Чиракът

22

Джейн го погледна. Новината за военната му служба я бе изненадала. Всъщност вече го беше видяла в поведението му, във властния му вид. Несъмнено имаше представа от първа ръка за военни зони и беше запознат със сценария, който победителите неизменно разиграваха във войната. Унижаването на врага. Грабенето на плячка.

— Нашият извършител е бил в Косово — промълви тя.

— Точно това е мястото, където може да процъфтява — потвърди Конуей. — Където насилствената смърт е ежедневие. На такова място един убиец може да върши всякакви ужасии и да се измъкне, без някой да забележи разликата. Няма как да се разбере колко убийства са приписани на военните действия.

— Значи може би имаме работа с неотдавнашен имигрант — заяви Ризоли. — Бежанец от Косово.

— Това е една от възможностите — отвърна Дийн.

— Възможност, за която си знаел през цялото време.

— Да.

Отговорът му прозвуча без капка колебание.

— Но запази за себе си тази толкова важна информация. Стоеше встрани и гледаше, докато глупавите ченгета се въртят в порочен кръг.

— Дадох ви възможност да направите сами своите заключения.

— Да, но без да знаем всички факти. — Тя посочи към снимките. — Това би могло да промени много.

Двамата мъже се спогледаха. Тогава Конуей каза:

— Страхувам се, че има още неща, които не сме ви казали.

— Още?

Дийн бръкна в папката хармоника и извади оттам друга снимка от местопрестъпление. Макар Джейн да мислеше, че е подготвена за четвъртата фотография, тя като че ли й нанесе удар в цялото тяло. Видя млад, рус мъж с едва набол мустак. Беше изтъкан по-скоро от сухожилия, отколкото от мускули, гръдният му кош представляваше кокалест свод от ребра, слабите му рамене стърчаха напред като бели издатини. Виждаше ясно предсмъртния израз на мъжа, изкривените от ужас мускули на лицето му.

— Тази жертва е била открита на двайсет и девети октомври миналата година — каза Дийн. — Тялото на съпругата така и не е намерено.

Ризоли преглътна с усилие и отмести поглед от лицето на жертвата.

— Пак ли Косово?

— Не. Фейетвил, Северна Каролина.

Тя го погледна сепнато. Не отмести очи, като срещна погледа му, усещайки как я обзема гняв.

— За колко още не си ми казал? Колко общо са проклетите случаи?

— Това са всички, за които знаем.

— Което значи, че може да има и други?

— Възможно е. Но ние нямаме достъп до тази информация.

Тя го изгледа невярващо.

— ФБР да няма достъп?

— Агент Дийн има предвид — намеси се Конуей, — че може да има случаи извън нашата юрисдикция. Страни, до чиято криминална база данни нямаме достъп. Спомнете си, говорим за военни зони. Области на дълбоки политически промени. Места, които биха привлекли нашия извършител. Места, където би се чувствал у дома си.

Убиец, който се движи свободно през океаните. Чийто ловен район не познава национални граници. Помисли за всичко, което бе научила за Властващия. За бързината, с която се бе справял с жертвите си. За копнежа му за контакт с мъртвите. За използването на нож тип „Рамбо“. И за влакната от парашут… мръснозелени. Усещаше погледите на двамата си събеседници, докато преработваше в ума си старата информация въз основа на това, което току-що бе казал сенаторът. Те я изпитваха, чакаха да видят дали щеше да оправдае очакванията им.

Младата жена погледна последната снимка.

— Казахте, че това последно нападение е станало във Фейетвил.

— Да — отвърна Дийн.

— В този район има военна база. Нали?

— Форт Браг. На около десет мили северозападно от Фейетвил.

— Колко са разположените в тази база?

— Около четирийсет и една хиляди на активна служба. Там се помещават Осемнайсети въздушен корпус, Осемдесет и втора въздушна дивизия и Армията за специални операции.

Фактът, че Дийн й бе отговорил без колебание, показваше, че смята тази информация за важна за случая. Информация, която вече се бе намирала на върха на езика му.

— Затова ме държа на тъмно, нали? Имаме работа с човек със специални бойни умения. Някой, на когото му плащат да убива.

— И нас като теб ни държаха на тъмно. — Дийн се приведе напред, лицето му се озова толкова близо до нея, че вече не беше в състояние да се фокусира върху нищо друго, освен върху него. Конуей и всичко останало в стаята изчезна. — Когато прочетох VICAP доклада, изпратен от полицията във Фейетвил, пред очите ми изплуваха случаите от Косово. Убиецът все едно бе написал името си, толкова еднакви бяха характеристиките. Позицията на тялото на жертвата от мъжки пол. Типът острие, използвано за нанасяне на финалния удар. Порцелановата или стъклена чаша, поставена в скута на жертвата. Отвличането на съпругата. Незабавно взех самолет до Фейетвил и прекарах две седмици с местните власти, подпомагайки разследването им. Заподозрян така и не беше идентифициран.

— Защо не можеше да ми кажеш това преди? — попита Ризоли.

— Заради евентуалната самоличност на нашия извършител.

— Не ме интересува, дори да е генерал с четири звезди. Имах право да знам за случая във Фейетвил.

— Ако това беше от значение да идентифицираш бостънския заподозрян, щях да ти го кажа.

— Каза, че във Форт Браг са разположени четирийсет и една хиляди войници на активна служба.

— Да.

— Колко от тези мъже са служили в Косово? Предполагам, че си задал този въпрос.

Дийн кимна.

— Поисках списък от Пентагона с всички войници, чиято служба съвпада като места и дати с тези убийства. Властващия не е в списъка. Само няколко от тези мъже сега живеят в Ню Ингланд и излезе, че нито един от тях не е нашият човек.

— От мен се очаква да ти се доверя в това?

— Да.

Младата жена се изсмя.

— Това изисква невероятно голяма вяра.

— И двамата проявяваме невероятно голяма вяра тук, Джейн. Аз се обзалагам, че мога да ти имам доверие.

— За какво? Досега не си ми казал нищо секретно.

В последвалото мълчание Дийн погледна към Конуей, който кимна почти незабележимо. Така без думи те се договориха да я запознаят с тази толкова важна част от пъзела.

— Чували ли сте някога за „потапяне на овце“, детектив? — попита сенаторът.

— Предполагам, този термин няма нищо общо с истинските овце.

Той се усмихна.

— Не, няма. Това е военен жаргон. Става дума за практиката на ЦРУ понякога да взема за някои мисии войници от армията, обучени за специални операции. Така стана в Никарагуа и Афганистан, когато специалните оперативни групи на ЦРУ имаха нужда от допълнителни хора. В Никарагуа така отидоха много „тюлени“, за да минират пристанищата. В Афганистан влязоха Зелени барети, за да тренират муджахидини. Докато работят за ЦРУ, тези войници стават всъщност офицери на ЦРУ. Заличават ги от документацията на Пентагона. Армията не разполага с документация за тяхната дейност.

Джейн погледна към Дийн.

— В такъв случай списъкът, който ти е дал Пентагонът, имената на войниците от Фейетвил, служили в Косово…

— Списъкът беше непълен — довърши той.

— До каква степен? Колко имена липсваха?

— Не знам.

— Пита ли ЦРУ?

— Ето тук се натъквам на стени.

— Не са съгласни да назоват имена?

— Не трябва да го правят — намеси се Конуей. — Ако вашият извършител е участвал в черни операции зад граница, това никога няма да бъде признато.

— Дори ако тяхното момче сега убива на местна почва?

— Особено ако убива на местна почва — отвърна Дийн. — Това би било истинска катастрофа в отношенията с обществеността. Ами ако той реши да говори? Каква деликатна информация би могла да достигне чрез него до пресата? Мислиш ли, че ЦРУ иска да знаем, че тяхно момче нахлува в къщите и коли невинни граждани? Че се възползва от женски трупове? Няма начин това да бъде скрито от първите страници.

— И какво в такъв случай ви каза Управлението?

— Че нямат информация, която би могла да бъде отнесена към убийството във Фейетвил.

— Звучи като стандартен отговор, с цел да се отървеш от някого.

— Беше много повече от това — увери я Конуей. — Ден след като отправи това запитване към ЦРУ, агент Дийн беше изтеглен от разследването във Фейетвил и инструктиран да се върне във Вашингтон. Заповедта дойде директно от канцеларията на заместник-директора на ФБР.

Ризоли го гледаше, изумена от дълбоката секретност, в която бе забулена самоличността на Властващия.

— Ето кога агент Дийн се обърна към мен — каза сенаторът.

— Защото сте в Комитета на въоръжените служби ли?

— Защото се познаваме от години. Морските пехотинци намират начин да се откриват. И си вярват. Той ме помоли да направя някои запитвания вместо него. Но се страхувам, че не успях да напредна нито крачка.

— Дори един сенатор не е успял да го направи?

Конуей се усмихна с ирония.

— Демократичен сенатор от либерален щат, трябва да добавим. Може да съм служил на страната си като войник. Но някои елементи от защитата никога няма да ме приемат напълно. Или да ми вярват.

Джейн сведе поглед към снимките върху масичката за кафе. Към галерията от мъртви мъже, избрани да бъдат заколени не заради политическите си разбирания, етническата си принадлежност или своите вярвания, а защото имаха красиви съпруги.

— Можехте да ми кажете това преди седмици — промълви тя.

— При полицейските разследвания информацията изтича като през сито — отвърна Дийн.

— Не и при моите.

— При всяко полицейско разследване. Ако тази информация беше споделена с твоя екип, в крайна сметка щеше да стигне до медиите. А тогава работата ти щеше да привлече погледите на неподходящи хора. Хора, които щяха да се опитат да ти попречат да осъществиш арест.

— Наистина ли мислиш, че биха го защитили? След всичко, което е направил?

— Не, мисля, че не по-малко от нас искат да го приберат на топло. Но искат да го направят тихомълком, без да привлекат погледа на обществеността. Очевидно са му изгубили следите. Измъкнал се е изпод контрола им и убива граждани. Превърнал се е в ходеща бомба със закъснител и те не могат да си позволят да пренебрегват проблема.

— И ако го хванат преди нас?

— Никога няма да го разберем, нали? Просто убийствата ще спрат. А ние вечно ще се питаме какво точно става.

— Не бих нарекла подобно нещо „удовлетворително приключване на случая“ — каза Ризоли.

— Не, ти искаш справедливост. Арест, съд, присъда. Всичко по реда си.

— Като те слуша, човек ще реши, че искам луната и звездите.

— В този случай може би е така.

— За това ли ме извикахте тук? За да ми кажете, че никога няма да го хвана?

Той се приведе към нея и внезапно по лицето му се изписаха силните емоции, които го вълнуваха.

— Ние искаме съвсем същото като теб, Джейн. Всичко по реда си. Преследвам този човек от Косово. Мислиш ли, че бих се задоволил с нещо по-малко?

— Разбирате ли сега, детектив, защо ви повикахме тук? — попита тихо Конуей. — Защо е цялата тази тайнственост?

— Струва ми се, че вече е малко прекалена.

— Но засега това е единственият начин да постигнем окончателно и пълно разкриване. Което, доколкото разбирам, всички искаме.

Младата жена задържа няколко секунди погледа си върху сенатор Конуей.

— Вие платихте за пътуването ми, нали? Самолетните билети, лимузината, хубавия хотел. Това не са парите на ФБР.

Конуей кимна. И се усмихна криво.

— Нещата, които имат истинско значение — рече той, — е най-добре да не бъдат документирани.