Чиракът

26

На всеки два часа идват да проверяват кожата ми за рани от залежаването. Това е едно сменящо се трио от лица: Армина в дневната смяна, Белла — във вечерните, и тихата и срамежлива Корасон нощем. За ненаблюдателния те не се отличават особено една от друга — и трите са с гладки кафяви лица и музикални гласове. Жизнерадостна хорова редица от Филипините в бели униформи. Но аз виждам разликите помежду им. Виждам го по начина, по който се доближават до леглото ми, в различния начин, по който ме хващат, когато завъртат торса ми от едната на другата страна върху кувертюрата от овча кожа. Това трябва да се прави денем и нощем, защото аз не мога да се обръщам и тежестта от натиска на тялото ми върху матрака износва кожата. Тя компресира капилярите и прекъсва подхранващия приток на кръв, в резултат на което тъканите започват да гладуват, добиват блед цвят, стават лесно раними. Една незначителна раничка бързо може да се възпали и да се разрасне, като гризящ плътта плъх.

Благодарение на моите три момичета аз нямам рани… поне така ми казват. Аз не мога да проверя, защото не мога да си видя гърба или задника, нито пък усещам нещо от раменете надолу. Поддържането на здравето ми зависи напълно от Армина, Белла и Корасон и аз, като малко бебе, насочвам цялото си внимание върху тези, които се грижат за мен. Изучавам лицата им, вдъхвам миризмата им, запаметявам гласовете им. Знам, че носът на Армина не е съвсем прав, че дъхът на Белла често мирише на чесън и че Корасон почти незабележимо заеква.

Знам също така, че те се страхуват от мен.

Знаят, разбира се, защо съм тук. Всички работещи в отделението за травми на гръбначния мозък знаят кой съм и макар да се отнасят към мен също толкова любезно, колкото и към останалите пациенти, забелязвам, че не ме поглеждат в очите, че се колебаят, преди да ме докоснат, сякаш се готвят да пипнат гореща ютия. Улавям погледите на санитарите в коридора, които си шепнат нещо, вперили очи в мен. Те бъбрят с другите пациенти, разпитват ги за приятелите и семейството, но никога не задават и на мен подобни въпроси. О, питат ме как се чувствам и дали съм спал добре, но разговорите ни се изчерпват с това.

Знам обаче, че са любопитни. Всички са любопитни, всички искат да хвърлят поглед към Хирургът, но се страхуват да се приближат, сякаш е възможно внезапно да скоча и да ги нападна. Затова хвърлят набързо поглед към мен през вратата, но не влизат, ако дългът не ги позове. Трите момичета се грижат за кожата ми, за пикочния ми мехур и дебелото черво, и след това бързат да излязат, оставяйки чудовището само в бърлогата му, приковано за леглото от собственото си разрушено тяло.

Нищо чудно, че очаквам с такова желание посещенията на д-р О’Донъл.

Тя идва веднъж седмично. Носи касетофона, бележника и чанта, пълна с химикалки, с които си води записки. Носи също така и любопитството си, носи го безстрашно и безсрамно, като червено наметало. Любопитството й е чисто професионално или поне тя така си мисли. Приближава стола си до леглото ми и поставя микрофона така, че да улавя всяка дума. После се накланя напред, извила врат към мен, сякаш ми предлага гърлото си. Красиво гърло. Тя е естествена блондинка, много светла, и вените й рисуват деликатни сини линии под бялата кожа. Гледа ме, без да се страхува, и задава въпросите си.

— Липсва ли ти Джон Старк?

— Знаеш, че ми липсва. Загубих брат.

— Брат? Но ти дори не знаеш истинското му име.

— И полицията продължава да ме пита за него. Не мога да им помогна, защото той не ми го е казвал.

— Въпреки това си си кореспондирал с него през цялото време от затвора.

— Имената не бяха от значение за нас.

— Познавали сте се достатъчно добре, за да убивате заедно.

— Само един път, на „Бийкън хил“. То е като при любенето, струва ми се. Първият път все още се учиш да се доверяваш на другия.

— Значи съвместното убиване беше начин да го опознаеш?

— Има ли по-добър начин?

Тя повдига едната си вежда, сякаш не е съвсем сигурна дали говоря сериозно. Но аз говоря напълно сериозно.

— Наричаш го „брат“ — продължава О’Донъл. — Какво разбираш под това?

— Двамата бяхме свързани. Със свещена връзка. Толкова е трудно да намеря някой, който да ме разбира напълно.

— Представям си.

Усещам в думите й сарказъм, който обаче не чувам в гласа й и не виждам в очите й.

— Знам, че трябва да има и други като нас — продължавам аз. — Предизвикателството е да ги откриеш. Да се свържеш с тях. Всеки иска да бъде с хората от неговата „кръвна група“.

— Говориш така, сякаш сте някакъв отделен вид.

— Homo sapiens reptilis — обявявам духовито аз.

— Моля?

— Четох, че част от главния ни мозък датира още от времето на произхода ни от влечугите. Тя контролира най-примитивните човешки функции. Бягство или бой. Чифтосване. Агресия.

— О. Имаш предвид архипалиума20.

— Да. Мозъкът, който сме имали, преди да станем хора и цивилизовани. В него няма емоции, няма съвест. Няма морал. Само онова, което виждаш, като се вгледаш в очите на някоя кобра. Същата част от главния ни мозък, която реагира на обонятелно стимулиране. Затова влечугите имат толкова остро обоняние.

— Това е вярно. От неврологична гледна точка обонятелната ни система е тясно свързана с архипалиума.

— Знаеше ли, че винаги съм имал изключително усещане за миризми?

Известно време тя просто ме наблюдава. Отново се чуди дали говоря сериозно, или измислям тази теория в нейна чест, защото е невропсихиатър и знам, че това ще я впечатли.

Следващият й въпрос показва, че е решила да ме приеме сериозно.

— Джон Старк също ли имаше изключително обоняние?

— Не знам. — Погледът ми е напрегнат. — И сега, след като е мъртъв, никога няма да разберем.

Тя ме изучава като котка, готова да се нахвърли върху жертвата си.

— Изглеждаш разгневен, Уорън.

— Нямам ли причина да бъда разгневен?

Погледът ми пада към безполезното ми тяло, лежащо инертно върху овчата кожа, използвана за намаляване на триенето. Вече дори не мисля за него като за моето тяло. И защо да го правя? Не мога да го усетя. Това е просто буца чужда плът.

— Ядосан си на полицайката — казва О’Донъл.

Такова подразбиращо се от само себе си твърдение дори не се нуждае от потвърждение, затова и не реагирам.

Д-р О’Донъл обаче, е обучена да се взира в чувствата, да бели образувалата се коричка и да оголва кървавата, чувствителна рана под нея. Подушила е миризмата на гниещи емоции и сега се залавя да почиства, да стърже и да дълбае.

— Мислиш ли все още за детектив Ризоли?

— Всеки ден.

— Какви са мислите?

— Наистина ли искаш да знаеш?

— Опитвам се да те разбера, Уорън. Какво мислиш, какво чувстваш. Какво те кара да убиваш.

— Значи продължавам да бъда малкия ти лабораторен плъх. Не съм ти приятел.

Тя прави пауза.

— Да, мога да ти бъда приятел…

— Но не си дошла заради това.

— Честно казано дойдох заради онова, което мога да науча от теб. Което можем да научим всички в отговор на въпроса защо хората убиват. — Привежда се дори още по-близо. И казва тихо: — Затова ми кажи. Всичките си мисли, колкото и смущаващи да са.

Настъпва дълго мълчание. Тогава промълвявам:

— Имам фантазии…

— Какви фантазии?

— Свързани с Джейн Ризоли. С това, което бих искал да направя с нея.

— Кажи ми.

— Това не са хубави фантазии. Сигурен съм, че ще ти се сторят отвратителни.

— Въпреки това бих искала да ги чуя.

В очите й виждам странен блясък, сякаш са осветени отвътре. Мускулите на лицето й са застинали в напрегнато очакване. И несъзнателно е притаила дъх.

Гледам я и си мисля: „О, да, тя би искала да ги чуе. И тя като всички останали иска да чуе всеки мрачен детайл. Твърди, че интересът й е чисто научен, че онова, което й разказвам, е само за изследванията й. Но аз виждам нетърпеливото пламъче в очите й. Подушвам миризмата на феромоните, отделяни при възбуда“.

Виждам влечугото, което се размърдва в клетката си.

Тя иска да знае това, което знам аз. Иска да влезе в моя свят. Най-сетне е готова за пътуването.

Време е да я поканя вътре.