Чиракът

13

Жената, седнала край леглото на Корсак, имаше сплескана кестенява коса, която изглеждаше така, сякаш не беше мита и ресана от дни. Тя не го докосваше, а просто гледаше към леглото с празен поглед, отпуснала длани в скута си, безжизнена като манекен на витрина. Ризоли стоеше пред стъклената стена на малкото отделено пространство в интензивното отделение, водейки вътрешна борба дали да наруши усамотението й. Най-накрая жената вдигна очи и срещна погледа й през стъклото, така че вече нямаше как просто да си тръгне.

Джейн влезе в стаичката.

— Мисис Корсак? — попита тя.

— Да?

— Аз съм детектив Ризоли. Джейн. Моля ви, наричайте ме Джейн.

Лицето на жената остана безизразно; очевидно името не й говореше нищо.

— Страхувам се, че не знам първото ви име — додаде Ризоли.

— Даян. — Жената помълча, а после се намръщи: — Съжалявам, коя казахте, че сте?

— Джейн Ризоли. От бостънската полиция. Работех със съпруга ви по един случай. Може да е споменал за него.

Даян безразлично повдигна рамене и погледна отново към съпруга си. Лицето й не изразяваше нито тъга, нито страх. Само вцепенената пасивност на изтощението.

Ризоли постоя за момент безмълвно над леглото. „Толкова много тръбички — помисли си тя. — Толкова много машини.“ И в центъра им се намираше Корсак, превърнал се в безчувствена плът. Лекарите бяха потвърдили, че е получил инфаркт и макар сега сърдечният му ритъм да бе стабилен, той оставаше в състояние на ступор. Устата му зееше и вкараната в трахеята му тръбичка се подаваше като пластмасова змия. Висящият отстрани на леглото резервоар събираше бавно капещата урина. Макар чаршафът да покриваше гениталиите, гърдите и коремът му бяха голи, а единият космат крак се подаваше изпод чаршафа, така че се виждаха дългите му жълти нокти. Още докато възприемаше всички тези детайли, Джейн изпита срам, че нахлува по такъв начин в личното му пространство, че го вижда във възможно най-уязвимото състояние. Но не можеше да извърне поглед встрани. Чувстваше непреодолимо желание да гледа, очите й бяха привлечени като от магнит от интимните подробности, нещата, които той, ако беше буден, не би искал тя да види.

— Нуждае се от бръснене — обади се Даян.

Колкото и тривиална да беше тази загриженост, това бе единствената спонтанна забележка от страна на съпругата му. Тя не беше помръднала нито един мускул, а седеше абсолютно неподвижно, с все така безсилно отпуснати длани, с изсечено от камък кротко изражение.

Ризоли се опитваше да намери какво да каже, нещо, което според нея би трябвало да й донесе утеха, и в крайна сметка се спря на едно клише.

— Той е борбена натура. Няма да се предаде лесно.

Думите й паднаха като камъни в бездънно езеро. Никакви вълнички, никакъв ефект. След дълго мълчание унилите сини очи на Даян най-сетне се фокусираха върху събеседницата й.

— Страхувам се, че отново ви забравих името.

— Джейн Ризоли. Със съпруга ви работехме заедно по наблюдаването на един район.

— О! Значи вие сте тази.

Ризоли замълча, внезапно обзета от силно чувство за вина. Да, аз съм тази. Тази, която го изостави. Която го остави да лежи сам в мрака, защото единственият й стремеж беше да спаси някак си провалената нощ.

— Благодаря — промълви Даян.

Джейн се намръщи.

— За какво?

— За това, което направихте. Че му помогнахте.

Ризоли се взря в разконцентрираните й сини очи и за първи път забеляза силно свитите зеници. „Очите на човек под упойка“ — помисли си тя. Замайването на Даян Корсак беше резултат от наркотици.

Ризоли погледна към Корсак. Спомни си нощта, когато го беше извикала в къщата, където беше убит Гент, и че бе пристигнал пийнал. Спомни си също и нощта, когато в паркинга на сградата на съдебните лекари Корсак не бе проявил особено желание да се прибере вкъщи. Това ли го чакаше у дома всяка вечер? Тази жена с празен поглед, с глас като на робот?

Ти така и не спомена. А аз пък не си направих труда да попитам.

Приближи се до леглото и му стисна ръката. Спомни си как влажното му ръкостискане преди я бе отвращавало. Но не и днес; днес щеше да се зарадва, ако бе стиснал ръката й в отговор. Но дланта в ръката й остана безсилно отпусната.

Беше единайсет преди обяд, когато най-сетне влезе в апартамента си. Пусна двете резета, натисна бутона на ключалката и постави веригата. Преди време щеше да си помисли, че всички тези ключалки са признак за параноя; някога се бе задоволявала с една обикновена валчеста дръжка-ключалка и оръжие на нощното си шкафче. Но преди година Уорън Хойт бе променил живота й и оттогава на вратата й се бяха появили всички тези лъскави месингови аксесоари. Вгледа се в набора от ключалки и внезапно осъзна, че бе станала като всяка жертва на насилие, изпълнена с отчаяното желание да барикадира дома си и да го изолира от света.

Хирургът й бе причинил това.

А сега новият извършител, Властващия, бе прибавил гласа си към хора от чудовища, ревящи пред вратата й. Гейбриъл Дийн веднага бе разбрал, че гробът, върху който бе оставен трупът на Карена Гент, не бе избран случайно. Макар намиращият се в този гроб Антъни Ризоли да не й беше роднина, общото име определено бе послание към нея.

Властващия знае името ми.

Свали кобура едва след като огледа целия апартамент. Той не беше голям и й беше нужна по-малко от минута, за да хвърли поглед в кухнята и дневната, после да измине късия коридор до спалнята, да отвори стенния гардероб, да надникне под леглото. Едва тогава разкопча кобура и пъхна оръжието в чекмеджето на нощното си шкафче. Съблече се и влезе в банята. Заключи вратата — още един автоматичен рефлекс, при това абсолютно ненужен, но само така можеше да събере смелост да застане под душа и да дръпне завеската. Малко по-късно, с все още недоизмит от косата балсам, я обзе чувството, че не е сама. Дръпна рязко завесата и се взря в празната баня, с лудо тупкащо сърце, със стичаща се по раменете и на пода вода.

Затвори кранчето. Опря гръб в облицованата с плочки стена и дишайки тежко, зачака пулсът й да се нормализира. През ударите на сърцето си чуваше бръмченето на вентилатора от вентилационната шахта. Бученето на тръбите в сградата. Ежедневни звуци, които никога досега не си бе правила труда да регистрира, когато обичайността им бе служила като благословен фокус.

Когато пулсът й най-сетне се нормализира, водата бе изстинала върху кожата й. Избърса се с хавлията, после коленичи, за да подсуши измокрения под. Въпреки цялата си напереност на работа, въпреки държанието си като непоклатимо ченге, сега се бе превърнала в трепереща плът. В огледалото виждаше как страхът я бе променил. Оттам я гледаше жена, чиято и без това слаба фигура отиваше към крайното измършавяване. Чието лице, някога четвъртито и силно, сега беше изпито като на призрак, а очите й изглеждаха големи и тъмни на фона на хлътващите все по-близо до костите на черепа бузи.

Избяга от огледалото и влезе в спалнята. С все още влажна коса се отпусна на леглото и легна с отворени очи; знаеше, че трябва да се опита да поспи поне няколко часа. Но дневната светлина нахлуваше безмилостно през процепите на щорите на прозорците, освен това чуваше шума на минаващите долу по улицата коли. Беше пладне, не бе спала почти от трийсет часа и не бе яла почти от дванайсет. Но не изпитваше нито глад, нито желание за сън. Събитията от ранните часове на деня продължаваха да текат като електрически ток по нервната й система, спомените се появяваха отново и отново, сякаш се въртяха в кръг. Виждаше зейналия разрез на гърлото на пазача, чиято глава бе извита в невъзможен ъгъл спрямо тялото. Виждаше Карена Гент с полепнали по косите листа.

И виждаше Корсак, от чието тяло стърчаха тръбички и жици.

Тези три образа се въртяха в главата й като светлината на стробоскоп и не можеше да се отърве от тях. Не можеше да спре бръмченето. Така ли изглеждаше лудостта?

Преди седмици д-р Цукер бе настоял да потърси помощта на психотерапевт и тя ядосано бе отхвърлила съвета му. Сега се питаше дали не бе доловил нещо в думите й, в погледа й, което дори самата тя не бе забелязала. Първите пукнатини в нормалното й състояние, които ставаха все по-широки и по-дълбоки, откакто Хирургът бе нахлул в живота й.

Събуди я звънът на телефона. Стори й се, че току-що бе затворила очи и първата емоция, която я обзе, докато вдигаше слушалката, бе гняв, задето не можеха да я оставят дори за миг на спокойствие. Отговори рязко:

— Ризоли.

— Ъъъъ… Детектив Ризоли, обажда се Йошима от канцеларията на съдебните лекари. Д-р Айлс очакваше да дойдете за аутопсията на Гент.

— Ще дойда.

— Ами, тя вече започна и…

— Колко е часът?

— Почти четири. Опитахме се да ви пратим съобщение по пейджъра, но вие не отговорихте.

Седна толкова рязко, че стаята се завъртя. Разтърси глава и погледна часовника край леглото: 3:52. Не беше чула нито будилника, нито пейджъра си.

— Съжалявам — промълви тя. — Идвам възможно най-бързо.

— Почакайте малко. Д-р Айлс иска да говори с вас.

Чу издрънчаване на инструменти в метална табличка, последвано от гласа на д-р Айлс в слушалката.

— Детектив Ризоли, ще дойдете, нали?

— Ще ми трябва половин час, за да стигна.

— Тогава ще ви изчакаме.

— Не искам да ви задържам.

— Д-р Тиърни също трябва да дойде. И двамата трябва да видите това.

Нещо твърде необичайно. При всички работещи патолози, защо трябваше да вика точно пенсиониралия се д-р Тиърни?

— Някакъв проблем ли има? — попита Джейн.

— Раната на корема на жертвата — обясни д-р Айлс. — Не е обикновен разрез. Става дума за хирургически разрез.

Д-р Тиърни беше вече облечен и бе в залата за аутопсии, когато Ризоли пристигна. И той като д-р Айлс обикновено избягваше да използва респиратор, и тази вечер единствената защита за лицето му беше пластмасовият протектор, зад който новопристигналата веднага зърна мрачното му изражение. Всички останали присъстващи имаха не по-малко мрачен вид и погледнаха влизащата с изнервящо мълчание. Присъствието на агент Дийн вече не я изненадваше и тя отвърна на погледа му с едва видимо кимване, като се запита дали той също бе успял да открадне няколко часа сън. За първи път забеляза умора в очите му. Тежестта на това разследване бавно притискаше надолу дори Гейбриъл Дийн.

— Какво пропуснах? — попита Джейн.

Тъй като все още не беше готова за срещата с останките, тя не отделяше поглед от д-р Айлс.

— Приключихме външния оглед. Криминалистите вече направиха необходимото, за да съберат влакната и космите и изрязаха ноктите.

— А секретите от влагалището?

Айлс кимна.

— Имаше подвижни сперматозоиди.

Ризоли пое въздух и най-сетне се фокусира върху тялото на Карена Гент. Ужасната миризма почти удави ментоловия спирт, от който за първи път бе намазала под носа си. Вече нямаше доверие на стомаха си. Толкова много неща не бяха станали както трябва през последните седмици и тя бе загубила увереността си дори в нещата, които я бяха поддържали по време на досегашните разследвания. Беше влязла в залата, страхувайки се не от самата аутопсия, а от своята реакция към нея. Не можеше нито да предвиди, нито да контролира реакциите си, и това я плашеше повече от всичко друго.

Беше изгълтала шепа крекери вкъщи, за да не трябва да присъства на това изпитание на празен стомах, и изпита облекчение, че не усети даже сянка от гадене въпреки миризмите, въпреки гротескното състояние на останките. Успя да запази самообладание, докато оглеждаше тъмнозеления корем. Разрезът с формата на Y още не беше направен. Единственото, което все още не успяваше да си наложи да погледне, беше зейналата рана. Вместо това се фокусира върху врата, върху синините с формата на малки дискове, видими дори на фона на настъпилото след смъртта посиняване на кожата, под двата ъгъла на челюстта. Отпечатъците, оставени от пръстите на убиеца, стискащи плътта.

— Удушаване с ръце — каза Айлс. — Като Гейл Йегър.

„Най-интимният начин да убиеш някого — беше го нарекъл д-р Цукер. — Кожа до кожа. Твоите ръце в нейната плът. Притискаш гърлото й, усещайки как животът я напуска.“

— А рентгеновите снимки?

— Фрактура на левия щитовиден хрущял.

— Не ни интересува вратът — прекъсна я д-р Тиърни. — А раната. Предлагам да сложите ръкавици, детектив. Налага се да я огледате лично.

Джейн се приближи до шкафчето, където държаха ръкавиците. Без да бърза, извади един чифт размер S, възползвайки се от всеки миг на отлагане, за да събере силите си. Най-сетне се върна към масата.

Д-р Айлс вече беше насочила осветлението към корема. Краищата на раната зееха като почернели устни.

— Кожният слой е бил отворен с един чист разрез — обясни тя. — С гладко острие. Веднъж щом кожата е била разрязана, са направени по-дълбоки разрези. Първо повърхностната фасция, после — мускула, накрая — перитонеума на малкия таз.

Ризоли се взираше в бездната на раната, мислейки за ръката, държала острието, една толкова уверена ръка, че бе направила отвора с един уверен разрез.

— Била ли е жива жертвата, когато е направено това? — попита тихо тя.

— Не. Не е правен шев и няма кървене. Разрезът е направен след настъпването на смъртта, след спирането на сърцето на пациентката, след преустановяване на кръвообращението. Начинът на изпълнение на процедурата — методичната последователност на разрезите — показва, че извършителят има хирургически опит. Правил е това и преди.

— Давайте, детектив — обади се д-р Тиърни. — Огледайте раната.

Джейн се поколеба, усещайки ръцете си заледени под латексовите ръкавици. Бавно плъзна длан в отвора, прониквайки дълбоко в малкия таз на Карена Гент. Знаеше точно какво ще намери, но въпреки всичко откритието я разтърси. Погледна към д-р Тиърни и видя потвърждение в очите му.

— Матката е отстранена — каза той.

Младата жена измъкна ръката си от таза.

— Това е той — промълви тя. — Уорън Хойт го е направил.

— Но всичко останало съответства на начина на действие на Властващия — обади се Гейбриъл Дийн. — Отвличането, задушаването. Половият акт след настъпването на смъртта…

— Но не и това — отвърна Ризоли, без да откъсва поглед от раната. — Това е фантазия на Хойт. Точно това го възбужда. Рязането, отделянето на органа, който ги определя като жени и им дава власт, която той никога няма да притежава. — Погледна право към Дийн. — Познавам работата му. Виждала съм я и преди.

— И двамата сме я виждали — потвърди д-р Тиърни. — Миналата година аз правих аутопсиите на жертвите на Хойт. Тази техника е негова.

Дийн поклати невярващо глава.

— Двама различни убийци? Съчетаващи техниките си?

— Властващия и Хирургът — произнесе Джейн. Намерили са се.