Чиракът

8

— Много е чудновато това, което прави — каза Арлън. — Гледахме няколко пъти записа, но така и не разбрахме.

Бяха слезли на долния етаж, в конферентната зала на болницата.

В ъгъла имаше въртящо се шкафче с телевизор и видео. Арлън остави Канъди да включи апаратурата и да се заеме с дистанционното. Контролът над дистанционното беше алфа-мъжка роля и Канъди изпитваше необходимост да играе тази роля. Арлън беше достатъчно уверен, за да не се нуждае от нея.

Канъди пъхна лентата с думите:

— Добре, нека видим дали бостънската полиция ще успее да разбере.

Това беше равносилно на хвърляне на ръкавица. Натисна бутона за възпроизвеждане на записа.

На екрана се появи затворена врата в края на някакъв коридор.

— Това е поставена на тавана камера в коридор на първия етаж — поясни Арлън. — Вратата, която виждаш, води директно навън, към паркинга за персонала, на изток от сградата. Това е един от четирите изхода. Времето на записа е в долния край.

— Пет и десет — прочете Джейн.

— Според дневника на спешното отделение, затворникът е бил преместен в операционната зала на горния етаж към четири и четирийсет и пет, следователно това се случва двайсет и пет минути по-късно. Сега гледай. Става някъде към пет и единайсет.

На екрана секундите следваха една след друга. И тогава, в пет часа, единайсет минути и тринайсет секунди внезапно се появи някаква фигура и се насочи със спокойна крачка към изхода. Беше с гръб към камерата и те видяха ниско подстригана кафява коса над якичката на бяла лабораторна престилка. Беше с хирургически панталони и хартиени терлици върху обувките. Измина делящото го от вратата разстояние и натисна дръжката, когато внезапно спря.

— Гледай това — обади се Арлън.

Ризоли се приведе напред, с пресъхнало гърло, без да отделя очи от лицето на Уорън Хойт. Стори й се, че той я гледа право в очите. Тръгна към камерата и тя забеляза, че носеше нещо под лявата си мишница. Някакъв вързоп. Продължи да върви, докато застана директно под камерата.

— Ето чудноватата част — поясни Арлън.

Все така загледан в камерата, Хойт вдигна дясната си ръка, с дланта напред, сякаш се готвеше да се закълне пред съда, че ще говори само истината. С лявата ръка посочи към отворената си длан. И се усмихна.

— Какво, по дяволите, значи всичко това? — възкликна Канъди.

Джейн не отговори. Мълчаливо проследи с поглед Хойт, който се обърна, мина през изхода и изчезна зад вратата.

— Пусни го пак — промълви едва чуто тя.

— Имаш ли представа какво означават тези движения с ръцете?

— Пусни го пак.

Канъди се намръщи и натисна бутона за превъртане, а после — за възпроизвеждане.

Хойт отново тръгна към вратата. Обърна се. Върна се към камерата, вперил поглед в тези, които го наблюдаваха сега.

Младата жена седеше, напрегнала всяко мускулче на тялото си, с препускащ пулс, в очакване на следващия му жест. Жестът, чието значение вече беше разбрала.

Хойт вдигна длан.

— Спри го! — каза тя. — Точно тук!

Канъди натисна „пауза“.

Хойт стоеше замръзнал на екрана, с усмивка на лице, сочейки с левия показалец разтворената си дясна длан. Тази картина я зашемети.

Арлън беше този, който наруши проточилото се мълчание.

— Какво означава това? Знаеш ли?

Тя преглътна.

— Да.

— Е, какво? — сопна се Канъди.

Джейн разтвори дланите, които до този момент бе държала на скута си, стиснати в юмруци. И на двете се виждаха белезите, оставени от Хойт преди една година — дебели възли, образували се върху двете дупки, разкъсани от скалпелите му.

Двамата полицаи се взряха в белезите й.

— Хойт ли ти ги направи? — попита Арлън.

Тя кимна.

— Ето това има предвид. Затова вдигна длан. — Погледна към телевизора, където Хойт продължаваше да се усмихва, отворил дланта си пред камерата. — Това е малка шега, само между нас двамата. Неговият начин да каже „Здрасти“. Хирургът говори на мен.

— Трябва доста да си му вгорчила живота — отсъди Канъди. Махна с дистанционното към екрана. — Виж това. Все едно казва: „Сега да те видим“.

— Или „Ще се видим“ — додаде тихо Арлън.

Думите му я смразиха. Да, знам, че ще те видя. Не знам само кога и къде.

Канъди натисна бутона за възпроизвеждане и лентата продължи да се върти. Видяха как Хойт свали ръка и се обърна отново към изхода. Джейн се съсредоточи върху вързопа под мишницата му.

— Спри пак — каза тя.

Канъди натисна „пауза“.

Тя се приведе напред и докосна екрана.

— Какво носи според вас? Прилича на навита хавлия.

— Така е — отвърна Канъди.

— И защо му е?

— Не му трябва хавлията. А онова, което е вътре.

Младата жена се намръщи, сетила се за празната табличка край масата, която бе видяла преди малко в операционната зала.

Погледна към Арлън и каза:

— Инструменти. Взел е хирургически инструменти.

Арлън кимна.

— От залата липсва комплект за лапаротомия.

— Лапаротомия ли? Какво е това?

— Медицинският термин за срязване на корема — отговори Канъди.

На екрана Хойт излезе през изхода и сега виждаха само празен коридор, затворена врата. Канъди изключи телевизора и се обърна към нея.

— Както изглежда, вашият човек няма търпение да се залови отново за работа.

Пропяването на мобилния й телефон я накара да трепне. Усещаше бесните удари на сърцето си, докато вадеше телефона. Двамата мъже я гледаха, затова се изправи и се обърна към прозореца, преди да отговори.

Беше Гейбриъл Дийн.

— Знаеш ли, че имаме среща с криминалния антрополог в три часа? — започна той.

Ризоли погледна часовника си.

— Ще бъда там навреме — отвърна тя.

— Къде си?

— Виж, ще бъда там, разбра ли?

И затвори. Пое дълбоко въздух, загледана през прозореца. „Няма да издържа — помисли си тя. — Чудовищата ми въздействат прекалено силно…“

— Детектив Ризоли? — обади се Канъди.

Обърна се към него.

— Съжалявам. Трябва да се връщам в Бостън. Ще ми се обадите ли веднага, щом научите нещо за Хойт?

Той кимна. Усмихна се.

— Няма да мине много време преди да научим нещо, предполагам.

Последният човек, с когото имаше желание да разговаря, беше Дийн, но щом влезе в паркинга на сградата на съдебните лекари, видя именно него да слиза от автомобила си. Бързо паркира и изключи двигателя, като мислеше, че ако просто изчака няколко минути, той ще влезе пръв в сградата и така ще избегне ненужния разговор с него. За нещастие той вече я беше забелязал и стоеше на паркинга, за да я изчака, като неизбежна пречка. Нямаше друг избор, освен да се примири с компанията му.

Джейн излезе под безмилостните лъчи на слънцето и тръгна към агента на ФБР с походка на човек, който няма време за губене.

— Ти така и не се върна на срещата тази сутрин — отбеляза той.

— Маркет ме извика в офиса си.

— Той ми каза за случилото се.

Младата жена спря и го погледна.

— Какво ти каза?

— Че един от старите ти извършители е навън.

— Точно така.

— И че това те е разтърсило.

— Маркет и това ли ти каза?

— Не. Но тъй като не се върна на срещата, предположих, че си разстроена.

— Други въпроси се нуждаеха от моето внимание.

Тръгна към сградата на съдебните лекари.

— Вие ръководите този случай, детектив Ризоли — извика след нея той.

Джейн спря и се обърна, за да го погледне.

— Защо чувстваш нужда да ми го припомниш?

Той тръгна бавно към нея, докато се приближи толкова, че придоби заплашителен вид. Може би точно това бе и неговото намерение. Сега стояха лице срещу лице и въпреки че никога нямаше да отстъпи, Ризоли не успя да предотврати изчервяването си под втренчения му поглед. Не само физическото му превъзходство я накара да се почувства заплашена; дори по-силен ефект оказа внезапното осъзнаване на факта, че този мъж беше привлекателен, една наистина перверзна реакция в светлината на гнева й. Опита се да потисне привличането, но то вече бе забило ноктите си в нея и тя не успя да се отърси.

— Този случай ще изисква пълното ни внимание — заяви Дийн. — Виж, разбирам, че си разстроена заради бягството на Уорън Хойт. Това е достатъчно, за да разтърси всяко ченге. Достатъчно, за да го извади от равновесие…

— Почти не ме познаваш. Не се опитвай да ми бъдеш психоаналитик.

— Просто се питам дали се чувстваш достатъчно фокусирана, за да ръководиш това разследване. Или ще се намесят други проблеми.

Ризоли успя да удържи гнева си. И да попита съвсем спокойно:

— Знаеш ли колко души е убил Хойт тази сутрин? Трима, агент Дийн. Един мъж и две жени. Прерязал им е гърлата и си е тръгнал, просто така. По начина, по който винаги успява да го направи. — Вдигна ръце и той се взря в белезите й. — Това е споменът, който ми остави миналата година, току преди да ми пререже гърлото, както смяташе да направи. — Отпусна длани и се засмя. — Така че, напълно си прав. Действително имам проблеми с него.

— Но също така имаш работа за вършене. Тук и сега.

— И я върша.

— Вниманието ти е отвлечено от Хойт. Позволяваш му да ти застане на пътя.

— Единственият проблем, който продължава да ми се изпречва на пътя, си ти. Дори не знам какво правиш тук.

— Сътрудничество между отделните агенции. Не е ли такава линията на партията?

— Само аз съм тази, която сътрудничи. Ти какво ми даваш в замяна?

— А ти какво очакваш?

— Би могъл да започнеш, като обясниш защо се намесва Бюрото. Никога досега не се е появявало в някой от случаите, по които съм работила. Какво прави по-различни семейство Йегър? Какво знаеш за тях, което аз не знам?

— Знам за тях толкова, колкото и ти — отговори той.

Истина ли беше това? Ризоли нямаше представа. Не можеше да разбере този човек. А сега сексуалното привличане бе увеличило още повече объркването й, бе объркало хубавичко цялата разменена помежду им информация.

Дийн погледна часовника си.

— Минава три. Чакат ни.

Тръгна към сградата, но тя не го последва веднага. Остана за миг сама насред паркинга, разтърсена от реакцията си към Дийн. Най-после пое въздух и влезе в моргата, събирайки сили за поредната среща с мъртвите.

Тази среща поне не й преобърна стомаха. Непреодолимата воня на гниене, която я бе накарала да повърне по време на аутопсията на Гейл Йегър, липсваше почти напълно при вторите открити останки. Въпреки това Корсак бе взел обичайните предпазни мерки и тя усети отново миризмата на ментол под носа му. По костите бяха останали само няколко изсушени и приличащи на кожа парчета съединителна тъкан и макар миризмата определено да не беше приятна, поне не я изпрати отново към мивката. Беше твърдо решена да не позволи снощната излагаща я сцена да се повтори, особено сега, когато Гейбриъл Дийн стоеше точно срещу нея, и можеше да вижда всяко трепване на лицето й. Запази стоическо изражение, докато д-р Айлс и криминалният антрополог, д-р Карлос Пепе, разпечатваха кутията, извадиха внимателно скелета и го разположиха върху застланата с чаршаф маса на моргата.

Приведеният като гном шейсетгодишен д-р Пепе се вълнуваше като дете, докато вадеше съдържанието от кутията и се взираше във всяка кост така, сякаш виждаше чисто злато. Докато Ризоли виждаше само колекция от изцапани с пръст кости, лишени от характерни особености като клонки от дърво, д-р Пепе виждаше лъчеви кости, лакътни кости и ключици. Той ги разпозна експедитивно и ги подреди в анатомична позиция. Разделените ребра и гръдна кост издрънчаха върху покритата с чаршаф маса от неръждаема стомана. Прешлените, два от които бяха съединени по хирургически път, образуваха нещо като верига, спускаща се надолу в средната част на масата до кухия пръстен на малкия таз, оформен като мъртвешка царска корона. Костите на ръцете образуваха копиевидни крайници, завършващи със струпване на нещо като кални камъчета; това всъщност бяха костиците, придаващи невероятната сръчност на човешките длани. Веднага се забелязваше доказателството за някаква стара травма: стоманени хирургически игли в лявата бедрена кост. Най-горе на масата д-р Пепе постави черепа и отделената долна челюст. Златни зъби блестяха през засъхналата пръст. Сега вече всички кости бяха по местата си.

Но кутията все още не беше празна.

Той я преобърна, за да изсипе върху застланата с кърпа табличка онова, което бе останало вътре. Посипаха се пръст, листа и кичури сплъстена кафява коса. Антропологът насочи осветлението към подноса и започна да рови из пръстта с пинцета. След секунди намери това, което търсеше: малко черно топче, с формата на голямо зърно ориз.

— Какавиди — обяви той. — Често ги бъркат с изпражнения на плъхове.

— Точно това щях да си помисля и аз — каза Корсак. — Ако от плъхове.

— Тук има доста такива. Просто трябва да знаеш какво търсиш. — Д-р Пепе извади още няколко такива черни зрънца и ги струпа отстрани. — Bug Calliphoridae.

— Какво? — попита Корсак.

— Муха-месарка — обади се Гейбриъл Дийн.

Д-р Пепе кимна.

— Това са обвивките, в които се развиват ларвите на месарката. Те са като пашкули. Нещо като външен скелет за ларвите в третия стадий на развитие. Излизат от тях като зрели мухи. — Насочи лупата към топчиците. — Всички са се излюпили.

— Как така са се излюпили? — попита Ризоли.

— Празни са, което означава, че мухите са се излюпили.

— Колко продължава времето за развитие на Calliphoridae в този регион? — поинтересува се Дийн.

— По това време на годината е около трийсет и пет дни. Но виждаш ли, че тези две какавиди са с различен цвят и степен на износване? Всичките са от един и същ вид, но тази обвивка е била изложена по-дълго на влиянието на стихиите.

— Две различни поколения — обади се Айлс.

— Така предполагам. Ще ми бъде интересно да чуя какво може да каже по въпроса ентомологът12.

— Ако за съзряването на всяко поколение са нужни трийсет и пет дни — произнесе Джейн, — това означава ли, че става дума за седемдесет дни? Толкова време ли е лежала там тази жертва?

Д-р Пепе погледна към костите на масата.

— Онова, което виждам тук, не противоречи на вероятността от смъртта да са изминали два летни месеца.

— Не можете ли да бъдете по-конкретен по този въпрос?

— Не и със скелетни останки. Този индивид може да е лежал в гората два месеца. Или шест месеца.

Ризоли видя как Корсак завъртя очи към тавана, тъй като не беше особено впечатлен от техния специалист по костите.

Но д-р Пепе тепърва започваше. Сега премести фокуса си към останките върху масата.

— Един индивид, от женски пол — заяви той, оглеждайки костите. — По-скоро дребна — не много по-висока от метър петдесет и три сантиметра. Заздравелите фрактури са очевидни. Имаме стара феморална фрактура, третирана с хирургически винт.

— Прилича на Щайнманова игла — обади се Айлс. После посочи лумбалната част на гръбнака. — И й е направено свързване по оперативен път на прешлени L-2 и L-3.

— Множество травми? — осведоми се Ризоли.

— Тази жертва е преживяла голямо травматично събитие.

Д-р Пепе продължи инвентаризацията си.

— Две леви ребра липсват, както и… — Зарови се в колекцията от дребни костици на дланта. — … три карпални кости и повечето фаланги от лявата длан. Някой хищник си е направил закуска, бих казал.

— Сандвич с длан — обади се Корсак.

Никой не се засмя.

— Всички дълги кости са налице. Както и прешлените… — Направи пауза и се намръщи, вперил поглед в костите на врата. — Липсва хиоидната.

— Не можахме да я намерим — обясни Айлс.

— Пресяхте ли пръстта?

— Да. Лично се върнах на мястото, за да я потърся.

— Може да е отмъкната от хищник — заключи д-р Пепе. Взе скапула — една от подобните на лопатки кости зад рамото. — Виждате ли тези дупчици с формата на V? Това е дело на кучешки зъби на хищник? — Вдигна поглед. — Главата отделена от тялото ли беше открита?

— Лежеше на един-два метра от торса — отвърна Ризоли.

Пепе кимна.

— Типично за кучетата. За тях главата е като голяма топка. Играчка. Те я търкалят насам-натам, но не могат да забият зъбите си в нея така, както в крайник или в гърло.

— Чакай — прекъсна го Корсак. — За домашни или диви говорим?

— Всички кучета, и диви, и домашни, се държат по подобен начин. Дори койотите и вълците обичат да играят с топка, също като кучетата. Тъй като тези останки са открити в парк в предградията, заобиколен от жилищни сгради, домашни кучета със сигурност са посещавали въпросната гора. И като представители на кучетата, техният инстинкт също ще ги кара да проявяват интерес към всякакви останки. И захапват всяко нещо от този род, до което успеят да се доберат. Краищата на сакралната кост. Ребрата и върховете на илиачните кости. И, разбира се, ще откъснат всяка все още останала мека тъкан.

Корсак погледна ужасен.

— Съпругата ми има малък шотландски териер. Никога повече няма да му позволя да ме ближе по лицето.

Пепе посегна към черепа и погледна шеговито към д-р Айлс.

— Е, хайде да поиграем на въпроси и отговори, д-р Айлс. Какво ще кажете за това?

— Въпроси и отговори ли? — учуди се Корсак.

— Много популярно е в медицинските училища — обясни Айлс. — За да му провериш знанията. На място.

— Нещо, което съм убеден, че сте използвали много спрямо студентите си по патология — каза Пепе.

— И то най-безмилостно — потвърди лекарката. — Те се свиваха всеки път, когато погледнех към тях. Знаеха, че се задава тежък въпрос.

— А сега ще те изпитам аз — заяви антропологът, с развеселена нотка в гласа. — Кажи ни нещо за този индивид.

Тя се концентрира върху останките.

— Резците, формата на небцето и дължината на черепа съответстват на бялата раса. Черепът е по-скоро дребен, с минимални супраорбитални ръбове. После идва ред на малкия таз. Формата на вътрешните извивки, надпубисния ъгъл. Това е жена от бялата раса.

— А възрастта?

— Вижда се непълно епифизеално срастване на илиачните върхове. Няма артритни промени по гръбнака. Млада жена.

— Подкрепям. — Д-р Пепе взе мандибулата. — Три златни коронки — отбеляза той. — И много амалгамени пломби. Направихте ли рентгенови снимки?

— Йошима ги направи тази сутрин. Поставени са на осветения екран — отвърна Айлс.

Пепе се приближи към тях.

— Имала е два умъртвени зъба. — Посочи филма на долната челюст. — Каналите са запълнени като че ли с гутаперча. И вижте това. Виждате ли как корените на номер седем до десет и двайсет и две до двайсет и седем са къси и тъпи? Имало е ортодонтска намеса.

— Не го бях забелязала — каза Айлс.

Пепе се усмихна.

— Радвам се, че е останало нещо, на което мога да те науча, д-р Айлс. Започваш да ме караш да се чувствам излишен.

— Значи говорим за човек с достатъчно средства, за да си плаща цялата тази работа по зъбите — намеси се агент Дийн.

— При това доста скъпа работа — доуточни Пепе.

Ризоли се сети за Гейл Йегър и абсолютно правите й зъби. Дълго след като сърцето бе престанало да бие, дълго след като плътта се бе разложила, състоянието на зъбите продължаваше да отличава богатите от бедните. Тези, които едвам успяваха да си платят наема, щяха да пренебрегнат болката в кътника, непривлекателната захапка. Характеристиките на тази жертва започваха да звучат плашещо познато.

Млада жена. Бяла. Заможна.

Пепе остави мандибулата и насочи вниманието си към торса. Известно време изучава сплескания гръден кош и гръдна кост. Взе едно ребро, изви го към гръдната кост и се взря в ъгъла, образуван от двете кости.

— Pectus excavatum — обяви той.

За първи път Айлс изглеждаше поразена.

— Не го бях забелязала.

— А как са тибиите?

Тя се премести веднага към другия край на масата и взе една от дългите кости. Вгледа се в нея, смръщвайки все повече чело. После взе съответстващата й кост от другия крайник и я постави до първата.

— Двустранно genu varum13 — каза тя, звучейки доста смутено. — Може би от петнайсет градуса. Не знам как съм го пропуснала.

— Фокусирала си се върху фрактурата. Тази хирургическа игла направо се набива в очите. А и това състояние вече не се среща често. Нужен е някой по-стар като мен, за да го разпознае.

— Това не е извинение. — Айлс помълча, местейки сърдития си поглед от костите на крака към костите на гръдния кош. — Няма логика. Не съответства на работата по зъбите. Сякаш става дума за два различни индивида.

— Имате ли нещо против да обясните за какво си говорите — прекъсна я Корсак. — Какво няма логика?

— Този индивид страда от състояние, известно като genu varum — отговори д-р Айлс. — Криви крака. Пищялите са извити на около петнайсет градуса спрямо правата линия. Това е около два пъти повече от нормалното изкривяване на тибията.

— Защо тогава е цялото това вълнение? Много хора имат криви крака.

— Работата е там, че не са само кривите крака — отвърна Айлс. — Проблем има и в гръдния кош. Вижте ъгъла, който образуват ребрата с гръдната кост. Тя има pectus excavatum или фуниевиден гръден кош. Анормалното формиране на кости и хрущяли става причина за хлътването на стернума — гръдната кост. Ако е сериозно, хлътването може да причини задъхване, сърдечни проблеми. В този случай не е било голямо и вероятно не е предизвиквало появата на симптоми. Състоянието е било предимно козметично.

— И това се дължи на аномалното костно формиране? — уточни Ризоли.

— Да. Дефект в костния метаболизъм.

— За какъв тип болест говорим?

Айлс се поколеба и погледна към д-р Пепе.

— Ръстът й е нисък.

— Какво ще покаже таблицата на Trotter-Gleiser?

Айлс извади шивашки сантиметър, наложи го върху бедрената кост и тибията.

— Предполагам около метър и петдесет и пет. Плюс-минус пет сантиметра.

— Значи имаме pectus excavatum. Двустранно genu varum. Нисък ръст. — Той кимна. — Всичко това силно навежда към един извод.

Айлс погледна към Ризоли.

— Имала е рахит като дете.

Тази дума, рахит, звучеше почти старомодно. Джейн я свързваше с босоноги деца в порутени коптори, плачещи бебета и мръсотията на бедността. Друга ера, оцветена в тъмнокафяво. Рахит не беше подходяща дума за жена с три златни коронки и разкрасявани от ортодонт зъби.

Това противоречие направи впечатление и на Гейбриъл Дийн.

— Мислех, че рахитът се причинява от недохранване — обади се той.

— Да — съгласи се Айлс. — Липса на витамин D. Повечето деца получават достатъчно витамин D от млякото или слънчевата светлина. Но ако е недохранено и го държат на затворено, детето ще получи дефицит от този витамин. А това се отразява върху метаболизма на калция и развитието на костите. — Лекарката направи пауза. — Всъщност никога досега не съм виждала случай на рахит.

— Ела някой ден на разкопки с мен — предложи д-р Пепе. — Ще ти покажа колкото искаш случаи от миналия век. Скандинавия, Северна Русия…

— Но днес? В САЩ? — попита Дийн.

Пепе поклати глава.

— Доста необичайно. Съдейки по костните деформации и дребния ръст бих предположил, че този индивид е живял в бедност. Поне в юношеските години.

— Това не съответства на работата по зъбите.

— Така е. Затова д-р Айлс каза, че сякаш имаме работа с два отделни индивида.

„Детето и възрастният“ — помисли си Ризоли. Спомни си своето детство в Ревиър, семейството си, натъпкано в задушната къщичка, която бе взело под наем, толкова малка, че бе невъзможно да има някакво уединение, поради което се бе налагало да пропълзява в тайното си местенце под стъпалата пред главния вход. Спомни си краткия период, когато баща й бе останал без работа, уплашения шепот в спалнята на родителите й, вечерята от консервирана царевица и картофи. Лошият период не бе продължил дълго; преди да бе минала година баща й се бе върнал на работа и на масата отново се бе появило месо. Но допирът с бедността оставя своите следи, ако не по тялото, определено в съзнанието; и трите деца на семейство Ризоли бяха избрали кариера, носеща ако не впечатляващи, то поне стабилни доходи — Джейн в полицията, Франки във военноморските сили, а Майки — в Американските пощенски служби. Стремежът и на тримата беше да избягат от несигурността на своето детство. Погледна към скелета на масата и каза:

— От мизерията до богатството. Става и така.

— Като в роман от Дикенс — обади се Дийн.

— О, да — съгласи се Корсак. — Хлапето, което наричаха Малкия Тим.

Д-р Айлс кимна.

— Малкият Тим страдаше от рахит.

— Но после живя щастливо сто години, защото старият Скрудж вероятно му остави маса пари — допълни Корсак.

„Ти обаче не живя щастливо сто години след това“ — помисли си Ризоли, загледана в останките. Това не беше вече просто навяващ тъга набор от кости, а жена, чийто живот започваше да приема някаква форма в ума на Джейн. Виждаше детето с криви крачета и хлътнали гърди, което расте като закърняло цвете в неблагодатната почва на бедността. Видя как това дете преминава в юношеството, носейки блузи с различни копчета, с изтъркан до прозрачно плат. Имало ли е дори тогава нещо различно, нещо специално в това момиче? Решителност в очите, вдигната брадичка, говореща, че е предназначено да води по-хубав живот от този, сред който се е родило?

Защото жената, в която се превръща, живее в друг свят, където парите купуват прави зъби и златни коронки. Късметът, упоритият труд или може би вниманието на подходящия мъж я бе издигнало до нивото на по-комфортни обстоятелства. Но бедността от детството бе запечатана и досега в костите й, в изкривените крака и хлътналия гръден кош.

Виждаха се доказателства и за болка, за катастрофално събитие, строшило левия крак и гръбнака, в резултат на което два от прешлените й бяха съединени по хирургичен път, а едно стоманено острие бе забито завинаги в бедрената й кост.

— Ако се съди по обемната работа по зъбите и предполагаемия й социално-икономически статус, липсата на тази жена не може да е останала незабелязана — каза д-р Айлс. — Тя е мъртва поне от два месеца. Много е вероятно да фигурира в НКИЦ.

— Да, заедно с още сто хиляди човека — отсъди Корсак.

Националният криминално-информационен център на ФБР поддържаше файл за всеки липсващ човек и данните от него можеха да бъдат сверени с неидентифицираните останки, за да се направи списък за възможните съответствия.

— Няма ли нещо местно? — попита Пепе. — Няма ли отворени случаи на липсващи хора, които биха могли да съответстват?

Ризоли поклати глава.

— Не и в щата Масачузетс.

Колкото и да беше изтощена, тази нощ не можа да заспи. Стана веднъж, за да провери ключалките на вратата и на прозореца, водещ към пожарната стълба. Един час по-късно чу някакъв шум и й се стори, че Уорън Хойт върви по коридора към спалнята й, със скалпел в ръка. Грабна оръжието си от нощното шкафче и клекна в мрака, готова за стрелба. Мокра от пот, с насочен към вратата на стаята пистолет, тя зачака появата на сянката на прага.

Не видя нищо, не чу нищо, освен барабаненето на своето сърце и пулсациите на музиката от една минаваща по улицата кола.

Най-накрая се промъкна в коридора и включи осветлението.

Нямаше никой.

Влезе в дневната, включи още една лампа. С един бърз поглед се увери, че веригата на вратата си е на мястото, че прозорецът към пожарната стълба е здраво заключен. Стоя дълго така, взирайки се в стаята, която изглеждаше по същия начин, по който я беше оставила, и си мислеше: „Побърквам се“.

Отпусна се тежко на дивана, остави пистолета и обхвана глава в дланите си; искаше й се да може да изстиска всички мисли за Уорън Хойт от ума си. Но той си оставаше все така там, като тумор, който не може да бъде изрязан, разпространяващ метастазите си във всеки буден миг от живота й. В леглото не беше мислила за Гейл Йегър или за безименната жена, чиито кости бяха изследвали днес. Не беше мислила и за Човека от самолета, чиято папка стоеше върху бюрото й в службата и я гледаше с безмълвен упрек, задето го пренебрегваше. Толкова имена и доклади изискваха вниманието й, но докато бе лежала и се бе взирала в мрака, бе виждала единствено лицето на Уорън Хойт.

Телефонът звънна. Джейн се изправи рязко, сърцето заблъска в гърдите й. Наложи се да поеме няколко пъти въздух, за да се успокои достатъчно, че да вдигне слушалката.

— Ризоли? — прозвуча гласът на Томас Мур.

Определено не беше очаквала да чуе него и, заварена така неподготвена, изведнъж я обзе непреодолим копнеж. Само преди една година двамата с Мур бяха работили заедно като партньори при разследването на Хирургът. Макар взаимоотношенията им никога да не бяха прехвърляли рамките на колегиалните отношения, двамата си вярваха достатъчно, за да поверят живота си в ръцете на другия и в известен смисъл тази близост бе също толкова дълбока, колкото и интимността, създавана в брака. Сега, като чу гласа му, тя усети с особена острота колко й липсваше този човек. И доколко женитбата му с Катрин продължаваше да й причинява болка.

— Хей, Мур — отговори непринудено тя, без да разкрива нито една от тези емоции. — Колко е часът там?

— Почти пет. Съжалявам, че ти се обаждам в този час. Не искам Катрин да чуе.

— Няма нищо. Все още съм будна.

Настъпи пауза.

— И на теб ти е трудно да спиш.

Това не беше въпрос, а твърдение. Той знаеше, че един и същ призрак преследва и двамата.

— Маркет ти се е обадил? — попита Джейн.

— Да. Надявах се, че вече…

— Няма нищо. Минаха почти двайсет и четири часа, но досега никой нищо не е виждал.

— Значи следата изстина.

— Първо на първо следа изобщо не е имало. Той убива трима души в операционната зала, превръща се в невидим човек и излиза от болницата. Фичбъргската и щатската полиция пресяха целия квартал, поставиха барикади по пътищата. Снимката му се излъчва по всички вечерни новини. Нищо.

— Има едно място, което ще го привлече. Един човек…

— Твоята сграда вече е под наблюдение. Достатъчно е Хойт да се приближи и ще го хванем.

Последва дълго мълчание. Най-накрая Мур промълви:

— Не мога да я върна вкъщи. Ще я задържа тук, където знам, че е в безопасност.

Ризоли чу страх в гласа му, не за него самия, а за съпругата му, и се запита, клъвната от завистта, какво ли е да те обичат толкова дълбоко.

— Катрин знае ли, че той е навън? — попита тя.

— Да. Трябваше да й кажа.

— Как го прие?

— По-добре от мен. Най-малкото опитва се да ме успокои.

— Тя вече се е изправяла пред най-лошото, Мур. На два пъти го е побеждавала. Доказала е, че е по-силна от него.

— Мисли, че е по-силна от него. Така става, когато положението стане опасно.

— Е, сега има теб.

А аз имам само себе си. Както е било винаги и вероятно както ще бъде винаги.

Той явно бе дочул умората в гласа й, защото добави:

— Случилото се трябва да е истински ад и за теб.

— Аз съм добре.

— В такъв случай се справяш по-добре от мен.

Джейн се засмя, остър и рязък звук, в който нямаше нищо друго, освен външна показност.

— Като че ли имам време да се притеснявам заради Хойт. Затънала съм до шия в работа. Открихме бунище за трупове в резервата „Стоуни брук“.

— Колко са жертвите?

— Две жени, плюс един мъж, когото убил при отвличането. И този също е ужасен, Мур. Разбираш колко е ужасен, когато Цукер му даде прякор. Този е „Властващия“.

— Защо Властващия?

— Защото явно това търси. Власт. Доминиране. Абсолютен контрол над съпруга. Чудовищата и техните болни ритуали.

— Това прилича на повторение на миналото лято.

Само дето този път те няма, за да ми пазиш гърба. Сега имаш други приоритети.

— Някакъв напредък? — попита Томас.

— Бавен. Намесени са много инстанции, много играчи. Участва нютънската полиция и, чуй добре това — шибаното Бюро.

— Какво?

— Да. Някакъв техен агент на име Гейбриъл Дийн. Казва, че е съветник, но се е набъркал до лактите в случая. Това случвало ли ти се е някога досега?

— Никога. — Той замълча. — Нещо не е наред, Ризоли.

— Знам.

— Какво казва Маркет?

— Проснал се е по гръб и се прави на умрял, защото от ВПК наредили да си сътрудничим.

— Каква е историята на Дийн?

— Не си отваря устата. Нали разбираш, от хората „ако ти кажа, ще трябва да те убия“. — Замълча, припомняйки си погледа на Дийн, пронизителните му като парчета синьо стъкло очи. Да, можеше да си го представи как натиска спусъка, без да трепне. — Във всеки случай — додаде тя, — точно в момента Уорън Хойт не е главната ми грижа.

— Но за мен е — заяви Мур.

— Ако има нещо ново, ще го научиш първо от мен.

Затвори телефона и в настъпилата тишина напереността, която я бе обзела, докато разговаряше с Мур, мигновено се стопи. Беше останала отново насаме със страховете си, в апартамент със здраво залостена врата и прозорци и в компанията само на един пистолет.

„Може би ти си най-добрият ми приятел“ — рече си Джейн. Взе оръжието и се върна с него в спалнята.