Чиракът

14

Седеше в колата си с духащ през вентилационния отвор топъл въздух, с капки пот по челото. Дори нощната горещина не успя да разсее студа от залата за аутопсии, който усещаше и досега. „Трябва да съм хванала грип“ — помисли си тя, докато масажираше слепоочията си. И нищо чудно; дни наред живееше под огромно напрежение и сега то си казваше думата. Главата я болеше и единственото й желание беше да допълзи до леглото и да спи непробудно цяла седмица.

Тръгна право към къщи. Влезе в апартамента и за пореден път изпълни ритуала, превърнал се във важна част за поддържане на разсъдъка й. Пускането на резетата, вмъкването на веригата в предназначения за тази цел жлеб се извършваха особено грижливо; едва след като изпълни всичко от списъка за сигурността, след като заключи всяка ключалка и надникна във всеки стенен шкаф, срита обувките си в ъгъла и смъкна панталоните и блузата. Така, по бельо, се отпусна тежко в леглото и замасажира слепоочията си, като се питаше дали имаше още аспирин в аптечката; нямаше обаче капчица сила, за да стане и да провери.

Интеркомът на апартамента изписка. Изправи се като пружина, сърцето й загалопира, алармените сигнали вдигнаха на крак всеки нерв в тялото й. Нито очакваше посетители, нито имаше желание да посреща когото и да било.

Звънецът прозвуча отново; усети звука като прокарване на домакинска тел по оголените си нервни окончания.

Изправи се и отиде в дневната, за да натисне бутона на интеркома.

— Да?

— Гейбриъл Дийн е. Може ли да се кача?

Това бе последният глас, който бе очаквала да чуе. Толкова се изненада, че за момент не знаеше как да реагира.

— Детектив Ризоли? — обади се той.

— За какво става дума, агент Дийн?

— Аутопсията. Има въпроси, които трябва да обсъдим.

Натисна бутона за отключване на входната врата, но почти веднага съжали. Нямаше вяра на Дийн, а ето че се готвеше да го пусне в сигурното убежище на дома си. Но решението беше взето с необмисленото натискане на бутона и сега вече не можеше да го промени.

Едва успя да навлече памучна хавлия за баня, когато той почука на вратата й. През лещата на шпионката острите му черти изглеждаха разкривени. Заплашителни. Докато успее да отключи всички ключалки, този гротескно разкривен образ се бе запечатал в съзнанието й. Реалността съвсем не изглеждаше толкова заплашителна. Мъжът, който стоеше на прага на дома й, имаше уморен поглед, а напрежението на лицето му показваше, че беше станал свидетел на прекалено много ужас и бе спал прекалено малко. Но първият му въпрос беше за нея:

— Как си?

Джейн разбра прекрасно смисъла, който се криеше във въпроса му. Че тя не беше добре. Че се нуждаеше от консултация — нестабилно ченге, което заплашваше всеки момент да се пръсне на чупливи парченца.

— Супер — отговори тя.

— Тръгна си толкова бързо след аутопсията. Преди да имаме възможност да поговорим.

— За какво?

— Уорън Хойт.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Всичко.

— Страхувам се, че това ще отнеме цяла нощ. А аз съм уморена.

Придърпа краищата на хавлията, изведнъж осъзнала как изглежда. За нея винаги бе важно да има професионален вид и обикновено обличаше блейзер, преди да се появи на сцена, на която е било извършено престъпление. А сега стоеше пред Дийн само по бельо и хавлия за баня и усещането за собствената й уязвимост не й допадаше.

Посегна към вратата; жестът говореше недвусмислено: „Разговорът ни приключи“.

Той не помръдна от мястото си.

— Виж, признавам, че допуснах грешка. Трябваше да те послушам от началото. Ти първа го забеляза. Аз не различих паралелите с Хойт.

— Защото никога не си го познавал.

— Затова ми разкажи за него. Трябва да работим заедно, Джейн.

Смехът й прозвуча режещо като стъкло.

— Значи сега екипната работа те заинтригува? Това е нещо ново.

Примирена, че посетителят й явно няма да си тръгне, тя се обърна и влезе в дневната. Той я последва, затвори вратата след себе си.

— Разкажи ми за Хойт.

— Може да прочетеш файла му.

— Вече го направих.

— В такъв случай разполагаш с всичко, което ти е нужно.

— Не с всичко.

Младата жена се обърна към него.

— Какво друго има?

— Искам да знам това, което знаеш ти.

Направи още една крачка към нея и тя бе обзета от тревога, защото се намираше в толкова неизгодно положение спрямо него, така босонога и прекалено изтощена, за да отбие атаката му. Чувстваше го като атака, всички тези изисквания и начинът, по който погледът му сякаш преминаваше през оскъдното й облекло.

— Между вас двамата съществува особена емоционална връзка — каза той. — Някаква привързаност.

— Не го наричай „привързаност“, по дяволите.

— Ти как би го нарекла?

— Той беше извършителят. Аз съм тази, която го притисна в ъгъла. Съвсем просто е.

— Не е толкова просто, ако съдя по това, което чух. Каквото и да твърдиш, между вас двамата съществува някаква връзка. Той се върна умишлено в живота ти. Гробът, на който са оставили тялото на Карена Гент, не е избран случайно.

Джейн не отговори. Нямаше как да не се съгласи с това.

— Той е ловец, също като теб — продължи Дийн. — И двамата преследвате хора. Това е едно от нещата, които ви свързват. Една от допирните ви точки.

— Това не е допирна точка.

— Но се разбирате един друг. Независимо какви са чувствата ти към него, двамата сте свързани. Ти забеляза влиянието му върху Властващия преди другите. Ти се движеше пред нас.

— А ти мислеше, че се нуждая от психотерапевт.

— Да. Тогава го мислех.

— Значи сега вече не съм луда. А съм блестяща.

— Ти можеш да влизаш вътре в ума му. Можеш да ни помогнеш да съобразим какво ще направи по-нататък. Какво иска той?

— Откъде да знам?

— Погледът ти към него е по-интимен от погледа на което и да било друго ченге.

— Интимен ли? Така ли наричаш това? Кучият син за малко не ме уби.

— Не съществува нищо по-интимно от убийството. Нали?

В този момент го мразеше, защото бе изрекъл истина, която й се искаше да отрече. Беше посочил точно това, което й бе непоносимо да признае. Че двамата с Уорън Хойт бяха свързани завинаги. Че страхът и омразата са по-силни емоции, отколкото любовта някога би могла да бъде.

Отпусна се тежко на дивана. Някога щеше да се бори. Някога щеше да бъде достатъчно ожесточена, за да намери какво да отговори на който и да е мъж. Но тази вечер се чувстваше уморена, толкова уморена, и нямаше сили да парира въпросите на своя събеседник. Той щеше да продължава да оказва натиск и да подтиква, докато получи желаните отговори, и за нея беше по-добре още сега да отстъпи пред неизбежното. Да приключи с това, за да я остави на мира.

Изправи гръбнак и установи, че се взира в дланите си, в двата еднакви белега върху тях. Това бяха само два от оставените от Хойт спомени, най-явните; другите не бяха толкова видими: зарасналите фрактури на ребрата и лицевите кости, които още можеха да се видят на рентгенови снимки. Най-невидими бяха пукнатините, които присъстваха все още в живота й, като цепнатини, оставени от земетресение. През последните няколко седмици бе усетила как тези пукнатини се разширяват, сякаш земята под краката й заплашваше да се сгромоляса.

— Нямах представа, че все още е там — прошепна Джейн. — Че стои точно зад мен в онова мазе. В онази къща…

Дийн седна на стола срещу нея.

— Ти си тази, която го откри. Единственото ченге, което е знаело къде да го търси.

— Да.

— Защо?

Тя сви рамене, изсмя се.

— Чист късмет.

— Не, трябва да е нещо повече от това.

— Не ми приписвай заслуги, каквито нямам.

— Не мисля, че ти отдавам в достатъчна степен заслуженото, Джейн.

Младата жена вдигна очи; прямотата, с която я гледаше той, беше такава, че й се прииска да се скрие. Но нямаше къде да се усамоти, нямаше как да се защити от един толкова проницателен поглед. „Какво ли вижда? — помисли си тя. — Има ли представа колко разголена ме кара да се чувствам?“

— Кажи ми какво се случи в мазето — промълви той.

— Знаеш какво се случи. Описано е в показанията ми.

— Хората пропускат разни неща от показанията си.

— Няма нищо повече за казване.

— Дори няма да опиташ?

Гневът премина през тялото й като шрапнел.

— Не искам да мисля за това.

— Но въпреки това не можеш да спреш да се връщаш към него. Нали?

Тя го гледаше, питайки се каква беше играта му и как бе позволила да я включи толкова лесно в нея. Беше познавала и други харизматични мъже, мъже, които успяваха да привлекат женския поглед толкова бързо, че да подействат като удар с камшик. Джейн имаше достатъчно здрав разум, за да стои надалече от подобни мъже, да ги вижда такива, каквито са: генетично благословени сред простосмъртните. Тя нямаше кой знае каква полза от такива мъже, нито пък те от нея. Но тази вечер разполагаше с нещо, от което Гейбриъл Дийн имаше нужда, и той бе фокусирал с пълна сила привлекателността си към нея. И номерът му вършеше работа. Никога досега мъж не бе успявал да я накара да се почувства едновременно толкова объркана и възбудена.

— И той те хвана като в капан в мазето — продължи Дийн.

— Влязох право в него. Не знаех.

— Защо не знаеше?

Въпросът беше изненадващ и я накара да се замисли. Върна се в спомените си към онзи следобед, когато бе стояла край отворената врата за мазето, страхувайки се да слезе по тъмното стълбище. Спомни си задушаващата горещина в къщата и мокрите си от пот сутиен и риза. Спомни си как страхът бе възпламенил всеки нерв в тялото й. Но същевременно беше усещала, че нещо не е наред. Знаеше какво я очаква, след като слезе и по последното стъпало.

— Какво не беше както трябва, детектив?

— Жертвата — прошепна тя.

— Катрин Кордел?

— Тя беше в мазето. Завързана за едно легло в мазето…

— Примамката.

Джейн затвори очи и почти усети миризмата на кръвта на Кордел, на влажната пръст. На собствената си пот, възкисела от страха.

— Хванах се. Хванах се на уловката.

— Той е знаел, че така ще направиш.

— Трябваше да си дам сметка…

— Но си била фокусирана върху жертвата. Върху Кордел.

— Исках да я спася.

— И това бе твоята грешка.

Младата жена отвори очи и го погледна разгневено.

— Грешка ли?

— Не си подсигурила първо района. Оставила си отворена възможността да бъдеш атакувана. Допуснала си основна грешка. Изненадващо за толкова способна особа като теб.

— Ти не беше там. Не знаеш пред каква ситуация бях изправена.

— Прочетох показанията ти.

— Кордел лежеше там. Кървяща…

— И ти си реагирала така, както би реагирало всяко човешко същество. Опитала си да я спасиш.

— Да.

— И попадна в капана. Забрави да мислиш като ченге.

Оскърбеният й поглед изглежда не го смути ни най-малко. Той продължаваше просто да я гледа, с неподвижно изражение, с толкова безстрастно лице, толкова уверен, че в крайна сметка само увеличи още повече вътрешния й смут.

— Никога не забравям да мисля като ченге — заяви тя.

— В онова мазе си забравила. Позволила си жертвата да те разсее.

— Главната ми грижа винаги е жертвата.

— Когато излага на опасност и теб, и нея? Това логично ли е?

Логично. Да, това беше Гейбриъл Дийн. Никога не беше срещала друг като него, който можеше да гледа и на мъртвите, и на живите с еднаква липса на емоции.

— Не можех да я оставя да умре — призна тя. — Това беше първата ми… единствената ми мисъл.

— Познаваше ли я? Кордел?

— Да.

— Приятелки ли бяхте?

— Не. — Отговори толкова бързо, че събеседникът й изви вежди в безмълвен въпрос. Ризоли пое въздух и каза: — Тя беше част от разследването на Хирургът. Това е всичко.

— Не я ли харесваше?

Младата жена направи пауза, поразена от проницателността на Дийн.

— Не ми допадаше. Да го наречем така.

Завиждах й. Заради красотата. И заради въздействието й върху Томас Мур.

— Но Кордел беше жертва — допълни Дийн.

— Не бях сигурна какво е. Поне в началото. Но към края стана ясно, че тя е мишената на Хирургът.

— Трябва да си се чувствала виновна. Че си се съмнявала в нея.

Джейн не отговори.

— Затова ли изпитваше такава необходимост да я спасиш?

Тя застина, обидена от въпроса му.

— Тя беше в опасност. Нямах нужда от друга причина.

— Поела си рискове, нямащи нищо общо с предпазливостта.

— Не смятам, че думите риск и предпазливост могат да бъдат използвани в едно изречение.

— Хирургът явно е поставил капан. И си се хванала на стръвта.

— Добре, така да е. Беше грешка…

— И той е знаел, че ще я направиш.

— Откъде би могъл да знае?

— Той знае много за теб. Отново онази връзка. Която ви свързва.

Младата жена се изправи рязко.

— Това са глупости — обяви тя и излезе от дневната.

Той я последва в кухнята, преследвайки я неуморно с теориите си, теории, която тя не желаеше да чуе. Вероятността за каквато и да било емоционална връзка между нея и Хойт беше прекалено отблъскваща, за да мисли върху нея, и не можеше да го слуша повече. Но той нямаше намерение да се отказва и, застанал в и без това клаустрофобично малката кухня, я принуди да изслуша онова, което имаше да й каже.

— Както ти имаш директен канал към психиката на Уорън Хойт — заяви Дийн, — така и той има към твоята.

— Тогава той не ме познаваше.

— Можеш ли да си сигурна в това? Несъмнено е следвал развоя на разследването. Знаел е, че ти си в екипа.

— И това е всичко, което е можел да знае за мен.

— Мисля, че той разбира повече, отколкото си мислиш. Той се храни от женския страх. Всичко е написано там, в психологическия му профил. Привличат го пострадалите жени. Емоционално смачканите. Полъхът на женската болка го възбужда и той е извънредно чувствителен към нея. В състояние е да долови дори най-фините намеци за нея. Тонът на женския глас. Начинът, по който тя си държи главата или отказва да направи зрителен контакт. Всички микроскопични физически признаци, които останалите хора може и да пропуснем. Но той ги долавя. Знае кои жени са наранени и се стреми именно към тях.

— Аз не съм жертва.

— Сега си. Той те превърна в жертва.

Дийн се приближи още, толкова се приближи, че сега почти се докосваха. Внезапно я изпълни диво желание да се отпусне в обятията му и да се притисне към него. Да види как щеше да реагира. Но гордостта и здравият разум не й позволиха да го направи.

Наложи си да се засмее.

— Кой е жертвата тук, агент Дийн? Не съм аз. Не забравяй, аз съм тази, която го тикна зад решетките.

— Да — отвърна тихо той. — Ти тикна Хирургът зад решетките. Но не без сериозни травми за самата теб.

Тя го гледаше безмълвно. Травми. Точно това бе думата за онова, което й бе причинил. Жена с белези по дланите и с крепост от ключалки на вратата. Жена, която никога вече нямаше да усети горещия дъх на август, без да си спомни горещината на онзи летен ден и миризмата на собствената си кръв.

Без да произнесе дума, Джейн се обърна и излезе от кухнята, за да се върне в дневната. Там се отпусна на дивана и остана да седи замаяна. Той не я последва веднага и за момент тя се почувства в блажено усамотение. Искаше й се Дийн просто да изчезне, да излезе от апартамента й и да й позволи да остане в изолацията, за която копнее всяко страдащо животно. Но нямаше такъв късмет. Чу го да излиза от кухнята. Вдигна очи и го видя да стои с две чаши в ръцете. Подаде й едната.

— Какво е това? — попита тя.

— Текила. Намерих я в шкафа ти.

Младата жена пое чашата и се намръщи.

— Бях забравила за нея. Много е стара.

— Е, не беше отворена.

Защото не си падаше по вкуса на текилата. Тази бутилка бе една от безполезните напитки, които брат й Франки й подаряваше, като се върнеше от своите пътувания, подобно на ликьора „Калуя“ от Хаваите и сакето от Япония. Това бе начинът на Франки да демонстрира, че е светски човек, благодарение на Военноморския корпус на САЩ. Може би този момент не беше по-неподходящ от всеки друг да опита подаръка му от слънчево Мексико. Отпи и премигна, очите й се насълзиха. Докато текилата загряваше стомаха й, тя се сети внезапно за една подробност от миналото на Уорън Хойт. В началото бе обезоръжавал съпротивата на жертвите си, като бе пускал незабелязано „Рохипнол“ в напитката им. „Колко лесно е да ни хванат в момент на непредпазливост“ — помисли си тя. Когато е разсеяна или няма причина да се усъмни в мъжа, който й подава напитка, жената се превръща в поредното агне за кланицата. Дори тя бе приела чаша текила, без да постави жеста под съмнение. Дори тя бе пуснала в апартамента си мъж, когото не познаваше добре.

Погледна отново към Дийн. Бе седнал срещу нея и сега очите им се намираха на едно ниво. Напитката, гаврътната на празен стомах, вече си оказваше въздействието, и крайниците й губеха чувствителността си. Анестезията на алкохола. Спокойствието и невъзмутимостта й бяха опасни.

Дийн се приведе към нея и тя не се отдръпна с обичайната си предпазливост. Той атакуваше личното й пространство по начин, по който малко мъже се бяха опитвали да го направят, и тя му го позволяваше. Подчиняваше му се.

— Вече нямаме работа само с един убиец — заяви той. — Срещу себе си имаме партньори. И единият от тях е човекът, когото ти познаваш по-добре от всеки друг. Независимо дали искаш да го признаеш, между теб и Уорън Хойт съществува специална връзка. Което те прави и връзка с Властващия.

Джейн изпусна задържания в гърдите си въздух и произнесе тихо:

— Това е начинът, по който Хирургът работи най-добре. За това копнее. За партньор. За наставник.

— Той имаше такъв в Савана.

— Да. Лекар на име Андрю Капра. След убийството на Капра Уорън остава сам. И тогава идва в Бостън. Но не престава да търси нов партньор. Някой, който да споделя желанията му. Фантазиите му.

— Страхувам се, че го е открил.

Двамата се спогледаха, разбирайки много добре мрачните последствия от това ново развитие.

— Сега те са двойно по-ефективни — додаде Дийн. — Вълците действат по-добре в глутница, отколкото като единаци.

— Кооперативно ловуване.

Той кимна.

— Това улеснява всичко. Преследването. Приклещването в ъгъла. Поддържането на контрол над жертвите…

Младата жена изправи гръб.

— Чашата — промълви тя.

— Какво чашата?

— Там, където бе убит Гент, не открихме чаша. Сега знаем защо.

— Защото Уорън Хойт е бил там и му е помагал.

Тя кимна.

— Властващия не се е нуждаел от предупредителна система. Имал е партньор, който е можел да го предупреди, ако съпругът опита да предприеме нещо. Партньор, който е стоял до него и е наблюдавал всичко. И то му е доставяло удоволствие. Тъй като е част от собствените му фантазии. Да наблюдава насилие на жена.

— А Властващия копнее за публика.

Джейн кимна отново.

— Затова избира двойки. За да има кой да гледа. Да наблюдава как се наслаждава на върховната си власт над женското тяло.

Описаното изтезание беше толкова интимно насилие, че й стана мъчително да гледа събеседника си в очите. Но не отклони поглед. Сексуалното насилие над жените беше престъпление, което събуждаше болезнено любопитство в прекалено много мъже. Като единствена жена, присъстваща на утринните съвещания по време на разследванията, беше ставала свидетел как колегите й обсъждат подробностите от подобни нападения и беше чувала електрическото жужене на интереса в гласовете им, въпреки стремежа да поддържат представа за трезв професионализъм. Те отделяха повече време за докладите на патолога за сексуалните травми, взираха се прекалено дълго в направените на местопрестъплението снимки на жени с широко разтворени крака. Реакциите им бяха такива, че Ризоли се чувстваше лично насилена и с годините беше развила свръхфина чувствителност, способна да долови дори искрицата от непристоен интерес в очите на което и да е ченге, когато станеше дума за изнасилване. Сега, гледайки в очите на Дийн, тя търсеше тази смущаваща искрица, но не забеляза нищо подобно. Така, както не беше видяла в очите му нищо друго, освен мрачна решимост, когато бе оглеждал обезобразените трупове на Гейл Йегър и Карена Гент. Тези жестокости не възбуждаха Дийн, а го изпълваха с погнуса и възмущение.

— Спомена, че Хойт копнеел за наставник — каза той.

— Да. Някой, който да води. Да го учи.

— Какво да го учи? Той вече знае как да убива.

Ризоли направи пауза, за да отпие отново от текилата. Когато го погледна отново, установи, че се бе привел дори още по-близо, сякаш се страхуваше да не пропусне някой по-тихо произнесен звук.

— Вариации по темата — обясни тя. — Жени и болка. По колко начина можеш да оскверниш едно тяло? По колко начина можеш да измъчваш другия? Уорън се придържаше години наред към един модел. Може би е готов да разшири хоризонтите си.

— Или този извършител е готов да разшири своите.

Тя помълча.

— Властващия ли?

— Може да сме обърнали нещата. Може би нашият неизвестен извършител търси наставник. И е избрал Уорън Хойт за свой учител.

Джейн го гледаше, смразена от тази мисъл. Думата „учител“ се свързваше с усъвършенстване. С авторитет. Дали това бе ролята, за която се бе трансформирал Хойт през месеците, прекарани в затвора? Дали принудата да стои затворен между четири стени не бе подхранвала фантазиите му, дали не бе изострила като бръснач целеустремеността на извратените му желания? Той беше предостатъчно страховит, преди да бъде арестуван; дори не смееше да мисли за още по-мощно въплъщение на предишния Уорън Хойт.

Дийн се облегна на стола си, вперил сините си очи в чашата с текила. Беше отпил само на няколко пъти по съвсем малко и сега остави чашата на масичката за кафе. Винаги й беше правил впечатление на човек, чиято самодисциплина не отслабва нито за миг, който се бе научил да държи под контрол всичките си импулси. Но умората си казваше думата и раменете му висяха отпуснати, очите му бяха зачервени. Той разтърка лице.

— Как успяват да се свържат две чудовища в град с размерите на Бостън? — попита той. — Как успяват да се намерят?

— При това толкова бързо? — добави тя. — Семейство Гент беше нападнато само два дни след бягството на Уорън.

Дийн повдигна вежди и я погледна.

— Вече са се познавали.

— Или са знаели един за друг.

Властващия със сигурност знаеше за Уорън Хойт. Миналата есен беше невъзможно да вземеш който и да е бостънски вестник, без да прочетеш за извършените от него жестокости. Дори да не се бяха срещали, Хойт несъмнено също познаваше извършителя, па макар и само от новините. Със сигурност беше чул за смъртта на семейство Йегър. Беше научил за съществуването на друго чудовище, с което много си прилича. Беше се питал кой може да е другият хищник, този кръвен брат. Общуване чрез убийство, съобщение, предадено чрез телевизионните новини и вестник „Бостън глоуб“.

Видял е и мен по телевизията. Разбрал е, че съм била на мястото на престъплението. И сега се опитва да възобнови познанството си с мен.

Докосването на Дийн я накара да трепне. Той я гледаше смръщено, приведен дори още по-близо отпреди, и й се стори, че никой мъж досега не се бе фокусирал така мощно върху й.

Нито един мъж, освен Хирургът.

— Игричките с мен не ги играе Властващия — отсъди тя. — А Хойт. Фиаското на организираното наблюдение — целта му е била първо да ме повали морално и психически. Само така изпитва удоволствие от контакта си с жена — като първо я повали морално и психически. Като я деморализира, като разкъса живота й на парченца. Именно затова избира да убива жертви на изнасилване. Жени, които вече символично са били съсипани. Преди да ни атакува, той изпитва нужда да ни види омаломощени и слаби. Да ни накара да се страхуваме.

— Ти си последната жена, която бих охарактеризирал като слаба.

Тя се изчерви от похвалата, защото знаеше, че не я заслужава.

— Просто се опитвам да ти обясня какво го мотивира — рече Ризоли. — Как подбира плячката си. Изважда ги от строя, преди да направи главния си ход. Направи го с Катрин Кордел. Преди финалната си атака се отдаде на психиращи игрички, за да я ужаси. Изпращаше й съобщения, за да й даде да разбере, че може да влиза в живота й и да излиза от него, без да е усетила, че е бил там. Като призрак, преминаващ през стени. Тя не знаеше кога ще се появи пак или от коя посока ще бъде нападението. Но знаеше, че предстои. По този начин малко по малко ти къса нервите. Като ти даде да разбереш, че един ден, когато най-малко го очакваш, ще дойде за теб.

Въпреки смразяващия смисъл на думите си, бе успяла да запази гласа си спокоен. Неестествено спокоен. Докато обясняваше всичко това, гостът й я наблюдаваше напрегнато, сякаш търсеше доказателство за реална емоции, за реална слабост. Тя обаче не му позволи да види нищо такова.

— Сега си има партньор — продължи Джейн. — Човек, от когото може да се учи. И когото може да обучава в замяна. Ловна дружинка.

— Мислиш, че ще останат заедно.

— Уорън би искал. Би искал да има партньор. Веднъж вече убиха заедно. Това е много силна връзка, затвърдена с печата на кръвта.

Отпи за последен път от чашата си и я пресуши. Дали алкохолът щеше да й помогне тази нощ да се спаси от кошмарите? Или беше достигнала състояние, когато анестезията вече не бе в състояние да й донесе комфорт?

— Поиска ли закрила?

Въпросът му я изненада.

— Закрила ли?

— Поне полицейска кола. За да наблюдава апартамента ти.

— Аз съм ченге.

Той наклони глава, сякаш в очакване на продължението на отговора й.

— Щеше ли да зададеш този въпрос, ако бях мъж?

— Ти не си мъж.

— И това автоматично означава, че се нуждая от закрила?

— Защо се обиждаш?

— А защо фактът, че съм жена, ме прави неспособна да защитя дома си?

Дийн въздъхна.

— Винаги ли трябва да надминаваш мъжете, детектив?

— Доста се старая, за да се отнасят към мен като към всички останали — отвърна тя. — Няма да моля за специални привилегии, защото съм жена.

— Но ти си в това положение, именно защото си жена. Сексуалните фантазии на Хирургът са свързани с жени. А атаките на Властващия не са заради съпрузите, а заради съпругите. Той изнасилва съпругите. Не можеш да кажеш, че женският ти пол не променя ситуацията.

Тя трепна при споменаването на думата „изнасилване“. Досега обсъждането на сексуалното нападение бе свързано с други жени. Фактът, че тя самата беше потенциална жертва премести фокуса на много по-интимно ниво, ниво, което не й беше удобно да обсъжда с мъж. А Дийн я караше да се чувства дори още по-неловко от темата за изнасилването. Начинът, по който я изучаваше, сякаш тя криеше тайна, която той жадуваше да извади наяве.

— Изобщо не става въпрос дали си ченге, или дали си способна да се защитиш — произнесе внимателно той. — Става въпрос за това, че си жена. Жена, за която Уорън Хойт несъмнено е фантазирал през всичките тези месеци.

— Не и за мен. Кордел е тази, която иска.

— Кордел е недосегаема за него. Нея не може да я пипне. Но ти си тук, под носа му. На една ръка разстояние, жената, която за малко не е победил. Жената, която е заковал за пода на онова мазе. Допирал е острието на скалпела си до гърлото ти. Вече може да подуши кръвта ти.

— Престани, Дийн.

— В известен смисъл той вече е предявил претенции за теб. Ти вече си негова. И си „на открито“, така да се каже, всеки ден. Работиш върху престъпленията, които той извършва. Всяко мъртво тяло е послание, предназначено за твоите очи. Възможност да добиеш представа за онова, което е планирал за теб.

— Казах да престанеш.

— И мислиш, че не се нуждаеш от закрила? Мислиш, че един пистолет и голото отношение са всичко необходимо, за да останеш жива? В такъв случай пренебрегваш собственото си шесто чувство. Знаеш какъв ще бъде следващият му ход. Знаеш за какво копнее, какво го възбужда. А това, което го възбужда, си ти. Това, което планира да направи с теб.

— Млъкни, дяволите да те вземат!

Избухването й стресна и двамата. Тя го гледаше, объркана от загубата си на самоконтрол и от сълзите, бликнали неизвестно откъде. Не, за нищо на света нямаше да заплаче. Никога не беше позволявала на някой мъж да я види да се сгромолясва и нямаше да допусне Дийн да бъде първият.

Пое дълбоко въздух и тихо произнесе:

— А сега искам да си вървиш.

— Моля те само да послушаш собствените си инстинкти. Да приемеш същата закрила, която би предложила на всяка друга жена.

Тя стана и се приближи до входната врата.

— Лека нощ, агент Дийн.

Той не помръдна в продължение на няколко секунди и тя се запита какво би трябвало да направи, за да го изхвърли от дома си. Най-сетне се изправи, за да си върви, но щом се доближи до вратата спря и я погледна.

— Ти не си неуязвима, Джейн — промълви той. — И никой не очаква да бъдеш.

Дълго след като си бе тръгнал, младата жена все още стоеше, притиснала гръб към заключената врата, затворила очи, опитвайки се да успокои бурята в душата си, предизвикана от неговото посещение. Знаеше, че не е неуязвима. Беше го научила преди една година, докато бе гледала надвесеното над себе си лице на Хирургът, очаквайки скалпелът му да се забие в гърлото й. Нямаше нужда да й припомнят това и беше сърдита заради безмилостния начин, по който Дийн бе говорил за този урок.

Върна се до дивана и взе телефона от края на масата. В Лондон още не се беше зазорило, но не можеше да отлага повече този разговор.

От другата страна вдигна Мур; гласът му беше дрезгав, но разсънен въпреки ранния час.

— Аз съм — започна Ризоли. — Съжалявам, че те събудих.

— Чакай да отида в другата стая.

Изчака. Чу изскърцването на пружините при ставането му от леглото, после звука от вратата, която затвори след себе си.

— Какво става? — попита Томас.

— Хирургът излезе отново на лов.

— Има ли жертва?

— Присъствах на аутопсията преди няколко часа. Това е негово дело.

— Не си е губил времето.

— Става по-зле, Мур.

— Как би могло да стане по-зле?

— Има си нов партньор.

Настъпи дълга пауза. После съвсем тихо попита:

— Кой е той?

— Мислим, че е същият извършител, който уби онази двойка в Нютън. По някакъв начин двамата с Хойт са се намерили. И сега ловуват заедно.

— Толкова бързо? Как е възможно да се свържат просто така?

— Познавали са се. Трябва да са се познавали.

— Къде са се срещнали? Кога?

— Това трябва да открием. Може би това е ключът към откриването на самоличността на Властващия.

Внезапно се сети за операционната зала, от която беше избягал Хойт. Белезниците. Не ги беше отключил надзирателят. Някой друг беше влязъл в операционната зала, за да го освободи, някой, вероятно дегизиран като санитар или лекар.

— Би трябвало да бъда там — заяви Мур. — Би трябвало да работя върху това с теб…

— Не, не би трябвало. Би трябвало да бъдеш точно там, където си, с Катрин. Не мисля, че Хойт може да я намери. Но ще се опита. Той никога не се предава, както знаеш. А сега те са двама и ние нямаме представа как изглежда неговият партньор. Ако се появи в Лондон, няма да разпознаеш лицето му. Трябва да си готов.

„Сякаш някой може да бъде готов за атаката на Хирургът“ — помисли си тя, след като затвори телефона. Преди една година Катрин Кордел си бе мислила, че е готова. Беше превърнала дома си в крепост и живееше така, сякаш е обсадена. Въпреки всичко Хойт бе намерил начин да се промъкне през защитните стени; беше нанесъл удара си, когато най-малко бе очаквала, в място, където бе мислила, че е в безопасност.

Както аз мисля, че домът ми е безопасен.

Стана и се приближи до прозореца. Докато гледаше надолу към улицата, се питаше дали в този момент някой не гледа нагоре към нея и не я наблюдава, както е очертана на фона на светлината. Не беше трудно да бъде открита. От Хирургът не се искаше друго, освен да потърси в телефонния указател на името „Ризоли, Дж.“.

На улицата долу един автомобил забави ход и спря на ъгъла. Полицейска кола. Наблюдава я известно време, но тя не помръдна. Светлините й изгаснаха, което показваше, че възнамеряваше да остане тук. Тя не беше помолила за закрила и постоянно наблюдение, но знаеше кой го е направил.

Гейбриъл Дийн.

Историята отеква от виковете на жени.

Страниците на учебниците отделят оскъдно внимание на зловещите подробности, които толкова желаем да знаем. Вместо за тях ни разказват сухо за военни стратегии и атаки откъм фланга, за хитростите на генералите и за струпването на армии. Виждаме илюстрации на мъже в брони, с кръстосани мечове, извили мускулестите си тела в битката. Виждаме платна с водачи, яхнали благородни жребци, вперили поглед в поле, където войниците са подредени в редици като пшеница, очакваща сърпа на жетваря. Виждаме карти, по които стрелки сочат движението на победоносни армии, и четем стиховете на военни балади, възпяващи краля и родината. Триумфът на мъжете винаги се описва щедро с кръвта на воините.

Никой не говори за жените.

Но всички знаем, че са били там, с меката си плът и гладката си кожа, с носещо се из страниците на историята ухание. Всички знаем, дори да не говорим за това, че диващината по време на война не се ограничава до бойното поле. Че след като падне последният неприятелски воин и едната армия победи, нейните войници насочват след това вниманието си към жените на победената страна.

Винаги е било така, макар грубата истина рядко да се споменава в учебниците по история. Вместо това чета за войни, бляскави като месинг, носещи слава за всички. За битките на гърците под бдителния поглед на боговете, и за падането на Троя, битка, водена според поета Вергилий от герои: Ахил и Хектор, Аякс и Одисей, имена, увековечени вовеки. Той пише за дрънчащи мечове и летящи стрели и за напоена с кръв земя. Но пропуска най-хубавата част. Драматургът Еврипид е този, който ни разказва за съдбата на троянките след края на войната, но дори той е умерен. Не се спира върху възбуждащите подробности. Казва ни, че ужасената Касандра била измъкната от храма на Атина от някакъв гръцки вожд, но оставя на нашите фантазии онова, което става после. Разкъсването на одеждите й, оголването на кожата. Проникването му между девствените й бедра. Писъците й от болка и отчаяние.

Из целия паднал град Троя са отеквали подобни писъци от гърлата на други жени, докато победоносните гръцки воини вземали това, което им се полагало, бележейки победата си в плътта на жените на победената страна. Дали някои от троянските мъже са били оставени живи, за да гледат? Древните не споменават нищо по този повод. Но какъв по-добър начин за тържествуване в резултат на победата от това да малтретираш тялото на любимата на твоя враг? Какво по-убедително доказателство може да има, че си го разгромил, че си го унизил, от това да го принудиш да гледа как си правиш удоволствието отново и отново?

Това го разбирам: триумфът се нуждае от публика.

Мисля за троянките, докато автомобилът ни се движи по натовареното „Комънуелт авеню“. Улицата е натоварена и дори в девет вечерта колите напредват бавно, което ми дава възможност да огледам спокойно сградата.

Прозорците са тъмни; нито Катрин Кордел, нито новият й съпруг са си вкъщи.

Това е единственото, което си позволявам — само този поглед; после сградата се изплъзва от погледа ми. Знам, че наблюдават пресечката, но не мога да устоя на изкушението да хвърля поне за миг поглед към нейната крепост, непревземаема като стените на който и да е замък. Сега замъкът е празен и не представлява интерес за онези, които биха нахлули в него.

Поглеждам към моя шофьор, чието лице е скрито в сянка. Виждам само някакъв силует и блясъка на очите, подобни на две гладни искрици в нощта.

По канал „Дискавъри“ гледах филми за лъвовете нощем; видях зелените огънчета на очите им, горящи в тъмнината. Сега си спомням за тези лъвове, за гладните им погледи, докато изчакваха момента за скок. Виждам същия глад в очите на моя компаньон.

Същият глад, който той несъмнено вижда в моите очи.

Свалям стъклото на прозореца си и поемам дълбоко въздух, когато топлият аромат на града влиза в колата. Лъвът, душещ въздуха над саваната. Търсещ миризмата на плячка.