Червената клетка

2

ПОНЕДЕЛНИК

Ден втори

Оперативен център на ЦРУ

7-и етаж, Сградата на старата главна квартира

Централа на ЦРУ

Ленгли, Вирджиния

Полунощната смяна едва започваше, а Джейкъб Дрешер вече беше уморен. Но главният дежурен офицер отказа да прояви слабост пред персонала. Той преминаваше средната възраст, беше по-стар с десетилетие от всеки друг в Оперативния център и нощните смени му ставаха все по-трудни с всяка изминала година. Твърдеше пред себе си, че истинското предимство на подчинените му идва единствено от силата на кафето да поддържа мозъците им активни посред нощ. Нощната смяна в Оперативния център на ЦРУ бе пълна с хора, пристрастени към кофеина, и те не можеха да си представят как Дрешер намираше сили да устои. Една от служебните облаги, компенсиращи държавната заплата, бе достъпът до реки от кафе, които течаха през Ленгли. Те се подхранваха от полевите агенти, изпращащи чуждестранни смески, пред които местните марки имаха вкус на помия. Но добрите мормони не пиеха кафе, а Дрешер беше мормон, син на покръстени източногермански имигранти от времето на Студената война. И спорът приключваше дотук.

Тази вечер светът беше тих. Новините, излъчвани върху огромните плазмени екрани, включваха само тривиални истории. От полевите бюра на ЦРУ идваха редки и благословено скучни по всички стандарти телеграми. Ако до края на смяната всичко останеше така спокойно, той нямаше какво да предаде на колегата си от дневната смяна, която щеше да започне след няколко часа.

Дрешер погледна часовника, което беше грешка. Истинската тайна за издържане по време на нощната смяна бе никога да не забелязваш времето. Дрешер не можеше да го докаже, но се кълнеше, че Айнщайн трябва да е работел през нощта като патентен чиновник, за да му хрумне, че времето е нещо относително. Нощ по време на криза можеше да мине бързо, но тази вечер заради липсата на дейност минутите едва се точеха. Дрешер си имаше планове за уикенда, който тази седмица се падаше в сряда и четвъртък заради ротацията на програмата за персонала в Оперативния център. Щеше да пропусне църковната служба в неделя, което нямаше да се хареса на жена му, но през деня трябваше да поспи. Винаги можеше да премине на кафе, но вече беше твърде стар, за да се откаже от неделния си сън.

— Имам нещо за вас — референтът от Бюрото за азиатски тихоокеански, латиноамерикански и африкански анализ (APLAA)13 стана от бюрото си и си проправи път по пътечката. Не поглеждаше напред, а беше забила поглед в разпечатката в ръката й. Дрешер не си спомняше името на младата жена. Беше латиноамериканка, красиво момиче, току-що завършило някакво училище в Калифорния, но Дрешер забрави името й още щом го чу. Всъщност се беше отказал от опитите си да научи как се казват повечето му подчинени и ги наричаше с имената на бюрата им. Персоналът в Оперативния център се променяше много често, понеже младите служители изгаряха от нетърпение да получат повишение и оставаха тук само по няколко месеца.

— Или ми дай сто трупа, или изобщо не искам да чувам за това — изръмжа Дрешер. — Петдесет, ако е в Европа. И къде е горещият ми шоколад?

— Нали знаете, под тази груба външност тупти сърце от олово — отбеляза APLAA.

— Съчувствието е за слабите — отвърна Дрешер. — Ето защо аз съм шефът, а ти си моят чирак.

— Живея, за да служа — отговори анализаторката.

— Не се шегувай, APLAA.

— Нали знаете, че си имам име? — попита тя.

— Да, и то е APLAA. Какво ми носиш?

— NIACT14 телеграма от Тайпе. Един труп и много други хора, откарани в полицейски коли и линейки. Местните просто арестували шефа на бюрото на Големия брат. — APLAA пъхна разпечатката пред Дрешер. Телеграмите за нощни акции изискваха незабавно внимание, независимо от това кога бяха пристигнали. Това не беше проблем за Централата, където винаги имаше някой дежурен. Телеграмите, заминаващи обратно за полевите бюра, бяха по-неприятни. Когато някоя от тях отиваше към бюро отвъд океана, някой, обикновено най-младшият агент, трябваше да докладва до службата, независимо от неприличния час, за да се справи със запитването.

Дрешер взе разпечатката и я прочете два пъти, преди да вдигне очи.

— Защо са се нуждаели от пожарникарски екип… — Спря по средата на изречението. Никой от отговорите, които му предлагаше измореният му ум, не беше насърчаващ.

— Да. Пожарникарите са получили обаждане насред атаката. Националната агенция за сигурност (НАС) го категоризира като „паническо“ обаждане. Някой е налетял на неприятна изненада. Агенцията буди всеки, който разбира поне отчасти мандарин, но те ще се нуждаят от още няколко часа, за да преведат всичко. — Преводачите от трудни езици бяха рядък ресурс, а мандарински китайски бе сред първите пет в списъка.

— Някакви цивилни жертви? — попита Дрешер.

— Не са докладвани.

Старшият наблюдателен агент изсумтя.

— Някаква реакция от материка?

— Все още нищо — отговори жената. — От бюрото в Пекин казаха, че ще работят с информаторите си. Не споменаха с кого ще говорят.

— Не си прави труда да питаш — нареди Дрешер. — Просто ги влуди.

Националната секретна служба (НСС)15 на ЦРУ, отделът, който вършеше истинската „шпионска“ работа за вербуване на чуждестранни предатели, защитаваше източниците си. Дванайсет мъртви руски агенти благодарение на Олдрич Еймс16 попадаха в редицата от сурови напомняния, че разузнавателните мрежи може да се окажат нещо много крехко. Но анализаторката от APLAA беше една от амбициозните млади служителки, които все още не знаеха, че не трябва да питат.

— Няма нищо в местните новини или по интернет — продължи APLAA, игнорирайки мъмренето му. — Тайпе вероятно контролира пресата. Никакви истории за китайски шпионин, внесъл на острова химически оръжия, за да изплаши местните.

— Не смятай, че е било химическо оръжие — коригира я Дрешер. — Може да е изпускане на газ или пък минувачи да са били засегнати от сълзотворен газ, докаран от вятъра. Просто докладвай фактите и си спести анализа.

Той държеше карта с часовите пояси под стъкло на бюрото си. В първата телеграма пишеше, че арестите са започнали в 18:30 стандартно източно време — 6:30 по цивилния часовник, и преди шест часа. Разликата в дванадесетчасовата времева зона означаваше, че 18:30 във Вашингтон е 6:30 в Пекин и Тайпе. Атаките бяха проведени почти при пукването на зимната зора.

Дрешер погледна телевизорите. Брюнетката от CNN говореше за мъничко падане на индекса Дау Джоунс, празна история, предназначена да запълни минута ефирно време през бавния новинарски цикъл. Блондинка от ВВС съобщаваше за работнически протести в Париж, а другите канали предлагаха подобни тривиални истории.

— Не е стигнало до чуждите новинарски станции — отбеляза Дрешер. — Има ли нещо в Държавния департамент?

— Тяхното наблюдателно бюро още не е видяло доклада.

Дрешер се облегна назад, препрочете двете телеграми и най-накрая си позволи да се усмихне. Вече беше буден. Адреналинът бе най-добрият стимулант, много по-добър от кофеина. Тайван бе арестувал дванайсет души, за някои от които бе известно, че работят за китайското Министерство на държавна сигурност, а някои от атакуващите полицаи бяха пострадали. Давид бе мушнал Голиат в окото с остра пръчка, а Голиат може би отговаряше на удара.

Старшият дежурен агент посегна към телефона и натисна бутона за бързо набиране без никакви угризения. Директорката на ЦРУ вдигна своя пряк телефон у дома си на третото позвъняване.

— Тук е Оперативният център — изрецитира Дрешер. — Минавам на „сигурен глас“. — Той натисна бутона, който кодираше обаждането.

Централа на ЦРУ

Входът на магистрала 123

Кира Страйкър влезе в двора на Главната квартира откъм Магистрала 123 и намали скоростта на червения си „Форд Рейнджър“, когато приближи будката на пазача. Кабинката от стъкло и стомана бе свързана със сградата за контрол на посетителите отдясно с мръсна бетонна арка, открита към вятъра.

Тя потрепери, щом смъкна стъклото на колата, но нямаше избор. Мразовитият въздух нахлу в кабината й и тя показа значката си на полицая. Втори пазач стоеше от другата страна на двулентовия път, надянал ръкавици и гушнал една М-1617. Третият, по-голям късметлия, седеше в отоплената кабинка отляво с 12-калиброва помпа „Мосберг“18 на една ръка разстояние. Несъмнено в Контролната сграда имаше още, всичките с 9-милиметрови пистолети „Глок“ и със сигурност с още тежки оръжия подръка.

Автомобилът на Кира беше единственият, слизащ към подхода, и затова привлече цялото им внимание. За един кратък миг тя сериозно се замисли дали да не премине през контролния пункт и натисна спирачката чак когато се примири с това, че пазачите няма да открият огън. Те просто щяха да активират пневматичните барикади и да смачкат пикапа й. После щяха да я арестуват и да прекарат останалата част от деня с нея в стаята за задържане, питайки я многократно защо един офицер от ЦРУ с валидна синя значка19 е постъпил толкова глупаво. Нежеланието й да отиде на работа би им се сторило много неубедително извинение.

Полицаят й даде знак да продължи с мързеливо махване на ръка по военному. Кира вдигна стъклото и усили парното докрай, за да може кабината да се загрее отново, след като топлият въздух беше излетял навън.

Моля ви, пуснете барикадите, помисли си тя и остана изненадана от това колко сериозна е молбата й. Пневматичните тарани имаха достатъчно сила да смачкат купето на пикапа наполовина и дори да го преобърнат по таван върху замръзналия асфалт. Но мисълта за безопасно пътуване до болницата не й се струваше никак по-лоша от мястото, закъдето се беше запътила в момента.

Рейнджърът й премина над затворените хидравлични порти, барикадите не се надигнаха от пътя отдолу и Кира въздъхна не от облекчение, както осъзна, а от леко разочарование. Не беше стъпвала в Централата от шест месеца. Не трябваше да се връща поне още шест, но този план се провали и никой не беше доволен от това. Днешното й посещение не беше по нечий избор, неин или на някой друг, и тя се дразнеше от мисълта, че ще трябва да прави същото пътуване всеки ден оттук нататък. Може би новото назначение щеше да е кратко. Работата в Централата не бе една от амбициите й.

Тя мина пред сградата на старата централа (ССЦ), която й предложи изглед, най-познат за онези, които бяха виждали съоръжението само по телевизията. Избра дългия, заобиколен път, но не бързаше за никъде. Входът откъм булевард „Джордж Вашингтон“ се намираше пред нея и би било лесно да завие надясно, да излезе от двора и да се прибере у дома. Зави наляво, след като спря на стопа, и чака там цели десет секунди. По пътя нямаше други коли.

Това е моето момиче.

„Локхийд А-12“20 се извисяваше над пътя, навирил нос върху три стоманени пилона, и Кира се усмихна за пръв път тази сутрин. Обичаше самолета. Така и не успя да вземе лиценз за пилот въпреки детските си амбиции, понеже родителите й никога не искаха да харчат излишни пари. За това тя се ограничи в четене за самолети и стоеше с часове в Космическия музей „Смитсониън Еър“ и пристройката му на летище „Дълес“. При последното й посещение в двора на Агенцията тя се покачи на бетонната фасада, обграждаща самолета, и докосна студеното, черно крило. Това бе най-емоционалното й изживяване от двайсет и пет години насам. Кира все още се чудеше какво би било да полети като в шедьовъра на Кели Джонсън на 27 километра височина, подпалвайки въздуха със свръхзвукова скорост.

Самолетът остана зад нея и приятните й спомени секнаха.

Хората с повече часове за убиване, както изглежда, почти всички, бяха оставили закрития паркинг почти празен. Кира влезе на едно място на долното ниво до входа, изгаси двигателя и се замисли дали да не го запали отново и да отпраши.

Просто го направи. Или и утре ще трябва да се върнеш и да направиш точно същото.

Излезе от пикапа, преди да успее да се разубеди.

Вятърът отвяваше сняг от преспите, струпани в двора, и го хвърляше на пътеката й. Не си направи труда да вземе шапка и ръкавици, а вместо това пъхна ръце в джобовете на палтото си. Лицето й измръзна. Бузите и ушите й бяха изтръпнали, когато стигна до стъклените врати в новата сграда на Централата, и пареха болезнено, докато минаваше през завесата със затоплен въздух. Чашка скоч би стоплила стомаха й по-бързо от кафето и за секунда тя пожела да си има плоско шишенце с нещо по-силно. Ала импулсът й угасна бързо. Да се срещне с директорката на ЦРУ вмирисана на алкохол още преди обед, щеше да убие всичко от кариерата, която все още й беше останала.

Фоайето приличаше на малка катедрала. Беше неосветено, дълго трийсет метра, оградено от двете страни с тъмносиви мраморни колони до бронзови скулптури и стандартни сиви пластмасови седалки по стените. Сивосинкавият килим, осветен единствено от емблемата на ЦРУ в центъра, си пасваше със странния мрак, необичаен за обикновено светлото пространство. Кира вдигна очи и видя, че полукръглият стъклен таван е покрит със сняг. Той закриваше слънцето и размиваше цветовете в сивата, филтрирана светлина. Входът бе празен, с изключение на служителя от охраната на бюрото в далечния край на фоайето. Лампата му за четене създаваше малко балонче от топла светлинка в мрака.

Тя прекоси залата, прекара значката си през слота за сигурност и вкара кода си. Задържащите рамки се разделиха, а пазачът дори не вдигна поглед. Кира мина покрай бюрото му към асансьора, водещ до долните етажи. Прозорците отзад бяха от пода до тавана и тя видя празния двор отдолу и масивната стара сграда на Централата на няколкостотин метра. От мрака и тишината дворът изглеждаше изоставен, а това усещане беше абсурдно при размерите на старата постройка, изпълваща еркерните прозорци. Комплексът на агенцията покриваше един и половина квадратни километра от Националната гора „Джордж Вашингтон“ по булеварда „Джордж Вашингтон“ и стигаше едва на един хвърлей от река Потомак. От гледката Кира не можеше да предположи колко хора работят там. Така или иначе точната бройка бе класифицирана информация, а размерите на сградата я накараха да осъзнае колко важна е самата тя за това място.

Изобщо не беше важна. Винтче е машината.

Желанието да избяга се надигна отново в нея. Тя го потисна безмилостно, без да забавя ход, а жаждата за нещо по-силно го замести изведнъж…

Отне й три дълги минути, за да стигне до мястото, закъдето беше тръгнала. Фоайето на Бюрото за медицински услуги на първия етаж приличаше на всеки друг лекарски кабинет, което я изненада първия път, когато дойде тук. Това си беше медицински кабинет като навсякъде другаде във външния свят, но изглеждаше не на място в една правителствена сграда. Нещо повече, помисли си Кира, беше заклинен между музея на Агенцията и фоайето на старата Централа.

Кира се записа. Чакането се оказа кратко и сестрата от рецепцията я заведе обратно до стаята за преглед. Кира зае обичайното място върху масата за преглед, а сестрата не си направи труда да я увери, че някой ще дойде да я прегледа след няколко минути.

Тя забеляза, че лекарят е възрастен мъж, с посивяла коса и сбръчкана кожа, но заподозря, че е бил красавец на млади години. Той не каза нищо, докато четеше картона й, и на Кира й остана време да го огледа. Беше идвала тук веднага след Каракас и бе разговаряла с друг лекар за работата му. Тя бе сравнително проста и включваше най-вече физически прегледи и ваксинации, за да могат агентите да получат разрешение да пътуват в чужбина. Лекарите обикновено бяха най-заети по Коледа, когато трябваше да поставят безплатни противогрипни ваксини на всички, дошли при тях. Но от време на време анализаторите ги викаха за консултация за пациенти, чиято самоличност не можеха да разкрият въпреки свръхсекретните разрешения за достъп до класифицирана информация, давани на самите лекари. Кира предположи, че те се опитват да определят кога някой особено непопулярен чуждестранен лидер ще опъне петалата, чудна загадка при отсъствието на пациент за преглед.

А понякога трябваше да лекуват пациенти — като Кира — с рани или болести, получени на места, където агентите не можеха да кажат, че са били. Тя беше уверена, че това ще наруши монотонността.

— Още ли боли? — попита най-накрая лекарят. Затвори картона и го остави върху близкия шкаф.

— Да — призна Кира. — През повечето време ръката ми е скована. Шофирането става малко по-трудно.

— Каква ви е колата — с автоматични или с ръчни скорости?

— С автоматични — отговори Кира и беше благодарна за това. Да караш кола с ръчни скорости, би било истинско мъчение в трафика на околовръстното, който през повечето време изискваше постоянно спиране и тръгване. — Обикновено не усещам болката, докато не ми се наложи да направя остър завой или да настроя радиото.

— Вероятно все още имате остатъчно нараняване дълбоко навътре в тъканите — отбеляза лекарят. — Изгубили сте част от трицепса и раменния мускул. Има белези и надолу по мускула. Нараненото място не е гъвкаво, така че ще изгубите част от подвижността си. Мисля, че няма да е много, но ще го забелязвате. Десничарка или левичарка сте?

— Левичарка.

— Това е добра новина. Няма да засегне по-активната ви ръка — увери я лекарят. Кира беше сигурна, че той се опитва да я успокои, но успокоението не беше особено убедително. — Добре. Дайте да погледна.

Кира разкопча ризата си и извади дясната си ръка от ръкава, разкривайки голям, дебел медицински бинт, залепен на четири места в задната част на ръката й. Лекарят дръпна превръзката назад, отделяйки нежно лепенката от кожата й, докато се показа марлята. Имаше осемсантиметрово странично разкъсване на трицепса. Грапавите някога ръбчета по скъсаната й кожа бяха изравнени от скалпела на хирурга, после зашити и все още се държаха на две дузини шевове.

Лекарят се втренчи в раната, обръщайки леко ръката й настрани.

— Добре изглежда — заключи най-накрая той. — Няма признаци за инфекция. Мисля, че можем да свалим конците, когато поискате, но за всеки случай я дръжте бинтована още две седмици.

Кира кимна, облече отново ризата си и я дръпна над кръста.

— Как ви подейства викодинът21? — попита той.

— Много добре, предполагам — отговори Кира. — Позволява ми да спя. Обаче все още боли понякога. Дълбоко, в костта.

— Не се изненадвам — отговори лекарят. — Вероятно е от натъртването. Фрактурата в раменната кост вече трябва да е зараснала. А ако стане много лошо, можем да повишим дозата на викодина. Нуждаете ли се от още?

— Разбира се — отвърна Кира без особен ентусиазъм.

— Ще ви изпиша още един. — Той долови депресията в гласа й. Тя не се и опитваше да я скрие. — Извадили сте късмет — опита да я успокои той. — Можехте да изгубите тази ръка.

— Не се чувствам късметлийка — увери го Кира. Тя приключи с изпъването на ризата си и слезе на пода.

— Предполагам, че е заради прострелването — отстъпи той.

Кира нави ръкава си нагоре, докато лекарят излизаше от стаята. Една среща приключи. Много повече се тревожеше за следващата.

Първото посещение на Катрин Кук в Овалния кабинет беше при встъпването й в длъжност като директор на ЦРУ. В онзи летен ден президентът на Съединените щати отдели две минути, педантично отмерени от шефа на персонала в Белия дом, за празни приказки и обиколка на стаята. Съветникът по националната сигурност ръководеше полагането на клетвата, докато фотографът на Белия дом документираше събитието. Прескорпусът от Белия дом бе допуснат да чуе как президентът прави изявление за поверителността на нейната работа. Кук изрази обичайната благодарност, като също направи кратко изявление — тя работи по него цели шест часа, редактира го и го запомни наизуст. Бяха дадени пет минути за шест въпроса, преди президентът да отпрати прескорпуса. На Кук й бяха позволени трийсет секунди за общи приказки, а после бе освободена учтиво.

Няколкото й следващи посещения бяха предимно на обществени мероприятия. Работата на директора на ЦРУ не беше същата като някога. В продължение на петдесет и девет години нейните предшественици бяха управлявали и ЦРУ, и разузнавателната общност, доколкото тя можеше да бъде управлявана. Но Агенцията пострада от твърде много гафове и сърдитият Конгрес създаде ново бюро, което да поеме втората работа, и сега Кук вече бе подчинена на директора на Националното разузнаване. ДНР, Майкъл Рийд, сега бе съветник на президента по разузнаването и поради това главнокомандващият нямаше сериозни причини да привиква шефа на Централното разузнавателно управление в Белия дом.

Кук никога не се замисляше за новите ограничения в работата си. Този пост бе по-висок от всичко, което бе очаквала някога. И тя все пак беше директор на агенция с обичайните допълнителни облаги — екип от персонал по сигурността и система за сигурни комуникации, брониран джип „Шевролет“ с шофьор и кола за охрана, пълна с въоръжени бодигардове. Тя би предпочела да кара своето BMW, но се съгласи, че ескортът й дава време да чете, вместо да се бори по постоянно претъпканите ленти на околовръстната магистрала.

Тази сутрин бе истинска благословия. Обаждането от Оперативния център дойде след три часа сън. Кафето, душът, който не бе толкова горещ, колкото тя предпочиташе, и старата военноморска дисциплина я вкараха в релсите. Старшият дежурен офицер бе изпратил суровия материал от радиограмата по сигурния й факс и бързият преглед на страниците над закуската от боровинково мляко и мюсли я включи на пълна скорост. Предстоеше й неприятната задача да информира ДНР и съветника по националната сигурност. Първият имаше поведение, което винаги превръщаше телефонните обаждания в неприятно задължение, независимо от часа. Вторият приемаше ранните обаждания като приятен джентълмен, какъвто наистина си беше.

Студената сутрин във Вирджиния прогони последните останки от сънливост, докато тя вървеше към бронирания джип. Охранителят дотича до него с ежедневния президентски брифинг, докато тя се качваше на задната седалка.

Шофьорът на Кук вкара бронираната кола в директорския гараж под старата Централа минута след като мина през портите на булевард „Джордж Вашингтон“. Гаражът си имаше свой КПП, охраняван от дежурен полицай, който да пази масите отвън, а на Кук не й пукаше от тази привилегированост. Мнозина служители трябваше да извървят половин километър от паркинга извън ограниченията, но тя се извиняваше с факта, че през повечето дни паркоместата и времето в програмата й бяха твърде ограничени.

Студът изтри чувството й за вина, че този гараж си има собствен асансьор, стигащ право до офиса й. Вратите се отвориха на седмия етаж в старата сграда и Кларк Берън, директорът на Националната агенция за сигурност (НАС), стоеше и я чакаше с чаша горещо кафе в ръка. Директорката на ЦРУ не беше ниска жена — беше висока почти метър и осемдесет, и въпреки това се напрягаше, за да вдигне поглед към лицето му, докато изтърсваше мокрия февруарски сняг върху килима.

— Бог да те благослови, Кларк — поздрави Кук и размени палтото си за чашата, изпивайки половината кафе на една глътка.

— Мислех ви за агностик — отговори Берън.

— Това само показва колко съм благодарна — каза Кук.

— А кафето е добро. Откъде знаеш как го харесвам?

— Завербувах асистентката ви — призна Берън. — Сега тя е моя много ценна придобивка. Смятам да й измисля кодово име.

— Негодник.

— Това правят полевите агенти — напомни й Берън. — Дори старите.

— А ти се справяш добре. Каквото си поискаш, твое е — обеща Кук.

— Този път нямам задни цели. Знаех, че идвате, и тъй като кавалерството в този град е мъртво, реших да изиграя ролята на джентълмен.

„Офисът“ на директора на ЦРУ всъщност беше комплекс. Вратата към личното работно пространство на Кук бе разположена отзад, върху задната стена на по-голяма зала. От прозорците на офиса й се виждаше Националната гора „Джордж Вашингтон“. Бюрото й се намираше непосредствено вляво от вратата и тя бе педантична по отношение на подредбата му, най-вече страхувайки се от това да не започнат да се трупат документи, с които да не може да се справи. Стените бяха подслонили зад стъклени витрини редки предмети — подаръци от чуждестранни колеги и трофеи, измъкнати от различни страни от полевите агенти. Западната стена бе покрита с националния флаг на САЩ, парцалив и разкъсан, с обгорени места върху него. Агент от ЦРУ го бе извадил от димящия кратер на Световния търговски център и никой директор на Агенцията нямаше да го свали от там. Флагът от 11 септември бе единственият вечен артефакт в един офис, който сменяше обитателите и спомените си по-често, отколкото Овалният кабинет — президентите.

Берън последва Кук в офиса и затвори вратата зад нея.

— Националната метеорологична служба прогнозира, че имаме два дни преди покачването на температурите и че от североизток идва още сняг. Ще ни хване само периферията, но все пак… — заекна той. — Жалко, че не можем да затворим това място и да пратим всички по домовете им.

— За жалост, в Тайпе не вали сняг — отбеляза Кук.

— Или в Пекин — допълни Берън. — Подновявам молбата си за прехвърляне в Южното командване на ЦРУ в Маями.

— Отказано — заяви категорично Кук. — Отново.

— Алергичен съм към снега, кълна се.

— Израснала съм в Мейн. Не ти съчувствам — рече Кук.

— Ти не изкара ли един мандат в Москва?

— Всъщност два. Три години като полеви агент, четири като шеф на бюрото — уточни Берън. — И съм израснал в Чикаго. Виждате защо искам да прекарам оставащите си години тук, на слънце. — Заслугите на Берън исторически се свързваха с Москва. Дори по време на Войната срещу тероризма там се считаше за успех да не бъдеш обявен за персона нон грата от руското правителство. И това беше голям плюс за кариерата на един полеви агент.

— Ако можеш да го прекараш пред Конгреса, аз съм „за“. — Кук допи кафето си на една глътка и размени празната чаша за черната папка с разузнавателна информация, която Берън носеше под мишницата си. Отвори я. — Разкажи ми историята.

Първата страница съдържаше карта.

— НСС хвана повечето информация от радиостанциите на атакуващите екипи и от някои телефонни разговори, проведени след атаката от федералните офицери. След това някои от нашите хора попълниха празнините, използвайки наша информация за агентите, с които МДС разполага в страната. Атаките са проведени на две различни места в Тайпе — поясни Берън. — Имало е и атаки в Таоян, на север, и в Каохсюнг, на юг. На всичките четири места са присъствали федерални офицери и са докладвали на началниците си по мобилни телефони, което ни даде информация за идентифицирането на мишените на първото място. Задържани са осем китайци и четирима тайванци. Единият от тайванците е изселник, сега е натурализиран гражданин на САЩ и работи за Локхийд Мартин. Нарича се Джеймс Хо. Влязъл е в Тайван с американския си паспорт един ден преди атаката.

— Нима радиостанциите на атакуващите екипи не са били кодирани? — попита Кук.

— Всъщност бяха — отговори Берън.

— Слава на НСС — усмихна се Кук. — И Хо работи за МДС?

— Така изглежда.

— Накарай ФБР да се свържат с Локхийд. Разбери с какво точно се е занимавал — нареди Кук.

— Предполагам, че Бюрото вече работи по това — увери я Берън.

— Когато стане дума за Бюрото, не се опитвам да предполагам нищо — прекъсна го Кук. — С какво разполагаме за китайците, заловени на онова място?

— Имена и биографии. Хванали са голяма риба — поясни Берън. На втората страница бяха подредени снимките на арестуваните заподозрени. Няколко от местата бяха празни, с черни силуети с бели въпросителни знаци в тях. Берън посочи една от снимките. — Ли Джуангонг. Преди година го разконспирирахме като шеф на бюрото на МДС в Тайпе. Мислим, че другите двама са членове на висшия му щаб.

— Голяма работа — отбеляза Кук, пропускайки биографията.

Берън изсумтя.

— Мръсниците винаги са такива.

— Ти трябва да знаеш най-добре — усмихна се Кук.

— Опитай се да наблюдаваш няколко хиляди полеви агенти — отвърна Берън.

— Плащам залога ти и те качвам с две конгресни наблюдателни комисии — пошегува се Кук. — Колко време китайците ще държат историята в тайна?

— В най-добрия случай не много дълго — отговори Берън.

— МДС не се славят с това, че пазят държавни тайни. В китайското общество семейните връзки се ценят толкова високо, че чиновниците не смятат споделянето на класифицирана информация с близки и роднини за пробив в сигурността. Държавните тайни могат да се окажат леснодостъпни сравнително бързо. А Тян Кай вече се опитва да изпревари това. — Той насочи Кук към третата страница.

— Тян е свикал съвещание на изпълнителния комитет на Политбюро само час след арестите. Не знаем какво са обсъждали там.

— Най-вероятно са се опитали да ограничат щетите — предположи Кук. После остави папката на масата. — Ако ми кажеш, че МДС са арестували дванайсет от нашите агенти в Китай, ще те намажа с катран и ще те прогоня от града.

— Ако МДС арестуват дванайсет наши агенти, ще съм си го заслужил — съгласи се Берън. — Предполагам, че Лианг е спретнал този екшън заради президентските избори другия месец. Много му е нисък рейтингът и няма как да спечели, без да фалшифицира изборите или да създаде някаква криза. Никсън имаше повече одобрение, когато подаде оставка през 1974-та. А ако опозицията спечели, Лианг ще бъде обвинен в корупция, така че е мотивиран. Може би прави това, за да привлече общественото внимание към външната заплаха.

— Тревожа се за китайската реакция — намръщи се Кук.

— Мислите, че Тян иска да играе грубо?

— От APLAA отричат, но не съм сигурна, че им вярвам — отговори Кук. — Накарай някого да се свърже с Пайъниър. Искам да съм сигурна, че ще имаме предварителна информация, ако APLAA грешат.

Берън прехапа устни при споменаването на псевдонима „Пайъниър“, който сам по себе си беше класифициран СТРОГО СЕКРЕТНО — НЕ ЗА ЧУЖДЕНЦИ и дори приятелски настроените нямаха достъп до него. Някои източници и методи бяха твърде чувствителни, за да ги кажеш дори на съюзниците, още по-малко да споделиш информацията, която те бяха предали. — Ще говоря с Карл Мичъл — отстъпи той. — Той е шеф на бюрото там.

Кук видя колебанието, изписано на лицето му.

— Не си говорил за това с никого от Дирекцията по разузнаването — осъзна тя. ДР бе аналитичният отдел на ЦРУ.

— Не — призна той.

— Дори с Джим Уелинг? — попита Кук. Уелинг беше директор на ДР и равен по звание с Берън. Двамата дори работеха в едно помещение на седмия етаж, надолу по коридора, малко след офиса на Кук.

— Не искам точно този източник да изгори — призна Берън. — Това е лично. Не желая дори Джим да знае за него, още по-малко някой анализатор от ДР. Всички те са една банда превъзнесени писачи, само търсят следващата сензация, за да напишат разузнавателна оценка и да я дадат на някой политик, който пък не може да си държи устата затворена.

— Същият екип, Кларк — отбеляза Кук.

— Стават грешки — отвърна Берън.

— Да, но твоите хора са прецакали повече операции от анализаторите на ДР. — Тя беше наясно, че това ще накърни гордостта на директора, но пък той знаеше, че е истина.

— Искам твоите хора да сътрудничат — нареди му Кук. — Ако някой анализатор пита за източници и методи, единственият отговор, който хората ти не могат да дават, е „не“. Ако това не им харесва, имат телефонния ми номер.

— Няма да позволя да се стигне дотам — обеща Берън.

— Нали разбираш, че този сблъсък на цивилизациите между ДР и НСС трябва да престане — настоятелно изрече Кук. — Искам анализаторите и полевите агенти да работят заедно, а не да се крият на групички като тийнейджъри на абитуриентски бал.

— Ако се справите с това, президентът ще ви номинира за държавен секретар — отговори Берън. — Между другото видях Страйкър да седи в чакалнята ви. Казал съм на моите хора да не обелват и дума, ако някой от Националното разузнаване пита за нея. Решили ли сте къде ще я скриете?

— О, да. — Кук изглеждаше много доволна от себе си.

— В едно прекрасно сигурно пристанище, където никой няма да я търси.

— Ще ме посветите ли в тайната? — попита Берън.

— Сигурен ли си, че искаш да знаеш? В крайна сметка стават грешки.

— Е, както решите…

Кук му каза. А Берън успя само да поклати глава, преди да тръгне към своя офис.

Кира беше полеви агент и познаваше Кларк Берън по физиономия. Той изнесе реч пред класа й на церемонията по дипломирането от Фермата миналата година. Много от мъжете, заемали неговия пост — там никога не бе избирана жена, — не се харесваха на редовите агенти. Някои от предшествениците му смятаха, че това се дължи на самата работа. В речта си Берън твърдеше, че ако талантът е ценна черта за полевия агент, то мениджърът, който не притежава достатъчно талант, за да контактува успешно с подчинените си, сигурно не е бил много добър и в полевата работа. Макар и да не се доизказа, всички разбраха намека му за онези, които не печелеха симпатиите на подчинените си. Те просто се бяха изкачили до върха, използвайки други, не толкова почтени методи. Кира го хареса веднага.

Берън мина покрай вратата и излезе в коридора, без да обели и дума. Минута по-късно Кук се появи на прага към чакалнята.

— Вие ли сте Страйкър?

— Да, мадам — отговори Кира. Изправи се и преодоля импулса си да застане мирно.

— Хайде да се поразходим — предложи Кук без уводни думи.

Кира я последва в коридора. Директорката я насочи надясно. Коридорът беше празен и разговорът им си остана толкова личен, колкото и ако го провеждаха в офиса на Кук.

— Намери ли си къде да живееш?

— Да, мадам, апартамент в Лийсбърг, точно под магистрала 7.

— Дълго пътуване — отбеляза Кук. — Къщата на генерал Джордж Маршал24 е някъде там, в Лийсбърг. Додона Менър. Интересно място, ако обичаш военната история.

— Завърших история в университета във Вирджиния — обясни Кира. — Обаче предпочитам да чета за Гражданската война. Шелби Фуут и Майкъл Шаара25.

— „Ангелите убийци“. Страхотна книга — одобри Кук. — Не можеш ли да си намериш нещо по-близо до Централата?

— Не и със заплата на GS-1226, мадам — призна Кира. — А не очаквам скорошно повишение.

Кук замълча за миг объркано и погледна към младата жена. Смела откровеност, помисли си. Или липса на чувство за самосъхранение? Тя бе прочела досието на момичето. Чувството за самосъхранение на Страйкър си беше много добро, така че е първото, вероятно със здравословна доза гняв, смесен с негодувание, реши Кук.

— Знам как се чувстваш… — тихо изрече тя. — Мислиш, че се отнасят враждебно с теб…

— Да, мадам, така е — призна Кира. — Просто очаквах това отношение да идва от врага, а не от нашите хора.

Кук потисна въздишката си.

— Обади ли се вече в Програмата за помощ на служителите?

— Не, мадам.

— И поради каква причина?

Кира продължи да върви, но в продължение на няколко крачки не каза нищо — достатъчно дълго за Кук, за да погледне изпитателно към нея. Девойката най-сетне проговори.

— Не искам да разговарям с психолог, мадам. Добре съм.

— Това ме изненадва… — строго я изгледа Кук. — Не ме карай да го превръщам в заповед.

— Да, мадам.

— Ще помогне. И ще донесе малко удовлетворение. Сам Ридждън може да е шеф на бюрото, но не е от нашите хора — поясни Кук. — Излагането ти на опасност беше негова грешка и ние няма да позволим на ДНР да жертва теб, за да спаси него. Но искам да знаеш колко зле могат да тръгнат нещата, ако се разчуе. Заглавия във „Вашингтон Поуст“, разговори в неделните сутрешни блокове…

— Опитвате се да ме изплашите ли, мадам?

— Не. Просто не искам да паднеш върху мен, когато започне стрелбата. Сега имаш възможност да направиш нещо за Агенцията. Не се напрягай и бъди търпелива. Ще те върна на полева работа. Не мога да ти обещая точно кога и къде, но ще ти кажа едно — Кларк ще помни, че ти си поела куршума. — И в преносен смисъл, помисли си тя. — Ще оправим нещата. Разбираш ли ме? — Кук отвори вратата към стълбището и двете жени започнаха да слизат към долните етажи. Стълбите бяха мръсни и мрачни, а от жълтите тухли в стените стърчаха червени тръби.

— Мисля, че да, мадам — отговори Кира.

— Или ще успееш, или не. Ако ми се огънеш, когато дойде моментът, и двете пропадаме тук. Кларк Берън също, а вероятно и още няколко души.

— Няма да отстъпя — увери я Кира. — Но щом няма да е на полева работа, къде ще ме изпратите?

— Отиваш в Дирекцията по разузнаването — обяви Кук.

— Там ли ще ме скриете?

— Може и така да се каже. Имаш ли проблем с това? — попита Кук.

— Не съм анализатор — отговори слисана Кира. — Не знам как да върша тази работа. А пък и никога не съм чувала добри неща за анализаторите.

— Чувала ли си за Червената клетка? — попита Кук.

— Не, мадам, не съм — призна Кира.

— Това е екип за алтернативен анализ… Не като обикновените екипи в Дирекцията — поясни Кук. — Джордж Тенет27 създаде Червената клетка на 13 септември, за да е сигурен, че Агенцията няма да пострада от още един 11 септември. Тяхната работа е да „мислят извън ограниченията“… Да намират възможности, които другите анализатори могат да пропуснат или да пренебрегнат.

— Адвокат на дявола? Военни игри? — попита Кира. Това поне можеше да се окаже интересно.

Кук насочи Кира наляво. Коридорите на втория етаж бяха клаустрофобични и тъмни. Комбинацията от стандартна жълта боя и флуоресцентни лампи, които сякаш всеки момент щяха да изгаснат, беше потискаща. Таванът беше нисък и Кира можеше да го докосне с върховете на пръстите си. Нямаше килим, само мръсни плочки, постоянно изцапани от стъпки на повече от половин век, изсмукали и малкото светлина от тавана.

— Правят го понякога, но това не е единствената им мисия. И ако трябва да бъдем честни, останалите анализатори не ги обичат. Или по-точно „не го обичат“. Клетката страда от липса на персонал — поясни Кук.

— Колко души са?

— Засега е само един — призна Кук. — Това не е полева работа, но ще поддържаш връзка с всичко, което става наоколо, ще получаваш заплата и ще можем да те върнем бързо в играта.

Те завиха надясно по друг коридор. Кира се хвана, че чете по стените надписите с функциите и номерата на стаите, изписани с малки бели букви върху черна пластмаса. Кук спря пред една врата отляво на коридора, близо до задънения му край. Надписът беше отчетлив, не по правителствените стандарти, бели букви в изчистен стил върху кълбо, окъпано в червено, но всичко това се виждаше трудно под оскъдната светлина.

— Въпроси? — попита Кук.

— Защо ме водите тук лично? — попита Кира.

— За да се уверя, че той няма да те изрита — довери й Кук.

Тя натисна звънеца на стената до стая 2G31 ОНВ. Никой не отговори. Кук размаха значката си пред четеца и вратата се отвори с щракане.

Всеки правителствен офис, който Кира бе виждала някога, изглеждаше по един и същ начин. Всички те бяха разделени на гнезда от високи до рамото, бежови разделителни стъкла, поставени там, за да могат да се натъпчат възможно най-много държавни служители като стадо в наличното пространство. Цяло чудо е, помисли си тя, че някой страдащ от клаустрофобия може да бъде чиновник, а после предположи, че офицерите от ДР се придържат към нормата. Анализаторите и полевите агенти бяха друга порода, но одобрените от правителството планове за работното пространство бяха едни и същи навсякъде.

Освен тук, помисли си тя.

Червената клетка приличаше повече на редакция на вестник, отколкото на правителствен офис. Тясното мазе бе разделено на клетка, мъничка конферентна зала и мениджърски офис. Далечната стена беше стъклена от пода до тавана, разкривайки пред Кира чудесна гледка към новата Централа. Другите стени бяха покрити с бели дъски, карти на държавите от Близкия изток, календари, политически карикатури и вестникарски статии. Купища от Икономист, Ню Рипаблик, Форин Афеърс и разузнавателни доклади покриваха масите. На източната стена се мъдреше портрет в реални размери и в цял ръст на Владимир Илич Ленин, вероятно откраднат от някой полеви агент от изоставена съветска сграда. Срещу руснака, от другата страна на стаята, имаше нещо като светилище на младия Роналд Рейгън, облечен като каубой, с извадени револвери, и корица от Икономист в рамка, обявяваща мъртвия президент за „Човека, който разруши комунизма“.

В стаята стоеше мъж, изправен до вратата, а цялото му внимание бе насочено към една бяла дъска. В едната си ръка държеше червен маркер, а в другата — гума. Не се обърна да види кой е нахлул.

— Мистър Бърк — обяви Кук. Това не беше въпрос.

Човекът обърна леко глава, погледна ги за секунда и отново се вторачи към дъската.

— Директор Кук. — Джонатан Бърк беше малко по-висок от Кук, с добро телосложение за ръста си. В косата му имаше едва забележими сиви кичури, а очите му бяха наситенозелени. Беше облечен в стандартната униформа на анализатор — кафяв каки панталон и тъмносиня риза.

— Какво има на дъската днес? — попита Кук.

За секунда Бърк не каза нищо, докато прокарваше връзките върху мрежестата диаграма с толкова небрежни надписи, че Кира не успя да ги разчете.

— Опитвам се да разработя структурна аналитична техника за отричане на склонността към потвърждаване28 в завършените разузнавателни продукти.

— Амбициозно — прецени Кук.

— Беше ми скучно — отговори Бърк. — Не се справям добре със скуката.

— Убедена съм. И работи ли? — попита Кук.

Бърк въздъхна, затвори маркера и го пусна в кошничката до дъската. Взира се в надписите още няколко секунди, преди да се обърне.

— Като имаме предвид колко много материали със склонност към потвърждаване идват тук, човек може да си помисли, че разработването на тест за тях би било нещо тривиално. Но не е така.

— Значи не работи — усмихна се Кук.

— Все още не — коригира я Бърк. — Не изпитвам недостиг от полеви изследвания, над които да се трудя. Но предполагам, че сте дошли, за да ме изпратите на обход.

— Винаги си казвал, че нямаш достатъчно хора.

— Имам си много — отвърна той.

— Само един — отбеляза Кук.

— Напротив…

Опърничав темерут, помисли си Кира. И изобщо не се перчеше пред директорката на ЦРУ. Интересно. Как да се отървеш от това?

— Сега ставате двама. Кира Страйкър, запознай се с Джонатан Бърк, анализатор методолог.

Джонатан погледна за миг към младата жена.

— Какво си чувала за Червената клетка?

— Само това, че не сте много популярен — отговори Кира. Двама могат да играят тази опърничава игра, помисли си тя и не беше в настроение да се перчи.

Джонатан се взря в нея с присвити очи.

— Вярно. И неуместно. Враждебността от време на време е приемливата цена за вършенето на тази работа. А ти придружаваш директорката, така че липсата на популярност не ти е попречила в кариерата — отбеляза той.

— Точно в момента проблемът ми не е в това дали ме харесват — обясни Кира.

— Колко очарователно. — Джонатан погледна към Кук. — Обещаваща е. Но предполагам, че не сте дошли тук само за да ескортирате младата дама?

— Чу ли за Тайпе? — попита Кук.

— Разбира се — отговори Джонатан. — Това за пожарникарския екип е интересен детайл.

— „Интересен“ не е думата, която бих избрала, но съм съгласна. Ето защо сега стопираме всичко останало в програмата на Червената клетка.

— Не сте съгласна с оценката на ситуацията, дадена ви от анализаторите за Китай ли? — попита Джонатан.

— А ти съгласен ли си? — изгледа го настоятелно Кук.

— Разбира се, че не съм… — потвърди Джонатан. — Но аз по природа съм недоверчив, ето защо седя тук. Какъв е вашият проблем?

— Моят проблем е, че средно на седем години от Пърл Харбър насам страдаме от сериозен разузнавателен провал — поясни Кук. — Така че когато APLAA ми казват, че това ще бъде само едно малко сдърпване, аз искам някаква застраховка, в случай че грешат. И тази застраховка е Червената клетка. Е, кажи ми сега какво мислиш ти.

— Смятам, че президентът трябва да изпрати самолетоносачите — отговори Джонатан.

— Сериозно ли говорите? — попита Кира. — Тайванците арестуват няколко китайци и вие…

— Тайванците арестуваха няколко китайски шпиони — коригира я Джонатан. — А това е прерогатив на суверенните нации, така че можеш да си представиш защо китайците сигурно ще възразят срещу действията на тайванците. До снощи тайванците никога не бяха задържали агент от МДС в продължение точно на шест десетилетия, понеже не искат да дразнят Големия брат. Сега тази политика се е променила и аз подозирам, че това няма да се хареса на китайците. Преди да свърши всичко това, те ще задрънчат със сабите си.

— Добре — заключи Кук. — Привлече вниманието ми.

Анализаторът насочи жените към два стола в малката открита клетка и седна срещу тях. Докато говореше, той се взираше в прозореца зад тях и не ги поглеждаше в очите.

— Чан Кайши и националистите изгубиха революцията, после избягаха в Тайван и никога не се предадоха. Представете си Джеферсън Дейвис29 да премести столицата на Конфедерацията в Куба през 1865 година и никога да не се откаже от претенциите си за южните щати. Китайците възприемат тайванците като наследници на враг, който е трябвало да се предаде, не го е направил и сега иска утешителна награда, каквато не заслужава. И така, китайците прокараха политиката „Единен Китай“ и я превърнаха в необходима предпоставка за всякакви взаимоотношения с материка. Но от време на време тайванците надигат глава, държат се като суверенна държава и превръщат тази политика във фарс. Това не само унижава Пекин. Комунистическата партия оправдава задържането си на власт с аргумента, че е най-добрият защитник на китайските интереси. Това включва връщането на Тайван обратно в кошарата, така че легитимността на правителството отчасти зависи от това Тайван да си навежда главата. Арестуваните шпиони заплашват статуквото. Тян ще трябва да действа.

— Говорите за военни действия ли? — заинтересува се Кира.

— Възможно е — отбеляза Джонатан. — Военните учения по крайбрежието срещу Тайван винаги са любим начин за изпращане на послание.

— А ще има ли инвазия? — попита Кук.

Джонатан вдигна рамене.

— Винаги е имало дебат за това дали Народоосвободителната армия (НОА) притежава способността да нахлуе в Тайван. Но подобен спор не насърчава мисленето за сценарии, които не пасват добре в един от двата полюса, което е глупаво. Историята доказва, че съществува такова нещо като ограничена война за ограничени придобивки. И преди няколко години аз съставих един примерен сценарий на Червената клетка за „ограничена война“, в която китайците преминават пролива на етапи. Това отнема пет години, но сега възгледът за „постепенните ходове“ се приема, което не радва много APLAA.

— Те не са ли съгласни? — намеси се Кира.

— Всъщност се съгласиха — отвърна Джонатан. — Просто не им харесва фактът, че аз написах документа, а не някой от техните хора. Тази група е злопаметна и помни дълго.

— Трябваше да ги спра, когато неколкократно поръчваха удари срещу теб. Поздравления, между другото — кимна Кук. — А Тян как ще изиграе това?

— В началото пасивно, ще иска да види дали Лианг ще се огъне — заяви Джонатан. — Ще започне с обичайните публични речи, уводни статии в „Народен ежедневник“30, такива неща… Следете какво пише в „Народен ежедневник“. Това е китайската „Правда“, контролиран е от Партията, така че уводните статии са официални изявления. На дипломатическия фронт Тян не смята Лианг за равен на себе си. Публично той ще предложи преговори, но вътре в себе си ще очаква Лианг да направи всички компромиси.

— Добре е за начало… — Кук стана. — Изпрати ми този твой план за инвазия до края на работния ден. И впрегни тази млада дама в работата — кимна тя към Кира.

— Ако трябва — отвърна той. Сетне се обърна към момичето. — Колко време ще останеш?

— Питайте нея — Кира посочи към директорката.

— Неопределено — отговори Кук.

— Много ми помогнахте. — Джонатан дръпна през бюрото един бележник и написа заглавията и датите на издаване на няколко разузнавателни документа, всичко с ясни печатни букви.

— Анализаторите за Китай пазят хартиени копия от последните си изследователски документи в своето мазе. На петия етаж. — Той откъсна листчето и го подаде на Кира.

Заглавията бяха отегчителни, но не и датите на издаване.

— Някои от тях са на моята възраст — отбеляза Кира.

— Нямаше да го споменавам, но е вярно — отговори Джонатан. — Младите често се заблуждават и бъркат най-последното с най-важното.

— Много сте мил — усмихна се Кира.

— Несъмнено — съгласи се Джонатан.

— Ами ако не ми ги дадат? — попита тя и вдигна хартията.

Джонатан присви вежди.

— Ако трябва да искаш разрешение, преди да ги вземеш, значи работиш в погрешна Агенция.

Джонатан изчака Кира да излезе и се премести в мениджърския офис. Хвърли се в едно кресло, а Кук спря на прага и се облегна на металната рамка на вратата.

— Как си, Джон? — тихо попита тя.

— Добре — отговори той. — А ти?

Кук вдигна рамене неопределено.

— Все още ли пушиш „Артуро Фуенте“31? — полюбопитства Джонатан.

— Само у дома — призна Кук. — Не мога да променя политиката за забрана на пушенето. В крайна сметка това е федерален закон.

— Достатъчно нетърпимо беше, когато Джордж Тенет се разхождаше тук и дъвчеше онези неща — поклати глава Джонатан. Любовта на бившия директор към пурите беше толкова прочута, че официалният му портрет в галерията на Агенцията показваше как една стърчи от джобчето на сакото му.

— Джордж имаше безпогрешен вкус към тютюна — отбеляза Кук. — И накара краля на Йордания да му измъкне „Монтекристо Едмундо“32 от Хавана. Все още пазя няколко от тях, които той ми даде, в овлажнителя33 у дома. Трябва да наминеш и да запалим по една заедно.

Кук не разбра дали Джонатан не долови намека, или не му обърна внимание.

— Не, благодаря — отвърна той. Лицето на Кук остана безизразно. — В добри отношения съм с дробовете си и искам те да си останат такива.

— Ти губиш — усмихна се Кук. — Имаш ли приятелка?

Мъжът вдигна глава и устата му се изкриви в кисела усмивка.

— Не. Имам изградени предпочитания — отговори той.

— А ти?

— Заета съм с работата. А и у дома няма много лично пространство с всички тези охранители наоколо.

— Несъмнено.

— Това няма да продължи вечно, Джон — увери го Кук.

— Карай я леко със Страйкър. Да я изпратиш сама в APLAA, бе все едно да хвърлиш християнин на лъвовете.

— Не смятам, че трябва да учим анализаторите да плуват в плиткия край на басейна — заяви Джонатан.

— Какво мислиш за нея?

Джонатан вдигна рамене.

— Твърде млада е за мен.

— Не те питах за това — гласът на Кук стана малко по-строг. — Тя е полеви агент. Първият й мандат продължи шест месеца. Трябваше да я измъкнем от мястото на операцията.

— Провалила е операция? — попита Джонатан.

Кук поклати глава.

— В известен смисъл… Сдърпала се е с шефа на бюрото, който пък е личен приятел с директора на Националното разузнаване. Той я изпратил да се срещне с информатор, а онзи се оказал двоен агент. Тя подозирала това, както и ние, но шефът на бюрото не обърнал внимание. Дал й директна заповед да отиде. Тя изгоря и за малко не бе заловена от местните.

Джонатан обмисли отговора за секунда.

— Във Венецуела ли?

Кук кимна.

— ДНР базираше съвета си към президента върху докладите от двойния агент. Трябваше да обвини някого, а беше близък приятел с шефа на бюрото, така че ударът не можеше да падне там — обясни му Кук. — Тя се нуждае от сигурно убежище.

— Останалите от ДР не ме харесват, а НСС не харесват ДР като цяло. Ти просто я слагаш на единственото място, където със сигурност всички ще я намразят.

— Това не е твой проблем. Ако е умна, тя няма да позволи това да се превърне и в неин проблем. — Кук се отдели от рамката на вратата и понечи да си тръгне, но спря за момент. — Между другото, в 20:30 часа Лианг ще даде изявление пред прескорпуса си. Наредих на Центъра за разузнаване на открити източници34 да го пусне по вътрешната мрежа. От Държавния департамент казват, че ще говори за арестите.

Джонатан погледна стенния часовник и мислено изчисли часовите пояси.

— Това сигурно ли е, или е слух, дочут от някой младши дипломат, докато си е пиел питието?

Кук вдигна рамене.

— Не знам… Но арестите са единственото значимо събитие, което се случи там, и си струва да стане тема на пресконференция. Нуждаеш ли се от още нещо, за да започнеш с това?

— Разпечатка от съвещанието на Политбюро в Джуннанхай35.

— Ето това може да се нарече „трудна мишена“ — усмихна се Кук. — Все едно да се опиташ да сложиш бръмбар36 в Белия дом.

— Не означава, че е невъзможно — отговори Джонатан. — Ще трябва да успеем да вербуваме член на Политбюро, нали така?

— И да го бяхме направили, нямаше да ти кажа — отвърна Кук.

Бюро за азиатски тихоокеански, латиноамерикански и африкански анализ (APLAA)

Централа на ЦРУ

Помещението на APLAA изглеждаше точно така, както Кира си бе представяла Червената клетка, с десет пъти повече пространство и с толкова кабинки, че тя се учуди дали Агенцията не нарушава пожарните разпоредби. Имаше рафт на две нива с лазерни принтери до копирна машина с индустриални размери и всички машини работеха. Кошчетата с боклук за изгаряне бяха препълнени с класифицирани отпадъци, чакащи да бъдат изхвърлени в каналите към мазето, където някой щеше да ги вземе, за да бъдат нарязани и изгорени. Изглеждаше и звучеше така, сякаш там имаше стотици хора, натъпкани в това тясно пространство, и тя усещаше енергията им.

Не толкова контролиран хаос, помисли си тя. Напрежението в залата бе като влажността в горещ ден във Вирджиния, почти осезаемо и всепроникващо. Въпреки шума не се чуваше човешки глас, а това изнерви Кира. Всички работеха и никой не говореше. Тя се учуди дали ДР анализаторите са обучени при стрес да се оттеглят в кабинките си.

Едно момиче със сини джинси и черно поло — приемливо облекло за студени дни — пристъпи напред. Носеше сива значка, забодена върху джоба, обявяваща статуса й на колежански стажант. А това беше ЦРУ версията на черноработник.

Бедното дете, помисли си Кира, макар разликата във възрастта им да не беше повече от пет години. Трябва да пуснат стажантите да си стоят по домовете, вместо да ги влачат тук в такъв снежен ден.

— Мога ли да ви помогна? — попита стажантката.

Надявам се да приличам на анализатор, помисли си Кира. Почувства се като идиотка.

— Аз съм Кира Страйкър от Червената клетка. Пишем материал за атаките в Тайван, които се проведоха снощи, и исках да взема няколко изследователски документа.

Стажантката се намръщи.

— Нашият директор наясно ли е с това?

Дори временните стажанти мразят Червената клетка.

— Не знам — призна Кира. — Получихме задачата едва преди час. Просто правя изследване за паметна записка. — Още един термин, който чу от анализаторите и се надяваше, че го използва правилно.

Очевидно беше така.

— Какво ви трябва? — попита враждебно стажантката.

Момичето проявяваше забележителна липса на търпение, като се има предвид, че не беше щатен член на екипа. Тя от целия персонал в залата имаше най-малко право да се оплаква от напрежението и тежестта на анализаторските задачи, която би оправдала липсата й на добри маниери.

— Бих могла да използвам помощта ви, за да намеря някои завършени разузнавателни доклади.

— Както казах, точно сега всички сме заети. Трябва да ги потърсите онлайн.

Те са заети. А ти си тук само за да помагаш. Кира огледа за момент младото момиче. Инструкторите й във Фермата бяха открили таланта й да преценява хората от пръв поглед и тутакси да намира недостатъците в характера. Това бе божи дар за човек, изучаващ изкуството на шпионажа, и инструкторите я научиха да го впряга в тактическото планиране. Някои полеви агенти не знаеха как да го включват и изключват, липсваше им нужната преценка и използваха това умение за всички. Кира не страдаше от подобен проблем. Вътрешният й глас се обаждаше ядосано, когато обмисляше идеята за „полева агентура“ спрямо някой колега от Агенцията, но в момента този глас не беше склонен да бъде блокиран от един ДР анализатор, а младата стажантка едва ли можеше да се впише в този статус.

Тя реши, че за момента враждебността не е най-добрият подход. Стажантката бе под напрежение и бе проявила достатъчно кураж да защити поверената й територия срещу външен човек с по-висок чин от нея. Но този кураж се базираше на зает авторитет, така че проявата на гняв просто щеше да задълбочи защитната й позиция и вероятно щеше да я принуди да позвъни за „подкрепление“.

Повечето хора имат естествено желание да помогнат, учеха я инструкторите й. Бъди мила. Бъди разумна. Кажи им, че се нуждаеш от тях. Не им давай повод да не те харесат и съвестта им ще проработи в твоя полза.

Кира се усмихна.

— Разбирам, но наистина се нуждаем от помощта на APLAA по този въпрос. Докладът ни е предназначен за директор Кук и трябва да сме сигурни, че сме получили точните факти.

— О, така ли… — Изражението на момичето стана неуверено.

— Ако просто ми покажете къде е заведено всичко, аз вероятно ще мога да намеря документите сама. Не искам да ви губя времето.

— Кои документи? — попита колебливо стажантката.

— Имам списък — отговори Кира. Погледна в тефтерчето си. — С удоволствие ще се разтърся, ако само ми покажете къде сте складирали копията от завършените разузнавателни доклади от 1995 година насам.

Мисловният процес на стажантката се беше изписал върху изтормозеното й лице. Принципът за „ограничените знания“ бе като заповед от евангелието. Човек не получаваше информация само защото я беше поискал. Простото любопитство не беше достатъчно и стажантката трябваше да реши дали Кира действително се нуждае от достъп до материалите.

— Предполагам, че всичко е наред — кимна тя. — Елате с мен.

Стажантката най-накрая пусна една усмивка, сигурен знак, че Кира я беше обезвредила. За минути момичето се превърна от противник в съучастник, готов да й помогне с охота. Кира я последва през лабиринта до два бежови шкафа, малко по-ниски от нея.

— Оценките от Националното разузнаване, от Разузнавателната агенция и серийните брошури са тук, на горните два рафта — обясни стажантката. — Ежедневните брифинги до президента и Световните разузнавателни доклади с пояснителни бележки и справки са подредени по хронологичен ред на долните два рафта. Нещо друго?

— Не. Това е достатъчно. Благодаря. Наистина оценявам помощта ви.

— Няма защо — отвърна момичето, преди да се отдалечи.

Кира се втренчи в шкафа, отвори го и започна да се рови в документите.

ЦРУ Червена клетка

Кира остави молива си на масата и погледна стенния часовник, който показваше 20:30 часа. Изгубих му края, помисли си тя. Джонатан изчезваше за часове, оставяйки я в приятното уединение на клетката през по-голямата част от деня. Гладът най-накрая я извади от залата преди няколко часа, но в кафето не сервираха вечеря, а тя не можеше да хапне нищо от закуските, които се предлагаха на автоматите. Най-накрая се примири със старите понички, които намери в една кутия на хладилника. Замисли се да попита чии са, но реши, че предишното наставление на Джонатан, че трябва да взема, без да пита, й дава нужното разрешение.

— Скучно, а? — попита Джонатан. Той се втренчи в телевизора, монтиран в ъгъла до тавана. Пресконференцията на Лианг започваше късно и двама британски журналисти запълваха времето с глупости, които анализаторът не искаше да слуша, така че той натисна бутона за изключване на звука.

— Доста затормозяващо, а? — Тя четеше папките с разузнавателни доклади още от обед и не беше спирала, макар че мозъкът й бе престанал да възприема думите още преди часове.

— Ако исках да те тормозя, щях да те накарам да минеш гола през магазина за сувенири.

— Можеш да се досетиш какво щях да ти кажа да направиш — тросна му се тя. — Не мисля, че анализаторите за Китай са пропуснали нещо.

— Пропуснали са — увери я Джонатан. — Това е стандартна практика.

— Виждам защо те обичат толкова много — отбеляза Кира.

— Би било грешка, ако ти пука от това — посъветва я Джонатан.

— Може ли да ми подскажеш нещо?

Той въздъхна.

— Кук беше права, когато спомена, че ЦРУ страда от сериозни разузнавателни провали средно веднъж на седем години — обясни Джонатан. — Проучванията показват, че всеки от тях е провал на анализа, не на събирането на данни. Имахме информация да разберем какво става. Ала във всеки случай анализаторите са допуснали някакви грешки… Групово мислене и какво ли не. Не ги спира изискването анализаторите да преминават през по-сериозно обучение. Всички процеси, които налагаме, за да предотвратим тези грешки — повече координация, повече преглеждане, повече коригиране, — не вършат работа. В някои случаи дори правят грешките по-вероятни. И когато казах, че това е стандартна практика, аз говорех сериозно, буквално.

— А какво върши работа? — попита тя.

— Съдейки по нашия опит ли? Очевидно нищо. Но една добра Червена клетка помага — отговори той. — Анализът на Червената клетка няма нищо общо с правилното и грешното или с предсказването на бъдещето. Тя е за да накара хората да се замислят за пропуснатите възможности. Еволюцията, или бог, според предпочитанията ти, ни е създала с такива мозъци. Когато се сблъскаме с някоя загадка, ние се лепваме за първото обяснение, което изглежда, че пасва на фактите и на нашия начин на мислене, на нашите предразсъдъци… Дори умните анализатори тръгват в плитките, удобни коловози. За да ги извадиш от там, трябва да ги накараш да се почувстват неудобно, за да се замислят над нови идеи, включително и такива, които може да не им харесат. А това означава да си…

— Неприятен… — подсказа му Кира.

— Щях да кажа „агресивен“. Но двете неща често си приличат. — Той вдигна очи към телевизора. Лианг стоеше на подиума, размахвайки ръце почти ожесточено. Джонатан взе дистанционното и включи звука, докато тайванският президент тропаше по подиума в равномерен ритъм с думите си. Жонгхуа мингуо ше идже жукуан дули де гуоджа! Преводачът съобщи текста на английски половин секунда след това без синхрон с развълнувания глас на Лианг. Тайван е суверенна държава!

— Хитро — отбеляза Кира. Отвори една кутийка с кола и отпи малка глътка. Вече караше само на кофеин.

— Ще трябва малко дипломация, за да се заглади това — съгласи се Джонатан.

Не бе толкова реч, колкото тирада, и Кира се хвана, че зяпа екрана, но не чува нищо.

— В магистърската ми програма в Университета във Вирджиния имах един колега от Пекин… Беше син на професионален готвач, а и самият той имаше държавен сертификат за кулинарен майстор — започна тя. — Когато завършихме, той приготви ядене от четири ястия за някои от нас и за години ме отказа от китайската храна, приготвена в Америка. Веднъж ме попита дали си мисля, че Тайван е суверенна държава или че е китайска провинция.

Интересно, замисли се той. Тя споделяше лични спомени с човек, когото едва познаваше.

— Тежък въпрос. И какво му отговори?

— Попитах го дали Пекин събира данъци от Тайпе — рече Кира.

— Стар номер при дебати — одобри Джонатан. — Да отговориш на въпроса с въпрос.

— Да. Мразя това. Но той го прие добре — спомни си тя.

— Беше дружелюбен. А също така беше комунист и атеист.

— Когато се дипломирахме, му подарихме тениска с надпис „Слава богу за капитализма“. Това го разсмя. След като влязох в Агенцията, започнах да се чудя дали тази тъпа шега не му е създала неприятности, когато се е прибрал у дома… Дали не е прекарал известно време под ярките прожектори с няколко офицери от МДС, опитващи се да разберат доколко сме го покварили.

— Те разговарят с много студенти, които се прибират у дома — отбеляза Джонатан. — Донякъде за да събират информация, но преди всичко за да ги сплашат.

— Върши работа. Нямаме много китайски агенти. — Кира се втренчи през прозореца в мрака. — Не успях да разбера какво е станало с него дори с всичките ресурси, които имаме тук.

Джонатан поклати глава. Младата жена сякаш почти не осъзнаваше присъствието му в стаята и той й предложи:

— Можеш да си тръгваш. Не са нужни двама души, за да свършат тази работа за Кук.

Кира вдигна поглед и не каза нищо, сякаш не беше го чула. После се поколеба, но само за да не изглежда, че е готова да се втурне към вратата. Хрумна й да го попита дали е сигурен, но се отказа. Беше напълно убедена, че въпросът ще го подразни, дори ще развали мнението му за нейната интелигентност.

— До утре. — Тя си взе палтото и излезе от залата, без да поглежда назад.

Централа на ЦРУ

Във фоайето в новата сграда на Централата имаше осем охранявани изхода, по четири от двете страни на пропускателния пункт. Над клавиатурите на половината от тях висяха табели „не работи“. Кира потърси работещ изход, намери един вдясно и вдигна значката си към четеца. За момент машината не реагира, после издаде груб шум и отказа да разтвори металните си лостове. Тя натисна значката си в скенера за втори път, но без никакъв ефект. Раздразнена, Кира погледна към пазача, който най-накрая вдигна глава след третата аларма.

— Просто го заобиколи. — Пазачът отново насочи вниманието си към своя монитор.

Кира наведе глава. Най-голямата разузнавателна агенция на света не може да си оправи скенерите.

В тъмното пазачът не видя възмущението, изписано на лицето й, докато тя изпълняваше нареждането му. Автоматичните врати в края изчакаха до последната секунда, за да се отворят, и студеният въздух я облъхна веднага щом премина въздушната завеса и излезе навън. Посрещна я леден вятър. Лампите по тротоара прорязваха пътека в мрака. Тя се затича на юг, към гаража. Луната бе скрита от облаци и Кира не виждаше на повече от двайсет метра във всяка посока в тъмната нощ.

Паркингът бе почти празен и тя намери лесно пикапа си. Пропълзя в ледената кабина и запали двигателя.

Съществуването на такава голяма шпионска мрежа превръща в лъжа твърдението на президента Тян, че Китай е партньор за мир и няма враждебни намерения към тайванския народ. Съобразно това аз прекратявам тайванското участие в Националния съвет за обединение… Кира бе настроила сателитното радио на ВВС. Английският превод беше спокоен, с премерен тон, лишен от гнева и емоциите, които тя долавяше в гласа на Лианг, докато той говореше под превода. Искаше й се да разбира китайски и да чуе оригиналната реч. Главата я заболяваше от слушането на двойни гласове.

Материкът и Тайван са неделими части от Китай. Трябва да търсим мирни и демократични средства за постигане на общата цел, на обединението. Ние сме една нация с две правителства, равни и суверенни…

Кира ускори на излизане от паркинга и пикапът й заобиколи двора, докато стигне до входа към магистрала 123. Мина покрай КПП-то с петнайсет километра в час по-бързо от ограничението за скоростта. Но правилно предположи, че на пазачите им пука само за превозните средства, насочени навътре.

Магистрала 123 беше празна и Кира подкара под снежинките, затрупали градчето Маклийн. Тръгна към платения изход за Дълес роуд, а осевите линии проблясваха спорадично под надигащия се бял прах, като по-често оставаха скрити. Магистралата се простираше право напред покрай будките за таксуване, а снегорините и камионите със сол бяха минали поне веднъж и тя натисна газта до дупка. Глупаво бе да превишава скоростта с поне двайсет и пет километра в час, но не можеше да се сдържи и изобщо не й пукаше…

Кира стигна до края на стълбището и потропа с нозе, за да свали мокрия сняг от ботушите си. Все още валеше, а долу на улицата нямаше закрит паркинг. На сутринта щеше да изгуби половин час да размразява пикапа и да стърже предното стъкло с кредитна карта, преди да успее да излезе на пътя. Това предполагаше някой да разрине паркинга през нощта.

Усети ледената брава в ръката си, докато отваряше входната си врата, и потропа отново с крака върху черджето, преди да влезе в малкото антре. Хвърли ключовете си върху масичката от черешово дърво в коридора, където те се плъзнаха по тъмния гланц и паднаха на пода. Кира остави ботушите си до тях и окачи палтото си.

Примигващата лампичка на гласовата й поща се открояваше на слабата светлина. Тя се взира в нея няколко секунди. Не обичаше да разговаря по телефона дори когато настроението й не беше мрачно, но премигващата лампа възбуди в главата й една мисъл, която я накара да потъне в дълбоки разсъждения. И те се проточиха изненадващо дълго…

Кира се облегна на стената и се опита да подреди мислите си.

Анализът не можеше да е чак толкова труден.

Първа стъпка: събиране на фактите. Тя живееше в този апартамент от две седмици, а Веризон37 й дадоха телефонен номер още по-наскоро. Беше го съобщила само на родителите си, в Агенцията и на няколко местни пицарии и азиатски ресторанти за доставка на храна по домовете. Край на събирането.

Втора стъпка: разработи сценарии и определи вероятностите. Можеше да елиминира заведенията. Те не се обаждаха на клиентите си, за да си търсят работа. Някой рекламен телемаркет? Даде номера си в Националния регистър „Не се обаждай“38 само час след активирането на телефона й, но някои по-настоятелни продавачи игнорираха регистъра. Ала тази вероятност бе много слаба, клоняща към нула.

Родителите й? Възможно е. Ала само майка й можеше да се обади, не и баща й. Различията им разпалваха прекалено много спорове. Професорът беше твърде горд с интелекта си, за да толерира една дъщеря, която имаше различни възгледи за политиката, особено това, че не мразеше кръвожадните военни или корумпираните разузнавателни агенции. Но майка й беше дипломатът в семейството и винаги се опитваше да спаси моста между бащата и дъщерята, който постоянно гореше под краката на Кира.

Агенцията бе по-малка вероятност. Според изискванията Кира даде номера си там, ала едва преди два дни. Той трябваше да се намира в базата данни, но тя нямаше близки приятели в Централата, които да го изровят оттам. Имаше вероятност някой от офиса на директора да е звънял. Това се случи вчера, когато секретарката се обади, за да извика Кира в офиса, където тази сутрин тя се срещна с Кати Кук. Малко вероятно бе Кук да се е обаждала.

Бърк бе друга възможност, но тя се раздели с него преди по-малко от час. Именно той й нареди да си тръгва. Като изключим някой спешен случай, а тя не можеше да проумее какво точно представлява спешен случай при анализа, той нямаше очевидна мотивация да й звъни.

Майка й, офиса на директора, Бърк или някой телемаркет… Вероятностите се трупаха в този ред.

Трета стъпка: провери хипотезите, помисли си тя.

Кира натисна бутона за гласовата поща.

Кира, тук е преподобната Джанет Харис, асистентка на пастора на епископалната църква „Сейнт Джеймс“ тук, в Лийсбърг. Баща ви се обади рано тази сутрин и помоли…

— Благодаря много, тате — каза тя на никого, най-малко на баща си. Кира вдигна слушалката, пусна я обратно, а после я хвърли на килима в дневната.

А може би на стареца наистина му пукаше? Малко вероятно. Би се разтревожил повече за общественото си положение, отколкото за душата й. Един от двата му доктората бе по теология и той беше главен църковен настоятел на енорийското събрание в енория „Света Ана“ в Скотсвил, където живееха родителите й. Да има дъщеря, работеща извън църквата, вероятно бе срамно за него. Тя се съмняваше, че той дори я споменава някога пред другите енориаши.

Кира отвори полупразния хладилник и извади остатъците от някакво задушено с бамя, което купи от един каджунски39 ресторант на „Маркет стрийт“. Взе си и една бира, но не безалкохолна, грабна и тарелка с лепкав ориз и манго.

Изяде остатъците, изпи бирата, остави огризките на масата и се строполи в леглото.