Чиракът

15

Пътуваха заедно в колата на Дийн на запад, към град Шърли, на четирийсет и пет мили от Бостън. Той не каза почти нищо, докато шофираше, но мълчанието помежду им като че ли само подсилваше усещането на неговата миризма, на спокойната му увереност. Не смееше да го погледне, да не би да види в очите й вълнението, което предизвикваше.

Вместо това погледна надолу и видя тъмносиньото килимче в краката си. Запита се дали материята е найлон шест, шест, синьо №802, запита се колко ли автомобили имаха еднакви килимчета. Толкова популярен цвят; струваше й се, че накъдето и да погледнеше сега, виждаше сини килимчета, и си представяше безброй подметки, мъкнещи из бостънските улици влакна найлон №802.

Климатикът бе настроен на прекалено ниска температура; Джейн затвори вентилационния отвор до коленете си и се загледа към поляните с висока трева, изпълнена с желание да усети горещината извън това прекалено изстудено купе. Навън утринната мараня висеше като ефирен воал над зелените поля, а дърветата се издигаха неподвижно, нямаше дори най-слаб полъх, който да раздвижи листата им. Ризоли рядко излизаше сред масачузетската природа. Беше градско момиче, родено и израснало в големия град, и нямаше афинитет към излетите сред природата с нейните празни пространства и хапещи буболечки. Не се усети привлечена към нея и днес.

Предната нощ не беше спала добре. На няколко пъти се беше събуждала рязко, беше лежала със силно разтуптяно сърце, ослушвайки се за стъпки, за подобното на шепот дишане на неканен гост. В пет часа бе станала, чувствайки се неотпочинала и като че ли дрогирана. Едва след като изпи две чаши кафе, се почувства достатъчно разсънена, за да се обади в болницата и да пита какво е състоянието на Корсак.

Той все още беше в интензивното отделение. Все още на изкуствено дишане.

Открехна прозореца и топлият въздух нахлу в автомобила; миришеше на трева и на пръст. Обзеха я мисли за тъжната вероятност Корсак никога повече да не може да се наслаждава на тези миризми или да усети вятъра в лицето си! Опита се да си спомни дали последните разменени помежду им думи са били хубави, приятелски, но така и не се сети.

На Изход №36 Дийн последва знаците, насочващи към „Суза-Барановски“, затвора с шесто ниво на сигурност, където бе настанен Уорън Хойт. Спряха на паркинга за посетители и шофьорът й се обърна към нея.

— Ако почувстваш нужда да излезеш от този случай, в който и да е момент — рече той, — направи го.

— Защо очакваш да го направя?

— Знам какво ти е причинил. Всеки в твоето положение би имал проблем с разследването на този случай.

Видя искрена загриженост в очите му, а определено не я искаше; това само подчертаваше колко е крехък куражът й.

— Нека просто го направим, какво ще кажеш? — каза тя и бутна вратата на колата, за да я отвори.

Гордостта я накара да влезе с мрачна решимост в сградата. Тя я тласна към пропуска на охраната, където двамата с Дийн представиха значките си и оставиха оръжието. Докато чакаха придружителя си, прочете правилника, окачен в отделението за подготовка на посетителите:

Списъкът беше безкраен и забраняваше всичко от панделки до сутиени с банели.

Най-сетне офицерът на затворническото заведение се появи — набит мъж с лятната синя униформа на затворите.

— Детектив Ризоли и агент Дийн? Аз съм офицер Къртис. Оттук.

Къртис се държеше приятелски, дори радушно, докато ги придружаваше през първата заключена врата и през първия „филтър“ за посетителите. Джейн се запита дали щеше да бъде толкова любезен, ако не бяха полицаи, членове на същото братство. Той им каза да си свалят коланите, обувките, саката, часовниците и ключовете и да ги оставят на масата, за да ги огледа. Ризоли свали „Таймекс“-а си и го сложи до лъскавата „Омега“ на Дийн. После свали блейзера си, докато Дийн си събличаше сакото. В този процес имаше нещо смущаващо интимно. Докато разкопчаваше колана и го измъкваше от гайките на панталоните си, тя усети как Къртис я наблюдава така, както един мъж гледа събличаща се жена. Свали ниските си обувки, постави ги до обувките на Дийн и срещна студено погледа на Къртис. Едва тогава той отмести очи. След това обърна джобовете си навън и последва Дийн през металния детектор.

— Хей, извадихте късмет — приветства ги техният придружител. — Току-що се отървахте от претърсването за деня.

— Какво?

— Всеки ден ръководителят на смяната пуска наслуки номера на посетителя, който трябва да бъде претърсен. Вие се отървахте на косъм. Следващият посетител обаче ще бъде претърсен.

— Опипването щеше да бъде светлинката на деня ми — отбеляза сухо младата жена.

— Сега може да си вземете всичко обратно. И двамата може да задържите часовниците.

— Казваш го така, сякаш е някаква привилегия.

— Само адвокати и полицаи могат да носят часовници от тази точка нататък. Всички останали трябва да си оставят бижутата. Сега ще ви сложа по един печат на лявата китка и сте готови.

— Имаме уговорена среща с директор Окстън за девет часа — поясни Дийн.

— Той закъснява с графика си. Помоли ме първо да ви заведа да видите килията на затворника. След това ще отидем в канцеларията на Окстън.

Поправителният център „Суза-Барановски“ беше най-новият за щата Масачузетс и беше оборудван с най-съвременна осигурителна система без ключове, управлявана от четирийсет и два свързани компютърни терминала, обясни офицер Къртис. Посочи им няколко от многобройните наблюдателни камери.

— Записват по двайсет и четири часа в денонощие. Повечето посетители не виждат жива охрана. Просто чуват по интеркома какво трябва да правят.

Докато минаха през една стоманена врата, а после прекосиха дълъг коридор и нова поредица от врати с решетки, Ризоли бе напълно наясно, че всяко нейно движение се следи. Само с натискането на няколко клавиша на компютърната клавиатура надзирателите можеха да заключат всеки коридор, всяка килия, без да напускат контролното помещение.

Щом стигнаха до Сектор В, гласът по интеркома ги инструктира да покажат пропуските си пред прозореца за инспекция. Произнесоха отново имената си и офицер Къртис каза:

— Двама посетители за оглед на килията на затворника Хойт.

Стоманената врата се отвори с плъзгане и те влязоха в дневната на Сектор В — общото помещение за затворниците. Беше боядисано в депресиращ болнично зелен цвят. Джейн видя закрепен за стената телевизор, диван и столове, и маса за тенис, където двама мъже удряха напред-назад подскачащата малка топка. Всички мебели бяха заковани за пода. Десетина мъже, облечени в сини затворнически униформи, се обърнаха едновременно и впериха погледите си в новодошлите.

И най-вече — в Ризоли, единствената жена в стаята.

Двамата край масата за тенис рязко спряха играта. За момент остана да звучи само телевизорът, предаващ програмата на Си Ен Ен. Джейн гледаше право към затворниците, отказвайки да позволи да бъде сплашена, макар да се досещаше какво си мислеше всеки от тези мъже. Какво си представяше. Забеляза, че Дийн се бе приближил още към нея едва когато усети неволния допир на ръката му и осъзна, че е застанал плътно зад нея.

Отново прозвуча гласът от интеркома:

— Посетители, може да минете към килия В-8.

— Оттук — обади се Къртис. — Едно ниво по-горе.

Заизкачваха стълбите, обувките им защракаха по металните стъпала. От горната галерия, минаваща покрай индивидуалните килии, можеха да надникнат към подобната на кладенец дневна. Щом стигнаха пред №8, Къртис спря.

— Това е. Килията на затворник Хойт.

Ризоли застана на прага и се взря в нея. Не забеляза нищо, което да я отличава от която и да било друга килия — нямаше снимки, нямаше лични вещи, от които да разбере, че Уорън Хойт бе населявал това място — и въпреки всичко космите на скалпа й настръхнаха. Макар да го нямаше, присъствието му бе оставило отпечатъка си в самия въздух. Ако бе възможно злонамереността да остава след този, който я е донесъл, тогава тази стая със сигурност беше заразена.

— Може да влезете, ако искате — обади се Къртис.

Тя влезе в килията. Видя три голи стени, платформа за спане и матрак, мивка и тоалетна. Абсолютен куб. Точно такава обстановка би допаднала на Уорън. Той беше спретнат човек, прецизен, някога работил в стерилния свят на медицинската лаборатория, свят, в който единствените цветни петна идваха от епруветките с кръв. Не му беше необходимо да се заобикаля със сензационни образи; онези, които носеше в ума си, бяха достатъчно страховити.

— Килията не е ли дадена на друг? — попита Дийн.

— Още не, сър.

— И след излизането на Хойт тук не е влизал друг затворник?

— Точно така.

Джейн се приближи до матрака и повдигна единия му край. Дийн хвана другия ъгъл и двамата заедно вдигнаха матрака и погледнаха под него. Не откриха нищо. Преобърнаха го, после започнаха да търсят места, където платът е скъсан и където евентуално би могъл да скрие нещо, вкарано контрабандно. Намериха само едно разпорено местенце, не по-дълго от три сантиметра. Младата жена пъхна пръста си вътре, но не откри нищо.

Изправи се и огледа внимателно килията, виждайки същото, което бе виждал Хойт. Представи си го как лежи на матрака, фокусирал поглед в голия таван, носен от фантазии, които биха отвратили всяко нормално човешко същество. Но него го възбуждаха. Представи си го как лежи, изпотен, възбуден от ехтящите в главата му женски писъци.

Ризоли се обърна към офицер Къртис.

— Къде са вещите му? Личните му принадлежности? Кореспонденцията?

— В кабинета на директора. След това отиваме там.

— Веднага след като се обадихте тази сутрин, казах да донесат вещите на затворника тук, за да ги инспектирате — каза директор Окстън и посочи голямата картонена кутия на бюрото си. — Вече сме ги оглеждали щателно. Не открихме абсолютно никаква контрабанда.

Акцентира върху последната дума, сякаш тя го освобождаваше от всякаква отговорност за случилото се. Окстън й се стори човек, който не понася нарушенията и е безмилостен в налагането на правилника. Несъмнено той издирваше контрабандата, изолираше всички, които създаваха проблеми, изискваше осветлението да се гаси на секундата всяка вечер. Един поглед из кабинета, в който бяха подредени снимки на свирепо изглеждащия млад Окстън в армейска униформа, бе достатъчен, за да разбере, че това е владение на човек, който има нужда да контролира нещата. Но въпреки всичките му усилия един затворник беше избягал и сега Окстън бе поставен в отбранителна позиция. Беше ги посрещнал с вдървено ръкостискане и подобие на усмивка в сините очи.

Отвори кутията и извади затварящ се найлонов плик, който подаде на Джейн.

— Тоалетните принадлежности на затворника — обясни той. — Обичайните вещи за лични грижи.

Там имаше четка за зъби, гребен, кърпа за лице и сапун. Лосион с вазелин. Младата жена остави бързо плика, погнусена от мисълта, че Хойт бе използвал тези неща всеки ден за личния си тоалет. По зъбите на гребена все още висяха светлокафяви косми.

Окстън продължаваше да вади вещи от кутията. Бельо. Списания „Нешънъл джиографик“ и няколко броя на „Бостън глоуб“. Два десертни блока „Сникърс“, топче жълта хартия, бели пликове и три пластмасови химикалки.

— И кореспонденцията му — додаде директорът на затвора, като извади още една затваряща се найлонова торбичка. — Дадохме на щатската полиция имената и адресите на всички, с които си е кореспондирал. — Подаде връзката писма на Дийн. — Разбира се, това е само кореспонденцията, която е запазил. Вероятно част от нея е изхвърлил.

Дийн отвори плика и извади съдържанието му. Вътре имаше десетина писма, все още в пликове.

— Цензурирате ли затворническата поща? — попита агентът на ФБР. — Сканирате ли я, преди да им я дадете?

— Имаме пълномощия да го правим, в зависимост от типа поща.

— Тип ли?

— Ако е класифицирана „привилегирована“, надзирателите имат право само да надникнат вътре за контрабанда. Не им е разрешено да я четат. Кореспонденцията е лична, между изпращач и затворник.

— Значи няма как да знаете какво са му писали.

— Ако е привилегирована поща.

— Каква е разликата между привилегирована и непривилегирована поща? — попита Ризоли.

Окстън отвърна на прекъсването й с проблясването на досада в очите.

— Непривилегирована е пощата от приятели и роднини. Доста от нашите затворници, например, си пишат с хора от външния свят, които мислят, че това е благотворително служене.

— Кореспондирането с убийци? Луди ли са?

— Много от тях са самотни и наивни жени. Този тип писма също са непривилегировани и надзирателите имат право да ги четат и цензурират. Но невинаги имаме време да ги четем всичките. Пощата, която се получава тук, е огромна. В случая със затворника Хойт имаше голяма кореспонденция за преглеждане.

— От кого? Не знам да има много роднини — рече Дийн.

— Миналата година той получи голяма публичност. Това привлече вниманието на обществеността. Всички искаха да му пишат.

Джейн беше скандализирана.

— Да не искате да кажете, че е получавал писма от фенове?

— Да.

— Боже милостиви. Хората са сбъркани.

— Обществото се вълнува приятно от възможността да говори с убиец. Заради допира със славата. И най-големите убийци получават поща от фенове. Нашите затворници получават даже предложения за женитба. Жени им изпращат пари или свои снимки, на които са по бикини. Мъжете пък пишат, за да разберат какво е да извършиш убийство. Светът е пълен с психически болни педерасти, простете разваления ми френски, които се чувстват ощастливени от възможността да се запознаят с истински, жив убиец.

Но някой от тях не само бе писал на Хойт. Някой от тях се бе присъединил към клуба му с ограничено членство. Джейн се взираше във връзката писма, вбесена от това материално доказателство за известността на Хирургът. Убиец, превърнал се в нещо като рокзвезда. Сети се за белезите, които бе издълбал в дланите й, и сега усети всяко едно от писмата на неговите фенове като още едно промушване на скалпела му.

— А привилегированата кореспонденция? — обади се Дийн. — Казахте, че не се чете или цензурира. Кое класифицира едно писмо като привилегировано?

— Това е поверителната кореспонденция, изпратена от щатски или федерални служители. Служител в съда, например, или главния прокурор. От президента, губернатора или агенциите, поддържащи закона.

— Хойт получавал ли е такава поща?

— Възможно е. Не водим документация за всичко, което се получава по пощата.

— Как разбирате дали едно писмо е наистина привилегировано? — попита Ризоли.

Окстън я изгледа, видимо изгубил търпение.

— Току-що ви казах. Ако е от щатски или федерален служител…

— Не. Имам предвид, как разбирате дали не е подправено, или не са използвани крадени канцеларски материали? Бих могла да напиша план за бягство на някой от вашите затворници и да му го изпратя в плик, да речем, от канцеларията на сенатор Конуей.

Не беше избрала случайно този пример. Наблюдаваше Дийн и забеляза, че стисна челюсти при споменаването на това име.

Окстън се поколеба.

— Не е невъзможно. Но има наказателни мерки…

— Значи вече се е случвало.

Директорът кимна неохотно.

— Имаше няколко случая. Криминална информация е била изпращана под официална бизнес дегизировка. Стараем се да бъдем нащрек, но от време на време нещо успява да се промъкне.

— А изходящата кореспонденция? Изпратените от Хойт писма? Тях преглеждате ли ги?

— Не.

— Никога?

— Нямаме причина да го правим. Никога не е минавал за проблемен затворник. Винаги е сътрудничел. Беше много тих и учтив.

— Затворник-модел — отсъди Джейн. — Точно така.

Окстън я изгледа ледено.

— Тук имаме хора, които биха ви изтръгнали ръцете и биха се смели на това, детектив. Хора, които биха пречупили врата на надзирателя само защото храната не им е харесала. Затворник като Хойт не беше в списъка на онези, които ни създаваха най-големи грижи.

Дийн пренасочи спокойно разговора в посоката, която ги интересуваше в момента.

— Значи не знаем на кого може да е писал?

Непринудено зададеният въпрос явно подпали окончателно надигащия се в директора на затвора гняв.

— Не, не знаем — заяви рязко той. — Затворник Хойт може да си е писал с всеки.

В конферентната зала, намираща се в същия коридор, който водеше към кабинета на Окстън, Ризоли и Дийн сложиха латексови ръкавици и пръснаха върху масата адресираните до Уорън Хойт пликове. Използваните канцеларски материали бяха разнообразни, в пастелни нюанси, с цветни мотиви, а на един от пликовете бе гравирано „Исус спасява“. Най-абсурден от всички беше пликът, украсен с лудуващи котенца. Да, изключително подходящо да бъде изпратено на Хирургът. Колко ли се е забавлявал, като го е получил?

Джейн отвори плика с котенцата и вътре намери снимка на усмихната жена с изпълнени с надежда очи. Писмото беше написано с момичешки почерк, точките върху буквата „i“ бяха изрисувани във вид на жизнерадостни кръгчета:

Внезапно Ризоли усети, че стиска ядосано писмото. Искаше й се да може да протегне ръце и да раздруса хубавичко глупавата жена, написала тези думи. Искаше й се да я принуди да разгледа снимките от аутопсията на жертвите на Хойт, да прочете заключението на съдебния лекар за непоносимата агония, която бяха изстрадали, преди смъртта милостиво да сложи край на мъките им. Трябваше да си наложи да дочете останалата част от писмото, захаросания призив към човечността на Хойт и „добротата, която е във всички нас“.

Посегна към следващия плик. По него нямаше котенца; това бе най-обикновен бял плик, а писмото в него бе написано върху хартия на редове. То също беше от жена, изпратила с писмото си своя снимка, преекспонирана фотография на премигваща, изрусена блондинка.

Джейн се взираше в думите; не й се вярваше, че нормално човешко същество би могло да напише подобно нещо. „Би било чудесно. Ваша приятелка.“

— Боже мили — изпъшка тя. — Тези хора са побъркани.

— Това е примамката на славата — отвърна Дийн. — Те нямат собствен живот. Чувстват се нищожни, безименни. Затова се опитват да се сближат с някой, който има име. Искат също така магията от допира си с него.

— Магията ли? — Младата жена го изгледа. — Ти така ли го наричаш?

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, изобщо не го проумявам. Не разбирам защо някакви жени пишат на чудовища. Романтична история ли търсят? Горещи мигове с мъж, който ще отиде и ще ги изкорми? Това ли би трябвало да внесе вълнение в покъртителния им живот?

Отблъсна назад стола си, стана и се приближи до стената с прозорците във форма на процепи. Застана там, кръстосала ръце, загледана навън към тясната ивица слънчева светлина, към синята ивица на небето. Всяка гледка, дори тази, колкото и оскъдна да беше, бе за предпочитане пред кореспонденцията от феновете на Уорън Хойт. Това несъмнено го беше забавлявало. За него всяко едно от тези писма бе ново доказателство, че все още има власт над жените, че дори тук, където бе държан под ключ, можеше да извращава умовете, да ги манипулира. Да ги превръща в свое притежание.

— Това е загуба на време — заяви с горчивина тя, наблюдавайки една птица, която тъкмо прелиташе покрай сградата, където хората бяха държани в клетки, където зад решетките държаха чудовища, а не птичи песни. — Той не е глупав. Би унищожил всичко, издаващо връзката му с Властващия. Би защитил новия си партньор. Със сигурност не би оставил нищо, което би ни послужило да открием следите му.

— Това може и да не е от полза — додаде Дийн, който шумолеше с хартията зад нея. — Но определено е просветляващо.

— Да бе. Като че ли ми се иска да чета какво са му писали тези побъркани жени. Повръща ми се от писмата им.

— Възможно ли е това да е целта?

Ризоли се обърна към него. Ивицата светлина, преминаваща през процепа на прозореца, разсичаше на две лицето му, осветявайки едното му око и подчертавайки синия му цвят. Чертите му винаги й се бяха стрували поразителни, но никога толкова, колкото в този момент, докато го гледаше, застанал в другия край на масата.

— Какво имаш предвид?

— Това те разстройва, четенето на кореспонденцията му.

— Вбесява ме. Не е ли очевидно?

— За него също е очевидно. — Той кимна към писмата. — Знаел е, че това ще те разстрои.

— Мислиш, че целта на всичко това е да си играе гадни игрички с главата ми? Тези писма?

— Това е ментална игра, Джейн. Оставил ги е заради теб. Тази приятна колекция от писма от най-пламенните си почитателки. Знаел е, че рано или късно ще дойдеш тук, където си сега, и ще прочетеш онова, което те са имали да му кажат. Може би е искал да ти покаже, че все пак има почитателки. Че макар ти да го презираш, тези жени не го презират, че са привлечени от него. Той е като отхвърлен любовник, опитва се да те накара да ревнуваш. Опитва се да те изкара от равновесие.

— Не се ебавай с ума ми.

— И това действа, нали? Виж се. Той те нарани толкова силно, че дори не си в състояние да стоиш на едно място. Знае как да те манипулира, как да ти обърква главата.

— Прекалено големи заслуги му приписваш.

— Така ли?

Джейн махна към писмата.

— И всичко това би трябвало да е в моя чест? Какво, да не би аз да съм центърът на неговия свят?

— А той не е ли центърът на твоя? — промълви Дийн.

Тя го гледаше, неспособна да отговори, тъй като това, което бе казал, в този момент я порази като гръм, защото бе необоримата истина. Уорън Хойт беше центърът на нейния свят. Той царуваше като тъмен господар над кошмарите й, доминираше и в часовете, в които бе будна, винаги готов да излезе от килера на съзнанието й, да се върне в мислите й. В онова мазе беше белязана като негова така, както всяка жертва бива белязана от своя нападател, и не можеше да заличи печата за собственичеството му. Беше издълбан върху дланите й, прогорен с желязо в душата й.

Върна се до масата и седна. Наложи си да събере сили за остатъка от работата.

На третия плик обратният адрес беше написан от изпращача: „д-р Дж. П. О’Донъл, 1634 улица «Братъл», Кеймбридж, Масачузетс 02138“. Улица „Братъл“ се намираше близо до Харвардския университет и прекрасните му домове приютяваха образования елит; там университетски професори и пенсионирани индустриалци правеха всекидневния си джогинг по едни и същи тротоари и си махаха за поздрав през добре подрязаните живи плетове. Това не беше от кварталите, където човек можеше да очаква да открие привърженик на чудовище.

Младата жена разгърна намиращото се вътре писмо. Беше отпреди шест седмици.

— Кой, за бога, е Дж. П. О’Донъл? — възкликна Ризоли.

Дийн вдигна изненадано поглед.

— Джойс О’Донъл ли?

— На плика пише само Дж. П. О’Донъл. Кеймбридж, Масачузетс. Вземала е интервю от Хойт.

Младият мъж се намръщи, загледан в плика.

— Не знаех, че се е преместила в Бостън.

— Познаваш ли я?

— Тя е невропсихиатър. Да кажем просто, че се срещнахме при враждебни обстоятелства, в съда. Адвокатите на защитата я обичат.

— Ясно. Експертен свидетел. От тези, които се борят за лошите.

Той кимна.

— Без значение какво е направил клиентът ти, колко души е убил, О’Донъл е щастлива да осигури смекчаващи вината показания.

— Интересно защо е писала на Хойт.

Препрочете писмото. Беше написано с изключително уважение, хвалеше го за сътрудничеството му. Тази О’Донъл вече не й харесваше.

Следващият плик на купчината беше също от О’Донъл, но не съдържаше писмо. Вместо това измъкна три любителски снимки. Две от тях бяха направени навън, на дневна светлина, а третата — някъде на закрито. За момент Джейн само гледаше, усещайки как косъмчетата на тила й се изправят, докато очите й регистрираха нещо, което мозъкът й отказваше да приеме. Почти отскочи назад и снимките паднаха от ръката й като горещи въглени.

— Джейн? Какво има?

— Това съм аз — прошепна тя.

— Какво?

— Тя ме е следила. Правила ми е снимки. И ги е изпратила на него.

Дийн стана от стола си и заобиколи масата, за да надникне през рамото й.

— Не те виждам тук…

— Гледай. Гледай. — Посочи снимката на една тъмнозелена „Хонда“, паркирана на улицата. — Тя е моя.

— Табелката с номера не се вижда.

— Мога да позная собствената си кола!

Младият мъж обърна снимката. На гърба някой беше нарисувал абсурдно усмихнато личице и беше написал със син флумастер: „Моята кола“.

Страхът задумка като барабан в гърдите й.

— Погледни другата — каза тя.

Той вдигна втората фотография. Тя също бе направена на дневна светлина и показваше фасадата на някаква сграда. Нямаше нужда да му обясняват коя е тази постройка: снощи бе влизал в нея. Обърна снимката и прочете думите: „Моят дом“. Под тях бе нарисувано друго усмихнато личице.

Накрая взе третата фотография, направена в някакъв ресторант.

На пръв поглед тя изглеждаше просто зле композирана картина на насядали по масите посетители и на размазаната сервитьорка, прекосяваща помещението с кафеварка в ръце. На Ризоли й бяха необходими няколко секунди, докато забележи фигурата, седнала непосредствено вляво от центъра — тъмнокоса жена, чието лице се виждаше в профил, а чертите й тънеха в мрак на фона на нахлуващата през прозореца ярка светлина. Изчака, докато Дийн разпознае жената.

— Знаеш ли къде е направена? — попита тихо той.

— Кафене „Старфиш“.

— Кога?

— Не знам…

— Често ли го посещаваш?

— В неделя. За закуска. Това е единственият ден в седмицата, когато…

Гласът й секна. Взираше се в снимката на собствения си профил, в отпуснатите рамене, в извитото надолу лице, гледащо към отворен вестник. Това можеше да е неделен вестник. Неделя бе денят, в който се гощаваше със закуска в „Старфиш“. С препечени сандвичи, бекон и комикси.

И преследвач. Не беше разбрала, че някой я наблюдава. Че й прави снимки. Че ги изпраща именно на човека, който я тормозеше в кошмарите й.

Дийн обърна фотографията.

На гърба беше нарисувано още едно усмихнато личице. А под него, затворена в сърце, бе написана една-единствена дума:

Аз.