Чиракът

12

В два часа през нощта въздухът над резервата „Стоуни брук“ беше задушен и гъст като супа. Ризоли и Корсак седяха в паркираната й кола, съвсем близо до гъсталака. От това място виждаха всички автомобили, влизащи в „Стоуни брук“ от изток. Допълнителни наблюдателни коли бяха разположени от страната на „Енекинг паркуей“, главния път, минаващ през резервата. Всяко превозно средство, което спреше на някое от местата за паркиране върху гола, отъпкана земя, можеше бързо да бъде оградено от всички страни от приближаващи се коли. Никой автомобил не беше в състояние да избяга от този капан.

Джейн се потеше под сакото. Свали стъклото на прозореца и вдиша миризмата на гниещи листа и влажна пръст. Горски миризми.

— Хей, пускаш вътре комарите — възпротиви се колегата й.

— Имам нужда от чист въздух. Тук мирише на цигари.

— Запалил съм само една. Аз лично не усещам никаква миризма.

— Пушачите никога не я усещат.

Той я погледна.

— Божичко, цял ден ми се сопваш. Имаш някакъв проблем с мен, може би трябва да поговорим за това.

Ризоли гледаше през прозореца, към пътя, потънал в тъмнина и самота.

— Не е свързано с теб — промълви тя.

— А с кого тогава?

Тъй като младата жена не отговори, той изпъшка разбиращо.

— Ох, отново Дийн. Какво е направил пък сега?

— Преди няколко дни се оплакал от мен на Маркет.

— Какво му казал?

— Че не съм подходящият човек за този случай. Че може би имам нужда да се консултирам с психотерапевт във връзка с нерешени проблеми.

— Хирургът ли е имал предвид?

— Ти какво мислиш?

— Голямо говедо е.

— А днес научих, че получил незабавно обратна връзка от CODIS. Това не се е случвало никога преди. Но е достатъчно Дийн да щракне с пръсти и всички подскачат. Много ми се иска да знам какво прави тук.

— Е, такова е положението с онези от ФБР. Казват, че информацията е сила, нали? Затова я крият от нас, защото за тях това е игра на могъщество. Ние с теб сме само някакви пионки за мистър Джеймс Шибания Бонд.

— Смесваш нещата с ЦРУ.

— ЦРУ, ФБР. — Корсак сви рамене. — Всички тези буквени агенции са луди на тема секретност.

Радиото изпука.

— Наблюдател Три. Виждаме кола, последен модел седан, движещ се на юг по „Енекинг паркуей“.

Джейн напрегна мускули в очакване да чуе информацията от следващия екип.

Този път прозвуча гласът на Фрост, който седеше в следващия автомобил.

— Наблюдател Две. Виждаме го. Продължава да се движи на юг. Като че ли не мисли да забавя.

Секунди по-късно чуха доклада на трета наблюдателна единица:

— Наблюдател Пет. Току-що мина по кръстовището с „Болд ноб роуд“. Насочва се да излиза от парка.

Не е нашият човек. Дори в този ранен утринен час по „Енекинг паркуей“ не липсваше движение. Загубиха представа за броя на превозните средства, които минаха през резервата. Прекалено многото фалшиви тревоги, подчертаващи дългите интервали на бездействие и скука, стопиха всичкия им адреналин, и младата жена започна да потъва бързо във вцепенение, причинено от нуждата от сън.

Тя се облегна назад с разочарована въздишка. През предното стъкло виждаше черната гора, осветявана само понякога от прелитаща светулка.

— Хайде, кучи сине — промърмори тя. — Ела при мама…

— Искаш ли кафе? — попита Корсак.

— Благодаря.

Той напълни една чашка от термоса си и й я подаде. Кафето беше силно и горчиво, и ужасно безвкусно, но все пак го изпи.

— Тази вечер го направих особено силно — обясни детективът. — Сложих два пъти повече кафе от обичайното. Космите на гърдите ти настръхват, като го изпиеш.

— Може би точно от това се нуждая.

— Мисля, че пия достатъчно от това кафе. Защо само част от тези косми не вземат да мигрират нагоре към главата ми.

Джейн се взираше навън, където мракът криеше гниещите листа и тършуващите за плячка животни. Животни със зъби. Спомни си нахапаните останки на Дамата с рахита и си представи еноти, дъвчещи ребра, и кучета, търкалящи черепи като футболни топки.

— Дори не мога вече да говоря за Хойт — призна тя. — Не мога да спомена за него, без събеседникът ми да не ме изгледа състрадателно. Вчера се опитах да посоча паралелите между Хирургът и новия ни човек, и можех да видя как Дийн си мисли: „Хирургът все така не й излиза от ума“. Смята, че съм вманиачена на тази тема. — Младата жена въздъхна. — Може пък наистина да съм. Може би винаги ще бъде така. Може би на всяко местопрестъпление ще виждам неговия почерк. Всеки извършител ще има неговото лице.

И двамата погледнаха към радиото, от което прозвуча гласът на диспечера:

— Имаме молба за оглеждане на района на гробище „Феървю“. Има ли екип наблизо?

Никой не отговори.

Диспечерът повтори молбата:

— Обадиха се с молба да огледаме гробище „Феървю“. Възможно е неразрешено влизане. Екип Дванайсет, все още ли сте в района му?

— Екип Дванайсет. Намираме се на улица „Ривър“ 45. Това е код едно. Не сме в състояние да реагираме.

— Разбрано. Екип Петнайсет? Какво е вашето местонахождение?

— Екип Петнайсет. Западен Роксбъри. Онези хора не се успокояват. Предполагаме, че няма да стигнем до „Феървю“ за по-малко от половин час.

— Някакъв екип? — повтори диспечерът, обхождайки радиовълните с надеждата да открие набираща се в близост патрулна кола.

В една топла съботна нощ рутинната проверка на гробище не беше сред приоритетните обаждания. Мъртвите не могат да бъдат смутени от потърсилите покрай тях усамотение двойки или отдалите се на вандалщина юноши. Вниманието на ченгето е отдадено преди всичко на живите.

Мълчанието бе нарушено от член на наглеждащия екип на Ризоли.

— Ъъъ, това е наблюдател Пет. Разположени сме на „Енекинг паркуей“. Гробището „Феървю“ е на една крачка разстояние…

Джейн грабна микрофона и натисна бутона за връзка.

— Наблюдател Пет, говори наблюдател Едно — пресече го тя. — Не изоставяй позицията си. Разбрано?

— Разполагаме с пет наблюдаващи коли…

— Гробището не е наш приоритет.

— Наблюдател Едно — каза диспечерът. — В момента всички единици са по задачи. Има ли възможност да пуснете една от вашите?

— Никаква. Искам екипът ми да запази сегашната позиция. Разбра ли, наблюдател Пет?

— Диспечер, не можем да отговорим на това обаждане за проверка на район.

Джейн изпусна задържания в дробовете си въздух. Нищо чудно на сутринта да получат оплаквания заради това, но нямаше намерение да пусне нито една от колите от екипа за наблюдение, не и заради някакво тривиално обаждане.

— Не че сме потънали до гуша в работа — обади се Корсак.

— Когато се случи, всичко ще се развие бързо. Няма да позволя каквото и да било да провали изхода.

— По повод на онова, за което разговаряхме преди малко? Че си била вманиачена?

— Не започвай сега.

— Не, няма да го правя. Ще ми отхапеш главата.

Отвори вратата.

— Къде отиваш?

— Да пусна една вода. Нужно ли ми е разрешение?

— Просто попитах.

— Няма нищо чудно. Това кафе прогори дупка в чугуна.

Детективът излезе от автомобила и тръгна към дърветата, като ходом сваляше ципа. Не си направи труда да се скрие зад някое дърво, а започна да уринира оттам, към храстите. Ризоли нямаше необходимост да гледа това, затова извърна поглед. Във всеки клас имаше по някое неприятно хлапе и в случая това бе Корсак, момчето, което открито си стисваше носа и се секнеше и по чиято риза всеки можеше да разбере какво е обядвало. Хлапето, допира на чиито влажни и меки ръце избягваш на всяка цена, за да не прихванеш въшките му. Джейн изпитваше едновременно погнуса и съжаление към него. Погледна към кафето, което й беше налял, и изхвърли през прозореца онова, което беше останало. Гласът от радиото я стресна.

— Една кола се движи източно по „Дедъм паркуей“. Прилича на такси.

— Такси в три сутринта? — удиви се Ризоли.

— Така се вижда.

— Къде отива?

— Току-що зави на север по „Енекинг“.

— Наблюдател Две? — обърна се младата жена към следващата единица по маршрута.

— Наблюдател Две — отговори Фрост. — Да, виждаме го. Току-що мина покрай нас… — Замълча. И след това, с внезапно напрежение, продължи: — Забавя…

— Какво прави?

— Натиска спирачки. Изглежда ще спре…

— Местоположение? — прекъсна го Ризоли.

— Паркингът без никаква настилка. Току-що спря на него!

Това е той.

— Корсак, положението се напече! — изсъска тя през прозореца.

Докато нагласяше личната си апаратура за комуникация и наместваше слушалките, всеки нерв в тялото й запя от възбуда.

Корсак вдигна ципа на панталоните си и се втурна обратно към колата.

— Какво? Какво?

— Някаква кола току-що спряла край „Енекинг“… Наблюдател Две, какво прави той?

— Просто седи там. С изгасени светлини.

Джейн се приведе напред, притискайки слушалките към ушите си. Секундите се точеха, радиостанцията мълчеше, всички очакваха следващия ход на заподозрения.

Проверява района. Иска да се увери, че е безопасно да действа.

— Твой ред е, Ризоли — обади се Фрост. — Ще го сгащваме ли?

Тя се колебаеше, претегляйки възможностите си. Страхуваше се да не захлопне вратичката на капана прекалено рано.

— Чакай — додаде Фрост. — Запали отново фаровете. А, по дяволите, дава на заден. Промени си намерението.

— Забеляза ли ви? Фрост, забеляза ли ви?

— Не знам! Върна се на заден на „Енекинг“. Продължава на север…

— Изплашихме го! — В тази частица от секундата единственото възможно решение изкристализира съвсем ясно в ума й. Всички единици, действайте, действайте, действайте! Заклещете го веднага!

Включи двигателя на колата, даде на първа. Гумите изсвириха, издълбавайки следи в меката пръст и падналите листа, клони шибаха предното стъкло. Чу превключването на висока скорост на автомобилите на хората от своя екип и воя на няколко сирени.

— Наблюдател Три. Вече заграждаме „Енекинг“ откъм север…

— Наблюдател Две. Преследваме…

— Колата приближава! Удря спирачки…

— Оградете го! Оградете го!

— Не го пресрещайте, докато сте сами! — нареди Ризоли. — Чакайте подкрепление!

— Разбрано. Колата спря. Задържаме позицията.

Когато Джейн наби спирачките и спря сред свирене на гуми, „Енекинг паркуей“ бе ярко осветен от пулсиращите сини лампи на полицейските автомобили. Те я ослепиха временно, докато слизаше от колата си. Приливът на адреналин бе превъзбудил всички и тя го чуваше в повишените, трескави нотки на гласовете им, усещаше пускащото искри напрежение на мъжете, намиращи се на прага на насилието.

Фрост отвори рязко вратата на заподозрения и към главата му бяха насочени половин дузина оръжия. Таксиметровият шофьор седеше ослепен и дезориентиран, сините светлини пулсираха по лицето му.

— Излез от колата — нареди Фрост.

— Какво… какво съм направил?

— Излез от колата!

През тази удавена в адреналин нощ дори Бари Фрост се бе превърнал в нещо, вдъхващо страх.

Шофьорът се измъкна бавно от таксито, вдигнал високо ръце. В мига, в който стъпи на земята, го извъртяха и блъснаха с лице към багажника на таксито.

— Какво съм направил? — извика той, докато Фрост го претърсваше.

— Кажи си името! — намеси се Ризоли.

— Не знам за какво е всичко това…

— Името ти!

— Виленски. — Шофьорът изхлипа. — Върнън Виленски…

— Проверявам — каза Фрост и зачете информацията от личната карта на таксиметровия шофьор. — Върнън Виленски, бял, мъжки пол, роден 1955 година.

— Отговаря на разрешителното на таксито — отвърна Корсак, който се бе вмъкнал донякъде в таксито, за да провери документите, закрепени за сенника.

Джейн вдигна поглед, присвила очи заради светлината на приближаващите фарове. Дори в три часа сутринта движението по паркинга не спираше и сега, след като полицията бе блокирала улицата, скоро пристигащите и от двете посоки коли щяха да започнат да обръщат.

Фокусира се отново върху шофьора. Стисна го за ризата и го изви така, че да застане с лице към нея, а после насочи светлината на фенерчето си към очите му. Видя мъж на средна възраст, с оредяла руса коса, тънката му кожа изглеждаше жълтеникава на острата светлина от фенерчето. Това не можеше да бъде лицето на техния извършител. Беше се вглеждала в очите на злото повече пъти, отколкото й се искаше да си спомни, и носеше в паметта си всички лица на чудовища, които бе срещнала в работата си. Този уплашен мъж определено не принадлежеше към въпросната галерия от образи.

— Какво правите тук, мистър Виленски? — попита тя.

— Просто… просто дойдох по повикване.

— Какво повикване?

— Някакъв човек, обадил се за такси. Казал, че останал без бензин на „Енекинг паркуей“…

— Къде е той?

— Не знам! Спрях, където каза, че ще чака, но го нямаше. Моля ви, това е грешка. Обадете се на моята диспечерка! Тя ще потвърди думите ми!

— Корсак, отвори багажника — каза Ризоли.

Още докато вървеше към задницата на таксито, я изпълниха неприятни предчувствия. Вдигна капака на багажника и насочи към него фенерчето си. Цели пет секунди се взира в празния багажник, усещайки как образуващата се в стомаха й топка нараства с всеки следващ миг. Сложи ръкавици. Лицето й пламна, отчаянието натежа като камък върху гърдите й, докато повдигаше сивото килимче от дъното на багажника. Видя резервна гума, няколко инструмента. Задърпа килимчето, за да го отдели докрай, съсредоточила целия си гняв върху отлепването на всеки квадратен сантиметър от него, в оголването на всяко тъмно ъгълче, което може би криеше. Беше като полудяла, беше се вкопчила отчаяно в парченцата, които разчиташе да я спасят. Когато не бе в състояние да отдели нито сантиметър повече от килимчето и разкри голия метал на багажника, Джейн просто продължи да се вглежда в празното пространство, отказвайки да приеме това, което се виждаше ясно. Неоспоримото доказателство, че беше провалила акцията.

Номер. Това е бил добре скроен номер, с цел да ни отвлече вниманието. Но от какво?

Отговорът дойде с главозамайваща скорост. От всички радиостанции прозвуча:

— Десет петдесет и четири, десет петдесет и четири, гробище „Феървю“. Всички единици, десет петдесет и четири, гробище „Феървю“.

Срещна погледа на Фрост; в този миг и двамата бяха осъзнали ужасната истина. Десет петдесет и четири. Убийство.

— Остани при таксито! — нареди му тя и хукна към колата си.

От безредно струпаните превозни средства нейният автомобил беше спрян така, че можеше да се измъкне най-лесно, да обърне най-бързо. Докато се наместваше зад волана и превърташе ключа, Джейн проклинаше глупостта си.

— Хей! Хей! — извика Корсак.

Той тичаше покрай колата и удряше по вратата.

Тя спря, колкото да му даде възможност да се вмъкне вътре и да затвори вратата си. После натисна педала на газта, така че скоростта го накара да залепи гръб в облегалката.

— Какво, по дяволите, там ли смяташе да ме оставиш? — извика той.

— Сложи си колана.

— Аз не съм просто товар за пренасяне.

— Сложи си колана!

Той придърпа колана над рамото си и го закопча. Въпреки гласовете от радиостанцията чуваше тежкото дишане и свиренето на дробовете му.

— Наблюдател Едно, реагира на десет петдесет и четири — обърна се тя към диспечера.

— Вашето местонахождение?

— „Енекинг паркуей“, току-що минахме кръстовището с „Търтъл понд“. Вероятно ще бъдем там след по-малко от минута.

— Ще бъдете първи на мястото.

— Ситуация?

— Няма повече информация. Предполага се десет петдесет и осем.

Въоръжен и, предполага се, опасен.

Кракът на Ризоли като че ли беше залепнал върху педала на газта. Улицата към гробище „Феървю“ изскочи толкова бързо, че за малко не я пропусна. Взеха завоя със свирене на гуми. Младата жена се бореше с волана, за да запази контрола над колата.

— Уоу! — ахна Корсак, когато за малко не се блъснаха в редица големи крайпътни камъни.

Вратата от ковано желязо беше отворена и те минаха през нея. Гробището не беше осветено и там, където фаровете им не достигаха, сякаш изникваха подобни на зъби надгробни камъни.

Някаква кола на частен охранителен патрул бе паркирана на стотина метра от входа. Вратата на шофьора беше отворена и лампичката на тавана светеше. Ризоли удари спирачките и, излизайки навън, посегна към оръжието си; този рефлекс беше станал толкова автоматичен, че дори не си даде сметка за извършеното действие. Прекалено много други детайли бяха заели съзнанието й. Миризмата на прясно окосена трева и мокра пръст. Ударите на сърцето в гръдната й кост.

И страхът. Докато се оглеждаше в мрака, тя усети ледения език на страха, защото знаеше, че ако таксито беше номер, това също можеше да бъде капан. Кървава игра, в която дори не знаеше, че участва.

Замръзна, вперила поглед в сянката, очертана край основата на някакъв паметен обелиск. Насочи лъча на фенерчето си натам и видя тялото на охранителя.

Щом тръгна към него, усети миризмата на кръв. Тя не можеше да бъде объркана с нищо друго и задействаше примитивни аларми в мозъка й. Коленичи в тревата, която беше все още мокра и топла от нея. Корсак я следваше плътно, също с насочен напред лъч на фенерчето си, и тя чуваше запъхтяното му дишане, напомнящите свиня звуци, които издаваше винаги при физическо натоварване.

Пазачът лежеше по корем. Джейн го завъртя на гръб.

— Божичко! — възкликна Корсак и отскочи назад толкова енергично, че лъчът на фенерчето му проряза небето.

Лъчът в ръката на Ризоли също трепереше, докато тя се взираше в почти отрязания врат с белеещи се сред кървавата плът хрущяли. Наистина беше убит човек. Убит и с почти отделена от тялото глава.

Мракът бе разкъсан от пулсиращи сини светлини, към тях се понесе сюрреалистичен калейдоскоп. Джейн се изправи; панталоните й лепнеха от кръв, платът им бе залепнал за коленете. Присвила очи към приближаващите полицейски автомобили, тя се обърна към неосветеното гробище. В този миг, докато приближаващите фарове изрязаха дъга в мрака, в ретините й замръзна картината на движеща се сред надгробните камъни фигура. Зърна я само за част от секундата и при следващата пулсация на светлината фигурата бе изчезнала сред морето издигащи се мраморни и гранитни камъни.

— Корсак — рече тя. — Някой се движи… два часа.

— Не виждам абсолютно нищо.

Младата жена продължаваше да се взира. И видя отново фигурата, движеща се надолу по склона към прикритието на дърветата. Миг по-късно вече тичаше натам, изписвайки зигзагообразни движения между препятствията от надгробни камъни, бягайки върху спящите мъртъвци. Чу, че Корсак я последва, свирейки като акордеон, но бързо изостана. След секунди остана сама, носена от ракетното гориво на адреналина. Вече беше стигнала почти до дърветата, наближавайки мястото, където бе видяла фигурата за последен път, но този път не забеляза движещи се силуети. Забави крачка, спря, оглеждайки се напред-назад дори за най-незабележимото движение.

Макар да стоеше неподвижно, пулсът й се ускоряваше в резултат на страха. В резултат на убедеността й, че той беше наблизо. И я наблюдаваше. Не й се искаше да включи фенерчето си, което щеше да се превърне във фар, издаващ местоположението й.

Изпукването на клонка я накара да се завърти надясно. Дърветата се извисяваха пред нея като непроницаема черна завеса. През бученето на своята кръв, през свистенето на въздуха в дробовете си чу шумолене на листа и пукане на още клонки.

Той върви към мен.

Коленичи, насочила оръжие, с опънати до скъсване нерви.

Внезапно стъпките спряха.

Джейн включи фенерчето си и го насочи право напред. И тогава го видя, облечен в черно, застанал между дърветата. Той мина встрани, за да избяга от светлината, вдигнал ръка, за да предпази очи.

— Не мърдай! — извика тя. — Полиция!

Мъжът застина на място, с обърнато лице, с протегната към лицето си ръка. И произнесе тихо:

— Ще си сваля очилата.

— Не, негоднико! Ще стоиш, без да мърдаш, там, където си.

— И после какво, детектив Ризоли? Ще си разменим ли значките? Ще се потупаме ли по гърба?

Младата жена продължаваше да се взира към него, изведнъж разпознала гласа. Бавно, без да бърза, Гейбриъл Дийн си свали очилата и се обърна към нея. Със светлината, насочена към очите, не можеше да я види, но затова пък тя го виждаше много добре; изражението му беше спокойно и сдържано. Ризоли придвижи лъча на фенерчето вертикално по тялото му, видя черни дрехи, оръжие в калъф на бедрото му. А в ръката си държеше очилата за нощно виждане, които бе свалил току-що. В главата й прозвучаха думите на Корсак: Мистър Джеймс Шибания Бонд.

Дийн направи крачка към нея.

Оръжието й моментално отскочи нагоре.

— Стой там, където си.

— Спокойно, Ризоли. Няма нужда да ми прострелваш главата.

— Така ли?

— Просто приближавам. За да можем да поговорим.

— Можем да си поговорим чудесно и от това разстояние.

Той погледна към премигващите светлини на полицейските коли.

— Кой според теб се обади за убийството?

Джейн държеше здраво оръжието, без да изпуска целта си от поглед.

— Използвай си главата, детектив. Предполагам, че главата ти я бива.

Направи още една стъпка.

— Просто стой там, където си, дяволите да те вземат.

— Добре. — Вдигна длани. И повтори безгрижно: — Добре.

— Какво правиш тук?

— Същото каквото и ти. Тук е екшънът.

— Откъде знаеше? Ако ти си известил за убийството, откъде знаеше, че екшънът е тук?

— Не знаех.

— Просто се случи да минеш насам и го откри?

— Чух, когато диспечерът отправи призива за проверка на гробище „Феървю“. За евентуален закононарушител.

— И?

— И се запитах дали не е нашият извършител.

— Запита се?

— Да.

— Трябва да си имал основателна причина.

— Инстинкт.

— Не ми говори врели-некипели, Дийн. Идваш напълно екипиран за нощна операция, но от мен се очаква да повярвам, че просто си наминал да провериш за евентуален закононарушител?

— Инстинктите ми са добри.

— Трябва да имаш екстрасензорни способности, за да си толкова добър.

— Губим си времето, детектив. Или ме арестувай, или работи с мен.

— Клоня към първия избор.

Той я гледаше невъзмутимо. Не й казваше прекалено много неща, прекалено много тайни, които никога нямаше да изкопчи от него. Поне не тук, не тази нощ. Най-сетне Джейн свали пистолета, но не го прибра в кобура. Гейбриъл Дийн не й вдъхваше чак такова доверие.

— След като си дошъл пръв на местопрестъплението, какво видя?

— Охранителят вече беше повален. Използвах радиото в неговата кола, за да се обадя на диспечера. Кръвта беше все още топла. Помислих, че има вероятност нашият човек да е някъде наблизо. Затова отидох да търся.

Младата жена изпръхтя подозрително.

— Сред дърветата?

— Не видях друго превозно средство в гробището. Знаеш ли кой квартал се намира около нас, детектив?

Тя се поколеба.

— На изток е „Дедъм“. На север и юг е „Хайд парк“.

— Точно така. Жилищни квартали от всички страни, с много места, където може да се паркира кола. Придвижването оттам до това гробище става бързо.

— Защо извършителят би дошъл тук?

— Какво знаем за него? Нашият човек е обсебен от мъртвите. Копнее да ги мирише, да ги докосва. Държи труповете, докато стане невъзможно да прикрива вонята, да я скрие. Едва тогава се разделя с останките. Този човек вероятно се възбужда дори само докато се разхожда из гробището. И затова е дошъл тук, в тъмното, за да се отдаде на малка еротична авантюра.

— Но това е гадно.

— Погледни в неговия ум, в неговия свят. За нас може да е гадно, но за него това място е райско кътче. Място, където полагат мъртвите. Точно където би дошъл Властващия. Той върви тук и вероятно си представя цял харем от спящи жени под краката си.

— И тогава нарушават спокойствието му; изненадва го пристигането на патрула. Охрана, която сигурно не очаква, че може да й се наложи да се справя с нещо по-опасно от неколцина тийнейджъри, отправили се на нощно приключение.

— И охранителят оставя един самотен човек да мине покрай него и да му пререже гърлото?

Дийн мълчеше. За това нямаше обяснение. Ризоли също.

Когато заизкачваха склона, всичко наоколо пулсираше в синя светлина, а екипът й вече ограждаше местопрестъплението с полицейска лента. След като наблюдава известно време този мрачен карнавал от трескава активност, Ризоли се почувства внезапно безкрайно уморена, за да се заеме с това. Рядко бе поставяла под въпрос преценките си, рядко се бе усъмнявала в инстинктите си. Но тази вечер, изправена пред доказателството за своя провал, тя се запита дали Гейбриъл Дийн не беше прав, като твърдеше, че тя няма място като ръководител на това разследване. Че травмата, която й бе нанесъл Уорън Хойт, я бе увредила дотолкова, че вече не можеше да функционира като ченге. Тази нощ бе направила погрешен избор, беше отказала да пусне някой от екипа си, за да реагира на повикването за оглед на района. Бяхме само на една миля оттук. Седяхме си в колите, чакахме нищото, докато този човек е умирал.

Поредицата от поражения бе натежала толкова върху раменете й, че усещаше как гърбът й се огъва сякаш под товара на истински камъни. Върна се в колата си и отвори мобилния телефон. Отговори й Фрост.

— Диспечерката на такситата потвърждава историята на таксиметровия шофьор — уведоми я той. — Обаждането било получено в два и шестнайсет. Мъжки глас твърдял, че бензинът в колата му свършил на „Енекинг паркуей“. Тя информирала по радиото мистър Виленски, който тръгнал да приеме поръчката. Опитваме да проследим от кой номер е направено обаждането.

— Нашият човек не е глупав. Номерът няма да ни заведе доникъде. Уличен телефон. Или откраднат мобилен телефон. По дяволите!

Удари арматурното табло.

— Какво ще правим с шофьора на таксито? Чист ли си тръгва?

— Освободи го.

— Сигурна ли си?

— Всичко е било игра, Фрост. Извършителят е знаел, че ще го чакаме. И си е поиграл с нас. За да демонстрира, че контролира положението. Че е по-умен от нас.

И току-що го доказа.

Ризоли затвори телефона и поседя малко, за да събере енергия да излезе от автомобила и да посрещне онова, което предстои. Друго разследване на смъртен случай. Всички въпроси, които със сигурност щяха да повдигнат решенията й от тази нощ. С каква ярост бе съсредоточила надеждите си върху убедеността, че извършителят щеше да следва досегашния си модел на действие. Той обаче беше използвал същия този модел, за да я изправи на нокти. За да предизвика фиаското, пред което се беше изправила сега.

Няколко от ченгетата, застанали край ограждащата мястото на престъплението лента, се обърнаха и погледнаха към нея — знак, че макар да се чувстваше омаломощена, не можеше да се крие повече в колата си. Спомни си термоса с кафе на Корсак; колкото и ужасно да беше, кофеиновият „шамар“ щеше да й дойде добре в този момент. Посегна да вземе термоса зад седалката си и внезапно спря.

Погледна към стоящите между полицейските коли мъже. Видя Гейбриъл Дийн, строен и пригладен като черна котка, да обикаля из периметъра на местопрестъплението. Видя ченгетата, които оглеждаха района, стрелкащите се насам-натам лъчи от фенерчетата им. Но не видя Корсак.

Излезе от автомобила и се приближи до полицай Дауд, който бе участвал в наблюдателния екип.

— Виждал ли си детектив Корсак? — попита тя.

— Не.

— Не беше ли тук, когато дойде? Не чакаше ли край тялото?

— Изобщо не съм го виждал тук.

Джейн погледна към дърветата, където бе срещнала Гейбриъл Дийн. Корсак бягаше току след мен. Но изостана. И не се е връщал тук…

Тръгна към дърветата, по същия маршрут, който бе изминала преди малко. По време на въпросния спринт бе така фокусирана върху преследването, че не бе обърнала почти никакво внимание на Корсак, който бе изостанал след нея. Помнеше страха си, думкащото в гърдите си сърце, брулещия лицето й нощен вятър. Помнеше тежкото дишане на опитващия се да я догони Корсак. После той бе изостанал и тя не знаеше какво се беше случило с него.

Сега ускоряваше крачка, лъчът на фенерчето й пробягваше наляво-надясно. Точно това ли беше пътят, по който се бе движила? Не, не, беше минала покрай друга редица от надгробни плочи. Разпозна един обелиск, който се издигаше вляво.

Промени посоката и се насочи към обелиска, и за малко не се спъна в краката на Корсак.

Беше се строполил край един гроб, сянката от обемистия му торс се сливаше с гранита. Младата жена коленичи светкавично, викайки за помощ, докато го обръщаше по гръб. Беше достатъчен един поглед към подутото му, потъмняло лице, за да разбере, че сърцето му е спряло.

Опипа врата му с толкова отчаяно желание да напипа пулса на сънната му артерия, че за малко не взе собствения си бесен пулс за неговия. Той обаче нямаше пулс.

Джейн стовари юмрука си върху гърдите му. Дори този яростен удар обаче не успя да пробуди сърцето му.

Отметна главата му назад и издърпа напред отпуснатата му челюст, за да отвори дихателните пътища. Толкова неща в Корсак я бяха отблъсквали. Миризмата на потта и цигарите му, шумното пъхтене, подпухналите като понички ръце, с които се ръкуваше. Изобщо не се сети за никое от тези неща сега, когато долепи устни до устата му и издиша въздух в дробовете му. Усети как гърдите му се повдигат, чу шумно свирене, когато белите му дробове изхвърлиха въздуха. Постави длани върху гръдния му кош и започна да натиска с резки движения, извършвайки работата, която сърцето му отказваше да върши. Продължи да помпа и когато пристигнаха други ченгета, за да помогнат, когато ръцете й започнаха да треперят и сакото й подгизна от пот. Докато помпаше така, тя се самобичуваше наум. Как не му беше обърнала внимание, как не беше забелязала по-рано, че го няма? Заради недоглеждането си го бе оставила да лежи тук по-дълго, отколкото трябваше. Мускулите й пареха, коленете я боляха, но тя не спираше. Дължеше му го и нямаше да го изостави втори път.

Прозвуча приближаваща сирена на линейка.

Ризоли продължаваше да помпа, когато пристигнаха санитарите. Едва когато някой я хвана за ръката и я дръпна силно, тя изостави ролята си. Изправи се, с треперещи крака, докато санитарите се заеха с детектива, свързаха го към система с физиологичен разтвор. Извиха главата му назад и вкараха в гърлото му наконечник на ларингоскоп.

— Не мога да видя гласните струни!

— Боже, какъв голям врат има.

— Помогни ми да го наместя отново.

— Добре. Опитай пак!

Санитарят вкара отново ларингоскопа, напрягайки мускули, за да удържи тежестта на челюстта на Корсак. С масивния си врат и подут език той приличаше на току-що убит бик.

— Тръбичката е вътре!

Разкъсаха ризата му, оголвайки гъсто подобие на рогозка от косми, и долепиха до гърдите му дефибрилатор. На монитора на електрокардиографа се появи назъбена линийка.

— Има V-тахикардия!

Електрическият заряд от дефибрилатора повдигна гръдния кош на Корсак от земята за част от секундата. Тежкият му торс отскочи от тревата и се строполи отново. Лъчите от фенерчетата на струпалите се ченгета разкриваха всички жестоки детайли — от бледия бирен корем до почти женските гърди, които са повод за неудобство на много мъже с наднормени килограми.

— Добре! Вече има ритъм. Синусова тахикар…

— Кръвно?

Апаратът за измерване на кръвното налягане обви плътно месестата му ръка.

— Деветдесет систолично. Да го отнасяме!

Дори след като пренесоха Корсак в линейката и задните й светлини започнаха да се отдалечават в мрака, Джейн не помръдна. Вцепенена от изтощение, тя се взираше след линейката, представяйки си онова, което му предстоеше да преживее. Яркото осветление в спешно отделение. Още игри, още тръбички. Мина й през ума, че би трябвало да се обади на съпругата му, но не знаеше името й. Всъщност не знаеше почти нищо за личния му живот и внезапно осъзна колко е тъжно, че знае несравнимо повече за мъртвите Йегърови, отколкото за живия, дишащ човек, който бе работил рамо до рамо с нея. Партньорът, когото беше забравила.

Сведе поглед към тревата, където го бе намерила да лежи. Тя все още носеше отпечатъка от тежестта му. Представи си го как бе тичал след нея, прекалено задъхан, за да я догони. Въпреки това несъмнено се бе насилил, подтикван от тщеславието, от мъжката си гордост. Дали бе притиснал длан към гърдите си, преди да падне? Дали се бе опитал да извика за помощ?

Така или иначе нямаше да го чуя. Цялото ми внимание беше отдадено на преследването на сенки. На опитите да спася собствената си гордост.

— Детектив Ризоли? — обади се полицай Дауд.

Беше се приближил толкова безшумно, че дори не бе усетила присъствието му.

— Да?

— Страхувам се, че открихме друго.

— Какво?

— Друго тяло.

Зашеметена, тя не бе в състояние да каже нищо, докато вървеше след Дауд по влажната трева, а лъчът на фенерчето му осветяваше пътя им в мрака. Проблясването на светлинки някъде напред бележеше посоката им. Когато най-сетне усети миризмата на разлагаща се плът, бяха на неколкостотин метра от мястото, където бяха открили убития пазач.

— Кой го откри? — попита тя.

— Агент Дийн.

— Защо е търсил чак там?

— Предполагам, е правел обход на района.

Дийн се обърна към нея, щом наближи.

— Мисля, че намерихме Карена Гент — обяви той.

Жената лежеше върху един гроб, с разпиляна черна коса, с полепнали между кичурите листа, наподобяващи подигравателна декорация на умъртвената плът. Беше мъртва достатъчно дълго, за да се подуе коремът й и от ноздрите й да започне да изтича телесна течност. Но значението на всички тези подробности бледнееше пред още по-големия ужас от онова, което бе направено в долната част на корема й. Джейн се взираше в зеещата рана. Един-единствен напречен разрез.

Земята сякаш се разтвори под краката й и тя се олюля назад, търсейки опипом някаква опора там, където имаше само въздух.

Хвана я Дийн, като я стисна здраво за лакътя.

— Не е съвпадение — каза той.

Тя мълчеше, без да откъсва поглед от ужасната рана. Помнеше подобни рани по телата на други жени. Помнеше едно лято, по-горещо от настоящото.

— Следил е новините — продължи агентът. — Знае, че ти си ръководител на разследването. Знае как да преобърне местата, как да направи така, че играта на криеница да тече едновременно и в двете посоки. Ето какво е това за него сега. Игра.

Макар да чуваше думите, Ризоли не разбра какво се опитваше да й каже.

— Не видя ли името?

Насочи лъча на фенерчето си към думите, издълбани в гранита на надгробната плоча:

— Това е присмех — обясни Дийн. — И е насочен право към теб.