Чиракът

19

Навсякъде бяха разхвърляни книжа, върху конферентната маса лежаха отворени папки, между които бяха пръснати лъскави снимки от местопрестъплението. Химикалки скърцаха по жълта хартия. Макар това да беше ерата на компютрите — и тук се виждаха няколко включени лаптопа — когато информацията се излива бързо и обилно, полицаите все още предпочитат комфорта на хартията. Ризоли бе оставила лаптопа си на своето бюро, тъй като предпочиташе да си води записки на ръка. Страницата представляваше плетеница от думи и стрелки и малки квадратчета, подчертаващи важни детайли. Но в бъркотията съществуваше ред, а в постоянството на мастилото — сигурност. Отгърна нова страница, опитвайки да се фокусира върху тихия глас на д-р Цукер. Стараеше се да не се разсейва от присъствието на Гейбриъл Дийн, който седеше до нея и също си водеше записки, но несравнимо по-прегледни. Премести погледа си върху дланта му; дебелите вени изпъкваха върху кожата, както бе стиснал химикалката, маншетът на ризата надничаше снежнобял от ръкава на сивото му сако. Беше се появил на срещата след Джейн и бе избрал да седне до нея. Това означаваше ли нещо? Не, Ризоли. Означава само, че до теб имаше празен стол. Беше загуба на време, отвличане на вниманието да се отдава на подобни мисли. Чувстваше се разконцентрирана, с пръснато в различни посоки внимание, дори записките й върху страницата започваха да се изкривяват на една страна. В стаята имаше петима други мъже, но само Дийн задържаше вниманието й. Вече познаваше миризмата му и можеше да я отличи, хладна и чиста, от симфонията от миризми на афтършейв в помещението. Ризоли, която никога не използваше парфюм, бе заобиколена от мъже, които го използваха.

Погледна към това, което бе написала: „Мутуализъм: симбиоза с полза и за двата или за всички участващи организми“.

Това бе думата, определяща пакта на Уорън Хойт с новия му партньор. Хирургът и Властващия, които работеха в екип. Които ловуваха и заедно се хранеха с мърша.

— Уорън Хойт винаги е работел най-добре с партньор — каза д-р Цукер. — Така му е приятно да ловува. По същия начин, по който ловуваше с Андрю Капра до смъртта на Капра. Хойт наистина се нуждае от участието на друг мъж като част от своя ритуал.

— Но миналата година ходеше на лов самостоятелно — обади се Бари Фрост. — Тогава нямаше партньор.

— В известен смисъл имаше — отвърна Цукер. — Помисли за жертвите, които избираше тук, в Бостън. Всички бяха преживели сексуално насилие — не от Хойт, а от други мъже. Привличат го травмирани жени, белязани от изнасилване. В неговите очи това ги правеше мръсни, заразени. И следователно — достъпни. Дълбоко в себе си Хойт се страхува от нормални жени и този страх го прави импотентен. Чувства се силен само когато мисли за тях като за долни същества. Символично унищожени. Когато ловуваше с Капра, Капра изнасилваше жените. Едва тогава Хойт използваше скалпела. Едва тогава можеше да извлече пълно задоволство от своя ритуал.

Психиатърът огледа залата и видя кимащи в знак на съгласие глави. Полицаите в това помещение вече познаваха тези детайли. Всички те, с изключение на Дийн, бяха работили върху разследването на Хирургът, всички бяха запознати с почерка на Хойт.

Цукер отвори една папка на масата.

— Сега стигаме до втория убиец. Властващия. Неговият ритуал е почти огледален образ на този на Хойт. Той не се страхува от жените. Нито от мъжете. Всъщност избира да атакува жени, които живеят с партньори. При това не става въпрос за създаващо неудобства присъствие на съпруг или приятел. Не, Властващия явно иска мъжът да бъде там и отива подготвен да се справи с него. Със зашеметяващ с електричество пистолет и скоч лента, за да обездвижи съпруга. И разполага жертвата си от мъжки пол така, че да вижда това, което става после. Властващия не убива мъжа веднага, което би било практичният ход. За него удоволствието е неразривно свързано с наличието на публика. От съзнанието, че наблизо има друг мъж, наблюдаващ как той обладава онова, което е негово.

— А за Уорън Хойт удоволствието е да наблюдава — обади се Джейн.

Цукер кимна.

— Точно така. Единият убиец обича да действа. А другият — да гледа. Съвършен пример за мутуализъм. Тези двама мъже са естествени партньори. Желанията им се допълват. Заедно са по-ефективни. Могат да контролират по-добре плячката си. Могат да комбинират уменията си. Дори когато Хойт беше в затвора, Властващия копираше техниките му. Още тогава заимстваше елементи от характерния за Хойт начин на действие.

Този момент Джейн бе разпознала преди всички останали, но никой от присъстващите не отбеляза тази подробност. Може би бяха забравили, но тя не го беше забравила.

— Знаем, че Хойт е получавал писма от граждани. Дори от затвора е успял да си намери почитател. Култивирал го е, може би дори го е инструктирал.

— Чирак — промълви Ризоли.

Цукер я погледна.

— Използва интересна дума. Чирак. Човек, който придобива умение или занаят под ръководството на майстор. В този случай го обучават на ловджийския занаят.

— Но кой е чиракът? — обади се Дийн. — И кой е майсторът?

Въпросът му изнерви Джейн. През изминалата година Уорън Хойт бе олицетворявал най-ужасното зло, което тя бе в състояние да си представи. В един свят, където не липсваха подобни ловци, никой не можеше да се мери с него. А сега Дийн бе повдигнал възможност, която нямаше смисъл да се подлага на обсъждане: възможността Хирургът да е последовател на някой дори още по-чудовищен.

— Каквито и да са взаимоотношенията им — продължи Цукер, — те са далече по-ефикасни като екип, отколкото поотделно. И сега, когато действат в екип, е напълно вероятно моделът на атаките им да се промени.

— Как така? — попита Слийпър.

— Досега Властващия избираше двойки. Слагаше мъжа така, че да изпълнява ролята на публика, на наблюдател на изнасилването. Той иска там да присъства друг мъж, който да гледа как обладава плячката си.

— Но сега вече има партньор — намеси се Ризоли. — Мъж, който ще наблюдава. Мъж, който иска да наблюдава.

Психиатърът кимна.

— Възможно е Хойт да изпълнява тази толкова важна роля във фантазиите на Властващия. На наблюдателя. На публиката.

— Което означава, че следващия път може да не избере двойка — допълни тя. — Може да избере…

Спря, тъй като нямаше желание да довърши мисълта си.

Но Цукер чакаше да чуе отговора й, отговор, до който той вече беше достигнал. Седеше с наклонена на една страна глава, светлите му очи я гледаха едновременно тайнствено и напрегнато.

Изрече го Дийн.

— Ще изберат жена, живееща сама.

Цукер кимна отново.

— Лесна за подчиняване, лесна за контролиране. Без съпруг, за който да се притесняват, така че да могат да съсредоточат цялото си внимание върху нея.

Моята кола. Моят дом. Аз.

Ризоли спря на едно от местата за паркиране в болница „Пилгрим“ и изключи двигателя. Не излезе от колата веднага, а постоя вътре със заключени врати, оглеждайки паркинга. Като полицай винаги бе гледала на себе си като на воин, като на ловец. Никога не беше мислила за себе си като за плячка. Но сега установи, че се държи като плячка, че е бдителна като заек, който се готви да напусне сигурността на леговището си. Тя, която винаги е била безстрашна, бе доведена до състояние да се озърта нервно през прозореца на автомобила си. Тя, която бе разбивала с ритник врати, която винаги бе сред първите нахлули в дома на заподозрения. Хвърли поглед към ретровизьора и видя в него изпито лице, неспокойни очи на жена, която почти не познаваше. Не победител, а жертва. Жена, която презираше.

Отвори рязко вратата и излезе. Изправи гръб, успокоена от тежестта на оръжието в кобура на бедрото си. Копелетата можеха да идват; беше готова за тях.

Пътува сама в асансьора от паркинга, с изправени рамене, със стъпкан от гордостта страх. Щом излезе от асансьора, видя други хора и сега вече усети оръжието си като ненужно, дори прекалено. Придърпа сакото на костюма си, за да прикрие кобура, докато се движеше из болницата и влезе в асансьора заедно с трима студенти по медицина със свежи лица и подаващи се от джобовете им стетоскопи. Разговорът им бе изпълнен с медицинска терминология, нетърпеливи да се похвалят с новия си речник, без да обръщат внимание на стоящата до тях жена с уморен вид. Да, жената с висящото току над бедрото си, скрито оръжие.

Щом стигна до интензивното отделение, мина покрай бюрото за информация и се насочи към преграденото от стъкла помещение №5. Там спря и се загледа намръщено през стъклото.

В леглото на Корсак лежеше жена.

— Извинете, госпожо? — обади се една сестра. — Посетителите трябва да се регистрират.

Джейн се обърна.

— Къде е той?

— Кой?

— Винс Корсак. В това легло трябваше да бъде той.

— Съжалявам. Застъпих на смяна в три…

— Уговорихме се да ми се обадите, ако се случи нещо!

Възбудата й бе привлякла вниманието на друга сестра, която побърза да се намеси, говорейки с успокоителния тон на човек, който често е трябвало да се справя с разстроени роднини.

— Мистър Корсак беше екстубиран тази сутрин, госпожо.

— Какво значи това?

— Тръбичката в гърлото му, която му помагаше да диша — извадихме я. Вече се чувства добре, затова го преместихме в отделението за лежащо болни, малко по-нататък по коридора. — И додаде отбранително: — Ние се обадихме на съпругата на мистър Корсак, да знаете.

Ризоли си спомни Даян Корсак и празния й поглед и се запита дали информацията бе достигнала до съзнанието й, или бе потънала като пени в тъмен кладенец.

Когато стигна до стаята на Корсак, вече беше по-спокойна и в състояние да се контролира. Тихичко промуши глава и надникна.

Той беше буден и гледаше към тавана. Ръцете му лежаха абсолютно неподвижно отстрани на тялото, сякаш се страхуваше да ги помръдне, за да не оплете тръбичките и жичките наоколо.

— Здравей — тихо го повика тя.

Корсак погледна към нея.

— Здравей — изграчи в отговор той.

— Приемаш ли посетители?

В отговор той потупа леглото — покана за нея да седне. Да остане.

Младата жена придърпа един стол до леглото му и седна. Той отново бе вдигнал поглед, но не към тавана, както бе помислила в началото, а към монитора на сърдечната дейност в ъгъла на стаята. По екрана пробягваше електрокардиограма.

— Това е сърцето ми — обясни Корсак.

Беше прегракнал заради преседялата повече от денонощие в гърлото му тръбичка и сега оттам излизаше само тих шепот.

— Изглежда тиктака както трябва — рече Джейн.

— Да.

Настъпи мълчание, погледът му остана все така фиксиран в монитора.

Ризоли видя букета, който бе изпратила тази сутрин, поставен на масичката край главата му. Това беше единствената ваза в стаята. Нима никой друг не се беше сетил да изпрати цветя? Дори съпругата му?

— Вчера се запознах с Даян — каза тя.

Той я погледна, после отмести бързо поглед, но не и преди да бе видяла смут в очите му.

— Предполагам не ти е казала.

Корсак сви рамене.

— Не е идвала днес.

— О. В такъв случай вероятно ще дойде по-късно.

— Проклет да съм, ако знам.

Отговорът му я изненада. Може би изненада и него самия, тъй като лицето му внезапно почервеня.

— Не трябваше да говоря така — промълви той.

— На мен можеш да ми казваш каквото искаш.

Той погледна отново към монитора и въздъхна:

— Добре тогава. Гадно е.

— Кое?

— Всичко. Човек като мен преминава през живота, правейки каквото би трябвало. Носи заплатата си вкъщи. Дава на детето каквото иска. Никога не взема подкуп, нито веднъж. И тогава изведнъж ставам на петдесет и четири и хоп, собственият ми часовник се обръща срещу мен. И ето че лежа по гръб и си мисля: „И за какво, дяволите да го вземат, беше всичко?“. Следвам правилата, а се оказвам с дъщеря-неудачница, която и досега се обажда на татко си само когато има нужда от пари. И със съпруга, която си изпразва главата с всеки боклук, с който успее да се сдобие от аптеката. Аз не мога да се съревновавам с Принц Валиум. Аз съм просто човекът, който й осигурява покрив над главата и плаща всичките й сбъркани рецепти. — Изсмя се, примирено и с горчивина.

— Защо си още женен?

— Каква е алтернативата?

— Да се разделиш с нея.

— Да живея сам, искаш да кажеш.

Произнесе думата „сам“ така, сякаш това бе най-лошият от всички варианти. Някои правят избора си с надежда за по-добро. Изборът на Корсак имаше за цел просто да избегне най-лошото. Взираше се в монитора, проследяващ сърдечната му дейност — виещия се зелен символ на собствената му смъртност. Независимо дали беше добър, или лош, правеният от него избор беше довел до този момент, до тази болнична стая, където страхът си правеше компания със съжалението.

„А къде ли ще бъда аз на неговата възраст? Легнала по гръб в някоя болница, изпълнена със съжаления заради всеки избор, който съм правила, копнееща за пътя, по който така и не съм тръгнала?“ Сети се за притихналия си апартамент с голи стени, за самотното си легло. С какво животът й бе по-добър от живота на Корсак?

— Непрестанно се притеснявам, че ще спре — призна той. — Че на екрана ще остане само една права линия. Тази мисъл ме побърква от страх.

— Престани да го наблюдаваш.

— Ако спра да го наблюдавам, кой тогава ще го прави?

— Сестрите следят навън. Там също има монитори.

— Но дали наистина ги наблюдават? Или просто тъпеят, говорят за пазаруване, гаджета и един Господ знае още за какво? Искам да кажа, все пак става дума за моето скапано сърце.

— Те имат и алармени системи. Ако се случи нещо съвсем леко не както трябва, машината им започва да пищи.

Той я погледна.

— Сериозно?

— Какво, не ми ли вярваш?

— Не.

Двамата се гледаха известно време и тя усети срам. Нямаше право да очаква да й вярва, не и след случилото се в гробището. Тази картина все още не й даваше мира — проснатия на земята Корсак, сам и изоставен в мрака. И тя… толкова целенасочена, дотолкова забравила за всичко друго, освен за преследването. Не можеше да го гледа в очите и сведе поглед към месестата му ръка, която беше свързана със системата.

— Толкова съжалявам — промълви тя. — Боже, само колко съжалявам!

— За какво?

— Че не се огледах за теб.

— За какво говориш?

— Не си ли спомняш?

Той поклати глава.

Джейн направи пауза, осъзнала внезапно, че той наистина не си спомня. Че можеше да не каже това, което бе възнамерявала, и той никога нямаше да разбере как го бе предала, макар и несъзнателно. Мълчанието може и да беше лесният начин да се измъкне в момента, но тя знаеше, че не е в състояние да живее с този товар.

— Какво си спомняш от нощта на гробището? — попита тя. — Последното нещо?

— Последното нещо ли? Тичах. Струва ми се и двамата тичахме, нали? Гонехме извършителя.

— Какво още?

— Помня, че се чувствах наистина ядосан.

— Защо?

Корсак изсумтя.

— Защото не можех да тичам в крак с някакво момиче.

— И после?

Той сви рамене.

— Това е. Това е последното, което помня. Докато сестрите започнаха да вадят проклетата тръбичка от моето… — Спря. — Събудих се веднага. И можеш да ми вярваш, че им дадох да го разберат, без да се помайвам.

Настъпи мълчание. Корсак лежеше, стиснал челюсти, вперил упорито поглед в монитора на апарата за следене на сърдечната дейност. И тогава той добави, със спокойно отвращение:

— Предполагам, че изпортих преследването.

Това изказване я свари неподготвена.

— Корсак…

— Погледни това. — Махна към издутия си корем. — Ще речеш, че съм глътнал баскетболна топка. Така изглежда. Или съм бременен в петнайсетия месец. Не мога да тичам дори наравно с едно момиче. А някога бях бърз. Имах тяло на състезателен кон. Не като сега. Трябваше да ме видиш тогава, Ризоли. Нямаше да ме познаеш. Обзалагам се, че не вярваш на нито една от думите ми, а? Защото си ме виждала само такъв, какъвто съм сега. Разбито нищожество. Пуша прекалено много, ям прекалено много.

„Пиеш прекалено много“ — помисли си тя.

— … Превърнал съм се в грозно каче сланина. — Плесна се ядно по корема.

— Корсак, чуй ме. Аз изпортих работата, не ти.

Той я погледна, явно объркан.

— В гробището. Тичахме и двамата. Мислехме, че преследваме извършителя. Чувах тежкото ти дишане, докато се опитваше да тичаш в крак с мен.

— Сякаш трябва да ми триеш сол на главата заради това.

— После престанах да те чувам. Ти просто изчезна. Аз продължих да тичам, но всичко се оказа загуба на време. Не беше извършителят. Беше агент Дийн, който обхождаше периметъра. Извършителят отдавна бе офейкал. Тичали сме заради едното нищо, Корсак. Заради няколко сенки. Това е всичко.

Той мълчеше, в очакване да чуе продължението на историята.

Джейн си наложи да продължи.

— Ето тогава трябваше да те потърся. Трябваше да си дам сметка, че те няма наоколо. Но нещата бяха приели безумно развитие. И аз просто не помислих, не спрях да се попитам къде си… — Младата жена въздъхна. — Не знам колко време ми беше нужно, за да си спомня. Може би само няколко минути. Но мисля… страхувам се, че беше много по-дълго. И през цялото това време ти си лежал там, край една от надгробните плочи. Доста време ми беше нужно, за да започна да те търся. За да се сетя.

Отново последва мълчание. Тя вече се питаше дали събеседникът й бе регистрирал току-що казаното, защото той започна да се занимава с тръбичката на системата си, да оправя навивките й. Сякаш не искаше да я погледне и вместо това се опитваше да се съсредоточи върху нещо друго.

— Корсак?

— Да.

— Нямаш ли какво да кажеш?

— Да. Забрави го. Това имам да кажа.

— Чувствам се като истинска мижитурка.

— Защо? Защото си си вършила работата ли?

— Защото трябваше да внимавам какво се случва с моя партньор.

— Искаш да кажеш, че аз съм ти бил партньор?

— През онази нощ беше.

Той се засмя.

— През онази нощ аз не бях нищо повече от скапан пасив. Двутонова топка с верига, която те дърпаше назад. Имаше прекалено много неща да вършиш, за да се оглеждаш и за мен. Аз пък лежа тук и се ядосвам на себе си, задето се провалих при изпълнението на служебния си дълг. Провалих се, буквално се провалих. Сгромолясах се. Мислих за всички тъпи лъжи, които си повтарях. Виждаш ли това шкембе? — Отново се плесна по корема. — Щеше да изчезне. Да, вярвах и в това. Че някой ден ще се подложа на диета и ще се избавя от лойта. Вместо това си купувах все по-големи номера панталони. Казвах си, че производителите на дрехи се ебават с номерацията, толкоз. След две-три години може би ще започна да нося клоунски панталони. И тогава цял тон слабителни и хапчета за изхвърляне на течности от тялото няма да ми помогнат. Това със сърцето ми се е задало отдавна. Не може да се каже, че не знаех какво би могло да се случи. Но сега, когато наистина се случи, съм страшно ядосан. — Изсумтя гневно. Погледна отново към монитора, където се виждаше ускоряване на сърдечната дейност. — А ето че сега развълнувах часовника.

Двамата седяха известно време, загледани в монитора, докато чакаха пулсът му да се нормализира. Джейн никога не беше обръщала особено внимание на ударите на сърцето в гръдния си кош. Докато наблюдаваше кривата, описвана от сърцето на Корсак, започна да осъзнава собствения си пулс. Винаги беше приемала ударите на сърцето си за нещо гарантирано и се запита какво ли е да очакваш със затаен дъх всеки удар, страхувайки се, че може да няма следващ. Че пулсациите на живота в гърдите й може внезапно да спрат.

Вдигна очи към Корсак, който лежеше, все така забил поглед в монитора, и си помисли: „Той е повече от ядосан; той е изпълнен с ужас“.

Внезапно той седна в леглото, дланта му политна към гърдите, очите му се разшириха панически.

— Извикай сестрата! Извикай сестрата!

— Какво? Какво има?

— Не чуваш ли онази аларма? Това е моето сърце…

— Корсак, това е пейджърът ми.

— Какво?

Младата жена разкопча пейджъра от колана си и изключи звука му. После го вдигна към болния, за да види изписания на екранчето му номер.

— Виждаш ли? Не е сърцето ти.

Той се отпусна върху възглавниците.

— Божичко. Махни това нещо оттук. За малко да получа инфаркт.

— Може ли да използвам този телефон?

Той лежеше, все така с притисната към гърдите длан, цялото му тяло лежеше отпуснато и обезсилено от току-що преживяния стрес и последвалото облекчение.

— Да, да. Не ми пука.

Джейн взе телефона и набра номера.

От другата страна прозвуча познат глас:

— Канцелария на съдебния лекар. Д-р Айлс.

— Ризоли.

— С детектив Фрост разглеждаме поредица рентгенови зъбни снимки, качени на компютъра ми. Преглеждахме списъка на изчезналите в областта на Ню Ингланд жени, който ни изпратиха от НКИЦ. Изпратен ми е по имейла от щатската полиция на Мейн.

— Какъв е бил случаят?

— Убийство-отвличане от юни тази година. Жертвата на убийството е Кенет Уейт, трийсет и шест годишен. Отвлечената е съпругата му, Марла Джийн, трийсет и четири годишна. В момента гледам рентгеновите снимки на Марла Джийн.

— Значи открихме коя е Дамата с рахита?

— Данните съвпадат — отговори Айлс. — Сега вашето момиче има име: Марла Джийн Уейт. В момента ни изпращат документацията по факса.

— Чакай. В Мейн ли каза, че станало онова отвличане?

— В градче на име Блу Хил. Фрост казва, че е ходил там. На около пет часа с кола.

— Ловната територия на нашия извършител била по-голяма, отколкото предполагахме.

— Ето, Фрост иска да говори с теб.

От другата страна прозвуча бодрият глас на Бари.

— Хей, яла ли си някога рулце от омар?

— Какво?

— Пътьом може да вземем рулца от омар. В едно крайпътно заведение в Линкълнвил Бийч. Тръгваме оттук утре в осем, значи може да пристигнем навреме за обяда. Моята кола или твоята?

— Може да вземем моята. — Направи пауза и не се сдържа да добави: — Дийн вероятно ще иска да пътува с нас.

Сега беше ред на Фрост да направи пауза.

— Добре — отговори най-сетне той без особен ентусиазъм. — Щом така мислиш.

— Ще му се обадя.

Докато оставяше телефона, усети погледа на Корсак върху себе си.

— И така, мистър ФБР явно вече е част от екипа — рече той.

Без да му обърне внимание, Джейн набра номера на мобилния телефон на Дийн.

— Кога се случи това?

— Той е още един ресурс.

— Преди не мислеше така.

— Оттогава имахме възможност да работим заедно.

— Не ми казвай. Видяла си друга страна в него.

Махна му с ръка да млъкне, тъй като отговориха на позвъняването й. Но се оказа, че не е Дийн. Вместо това прозвуча: „Телефонът на абоната е изключен или извън обхват“.

Младата жена затвори и погледна събеседника си.

— Някакъв проблем ли има?

— Ти си тази, която като че ли има проблем. Получаваш прясна улика и нямаш търпение да се обадиш на новото си другарче от ФБР. Какво става?

— Нищо не става.

— На мен не ми изглежда така.

Кръвта нахлу в лицето й. Не беше честна с него и двамата го знаеха. Още докато набираше номера на Дийн, бе усетила как пулсът й се ускорява и бе разбрала точно какво означава това. Чувстваше се като наркоманка, копнееща за поредната си доза, неспособна да се сдържи и да не се обади в хотела му. Обърна гръб на смущаващия я поглед на Корсак и се загледа през прозореца, докато слушаше сигнала на набиращия телефон.

— „Колънейд“.

— Може ли да ме свържете с един от вашите гости? Името му е Гейбриъл Дийн.

— Една минута, ако обичате.

Докато чакаше, Джейн търсеше подходящите думи за него, подходящия тон на гласа. Умерен. Делови. Ченге. Ти си ченге.

Операторът на хотела вдигна отново телефона.

— Съжалявам, но мистър Дийн вече не е гост на хотела.

Ризоли се намръщи, несъзнателно стисна по-силно телефона.

— Оставил ли е номер, на който да може да го търсят?

— Не.

Джейн продължаваше да се взира през прозореца, внезапно заслепена от залязващото слънце.

— Кога си е тръгнал от хотела? — попита тя.

— Преди един час.