и инженерът продължи да се премята по земята. Размина се с едно летящо острие, но няколко по-малки парчета се врязаха в гърба и в краката му. След няколко часа хирурзите щяха да се опитат да ги извадят в неуспешния си опит да спасят живота му…

Джеймс почувства, че губи съзнание. Обгърна го адска горещина. Температурата беше толкова висока, че обели боята от табелите, закрепени с болтове върху оцелелите метални пилони на подстанцията. Оголените им ръбове и сандъците с оборудване наблизо до разширяващия се кратер блеснаха за миг и побеляха от горещината. Огненото кълбо, което затанцува във въздуха, започна да се смалява, но преди да изчезне, облъхна проснатото му тяло. Обгори кожата му, опърли косата му. Стопи плата на гащеризона му…

Миг по-късно Джеймс Хсю опита да отвори очи. Не чуваше нищо, ала забеляза, че хоризонтът на Кинмен е напълно тъмен. Сетне отново изгуби съзнание от жестоката болка, ала за последен път…