Чиракът

25

Ризоли стоеше на поляната, загледана в четирите железни колчета, забити в земята. Две за ръцете, две за краката. Завързаните за тях въжета с вече направени примки, очакващи да бъдат затегнати около китките и глезените. Избягваше да мисли за явното предназначение на тези колчета. Вместо това обиколи мястото с деловия вид на ченге, оглеждащо мястото на престъплението. А фактът, че за колчетата трябваше да бъдат завързани собствените й крайници, че инструментите от раницата на Хойт трябваше да разкъсват собствената й плът беше подробност, която държеше на разстояние. Усещаше как я гледат колегите й, чу как притихнаха гласовете им при нейното приближаване. Превръзката върху зашития й скалп бе като сочещ я пръст и всички се отнасяха към нея сякаш беше от стъкло и можеше да се счупи при най-лекото сътресение. Не можеше да понася това, не и сега, когато се нуждаеше повече от всякога да вярва, че не е жертва. Че контролира напълно емоциите си.

И така, Джейн се приближи към мястото така, както би се приближила към която и да е сцена на престъпление. Мястото бе фотографирано и щателно огледано предишната вечер от щатската полиция, но тази сутрин Ризоли и нейният екип също дойдоха да го огледат. Двамата с Фрост обходиха гората, измервайки разстоянието от пътя до полянката, където щатската полиция бе открила раницата на Уорън Хойт. Въпреки значението, което имаше за самата нея този кръг от дървета, Джейн оглеждаше полянката безстрастно. В бележника си бе записала всичко, открито в раницата: скалпели и хирургически щипци, ретрактор и ръкавици. Беше изследвала снимките на оставените от краката на Хойт отпечатъци, вече отлети в гипс, и се бе взирала в торбичките с доказателствен материал, в които бяха поставени въжетата, без да престава да мисли за китките, за които бяха предназначени. Вдигна поглед към променящото се небе, без да си даде време за мисълта, че същите тези върхове на дървета можеха да бъдат последната й гледка в този живот. Жертвата Джейн Ризоли днес не присъстваше тук. Дори колегите й да я наблюдаваха в очакване да я зърнат, нямаше да я видят. Никой нямаше да я види.

Затвори бележника си и вдигна поглед в мига, в който се появи Гейбриъл Дийн. Макар сърцето й да се оживи, щом го видя, тя го приветства само с кимване и с поглед, говорещ: „Нека не излизаме извън професионалните рамки“.

Той разбра и те застанаха един срещу друг като двама професионалисти, внимаващи да не издадат с намек интимността, която бяха преживели само преди два дни.

— Шофьорът е бил нает преди шест месеца от ВИП „Лимузини“ — каза тя. — Семейство Йегър, Гент, Уейт… всичките ги е возил. И е имал достъп до графика за вземане на ВИП особи. Трябва да е видял там името ми. Анулирал заявката за вземането ми от аерогарата, за да заеме мястото на шофьора, който е трябвало да бъде там.

— И ВИП проверили ли са служебните му препоръки?

— Те били отпреди няколко години, но били превъзходни. — Джейн направи пауза. — В автобиографията му не се споменавало за военна служба.

— Защото истинското му име не е било Джон Старк.

Тя се намръщи.

— Кражба на самоличност?

Дийн посочи към дърветата. Двамата оставиха зад гърба си поляната и тръгнаха между дърветата, където можеха да говорят насаме.

— Истинският Джон Старк умира през септември 1999 година в Косово — започна той. — Помощен работник на ООН, загинал, когато джипът му се натъкнал на сухопътна мина. Погребан е в Корпус Кристи, Тексас.

— Тогава значи не знаем дори истинското име на нашия човек.

Дийн поклати глава.

— Отпечатъци от пръстите, рентгенови снимки на зъбите и тъканни проби ще бъдат изпратени в Пентагона и Централното разузнаване.

— И няма да получим отговор от тях. Нали?

— Не и ако Властващия е бил от техните. Що се отнася до тях, ти се погрижи за проблема им. Не е необходимо да се казва или прави нищо повече.

— Може и да съм разрешила техния проблем — отвърна горчиво тя. — Но моят е все още жив.

— Хойт ли? Той никога повече няма да ти създава грижи.

— Боже, трябваше да стрелям още веднъж…

— Вероятно е получил „квадриплегия“19, Джейн. Не мога да си представя по-голямо наказание.

Излязоха от гората на третостепенния път. Лимузината бе изтеглена на буксир предишната нощ, но доказателството от онова, което се бе разиграло тук, стоеше все така. Ризоли погледна към засъхналата кръв там, където бе умрял мъжът, известен като Джон Старк. Няколко метра по-нататък се виждаше по-малкото петно, където бе паднал Хойт, с безчувствени крайници, със смлян гръбначен мозък.

Можех да го довърша, но го оставих да живее. И все още не знам дали постъпих правилно.

— Как си, Джейн?

Чу интимната нотка в гласа му, безсловесно признание, че бяха нещо повече от колеги. Погледна го и внезапно усети с особена острота синините по лицето си и издутата превръзка на главата си. Не й се искаше да я вижда в този вид, но сега, след като стоеше пред него, нямаше смисъл да се крие; не можеше да направи нищо друго, освен да вдигне очи и да срещне погледа му.

— Добре съм — отвърна тя. — Няколко шева на скалпа, няколко болезнени мускула. И наистина впечатляващ екземпляр сред грозниците. — Махна неопределено към обезобразеното си лице и се засмя. — Трябваше обаче да видиш другия.

— Не мисля, че е добре да си тук — заяви той.

— Какво искаш да кажеш?

— Прекалено скоро е.

— Точно аз съм човекът, който би трябвало да бъде тук.

— Никога ли не си позволяваш да се отпуснеш?

— Защо ми е?

— Защото не си машина. Това ще ти се отрази. Не може да ходиш по това място и да се преструваш, че е просто поредното местопрестъпление.

— Точно като такова го третирам.

— Дори след всичко, което за малко не се случи?

Което почти се случи.

Младата жена сведе поглед към кървавите петна по земята и за миг пътят като че ли се олюля, сякаш бе станало земетресение, раздрусало грижливо изградените от нея стени, с които се бе обградила като с щитове, заплашвайки самите основи, върху които стоеше.

Той я хвана за ръката и очите й се напълниха със сълзи от стабилното му докосване. Докосване, което казваше: „Само този път имаш разрешение да бъдеш човешко същество. Да бъдеш слаба“.

— Съжалявам за Вашингтон — промълви тя.

Видя болката в очите му и си даде сметка, че беше разбрал неправилно думите й.

— Значи ти се иска онова между нас да не се бе случвало — произнесе тихо той.

— Не. Изобщо нямах предвид това…

— А за какво тогава съжаляваш?

Джейн въздъхна.

— Съжалявам, че тръгнах, без да ти кажа какво означаваше за мен тази нощ. Съжалявам, че всъщност така и не си взех наистина „довиждане“ с теб. И съжалявам, че… — Спря. — Че не ти позволих да се погрижиш за мен, само този път. Защото истината е, че наистина имах нужда да го направиш. Не съм толкова силна, колкото ми се иска да мислят.

Дийн се усмихна. Стисна дланта й.

— Никой от нас не е, Джейн.

— Хей, Ризоли?

Беше Бари Фрост, който я викаше от края на гората.

Тя премигна, за да задържи напиращите сълзи, и се обърна към него.

— Да?

— Току-що получих двоен десет петдесет и четири. Магазин за хранителни стоки „Куик стоп“, „Джамейка плейн“. Мъртви са служител на магазина и един клиент. Мястото вече е отцепено.

— Божичко. Толкова рано сутринта?

— Ние сме най-близо до мястото. В състояние ли си да вървим?

Младата жена пое дълбоко въздух и се обърна към Дийн. Той беше пуснал ръката й и макар докосването му да й липсваше, тя вече се чувстваше по-силна, вътрешният й трепет бе замлъкнал, земята под краката й отново бе станала стабилна. Но не беше готова да сложи край на този миг.

Последното им сбогуване във Вашингтон бе станало толкова прибързано; нямаше да позволи това да се случи пак. Нямаше да позволи животът й да заприлича на живота на Корсак — тъжна хроника от съжаления.

— Фрост? — каза тя, все така, без да отделя очи от Дийн.

— Да?

— Няма да дойда.

— Какво?

— Да го вземе друг екип. Точно сега не ми е до това.

Никаква реакция. Джейн погледна към колегата си и видя изуменото му лице.

— Искаш да кажеш… вземаш си почивен ден? — попита той.

— Да. Това е първият ми болничен ден. Имаш ли някакъв проблем с това?

Той поклати глава и се засмя.

— Крайно време беше, дяволите да го вземат, нищо друго не мога да кажа.

Тя го проследи с поглед, докато се изгуби сред дърветата. Чу го как продължава да се смее, докато вървеше из гората. Изчака да изчезне напълно, преди да се обърне отново към Дийн.

Той беше разтворил ръце; тя се мушна в обятията му.