Чиракът

7

— Некрофилията — каза д-р Лорън Цукер, — или „любовта към мъртвите“, винаги е била една от тъмните тайни на човешкия род. Думата има гръцки произход, но доказателства за практикуването й могат да се намерят от времето на фараоните. По онова време, когато умирала красива или високопоставена жена, винаги я държали поне три дни, преди да я предадат в ръцете на онези, които ще я балсамират. Целта е била тялото й да бъде предпазено от сексуално малтретиране от мъжете, натоварени със задачата да я подготвят за погребението. Доказателства за сексуално малтретиране на мъртви съществуват от началото на човешката история. Казват, че цар Ирод правил секс със съпругата си в продължение на седем години след нейната смърт.

Ризоли огледа конферентната зала и остана поразена от това колко позната й се стори сцената: уморени детективи и пръснати по масата папки и снимки от местопрестъплението. Тихият глас на психолога Лорън Цукер ги примамваше да надникнат в кошмарното съзнание на един хищник. А студът… помнеше най-вече студа на това помещение, как бе проникнал до костите и вкочанил дланите й. Много от лицата бяха същите: детективите Джери Слийпър и Дарън Кроу, и партньорът й Бари Фрост. Ченгетата, с които бе работила по разследването на Хирургът преди една година.

Друго лято, друго чудовище.

Но този път от екипа липсваше едно лице. Детектив Томас Мур не беше сред тях и тя усещаше липсата му, усещаше липсата на спокойната му увереност, на хладнокръвието и здравия му разум. Макар да бяха развалили отношенията си по време на разследването на Хирургът, впоследствие бяха възстановили приятелството си и сега отсъствието му беше като зееща дупка в екипа им.

На мястото на Мур, седнал на същия стол, който обикновено заемаше Томас, сега седеше човек, на когото нямаше доверие: Гейбриъл Дийн. Всеки, който влезеше в тази стая, щеше да забележи веднага, че Дийн е аутсайдерът сред събраните ченгета. Като се започне с добре скроения костюм и се свърши с военната му стойка, всичко го отличаваше от останалите и всички си даваха сметка за онова, което ги разделяше. Никой не говореше с Дийн; той беше мълчаливият наблюдател, човекът от Бюрото, чиято роля оставаше мистерия за всички.

Д-р Цукер продължаваше:

— Сексът с труп е нещо, за което на повечето от нас дори не им се мисли. Но той се споменава многократно в литературата, в историята и в някои от криминалните случаи. Девет процента от жертвите на серийни убийци биват насилвани сексуално след смъртта. И Джефри Дамър, и Хенри Ли Лукас, и Тед Бънди, всички са признали, че са правили подобно нещо. — Погледът му падна върху снимката на Гейл Йегър от аутопсията. — Така че наличието на живи сперматозоиди в тази жертва съвсем не е толкова изненадващо.

Дарън Кроу се намеси:

— А казваха, че това го правят само лудите. Така ми обясни веднъж специалистът по изготвяне на профили на ФБР. Че тези хора са побъркани и си говорят сами.

— Да, някога се смяташе, че това е признак за сериозно психически увреден убиец — отвърна Цукер. — Някой, който се мъкне в полусвяст. И наистина една част от тези извършители са психичноболни, попадащи в категорията на дезорганизираните убийци — нито нормални, нито разумни. Те контролират толкова слабо своите импулси, че оставят всевъзможни доказателства след себе си. Косми, сперма, отпечатъци от пръсти. Лесни са за хващане, защото не знаят за инструментариума и лабораториите по криминология или не им пука за тях.

— А какво ще кажеш за този?

— Този извършител не страда от сериозни ментални увреждания, водещи до загуба на реална представа за света. Това е съвсем различно същество. — Цукер отвори папката със снимките от дома на семейство Йегър и ги нареди на масата. После погледна към Джейн. — Детектив Ризоли, вие сте били на местопрестъплението.

Тя кимна.

— Този извършител е действал методично. Пристигнал е оборудван с инструментите за убийството. Действал е чисто и експедитивно. Не е оставил почти никакви следи.

— Имало е сперма — отбеляза Кроу.

— Но не на място, където би имало вероятност да я търсим. Като нищо можехме да я пропуснем. Всъщност едва не го и направихме.

— А цялостното ти впечатление? — попита Цукер.

— Организиран е. Интелигентен. — Джейн направи пауза. И добави: — Също като Хирургът.

Срещна погледа на Цукер. Този човек винаги я беше карал да се чувства неловко и беззащитна пред замисления му поглед. Но Уорън Хойт несъмнено беше в умовете на всички. Не можеше да е единствената, която имаше усещането, че някогашният кошмар се повтаря.

— Съгласен съм с вас — заяви Цукер. — Този убиец е организиран. Целта му не е само незабавно да удовлетвори импулсите си. Поведението му показва, че има определена цел, а именно — да притежава пълен контрол над женско тяло, в този случай — жертвата Гейл Йегър. Този извършител иска да я притежава, да я използва дори след смъртта й. Като я насилва пред съпруга, той постановява правото си на притежание. По този начин заема доминираща позиция и над двамата.

Взе снимката от аутопсията.

— Интересното е, че тя не е осакатена или рязана по някакъв начин. Като се изключат естествените промени, характерни за ранния стадий на разлагане, трупът изглежда в добро състояние.

Погледна към Ризоли за потвърждение.

— Нямаше отворени рани — каза тя. — Причината за смъртта е удушаване.

— Което е най-интимният начин да убиеш някого.

— Интимен ли?

— Помислете какво означава да удушиш някого с ръце. Колко лично е. Близкият контакт. Кожа до кожа. Твоите ръце в нейната плът. Притискаш гърлото й, усещайки как животът я напуска.

Джейн го изгледа с погнуса.

— Божичко!

— Ето така мисли той. Така чувства той. Това е вселената, която обитава, и ние трябва да разберем как изглежда тази вселена. — Цукер посочи към снимката на Гейл Йегър. — Той е воден от непреодолимо желание да обладава тялото й, да го притежава, мъртво или живо. Този човек се привързва към трупа и продължава да го мачка. Да го малтретира сексуално.

— Защо тогава ще го изхвърля? — попита Слийпър. — Защо да не си го задържи седем години? Както направил цар Ирод със своята съпруга.

— Практични причини? — рече психологът. — Може би живее в жилищен блок, където миризмата на разлагащото се тяло несъмнено ще привлече нечие внимание. Три дни е горе-долу най-дългият период, през който някой би пазил труп.

Кроу се изсмя.

— Опитай с три секунди.

— В такъв случай от думите ти излиза, че е чувствал привързаност към това тяло почти като любовник — обади се Ризоли.

Цукер кимна.

— Несъмнено не му е било лесно просто да я изхвърли там. В „Стоуни брук“.

— Да, не му е било лесно. Все едно любовникът да те изостави.

Джейн си представи онова място в гората. Дърветата, пъстрата сянка. Толкова далече от жегата и шума на града.

— Това не е просто място за изхвърляне — каза тя. — Може би е осветен терен, гробище.

Всички я погледнаха.

— Кажи го пак? — обади се Кроу.

— Детектив Ризоли засегна точно това, което се готвех да обясня — рече Цукер. — Онова място, в резервата, не е просто място за изхвърляне на използвани трупове. Запитайте се защо не ги е заровил? Защо ги е оставил така увеличавайки опасността евентуално да бъдат открити?

— Защото ги посещава — промълви Джейн.

Психологът кимна.

— Това са неговите любовници. Неговият харем. Той се връща отново и отново, за да ги види, да ги докосне. Може би дори да ги прегърне. Затова от него е изпаднал онзи косъм от труп. Когато има вземане-даване с телата, по дрехите му полепват космите им. — Цукер я погледна. — Онзи косъм от мъртвец отговаря ли на косата на намерения там втори труп?

Джейн кимна.

— С детектив Корсак започнахме от предположението, че този извършител е отнесъл косъма от работното си място. Сега, когато знаем откъде е косъмът, има ли смисъл да продължаваме да преследваме гледната точка за погребалния дом?

— Да — отговори психологът. — И ще ви кажа защо. Труповете привличат некрофилите. За тях е удоволствие да ги мият, да ги обличат. Да ги гримират. Напълно възможно е да опитат да получат достъп до това занимание, избирайки да работят в свързаната със смъртта индустрия. Например като помощник на полагащия последните грижи за тялото преди погребението или гримьор в морга. Имайте предвид, че неидентифицираните останки може изобщо да не са на жертва на убийство. Един от най-известните некрофили е бил страдащ от психоза мъж на име Ед Гейн, който започнал с набези из гробищата. Изравял женски тела и ги носел вкъщи. Едва по-късно прибягнал към убийството като средство за снабдяване с трупове.

— О, боже! — измърмори Фрост. — Става все по-хубаво.

— Това е един аспект от широкия спектър на човешкото поведение. Некрофилите ни се струват болни и извратени. Но те винаги са били сред нас — странна част от човечеството, подтиквана от странни мании. Особени апетити. Да, някои от тях страдат от явна психоза. Но други са абсолютно нормални във всяко отношение.

Уорън Хойт също беше абсолютно нормален.

Този път заговори Гейбриъл Дийн. През цялата среща до този момент не беше произнесъл нито дума и Ризоли почти се стресна, като чу дълбокия му баритон.

— Казахте, че този извършител може би се връща в гората, за да посещава харема си.

— Да — отговори Цукер. — Поради това наблюдението на „Стоуни брук“ би трябвало да продължи неограничено време.

— И какво ще стане, като открие, че харемът му е изчезнал?

Психологът направи пауза.

— Няма да го приеме добре.

При тези думи по гръбнака на Джейн преминаха ледени тръпки. Те са негови любовници. Как би реагирал един мъж, като му откраднат любовницата?

— Ще обезумее — продължи Цукер. — Ще се вбеси, че някой е взел негова собственост. И ще побърза да замести онова, което е изгубил. А то ще го накара да излезе отново на лов. — Погледна към Ризоли. — Трябва да запазите това скрито от медиите, колкото може по-дълго. Наблюдението е може би най-добрата ви възможност да го хванете. Защото той ще се върне в онази гора, но само ако мисли, че е в безопасност. Само ако вярва, че харемът е още там, че го чака.

Вратата на конферентната зала се отвори.

Всички се обърнаха и видяха как лейтенант Маркет надникна в стаята.

— Детектив Ризоли? — каза той. — Трябва да говоря с вас.

— Веднага ли?

— Ако нямате нищо против. Нека отидем в моя кабинет.

Съдейки по израженията на присъстващите, на всички им беше минала една и съща мисъл: викаха я да й трият сол на главата. И Джейн нямаше представа защо. Изчерви се, стана от мястото си и излезе от стаята.

Маркет мълчеше, докато вървяха към отдел „Убийства“. Влязоха в кабинета му и той затвори вратата след себе си. През стъклената стена виждаше детективите, които я наблюдаваха от бюрата си. Маркет се приближи до прозореца и пусна щорите.

— Защо не седнеш, Ризоли?

— Добре съм така. Искам само да разбера какво става.

— Моля. — Гласът му прозвуча по-тихо, дори нежно. — Седни.

Почувства се неловко, защото за него не беше привично да бъде толкова внимателен. Двамата с Маркет така и не успяха да си допаднат. Отдел „Убийства“ все още беше мъжки клуб и Джейн знаеше, че донякъде той я възприема като нежелана нашественица. Отпусна се на един стол, усещайки как сърцето й започва да блъска като чук в гърдите.

Лейтенантът помълча, сякаш опитвайки се да намери подходящите думи.

— Исках да ти го кажа, преди да са чули другите. Защото мисля, че ти ще го приемеш най-тежко. Сигурен съм, че това е временна ситуация и ще бъде разрешена след дни, ако не и часове.

— Каква ситуация?

— Тази сутрин, към пет часа, Уорън Хойт е избягал от затвора.

Сега си обясни настояването му да седне; беше очаквал, че тази новина ще я накара да грохне.

Но не беше познал. Тя стоеше абсолютно неподвижно, с дълбоко потиснати емоции, всеки нерв бе станал безчувствен. Когато заговори, гласът й прозвуча толкова тайнствено спокоен, че тя самата едва го разпозна.

— Как е станало? — попита Джейн.

— При преместване поради здравословни причини. Снощи е бил приет в болницата във Фичбърг за спешна апендектомия. Не знаем как точно е станало. Но в операционната зала… — Маркет направи пауза. — Не са останали живи свидетели.

— Колко са мъртвите? — попита тя.

Гласът й бе все така равен. Все така като че ли на някой непознат.

— Трима. Една сестра и анестезиологът, които го подготвяли за операцията. Плюс надзирателя, който го придружил до болницата.

— „Суза-Барановски“ е заведение от шеста степен.

— Да.

— И са го пуснали да отиде в цивилна болница?

— Ако ставаше дума за рутинно приемане, щяха да го транспортират до затворническото отделение на „Шатък“. Но при спешна медицинска ситуация политиката е затворниците да се закарват в най-близкото болнично заведение. И в случая най-близкото е било във Фичбърг.

— Кой е решил, че случаят е спешен?

— Сестрата на затвора. Тя прегледала Хойт и се консултирала с лекаря на затвора. И двамата стигнали до извода, че той се нуждае от спешно внимание.

— Въз основа на какви факти?

В гласа й започнаха да се промъкват остри нотки, първата индикация за появата на емоции.

— Имало е симптоми. Болки в корема…

— Той е учил медицина. Знаел е точно какво да им каже.

— Резултатите от лабораторните изследвания също не били нормални.

— Какви изследвания?

— Нещо, свързано с увеличения брой бели кръвни телца.

— Разбрали ли са с кого си имат работа? Имали ли са поне някаква представа?

— Не можеш да подправиш кръвно изследване.

— Той може. Работил е в болница. Знае как да манипулира лабораторни изследвания.

— Детектив…

— За бога, та той беше точно шибан кръвен лаборант!

Остротата на гласа й я стресна. Гледаше събеседника си, шокирана от своето избухване. И от емоциите, които най-накрая забушуваха в нея. Ярост. Безпомощност.

И страх. През всички тези месеци го беше потискала, защото знаеше, че е необяснимо да се страхува от Уорън Хойт. Той се намираше на място, откъдето нямаше как да стигне до нея, откъдето не можеше да й навреди. Кошмарите бяха просто последствие от шока, ехо от ужаса, който се надяваше с времето да утихне. Но сега страхът беше съвсем логичен и я държеше здраво в зъбите си.

Джейн скочи рязко на крака и понечи да излезе.

— Детектив Ризоли!

Тя спря на прага.

— Къде отивате?

— Мисля, че знаете къде трябва да отида.

— Случаят е под контрола на полицията на Фичбърг и щатската полиция.

— Така ли мислите? За тях той е просто поредният избягал негодник. И очакват той да допусне същите грешки, които правят всички останали. Но той няма да ги допусне. Ще се промъкне през мрежата им.

— Подценяваш ги.

— Те подценяват Хойт. Нямат представа с какво си имат работа — заяви тя.

Но аз имам. И то много добра представа.

Навън паркингът беше нажежен до бяло от безмилостното слънце, а духащият откъм улицата вятър беше тежък и душен. Когато влезе в колата си, ризата й беше вече мокра от пот. „На Хойт тази горещина щеше да му допадне“, помисли си тя. Той се чувстваше най-добре в горещо време, така както гущерът се чувства най-добре на напечения като от пещ пясък в пустинята. И като всяко влечуго знаеше как пъргаво да се изплъзне от опасността.

Няма да го намерят.

Докато караше към Фичбърг, Ризоли мислеше за Хирургът, изгубен отново в света. Представяше си го как ходи из градските улици, като хищник, озовал се отново сред плячката. Не беше сигурна дали ще има силата да се изправи пак срещу него. Дали, след като го беше победила веднъж, не беше използвала отпуснатата й за целия й живот квота от храброст. Не се смяташе за страхливка; никога не беше бягала от предизвикателствата и винаги се беше втурвала с главата напред във всяка свада. Но се разтреперваше само при мисълта, че може да се наложи да се изправи отново срещу Уорън Хойт.

Веднъж се спречках с него и това едва не ми коства живота. Не знам дали бих могла да го направя пак. Дали ще мога да победя чудовището, за да го върна в клетката.

Никой не контролираше наоколо. Ризоли спря в болничния коридор, оглеждайки се за униформен полицай, но видя само няколко сестри; две от тях се бяха прегърнали за утеха, другите се бяха скупчили заедно и разговаряха приглушено, с посивели от шок лица.

Джейн се приведе и се мушна под увисналата жълта лента, мина безпрепятствено през двойната врата, която се отвори автоматично, за да я пропусне в приемната част на операционната зала. Видя петната и кървавите отпечатъци от стъпки по пода. Екипът за събиране на доказателствен материал вече прибираше нещата си. Тази сцена на престъплението не можеше да бъде запазена в този си вид; всички очакваха мястото да се освободи, за да го почистят и пуснат отново в употреба.

Но въпреки това, въпреки че мнозина бяха идвали преди пристигането на полицията, Ризоли пак беше в състояние да прочете какво се бе случило в това помещение, защото беше написано с кръв по стените. Видя засъхналите дъги от бликащата кръв от пулсиращата артерия на жертвата. Тя беше изрисувала синусоидна крива по стената и опръскала голямата дъска, на която се записваше дневният график на операциите; на нея отбелязваха номера на операционната зала, имената на пациентите, имената на хирурзите и оперативните процедури. Беше пропаднал графикът за цял един ден. Какво ли бе станало с пациентите, чиято операция бе внезапно отменена, защото хирургическото отделение неочаквано се бе превърнало в местопрестъпление. Какви ли можеха да бъдат последствията от една отложена холецистектомия11, например… или както там се казваше. Пълният график обясняваше защо сцената на престъплението беше обработена толкова бързо. Нуждите на живите трябваше да бъдат посрещнати. Не можеха да затворят дълго най-натовареното хирургическо отделение на град Фичбърг.

Дъгите от пръскаща кръв продължаваха от другата страна на дъската с графика, покрай ъгъла и по другата стена. Тук пиковете бяха по-малки, тъй като систоличното налягане беше намаляло и пулсациите започваха да падат надолу, плъзгайки се все по-близо до пода. Свършваха в малко езерце близо до бюрото за приемане на пациенти.

Телефонът. Този, който е умрял тук, се е опитал да стигне до телефона.

След бюрото за приемане на пациентите започваше широк коридор с мивки от двете страни, минаващ покрай отделните операционни зали. Мъжки гласове и пукането на радиостанция я привлякоха към отворената врата. Мина покрай редица от мивки, покрай човек от екипа за събиране на доказателствен материал, който почти не я погледна. Никой не оспори правото й да бъде тук, дори когато влезе в операционна зала №4 и спря, ужасена от доказателството за клането. Макар жертвите да ги нямаше, кръвта им беше навсякъде: по стените, шкафчетата и плотовете, както и разнесена по пода от всички, идвали тук след убиеца.

— Госпожо? Госпожо?

Двама мъже в цивилно облекло стояха край шкафа с инструменти и я гледаха намръщено. По-високият тръгна към нея, хартиените терлици върху обувките му залепваха на всяка крачка за окървавения под. Беше на около трийсет и пет години и се държеше наперено и с чувство на превъзходство като всички мъже с добре развита мускулатура. „Компенсация за бързо уголемяващото се чело за сметка на оплешивяващата коса“ — помисли си тя.

Преди да бе успял да зададе очевидния си въпрос, тя извади полицейската си значка.

— Джейн Ризоли. „Убийства“. Бостънска полиция.

— Какво прави тук Бостън?

— Съжалявам. Не знам името ви — отговори тя.

— Сержант Канъди. Сектор „Бегълци“.

От щатската полиция на Масачузетс. Понечи да се ръкува с него, но в този момент забеляза, че той е с латексови ръкавици. А и очевидно нямаше намерение да проявява подобна любезност към нея.

— Можем ли да ви помогнем? — попита Канъди.

— Може би аз мога да ви помогна.

Това предложение явно не го очарова особено.

— Как?

Младата жена погледна към многобройните пресъхнали кървави ручейчета по стената.

— Човекът, който е направил това… Уорън Хойт…

— Какво за него?

— Познавам го много добре.

Сега и по-ниският мъж се присъедини към тях. Имаше бледо лице и достойни за Дъмбо уши, но, макар очевидно също да беше полицай, като че ли не страдаше от чувство за териториално разделение като Канъди.

— Хей, аз те познавам. Ризоли. Ти го тикна зад решетките.

— Работих с екипа.

— Не, ти го заклещи в Лития. — За разлика от своя колега той не носеше ръкавици и се ръкува с нея. — Детектив Арлън. Фичбъргска полиция. Дошла си чак дотук само заради това?

— Веднага щом чух. — Отново погледна към стените. — Давате си сметка с кого си имате работа, нали?

Канъди я прекъсна:

— Държим нещата под контрол.

— Запознати ли сте с историята му?

— Знаем какво е направил тук.

— Но него познавате ли?

— Разполагаме с документацията от „Суза-Барановски“.

— Надзирателите там явно не са имали представа с кого си имат работа. Иначе това нямаше да се случи.

— Винаги съм успявал да върна нарушителите зад решетките — заяви Канъди. — Всички допускат едни и същи грешки.

— Не и този.

— Липсва едва от шест часа.

— Шест часа? — Джейн поклати глава. — Смятай, че вече сте го изгубили.

Канъди се наежи.

— Претърсваме квартала. Проверяваме превозните средства. Медиите са вдигнати на крак и снимката му се показва по всички местни телевизионни канали. Както казах, положението е под контрол.

Вместо да отговори, тя насочи вниманието си отново към кървавите ленти по стените.

— Кой е умрял тук? — промълви Ризоли.

— Анестезиологът и операционната сестра — отговори Арлън. — Анестезиологът лежеше тук, в този край на масата. Сестрата беше намерена там, до вратата.

— Не са ли извикали? Не са ли предупредили надзирателя?

— Би било трудно да издадат какъвто и да било звук. И двете жени са били с прерязан ларинкс.

Джейн се приближи до горната страна на масата и погледна стойката, от която висеше найлонов плик с някакъв разтвор; пластмасовата тръбичка, излизаща от нея, се бе проточила към локвата вода на пода. Под масата се виждаше счупена стъклена спринцовка.

— Били са го включили към системата — отбеляза тя.

— Направили са го още в спешното отделение — обясни Арлън. — Докарали го веднага, след като хирургът на долния етаж го прегледал. Диагнозата е била спукан апендикс.

— Защо хирургът не е дошъл с него? Къде е бил?

— Преглеждал друг пациент в спешното. Дошъл вероятно десет-петнайсет минути след това, което се е случило. Минал през двойната врата, видял мъртвия надзирател, проснат в приемната част, и се спуснал право към телефона. Практически целият персонал на спешното отделение нахлул, но за никоя от жертвите не можело да се направи нищо.

Джейн погледна към пода и видя преплетените отпечатъци от твърде много обувки, следи от прекалено голям хаос, за да може да се направи някакъв извод за събитията.

— Защо надзирателят не е бил тук, вътре, за да наблюдава затворника? — попита тя.

— Предполага се, че операционната зала е стерилна зона. Не се допуска влизане с дрехи от улицата. Вероятно са му казали да чака пред залата.

— Но нали политиката на затворническите заведения е обитателите им да бъдат с белезници през цялото време, докато са извън сградата на затвора?

— Да.

— Дори в операционната зала, дори под упойка. Кракът или ръката на Хойт е трябвало да бъдат закрепени с белезници за операционната маса.

— Така е, трябвало е.

— Намерихте ли белезниците?

Арлън и Канъди се спогледаха.

— Те лежаха на пода, под масата — отговори Канъди.

— Значи все пак е бил с белезници.

— До известно време, да…

— Защо са ги махнали?

— Може би поради медицински съображения? — предположи Арлън. — За да го включат към друга система? За да го преместят в друго положение?

Ризоли поклати глава.

— Тогава щеше да се наложи да извикат надзирателя, за да отключи белезниците. А надзирателят нямаше да излезе от залата, оставяйки там затворника си без белезници.

— В такъв случай той трябва да е проявил безразличие — отсъди Канъди. — Всички в спешното отделение са останали с впечатление, че Хойт е много зле и че е измъчван от прекалено силни болки, за да предприеме каквото и да било. Очевидно не са очаквали…

— Божичко — прошепна младата жена. — Не е изгубил уменията си.

Погледна към количката на анестезиолога и видя, че едно от чекмеджетата беше отворено. Вътре, под яркото осветление на операционната зала, проблясваха шишенца с тиопентал. Упойващо вещество. „Готвели са се да го приспят — помисли си тя. — Той лежи на масата, с включена към вената на ръката система. Охка, с изкривено от болка лице. Те нямат представа какво ще се случи; вниманието им е погълнато от работата. Сестрата обмисля кои инструменти да извади, от какво ще има нужда лекарят. Анестезиологът пресмята дозите на лекарствата, следейки пулса на сърцето на пациента в монитора. Може би вижда ускоряване на пулса и решава, че това е резултат от болката. Не си дава сметка, че той се готви да атакува. Да убива.“

И тогава… какво се е случило тогава?

Джейн погледна към табличката с инструменти до масата. Беше празна.

— Скалпел ли е използвал? — попита тя.

— Не намерихме оръжието.

— Това е любимият му инструмент. Винаги е използвал скалпел… — Космите на тила й настръхнаха от внезапно възникналата в ума й мисъл. Тя погледна към Арлън. — Възможно ли е да е все още в тази сграда?

— Не е в сградата — намеси се Канъди.

— Преди се е маскирал като лекар. Знае как да се смесва с медицинския персонал. Претърсихте ли тази болница?

— Не е нужно да го правим.

— И как разбрахте, че не е тук?

— Имаме доказателство, че е напуснал сградата. Видеозапис.

Пулсът й се ускори.

— Хванали сте го на охранителните камери?

Канъди кимна.

— Предполагам ще искаш да го видиш лично.