Чиракът

11

Джейн Ризоли не беше „симфоничен“ тип момиче. Допирът й с музиката се изчерпваше с колекцията й лесни за слушане компактдискове и двете години, през които бе свирила на тромпет в духовия оркестър на прогимназията — едно от двете момичета, които бяха избрали този инструмент. Беше я привлякъл, защото издаваше най-силния, най-медния звук от всички, а не като пискливите кларинети и флейти, на които свиреха другите момичета. Не, Ризоли искаше да бъде чута и затова седеше рамо до рамо с момчетата от групата на тромпетите. Харесваше й, когато нотите излизаха с такава мощна тяга.

За нещастие нотите твърде често бяха фалшиви.

След като баща й започна да я гони в задния двор, когато се упражняваше, а после кварталните кучета започнаха да вият в знак на протест, Джейн се отказа завинаги от тромпета. Дори тя трябваше да признае, че голият ентусиазъм и силните дробове не са достатъчни, за да заместят обезкуражителната липса на талант.

Оттогава музиката не значеше за нея почти нищо повече от белия шум в асансьорите и думкащите баси на преминаващите коли. Беше влизала в „Симфъни хол“ на ъгъла на „Хънтингтън“ и „Мас авеню“ само два пъти в живота си, и двата пъти като гимназистка, когато от училище ги бяха водили да чуят репетиция на Бостънския симфоничен оркестър. През 1990 година към „Симфъни хол“ бе добавено крилото „Коен“ и Ризоли никога не беше посещавала тази част от симфоничната зала. Когато двамата с Фрост влязоха в новото крило, тя се изненада от модерния му вид — нямаше нищо общо с тъмната скърцаща сграда, която помнеше.

Показаха значките си на възрастния охранител, който поизправи малко повече от обичайното превития си гръбнак, когато видя двамата служители от отдел „Убийства“.

— Във връзка със семейство Гент ли? — попита той.

— Да, сър — отговори Ризоли.

— Ужасно. Просто ужасно. Видях ги миналата седмица, непосредствено след пристигането им в града. Отбиха се, за да огледат залата. — Поклати глава. — Сториха ми се толкова мила млада двойка.

— Бяхте ли дежурен през нощта на тяхното изпълнение?

— Не, госпожо. Работя тук само денем. Трябва да си тръгвам в пет, за да взема съпругата си от дома за дневен надзор. Тя се нуждае от двайсет и четири часов надзор, затова. Забравя да изключи фурната… — Внезапно се изчерви и спря. — Но, предполагам, не сте дошли просто да си уплътните времето. С Ивлин ли дойдохте да се видите?

— Да. Къде се намира канцеларията й?

— Тя не е там. Преди няколко минути я видях да влиза в концертната зала.

— Репетиция ли има?

— Не, госпожо. Това е спокойният ни сезон. През лятото оркестърът е в Тангълуд. По това време на годината може да чуете само някой и друг гостуващ изпълнител.

— Значи можем да влезем в залата?

— Госпожо, вие носите значка. Ако питате мен, може да влезете навсякъде.

Не забелязаха веднага Ивлин Петракас. В първия момент, след като се озоваха в полутъмната зала, Ризоли успя да различи само море от празни столове, гледащи към осветената от прожектори сцена. Привлечени от светлината, двамата тръгнаха между редиците, дървеният под пукаше като гредите на стар кораб. Бяха стигнали сцената, когато прозвуча тих глас:

— С какво мога да ви помогна?

Премигвайки срещу блясъка, Джейн се обърна към притъмнялата задна част на залата.

— Мис Петракас?

— Да?

— Аз съм детектив Ризоли. Това е детектив Фрост. Може ли да поговорим?

— Аз съм тук. На задния ред.

Ивлин не се изправи, остана на мястото си, сякаш искаше да се скрие от светлината. Кимна безизразно на двамата полицаи, докато заемаха местата до нея.

— Вече разговарях с един полицай. Снощи — обясни Ивлин.

— С детектив Слийпър ли?

— Да. Мисля, че така се казваше. По-възрастен, доста мил човек. Знам, че от мен се очакваше да остана и да разговарям с други детективи, но трябваше да тръгвам. Просто не можех да остана повече в онази къща… — Погледна към сцената, сякаш омагьосана от изпълнение, което само тя бе в състояние да види. Дори в полумрака Ризоли успя да различи красиво лице на може би четирийсетгодишна жена с преждевременно появили се сребърни нишки в тъмните коси. — Имам отговорности тук — додаде Ивлин. — Възстановяването на стойността на закупените билети. После започнаха да идват представители на пресата. Трябваше да се върна, за да се разправям с тях. — Засмя се уморено. — Все се налага да гася някакви пожари. Такава ми е работата.

— Каква точно ви е работата тук, мис Петракас? — попита Фрост.

— Официалната ми титла ли? — Тя сви рамене. — Програмен координатор на гостуващите изпълнители. А това означава, че опитвам да се грижа да бъдат щастливи и здрави, докато са в Бостън. Изумително е колко безпомощни са някои от тях. Те прекарват живота си в репетиционни зали и студиа. Реалният свят е загадка за тях. Затова им препоръчвам къде да отседнат. Уреждам да ги вземат от летището. Грижа се винаги да имат пълна с плодове фруктиера в стаята. Да им осигуря удобствата, от които се нуждаят. Държа ги за ръцете.

— Кога се запознахте със семейство Гент? — попита Ризоли.

— В деня след пристигането им в града. Отидох да ги взема от къщата. Не можеха да вземат такси, защото калъфът от челото на Алекс не се побира във всеки автомобил. Но аз имам ван, чиято задна седалка се сваля.

— Вие ли ги возехте из града, докато бяха тук?

— Само напред-назад между къщата и „Симфъни хол“.

Джейн погледна към бележничето си.

— Разбрах, че къщата в „Бийкън хил“ е собственост на член на борда на симфоничния оркестър. Някой си Кристофър Харм. Той често ли кани музиканти да отсядат в дома му?

— През лятото, докато е в Европа. Там е несравнимо по-хубаво, отколкото в хотелска стая. Мистър Харм има доверие в класическите музиканти. Знае, че ще се грижат добре за къщата му.

— Някои от гостите в дома на мистър Харм оплаквали ли са се някога от проблеми там?

— Проблеми ли?

— Свързани с хора, които правят опит да влязат в имота. Или да проникнат с взлом в къщата. Нещо, каквото и да е, което да ги е накарало да се почувстват некомфортно.

Ивлин поклати глава.

— Това е „Бийкън хил“, детектив. Човек не може да мечтае за по-хубав квартал. Знам, че на Алекс и Карена там много им хареса.

— Кога ги видяхте за последен път?

Ивлин преглътна. И произнесе тъжно:

— Снощи. Когато открих Алекс…

— Имах предвид, когато е бил още жив, мис Петракас.

— О! — Ивлин се засмя смутено. — Разбира се, че това сте имали предвид. Съжалявам, просто не мисля. Толкова ми е трудно да се концентрирам. — Поклати глава. — Не знам защо изобщо си направих труда да дойда на работа днес. Някак си ми се стори, че трябва да го направя.

— Та кога ги видяхте за последен път? — припомни Ризоли.

Този път Ивлин отговори с по-сигурен глас.

— По-предишната вечер. След изпълнението им, когато ги закарах обратно в „Бийкън хил“. Беше някъде около единайсет.

— Пред входа на къщата ли ги оставихте? Или влязохте вътре с тях?

— Оставих ги точно пред къщата.

— А видяхте ли ги да влизат вътре?

— Да.

— Значи те не ви поканиха вътре.

— Мисля, че бяха доста изморени. И се чувстваха малко депресирани.

— Защо?

— След цялото очакване да свирят в Бостън публиката не беше особено много. А ние си мислим, че сме градът на музиката. Ако това, което успяха да привлекат тук, беше най-доброто, на какво можеха да се надяват тогава в Детройт или Мемфис? — Ивлин се загледа с нещастен вид в сцената. — Ние сме динозаври, детектив. Карена го каза, в колата. В днешно бреме кой цени класическата музика? Повечето млади хора биха предпочели да гледат забавно-развлекателни музикални записи. Хората си дупчат лицата с нещо като метални кабарчета. Интересуват се само от секс, блясък и глупави костюми. И защо трябва онзи певец, как му беше името, да се плези? Какво общо има това с музиката?

— Абсолютно нищо — съгласи се Фрост, който веднага прояви интерес към темата. — Знаете ли, мис Петракас, ние със съпругата ми водихме същия разговор онзи ден. Алис обича класическа музика. Наистина я обича. Всеки сезон без изключение ходим на симфонични концерти.

Ивлин му се усмихна тъжно.

— В такъв случай, страхувам се, вие също сте динозавър.

Когато станаха да си вървят, Джейн забеляза лъскава програма на мястото пред себе си. Посегна да я вземе.

— Семейство Гент тук ли са? — попита тя.

— Обърнете на пета страница — отвърна нейната събеседница. — Точно там. Това са рекламните им снимки.

От снимката я гледаха двама влюбени.

Карена, слаба и елегантна в черна рокля с голи рамене, се взираше в усмихнатите очи на съпруга си. Лицето й светеше, косата й беше тъмна като на испанка. Александър я гледаше с момчешка усмивка, с паднал почти до едното око непослушен кичур светла коса.

— Бяха красиви, нали? — произнесе едва чуто Ивлин. — Странно е, знаете ли. Така и не ми се удаде възможност да седна и да поговоря истински с тях. Но познавах изпълненията им. Слушах техни записи. Гледах ги като свириха тук, на тази сцена. Можеш да разбереш много за един човек само като слушаш музиката му. И онова, което ми направи най-силно впечатление, беше колко нежно свиреха. Мисля, че това е думата, която бих използвала, за да ги опиша. Бяха толкова нежни хора.

Ризоли погледна към сцената и си представи Александър и Карена в нощта на последното им изпълнение. Черната й коса блестеше под сценичното осветление, неговото чело лъщеше. И тяхната музика, като гласовете на двама влюбени, които пеят един за друг.

— В нощта на изпълнението им — обади се Фрост. — Казахте, че посещаемостта ги разочаровала.

— Да.

— Колко беше публиката?

— Мисля, че продадохме около четиристотин и петдесет билета.

„Четиристотин и петдесет чифта очи — помисли си Джейн, — фокусирани върху сцената, където една влюбена двойка се къпе в светлина. Какви ли емоции е вдъхнало семейство Гент в своите слушатели? Какво удоволствие бяха усетили те от добре изпълнената музика? И радост от възможността да наблюдават двама влюбени млади хора? Или в сърцето на някой от седящите се бяха пробудили други, по-тъмни емоции? Глад. Завист. Горчивината да поискаш това, което е притежание на друг мъж.“

Погледна отново надолу, към снимката на семейство Гент.

Нейната красота ли ти привлече окото? Или фактът, че са били влюбени?

Пиеше кафе без захар и сметана и се взираше в мъртвите, които се трупаха върху бюрото й. Ричард и Гейл Йегър, Дамата с рахита. Александър Гент. И човекът от самолета, който, макар вече да не се смяташе за жертва на убийство, продължаваше да й тежи на съзнанието. Мъртвите винаги го правеха. Непрекъсваща поредица от трупове, всеки от които изискваше вниманието й, всеки от които имаше да разкаже своята история на ужаса, ако тя започнеше да копае достатъчно дълбоко, за да открие оголените кости на историите им. Беше ровила толкова дълго, че всички мъртви, които бе познавала някога, започваха да се сливат като скелети, натъпкани в общ гроб.

Когато лабораторията за ДНК й изпрати съобщение по пейджъра по обяд, тя изпита облекчение, че ще избяга, поне за момента, от обвиняващата купчина папки. Стана от бюрото си и тръгна по коридора към южното крило.

ДНК лабораторията беше на номер S 253, а криминалистът, който й бе изпратил съобщението по пейджъра, бе Уолтър де Грут, русокос холандец с бледо лице. Обикновено трепваше, когато я видеше, защото Джейн идваше почти винаги, за да го увещава или приласкава да ускори изготвянето на един или друг ДНК-профил. Днес обаче, щом я видя, се усмихна до уши.

— Проявих авторадиограмата — обяви той. — Виси ей там.

Авторадиограма беше рентгенов филм, показващ рисунъка на фрагментите ДНК. Де Грут взе филма от въженцето, на което се сушеше, и го закрепи на един от осветените екрани. Появиха се вертикални редички от тъмни петънца.

— Това, което виждате тук, е профилът VNTR — обясни той. — Или, казано другояче, „променливи броеве тандемни повторения“. Извлякох ДНК от различните източници, които ми дадохте, и изолирах фрагментите с материала, който трябва да сравняваме. Това всъщност не са гени, а редици от ДНК-веригата, които се повтарят без ясна цел. Те са добри маркери за идентифициране.

— И какво представляват тези различни пътечки?

— Първите две, като започнем отляво, са контролните. Номер едно е стандартна ДНК-стълбица; тя ни помага да преценим относителното положение за отделните мостри. Втората поредица е стандартен клетъчен контур, отново използван като контрола. Линии три, четири и пет са доказателствени и са с известен произход.

— И какъв е той?

— Третата линия е на заподозрян Джоуи Валънтайн. Четвъртата е на д-р Йегър. Петата е на мисис Йегър.

Погледът на Ризоли се задържа на петата линия. Опита се да се съсредоточи върху идеята, че това е част от схемата, създала Гейл Йегър. Че едно уникално човешко същество, от точния нюанс на русите си коси до звука на смеха, може да бъде сведено до тази поредица от тъмни петънца. Не виждаше нищо човешко в тази авторадиограма, нищо от жената, която бе обичала съпруга си и скърбила за майка си. Това ли е всичко, което сме? Огърлица от химически вещества? Къде в тази двойна спирала се намира душата?

Ризоли премести поглед към последните две редички.

— А какви са последните две? — попита тя.

— Тези са неидентифицираните. Шестата линия е от петното от сперма на килима на Йегърови. Седмата линия е от прясната сперма, взета от влагалищния отвор на Гейл Йегър.

— Последните две сякаш са еднакви.

— Точно така. Идентичните мостри ДНК са от един и същ мъж. И, както виждате, те не са нито на д-р Йегър, нито на мистър Валънтайн. Това мигновено елиминира мистър Валънтайн като източник на спермата.

Ризоли се взря в двете неидентифицирани поредици. Генетичният отпечатък на едно чудовище.

— Това е вашият извършител — обяви Де Грут.

— Обади ли се в CODIS16? Може би има шанс да успеем да ги уговорим да придвижат малко по-бързо проучването на данните?

CODIS беше националната ДНК база данни. Там се съхраняваха генетичните профили на хиляди осъдени закононарушители, както и неидентифицирани профили от различни местопрестъпления в страната.

— Това всъщност е причината да ви изпратя съобщението по пейджъра. Изпратих им ДНК-веригата от килима миналата седмица.

Джейн въздъхна.

— Което означава, че ще получим някаква информация от тях след една година.

— Не. Агент Дийн току-що ми се обади. ДНК на вашия извършител не е в CODIS.

Младата жена го погледна изненадано.

— Агент Дийн ли ти даде информацията?

— Трябва да е размахал камшика пред тях или нещо от този род. Откакто съм тук никога не се е случвало да видя толкова бърза обработка от CODIS.

— Ти получи ли потвърждение за това директно от CODIS?

Де Грут се намръщи.

— Ами, не. Предположих, че агент Дийн знае…

— Моля те, обади им се. Искам потвърждение.

— Значи съществува известно, ъъъ… известно съмнение във връзка с благонадеждността на агент Дийн?

— Нека просто да заложим на сигурното, съгласен ли си? — Ризоли погледна отново към рентгеновия филм на осветения екран. — Ако е вярно, че нашият човек не е в CODIS…

— Значи имате нов играч, детектив. Или някой, който е успял да остане невидим за системата.

Ризоли наблюдаваше с чувство на безсилие веригата от петънца. „Разполагаме с неговата ДНК — помисли си тя. — Разполагаме с генетичния му профил. Но въпреки това не знаем името му.“

Ризоли пъхна диск в CD-плейъра и се отпусна на дивана, докато бършеше мократа си коса с хавлията. От високоговорителя богатите звуци на пеещото виолончело се разляха като разтопен шоколад. Макар да не беше любителка на класическата музика, беше купила компактдиск с ранни записи на Алекс Гент от магазина за подаръци в „Симфъни хол“. След като се налагаше да се запознае с всеки аспект на смъртта му, трябваше да научи нещичко и за живота му. А той в голяма степен бе свързан с музиката.

Лъкът на Гент се плъзгаше по струните на виолончелото, мелодията на Сюита №1 в сол мажор от Бах се надигаше и утихваше като вълнение на океан. Записът бе направен, когато Алекс е бил само на осемнайсет години. Докато бе седял в студиото, топлата плът на пръстите му беше натискала струните и държала здраво лъка. Сега същите тези пръсти лежаха бели и вкочанени в хладилника на моргата, музиката им бе замлъкнала. Тази сутрин бе присъствала на неговата аутопсия и дългите му тънки пръсти й бяха направили впечатление, беше си представила как летят нагоре-надолу по грифа на челото. Фактът, че човешките ръце можеха да се съединят с обикновеното дърво и струни и да произведат такива богати звуци, бе истинско чудо.

Взе обложката на диска и се загледа в снимката му, направена, когато е бил още момче. Очите му бяха сведени, лявата ръка бе обгърнала инструмента, прегръщайки извивките му така, както един ден щеше да прегръща съпругата си Карена. Ризоли бе потърсила запис на двамата, но се оказа, че всичките им съвместно издадени дискове в магазина са продадени. Беше останал само този ранен запис на Александър. Самотното виолончело, зовящо своята партньорка. И къде ли беше сега неговата партньорка? Жива и измъчена, изправена пред финалния ужас на преживяването на смъртта? Или вече беше отвъд болката и в ранния стадий на разлагането?

Телефонът иззвъня. Джейн намали звука и вдигна слушалката.

— Там ли си? — прозвуча гласът на Корсак.

— Прибрах се, за да си взема душ.

— Звънях преди няколко минути. Не вдигна.

— Значи не съм чула. Какво става?

— Точно това искам да разбера.

— Ако излезе нещо, ти ще го научиш пръв.

— Да. Така, както ми се обади поне веднъж днес. Трябваше да науча за резултатите от ДНК на Джоуи Валънтайн от момчето от лабораторията.

— Нямах възможност да ти кажа. Тичала съм цял ден като луда.

— Не забравяй, аз съм този, който те вкара пръв в това.

— Не съм забравила.

— Знаеш ли, вече стават петдесет часа, откакто я е отвел.

„И Карена Гент вероятно е мъртва от два дни“ — помисли си Ризоли. Но смъртта нямаше да спре убиеца й. Той щеше да задоволи апетита си. Щеше да вижда в трупа й само обект на своите желания. Някой, когото може да контролира. Тя не му се съпротивлява. Тя е студена, пасивна плът, отстъпваща пред всички унижения. Тя е съвършената любовница.

Дискът продължаваше да пее нежно, виолончелото на Александър тъчеше траурната си магия. Джейн знаеше накъде бие това, знаеше какво иска Корсак. И не знаеше как да му откаже. Стана от дивана и изключи уредбата. Но звуците на челото като че ли продължиха да звучат дори в настъпилата тишина.

— Ако е като последния път, той ще я изхвърли тази нощ — продължи полицаят.

— Ще бъдем готови за него.

— И така, аз част ли съм от екипа?

— Вече изкарахме отряда за наблюдението.

— Но аз не съм там. Още едно топло тяло можеше да ви бъде от полза.

— Вече сме разпределили позициите. Виж, ще ти се обадя веднага щом…

— По-добре заеби тази глупост с обаждането, а? Не мисля да стоя до телефона като някоя проклета дама без кавалер. Аз познавам този извършител преди теб, преди когото и да било. Ти как би се чувствала, ако някой ти вземе партньора насред танца? Ако те изолира от хващането на толкова дълго преследваната плячка? Помисли за това.

Беше помислила. И разбираше гнева, който бушуваше сега в него. Разбираше го по-добре от всеки друг, защото подобно нещо вече се бе случвало с нея самата. Отстраняването от започнатия случай, наблюдаването с горчивина отстрани как други предявяват претенции за нейната победа.

Ризоли погледна часовника си.

— Тръгвам веднага. Ако искаш да се присъединиш към нас, ще трябва да се срещнем там.

— Коя е наблюдателната ти позиция?

— Паркингът от другата страна на улицата, откъм „Смит плейграунд“. Може да се срещнем на игрището за голф.

— Ще бъда там.