Чиракът

3

От всичките си задължения като детектив в отдел „Убийства“ в бостънската полиция, Ризоли никак не обичаше посещенията си в скромната тухлена сграда на улица „Олбъни“. Макар да подозираше, че не е по-капризна от своите колеги от мъжки пол, тя не можеше да си позволи да покаже уязвимостта си. Мъжете бяха прекалено добри в изнамирането на слабите места и неизменно се прицелваха именно към тях със своите стрелички и със злостните си шеги. Беше се научила да посреща всичко стоически, да наблюдава, без да трепне, и най-лошото, което може да предложи масата за аутопсии. Никой не подозираше колко кураж й беше нужен, за да влезе така невъзмутимо в онази сграда. Знаеше, че мъжете я смятаха за „безстрашната Ризоли, кучката с месингови топки“. Но сега, докато седеше в колата си на паркинга зад сградата, където работеха съдебните лекари, тя не се чувстваше нито безстрашна, нито излята от месинг.

Снощи не беше спала добре. За първи път от седмици Уорън Хойт се беше промъкнал в сънищата й и тя се беше събудила, мокра от пот, със силни болки от старите рани на дланите си.

Погледна към белезите и изведнъж я обзе желание да включи двигателя и да се махне оттук, да избяга от изпитанието, което я очакваше в тази сграда. Не беше задължена да бъде тук, това все пак беше случай на отдел „Убийства“ в Нютън, не беше нейна отговорност. Но Джейн Ризоли не беше страхливка и беше прекалено горда, за да отстъпи сега.

Излезе от автомобила, тръшна силно вратата и влезе в сградата.

Пристигаше последна в лабораторията за аутопсии и другите трима души в стаята я поздравиха с отривисто кимване. Корсак беше облякъл най-големия размер лекарска престилка, а на главата си бе сложил хартиена шапка. Приличаше на огромна домакиня с мрежичка за коса.

— Какво изпуснах? — попита младата жена, докато на свой ред обличаше престилка, за да си предпази дрехите от непредвидено опръскване с телесни течности.

— Нищо особено. Говорехме за тиксото.

Аутопсията щеше да бъде направена от д-р Мора Айлс. Отдел „Убийства“ й бе дал прякора „Кралицата на мъртвите“ преди една година, когато бе дошла да работи в масачузетската канцелария на съдебните лекари. Д-р Тиърни я беше привлякъл в Бостън от преподавателския й пост в Медицинското училище към университета в Сан Франциско. Не беше нужно много време местната преса също да започне да я нарича с прякора й „Кралицата на мъртвите“. При първата си поява в бостънския съд тя бе цялата в черно. Телевизионните камери следяха кралската й осанка, докато се приближаваше към стълбите на съда, изумително бледа жена с червено червило, дълга до раменете гарвановочерна коса, с къс бретон и с вид на невъзмутима непроницаемост. Докато свидетелстваше, нищо не бе в състояние да я смути. Докато адвокатът на защитата флиртуваше с нея, приласкаваше я и най-накрая, в отчаянието си прибягна до неприкрито грубиянство, д-р Айлс отговаряше на въпросите му с непогрешима логика, поддържайки през цялото време достойната си за Мона Лиза усмивка. Пресата я хареса много. Адвокатите на защитата се страхуваха от нея. А ченгетата от отдел „Убийства“ бяха едновременно притеснени и омагьосани от тази жена, която бе избрала да прекарва дните си, общувайки с мъртвите.

Д-р Айлс председателстваше аутопсията с обичайното си безстрастие. Помощникът й Йошима, със също толкова небрежен вид подреждаше инструментите и нагласяше ъгъла на лампите. И двамата гледаха на тялото на Ричард Йегър със студения поглед на учени.

Rigor mortis2 беше отминал откакто Ризоли бе видяла трупа предишния ден и сега тялото на д-р Йегър лежеше напълно отпуснато. Скочът беше срязан, боксерките — махнати и повечето кръв бе измита от кожата му. Лежеше с отпуснати покрай тялото ръце, с подути, морави длани, сякаш с оцветени като синини ръкавици, в резултат от съчетаването на силното пристягане и livor mortis.

Но сега всички се бяха фокусирали върху прорезната рана на врата му.

— Смъртоносният удар — обяви д-р Айлс. С линийка измери дължината на раната. — Четиринайсет сантиметра.

— Колко странно — не изглежда толкова дълбока — обади се Корсак.

— Защото е направена успоредно на линиите на Лангер3. Напрежението на кожата събира обратно краищата й, така че зейването на раната е малко. Но е по-дълбока, отколкото изглежда.

— Шпатулка? — намеси се Йошима.

— Благодаря. — Айлс пое инструмента и внимателно пъхна закръгления му дървен край в раната, като си мърмореше под носа: — Кажи а-а…

— Какво има, по дяволите? — възкликна Корсак.

— Измервам дълбочината на раната. Почти пет сантиметра.

Сега Айлс се надвеси с лупа над раната и се взря в червения прорез.

— Лявата сънна артерия и лявата югуларна артерия, и двете са срязани. Трахеята също е срязана. Нивото на проникване в трахеята, непосредствено под щитовидната жлеза ме навежда на мисълта, че вратът първо е бил изпънат, преди да се направи разрезът. — Тя вдигна поглед към двамата детективи. — Вашият незнаен извършител е дръпнал главата на жертвата назад и тогава е направил съвсем умишлен разрез.

— Екзекуция — додаде Корсак.

Ризоли си спомни как краймскоупът бе уловил сиянието на космите, полепнали по опръсканата с кръв стена. Космите на д-р Йегър, откъснати от скалпа му, докато острието е срязвало кожата.

— Какво е острието? — попита тя.

Айлс не отговори веднага. Вместо това се обърна към Йошима и заяви:

— Тиксо.

— Вече съм наредил няколко парчета.

— Аз ще уточнявам къде, а ти ще поставяш тиксото.

Корсак се изсмя стреснато, като разбра какво смятаха да направят.

— Ще го връзвате отново?

Айлс го изгледа сухо и същевременно — леко развеселено.

— Ти лепило ли предпочиташ да използваме?

— Това трябва да задържи назад главата му или нещо друго?

— Хайде, детективе. Скочът не би задържал дори вашата глава на място. — Погледна през лупата и кимна. — Така е добре, Йошима. Сега вече го виждам.

— Какво виждаш? — попита Корсак.

— Чудесата на тиксото. Детектив Ризоли, попитахте ме какво острие е използвал.

— Моля ви, кажете, че не е скалпел.

— Не, не е скалпел. Погледнете.

Джейн се приближи до лупата и надникна към раната. Срязаните краища бяха събрани с помощта на прозрачния скоч и сега можеше да се види по-ясно какво е било напречното сечение на оръжието. В единия край се виждаха успоредни бразди.

— Назъбено острие — промълви тя.

— На пръв поглед изглежда така.

Ризоли вдигна очи и срещна безмълвното предизвикателство в погледа на лекарката.

— Но не е?

— Самото режещо острие не е назъбено, защото другият край на разреза е абсолютно гладък. И забелязвате ли как тези успоредни драскотини се виждат само на около една трета от разреза? Не на цялата му дължина. Тези набраздени следи са направени при изваждането на острието. Убиецът започва разреза под лявата челюст и срязва към предната част на гърлото, завършвайки разреза точно в другия край на трахеалния пръстен. Неравностите се появяват, след като завършва рязането и леко извива острието, докато го вади.

— И какво тогава е причинило следите от бразди?

— Не режещия ръб. Това оръжие е имало бразди на задния ръб, те правят успоредните драскотини при измъкването на оръжието. — Айлс погледна събеседницата си. — Нож тип „Рамбо“ или оръжие за оцеляване. Нещо, което би използвал един ловец.

Ловец. Джейн погледна мускулестите рамене на Ричард Йегър и си помисли: „Това не е човек, който кротко би приел ролята на плячка“.

— Добре, нека изясним нещо — намеси се Корсак. — Тази жертва, д-р Културист, гледа как нашият извършител измъква голям, шибан нож тип „Рамбо“. И просто седи и го оставя да му пререже гърлото?

— Китките и глезените му са били вързани — отвърна Айлс.

— Не ми пука, дори да е бил целият овързан като Тутанкамон. Всеки мъж, в чиито вени тече червена кръв, би се извивал и съпротивлявал с всички сили.

— Той е прав — потвърди Ризоли. — Дори да си с вързани китки и глезени, пак можеш да риташ. Можеш дори да удариш с глава. Но той просто си е седял така, опрян в стената.

Д-р Айлс изправи гръб. Известно време не каза нищо, просто стоеше с царствен вид, сякаш лекарската й престилка беше жреческа одежда. Погледна към Йошима.

— Подай ми една мокра кърпа. Насочи онази светлина насам. Нека го избършем истински и да прегледаме кожата. Сантиметър по сантиметър.

— Какво търсим? — попита Корсак.

— Ще ви кажа, като го видя.

Малко по-късно, когато повдигна лявата ръка, Айлс забеляза следите отстрани на гръдния кош. Под лещата се виждаха две бледочервени подутини. Лекарката прокара скрития си в ръкавицата пръст по кожата.

— Белег от удар — заяви тя. — Това е тройна реакция на Люис.

— Люис какво? — попита Джейн.

— Тройна реакция на Люис. Характерна реакция на кожата. Първо виждаме еритема — червени петна — и после подуване, причинено от разширяване на кожни артериоли. И най-накрая, в третия стадий, се появяват изпъкналите белези в резултат на увеличената васкуларна пропускливост.

— Прилича на следа от „Тейзър“4 — каза Ризоли.

Айлс кимна.

— Точно така. Това е класическата реакция на кожата към електрическия шок от подобно на пистолета „Тейзър“ приспособление. Със сигурност е в състояние да извади всеки от строя. „Бум“ и той губи напълно невромускулния си контрол. Достатъчно дълго, за да даде възможност на някой да му завърже краката и ръцете.

— Колко време остават обикновено тези белези?

— При жив човек обикновено избледняват след два часа.

— А при мъртъв?

— Смъртта слага край на кожните процеси. Затова все още можем да ги видим. Макар да са съвсем бледи.

— Значи е умрял, преди да са изминали двата часа от електрическия шок?

— Правилно.

— Но един „Тейзър“ те поваля само за няколко минути — намеси се Корсак. — Пет, най-много десет. За да продължи да го контролира, трябвало е да бъде зашеметен отново с пореден електрошок.

— И затова ще продължим да търсим още следи — отвърна Айлс.

Тя прокара светлината по-надолу по торса. Лъчът освети безмилостно гениталиите на Ричард Йегър. До този момент Ризоли беше избягвала да поглежда към тази част от анатомията му. Винаги й се беше струвало, че е жестоко посегателство да зяпаш половите органи на труп, че това е поредното унижение за тялото на жертвата. Сега светлината беше фокусирана върху отпуснатия пенис и скротум и насилието над Ричард Йегър изглеждаше пълно.

— Ето още такива следи — каза Айлс, като избърса кървавото петно, за да открие кожата. — Ето, най-ниско на корема.

— И на бедрото му — промълви Джейн.

Айлс вдигна поглед.

— Къде?

Ризоли посочи издайническите следи, непосредствено вляво от скротума. „Значи такива са били последните, ужасни мигове на Ричард Йегър“ — помисли си тя. Напълно буден и в съзнание, но неспособен да помръдне. Неспособен да се защити. Здравите мускули, часовете, прекарани в спортната зала, в крайна сметка не са стрували пукнат грош, защото тялото не му се е подчинявало. Крайниците му са лежали безполезни, станали неизползваеми от електрическата буря, изпържила нервната му система. Бил е домъкнат в дневната от спалнята си, зашеметен като крава, поведена към кланицата. И подпрян на стената, за да не пропусне онова, което предстои.

Но ефектът от пистолета „Тейзър“ е кратък. Скоро мускулите потрепнали, пръстите се свили в юмруци. Наблюдавал изпитанието на съпругата си и гневът удавил тялото му в адреналин. Този път, когато се раздвижил, мускулите му се подчинили.

Опитал да се изправи, но тракането от падналата от скута му чаена чаша го издало.

Достатъчно бил само един импулс на „Тейзър“-а и той се сгромолясал като търкалящия се надолу по хълма Сизиф.

Джейн се взираше в лицето на Ричард Йегър, в леко отворените му клепачи, и мислеше за последните картини, които беше регистрирал мозъкът му. Собствените му крака, прострени безполезни пред него. Съпругата му, лежаща победена върху бежовия килим. И един нож, в стиснатия юмрук на похитителя, приближаващ, за да го убие.

В дневната е шумно; мъжете крачат напред-назад като затворени в клетка животни, каквито са всъщност. Телевизорът гърми, а металното стълбище, водещо до редица килии, дрънчи при всяка стъпка по него. Надзирателите никога не ни изпускат от очи. Наблюдателните камери са навсякъде — в банята, дори в района на тоалетната. Следят ни през прозорците на пункта на надзирателите, докато се движим из подобния на кладенец вътрешен двор. Виждат всяко наше движение. Поправителен център „Суза-Барановски“ е на шест нива, най-новото подобно заведение в масачузетската поправителна система, и е истинско техническо чудо. Ключалките са без ключове; задействат се от компютърни терминали в кулата на надзирателите. Командите ни се дават от безтелесни гласове по интеркоми. Вратата на всяка от килиите може да се отваря и затваря от дистанционно устройство, без да е нужна появата на човешко същество. Има дни, когато се питам дали някой от нашите пазачи е от плът и кръв или силуетите, които виждаме зад стъклата, са просто аниматронни роботи, с поклащащ се торс, с кимаща глава. Но независимо дали хора или машини, мен ме наблюдават, но това не ме смущава, защото не могат да надникнат в ума ми; не могат да влязат сред тъмния пейзаж на фантазиите ми. Това място принадлежи единствено на мен.

Докато седя в дневната и гледам новините в осемнайсет часа, аз се разхождам из същия този пейзаж. Говорителката, която се усмихва от екрана, извършва това пътуване с мен. Представям си тъмната й коса като черно петно върху възглавницата. Виждам потта, блестяща по кожата й. И в моя свят тя не се усмихва; о, не, очите й са широко отворени, разширените зеници напомнят бездънни кладенци, устните са изкривени от ужас. Гледам усмивката й, слушам извивките на гласа й и се опитвам да си представя как биха звучали виковете й.

Тогава на телевизионния екран се появява нова картина и мислите ми за говорителката се изпаряват. Някакъв репортер стои пред дома на д-р Ричард Йегър в Нютън. С мрачен глас съобщава, че два дни след убийството на лекаря и отвличането на съпругата му, не е арестуван никой. Вече съм запознат със случая на д-р Йегър и неговата съпруга. Сега се привеждам напред, взирайки се напрегнато в екрана, целият в очакване.

Най-сетне я виждам.

Камерата се приближава към къщата и я хваща в близък план, точно като излиза пред главния вход. Веднага зад нея се появява набит мъж. Двамата разговарят в предния двор, без да си дават сметка, че в този момент операторът ги снима в близък план. Чертите на лицето на мъжа изглеждат груби и непривлекателни с увисналите бузи и оскъдните косми, сресани назад върху голия скалп. До него тя изглежда дребна и ефирна. Мина доста време откакто я видях за последен път и ми се струва много променена. О, косата й е все така неуправляема грива от черни къдрици и е облякла поредния си морскосин костюм с панталони, с увиснало като торба на раменете й сако, с неподходяща за дребната й фигура кройка. Но лицето й е различно. Някога беше с четвъртити челюсти и уверено, не особено красиво, но въпреки това впечатляващо заради яростната интелигентност в очите й. Сега изглежда уморено и смутено. Отслабнала е. Виждам нови сенки по лицето й в падините под скулите й.

Внезапно тя забелязва телевизионната камера и поглежда към нея, поглежда право към мен, очите й като че ли ме виждат, като че ли дори аз я виждам, като че ли стои пред мен в плът и кръв. Двамата имаме обща история, съвместно преживяване, толкова интимно, че ни свързва завинаги като влюбени.

Ставам от дивана и се приближавам до телевизора. Притискам длан в екрана. Не слушам коментара на репортера; фокусирам се единствено в лицето й. Моята малка Джейни. Дланите създават ли ти все още проблем? Все още ли ги разтриваш, както правеше в съдебната зала, все едно те притеснява забита в тях треска? Мислиш ли за белезите така, както мисля аз, като за подарък от любов? Малък спомен за милите ми чувства към теб?

— Разкарай се от телевизора! — изкрещява някой. — Нищо не виждаме!

Не помръдвам. Продължавам да стоя пред екрана, докосвайки лицето й, припомняйки си как тъмните й като въглени очи веднъж ме бяха погледнали покорно. Припомняйки си гладкостта на кожата й. Съвършена кожа, недокосната от четка за грим.

— Мръдни, простако!

Внезапно тя изчезва от екрана. Появява се отново говорителката в нефритенозелено сако. Само преди минута бях готов да се задоволя с тази наконтена манекенка във фантазиите си. Сега тя ми се струва безвкусна, просто поредното красиво лице, поредната тънка шия. Беше достатъчен само един поглед към Джейн Ризоли, за да си припомня коя е истински ценната плячка.

Връщам се на дивана, откъдето гледам рекламата на „Лексус“. Но в действителност вече не следя телевизионните новини, а си припомням какво е да се разхождаш на свобода. Да вървиш из градските улици, да вдъхваш миризмата на жените, с които се разминаваш. Не създадените от химици парфюми в шишенца, а реалния аромат на женската пот или на загрятата от слънцето женска коса. В летни дни имах навика да се присъединявам към тълпата пешеходци, очакващи зелената светлина на светофара. В тъпканицата на многолюдния уличен ъгъл кой би забелязал, че някой се е надвесил, за да помирише косата ти? Коя жена би забелязала, че мъжът зад нея се взира във врата й, концентрирайки се върху пулсиращите местенца, защото знае, че там кожата мирише най-сладко?

Но те не забелязват. Светлината на светофара става зелена. Тълпата тръгва. И заедно с нея тръгва и жената, без да разбере, без да подозира, че ловецът е уловил миризмата й.

— Сгъването на нощницата не означава непременно, че става въпрос за имитатор — каза д-р Лорънс Цукер. — Това е просто демонстрация, че контролира положението. Убиецът парадира с господството си над жертвите. На мястото на престъплението.

— Така правеше и Уорън Хойт — каза Ризоли.

— Както и други убийци. Не е уникална черта за Хирургът.

Д-р Цукер я наблюдаваше със странен, почти хищен блясък в очите. Той беше специалист по криминална психология в Североизточния университет и бостънската полиция често го използваше като консултант. Беше работил с отдел „Убийства“ при разследването на Хирургът преди една година и съставеният от него криминален профил на неизвестния извършител се бе оказал зловещо точен. Понякога Джейн се питаше дали самият Цукер е нормален. Само човек, отблизо запознат с владенията на злото, би могъл да проникне толкова дълбоко в съзнанието на личност като Уорън Хойт. Никога не се беше чувствала комфортно в присъствието на този мъж, чийто потаен, шепнещ глас я караше да се чувства уязвима. Но той беше един от малкото, които разбираха напълно Хойт; може би щеше да разбере и неговия имитатор.

— Не става дума само за сгънатите нощници рече Ризоли. — Има и други подобия. Тази жертва е била завързана с тиксо.

— Това също не е уникално. Гледала ли си телевизионния сериал „Макгайвър“? Там ни показаха хиляда и една възможни употреби на тиксото.

— Влиза нощем през прозореца. Изненадва жертвите в леглото…

— Когато са най-уязвими. Напълно логично време за нападение.

— И единственият разрез на шията.

Цукер сви рамене.

— Безшумен и ефикасен начин за убиване.

— Но събери всичко това на едно място. Сгънатата нощница. Скочът. Методът на влизане, финалният удар…

— И получаваме неизвестен извършител, използващ доста разпространени стратегии. Дори чашката за чай в скута на жертвата… това е вариация на вече правено от серийни изнасилвачи. Те поставят чиния или други съдове върху съпруга. Ако той помръдне, падането на порцелана служи като предупредителен знак за извършителя. Тези стратегии са разпространени, защото вършат работа.

В безпомощността си Джейн извади снимки на мястото на престъплението в Нютън и ги постави върху бюрото му.

— Опитваме се да открием липсваща жена, мистър Цукер. Засега не разполагаме с никакви улики. Дори не искам да мисля какво преживява тя в този момент… ако все още е жива. Затова ги огледайте добре. Кажете ми нещо повече за този извършител. Кажете как можем да го намерим. Как можем да я намерим.

Д-р Цукер си сложи очилата и взе първата снимка. Без да каже нищо, само я съзерцава известно време, после посегна към следващата от поредицата фотографии. Единствените звуци бяха поскърцването на кожения му стол и заинтригуваното му промърморване от време на време. През прозореца на кабинета му Ризоли виждаше кампуса на Североизточния университет, почти празен в този летен ден. Само неколцина студенти се бяха отпуснали на тревата отвън, пръснали около себе си книги и раници. Младата жена се изпълни със завист към тези студенти, със завист към безгрижните им дни и невинността им. Към сляпата им вяра в бъдещето. И към нощите им, несмущавани от тъмни сънища.

— Казахте, че сте открили сперма — обади се д-р Цукер.

Тя отмести неохотно поглед от печащите се на слънце студенти, за да го насочи към събеседника си.

— Да. На онзи овален килим на снимката. Лабораторията потвърди, че е с различна кръвна група от съпруга. Информацията за това ДНК е вкарана в база данни на CODIS5.

— Кой знае защо се съмнявам, че този извършител може да бъде толкова невнимателен, че да позволи да бъде идентифициран чрез съпоставяне с данните в CODIS. Не, обзалагам се, че неговата ДНК не е в CODIS. — Цукер вдигна поглед от снимката. — Обзалагам се също, че не е оставил отпечатъци от пръсти.

— Нищо, което да успеят да различат засега. За нещастие в дома на семейство Йегър са минали поне петдесетина посетители след смъртта на майката на мисис Йегър. Което означава, че имаме работа с голям брой неидентифицирани отпечатъци.

Цукер се взря в снимката на д-р Йегър, облегнат на опръсканата с кръв стена.

— Това убийство е станало в Нютън.

— Да.

— Не е разследване, в което бихте взели участие по принцип. Защо сте замесена?

Вдигна отново очи и срещна погледа й със смущаваща настойчивост.

— Детектив Корсак ме помоли…

— Който е натоварен служебно със случая. Така ли?

— Така. Но…

— Няма ли в Бостън достатъчно убийства, които да ви запълват времето? Защо чувствате нужда да се заемете точно с това?

Джейн го гледаше право в очите с чувството, че той се бе промъкнал в мозъка й, че бърникаше из него, търсейки слабото й място, за да я измъчва.

— Обясних ви — отвърна тя. — Жената може все още да е жива.

— И вие искате да я спасите.

— А вие не искате ли?

— Любопитен съм, детектив Ризоли — рече Цукер, несмутен от гнева й. — Говорили ли сте с някого във връзка със случая „Хойт“? Имам предвид за въздействието, което ви е оказал лично на вас?

— Не съм сигурна, че разбирам какво имате предвид.

— Срещнахте ли се с психотерапевт?

— Питате дали съм се срещала с психоаналитик ли?

— Това, което ви се е случило в онова мазе, трябва да е било доста страшно преживяване. Това, което ви е причинил Уорън Хойт, би преследвало всяко ченге. Оставил е белези, както физически, така и емоционални. Повечето хора биха получили травма. Внезапно нахлуване на спомени, кошмари. Депресия.

— Спомените не са забавни. Но съм в състояние да се справя с тях.

— Винаги сте била такава, нали? Работи върху издръжливостта. Никога не се оплаквай.

— И аз се оплаквам от това-онова, както всички останали.

— Но никога за неща, от които може да изглеждате слаба. Или уязвима.

— Не понасям вечно охкащите. Отказвам да бъда една от тях.

— Не говоря за вечните мърморковци. Имам предвид, че човек трябва да бъде достатъчно честен, за да признае, когато има проблем.

— Какъв проблем?

— Вие ще ми кажете, детектив Ризоли.

— Не, вие ще ми кажете. След като мислите, че съм бита карта.

— Не съм казвал такова нещо.

— Но го мислите.

— Използвахте думите „бита карта“. Така ли се чувствате?

— Слушайте, дошла съм заради това. — Посочи снимките от местопрестъплението на случая Йегър. — Защо говорите за мен?

— Защото, когато гледате тези снимки, виждате единствено Уорън Хойт. Просто се питам защо.

— Онзи случай е приключен. Минала съм на други случаи.

— Така ли? Наистина?

Въпросът, зададен съвсем тихо, я накара да замълчи. Негодуваше срещу опитите му да изследва душата й. Негодуваше най-вече, че беше разпознал истина, която не можеше да признае. Уорън Хойт наистина беше оставил белези. Беше достатъчно да погледне ръцете си, за да си спомни нанесените от него травми. Но най-тежката травма не беше физическа. Онова, което беше изгубила в тъмното мазе миналото лято, беше чувството й за непобедимост. Чувството на увереност. Уорън Хойт й беше показал колко уязвима е в действителност.

— Не съм дошла да говорим за Уорън Хойт — обяви Джейн.

— Но именно той е причината да дойдете.

— Не. Дойдох, защото виждам прилики между тези убийства. И не само аз ги виждам. Детектив Корсак също ги вижда. Така че нека се придържаме към темата, а?

Д-р Цукер я погледна с приятна усмивка.

— Добре.

— И така, какво ще кажете за този извършител? — Почука с пръст по снимката. — Какво можете да ми кажете за него?

Психологът се фокусира отново върху образа на д-р Йегър.

— Вашият непознат извършител очевидно е организиран. Но вие вече го знаете. Пристигнал е на мястото напълно подготвен. Резецът за стъкло, електрошоковият пистолет, скоч лентата. Успял е да подчини тази двойка толкова бързо, че започваш да се питаш… — Погледна събеседницата си. — Няма ли вероятност да има втори извършител? Партньор?

— Само два отпечатъка от обувки.

— Тогава вашият човек е изключително експедитивен. И педантичен и за най-малките подробности.

— Но е оставил сперма върху килима. Дал ни е ключ към самоличността си. Това е огромна грешка.

— Да, така е. И той със сигурност го знае.

— И така, защо я е насилил още там, в къщата? Защо не го е направил по-късно, на безопасно място? Ако е достатъчно организиран, за да осъществи влизане с взлом и контрол над съпруга…

— Може би това е истинската тръпка.

— Какво?

— Помислете. Д-р Йегър седи там, завързан и безпомощен. Принуден да наблюдава, докато друг мъж обладава неговата собственост.

— Собственост — повтори Ризоли.

— В ума на този извършител жената е точно това. Собственост на друг мъж. Повечето сексуални насилници не биха рискували да атакуват двойка. Те избират самотни жени, лесната мишена. Присъствието на мъж в картината я прави опасна. Този извършител обаче е трябвало да знае, че в картината има мъж. И е дошъл подготвен да се справи с него. Възможно ли е това да е част от удоволствието, част от възбудата? Да има публика?

Публика от един човек. Джейн сведе очи към снимката на Ричард Йегър, свлечен до стената. Да, това бе непосредственото й впечатление, когато влезе в дневната.

Погледът на Цукер се премести към прозореца. Минаха секунди. Когато заговори отново, гласът му прозвуча тихо и провлачено, сякаш се намираше в сънно състояние.

— Всичко е заради силата. И контрола. За доминирането над друго човешко същество. Не само над жената, но също така и над мъжа. Може би в действителност го възбужда именно мъжът, който е изключително важна част от тази фантазия. Нашият извършител знае какви са рисковете и въпреки това не може да устои на непреодолимото желание да осъществи импулсите си. Неговите фантазии го контролират, а той, на свой ред, контролира жертвите си. Той е всемогъщ. Доминиращият. Врагът му седи обездвижен и безпомощен и нашият извършител прави това, което е правила винаги армията на победителя. Взема плячката си. Изнасилва жената. Удоволствието му се подсилва от пълното поражение на д-р Йегър. Тази атака е повече от сексуална агресия — това е афиширане на мъжка сила и власт. Победа на един мъж над друг. Победителят, който си присвоява трофея.

Отвън студентите на поляната събираха съдържанието на раниците си, изтърсваха полепналата по дрехите си трева. Следобедното слънце къпеше всичко в златисто. „А какво ще донесе по-нататък денят на тези студенти?“ — запита се Ризоли. Може би вечер на свободни занимания и разговори, пица и бира. И здрав сън, без кошмари. Сънят на невинните.

Нещо, което никога вече няма да ми се случи.

Мобилният й телефон изчурулика.

— Извинете — каза тя и отвори.

Обаждаше се Ерин Волчко, от лабораторията за косми, влакна и друг дребен доказателствен материал.

— Изследвах парчетата скоч, взети от тялото на д-р Йегър — обяви Ерин. — Вече изпратих доклада по факс до детектив Корсак. Но знаех, че и ти ще искаш да се запознаеш с фактите.

— С какво разполагаме?

— Няколко къси кафяви косъма са залепнали за тиксото. Косми от крайника, отскубнати от жертвата при отлепването на лентата.

— Влакна?

— И влакна. Но интересното следва. На парчето, отлепено от глезените на жертвата, намерихме само един тъмнокафяв косъм, дълъг двайсет и един сантиметра.

— Съпругата му е блондинка.

— Знам. Точно това прави толкова интересен въпросния косъм.

„Извършителят — помисли си Ризоли. — От нашия убиец е.“ И попита:

— Има ли епителни клетки?

— Да.

— Значи бихме могли да получим ДНК от този косъм. Ако съответства на спермата…

— Няма да й съответства.

— Откъде знаеш?

— Защото няма как косъмът да е от убиеца. — Ерин направи пауза. — Освен ако не е зомби.